Иван Давидков
Урна

Бях влязъл случайно в една от стаите на това известно учреждения и чух следния разговор:

— Оказа се, че няма място за гроб. Парцелът, посочен приживе от покойника, изцяло е зает. Мястото е било откупено някога, но не е плащано редовно годишната такса и са го взели други…

Момичето, което изричаше тия думи, беше младо и хубаво, отскоро назначено на длъжността да урежда бъдещите погребения, за която едва ли някой можеше да му завижда. То вървеше притеснено от единия до другия край на стаята и новите му бежови ботуши, изпоцапани от калта на Орландовци, когато е търсило злополучния парцел, глухо поскърцваха.

— Значи целият парцел е зает? — каза, без да вдигне глава от разтворения бележник, седналият зад бюрото мъж. Той беше вече уморен от живота човек с отпуснати бузи, с доста оплешивяло теме, сред което беше останал проредял кичур, вирнат като гребен на петел. Неговото служебно задължение беше от сутрин до вечер да изслушва молби и оплаквания. Като видях погледа му, взрян в прозореца, разбрах, че вестта за оня, който е останал без гроб, твърде малко го вълнуваше.

— Целият парцел е зает… — повтори смутено момичето.

— Тогава в крематориума! — каза мъжът, като наместваше каишката на часовника си.

— Но за урната с праха също ще е нужен гроб — продължаваше да го убеждава момичето.

— Доколкото знам, при крематориума има стена, където зазиждат урните. Все ще се намери някое свободно място и за него. Той не беше придирчив приживе и едва ли щеше да се огорчи, ако можеше да разбере, че е останал без гроб — усмихна се мъжът, но съобрази, че сега е неудобно да се усмихва и лицето му застина в студена гримаса. Извади от чекмеджето нов бележник и се взря в страниците му. Това означаваше за момичето, че разговорът е завършил и то излезе.

Попитах със свито сърце кой е починал. Боях се, че можеше да се окаже мой близък приятел.

— Не мога да си спомня името му. Превеждал бил стихове, но нищо не съм чел от него — ми отвърна седналият зад бюрото мъж и отново се зачете в своя бележник.

Той не си спомняше името му, а аз познавах много добре тоя човек, който сега лежеше бездиханен в подземието на някоя непозната за мен болница… Той прекосяваше денем, в един и същи час, софийските улици, запътен обикновено към антикварната книжарница. Винаги носеше широкопола мека шапка, която закриваше със сянката си продълговатото, много бледо, като че ли напудрено лице, с остър птичи нос и с тънки, стиснати устни. Дрехите му винаги бяха от хубав плат, но със стара кройка — вталено двуредно сако с островърхи ревери, широки панталони, каквито носят моряците, и черни обувки с бели бомбета и фортове. На старини, останал беден и самотен, моят познат износваше някогашните костюми, купувани от магазините на Париж и Багдад, където бяха преминали най-хубавите години на неговата младост. Когато срещнех на улицата тоя човек с лице на арлекин и отвърнех на неговия много учтив поздрав (снетата му шапка откриваше потна плешивина на темето и дълга, бледорижо боядисана коса) или когато го наблюдавах как чинно стоеше пред кухнята в Клуба на журналистите с няколко алуминиеви канчета за храна и сервитьорите го отминаваха с безразличие, си мислех за парижките ресторанти, където той е идвал вечер с тъмен смокинг, мислех си за жените, които са го обичали, за роклите им от скриптяща китайска коприна, пристегнати в талията, за едва доловимия полъх на парфюма им.

От всичко видяно и преживяно бяха останали само старомодните костюми, някой от които сега лежеше небрежно натъпкан в найлонов плик и метнат в подземието на болницата — последният приют на скитника по света…

Мисълта ме върна отново в стаята на чиновника и аз се вгледах в дребната му фигура, чийто сив костюм се сливаше с бюрото, сякаш беше враснал в него. Тоя човек, за разлика от моя познат, който беше останал без гроб, имаше тук свое сигурно място. А мен все не ме изоставяше мисълта за урната… Цял един живот — надежди, болки, разочарования, обич, самотност — и накрая само няколко шепи прах в урната.

Но какво можеше да направи човекът пред съдбата, какво можеше да направи?