Иван Давидков
Добрият дух на старото поречие

Казваше се Камен Иванов, но всички го наричаха Камен Сирака. Изгубил родителите си още преди да тръгне на училище, той цял живот прекара под чужди стрехи, но най-дълго му даваха приют трите нашенски воденици, където помагаше на мливарите да свалят чувалите, а вечер, когато воденичарят разстелеше на чинията димящия качамак, той връзваше сиджимка на току-що снетото от огъня котле и го пускаше под воденицата — там, където кипеше пяната на улеите. Не след дълго издърпваше опушения съд, пълен догоре с мренки, и примъкнал до огъня едно гърне, се заемаше да сготви рибена чорба с аромат на познати само нему градински билки и корени.

Ето първия ми спомен от него — той е дошъл у дома и е донесъл риба. Мама я е сготвила и е дръпнала тенджерата от огнището. В лъжицата й се е извила една димяща мренка, която ухае на копър и на вирове, а той държи мене, петгодишния хлапак, на скута си и се усмихва. Аз усещам с бедрата си коленето му — едри и заоблени като речни камъни. Той е навел над мен лицето си с широки татарски скули със скрити под сключени вежди дребни рачешки очи, мустаците му, пожълтели отдолу, миришат на лют тютюн, а дълго небръснатата му брада, която ме боде по лицето, е изкривена наляво и е зараснала така — навярно след някогашен удар.

Тоя човек бе чест гост в нашия дом. Идваше обикновено сутрин, притулил под полите на полушубата си паница с още жива риба, оставяше я на мама и въпреки настояването й да остане у нас на закуска, казваше, че вече е ял и си отиваше. Ако някой наш съселянин заправеше къща, той вадеше камъни за темелите й, ако някому трябваха тухли, пак той се заемаше да му услужи и лете по цели седмици замесваше пръстта по поляните отвъд Огоста и редеше по гладко изтесания харман нанизите на тухлите. Когато се заемеше с такава работа, той оставаше да спи на гумното. Правеше си жилище в някой купен от неприбраната след вършитбата слама, лягаше там, завит с полушубата си, и слагаше на отвора някой трън, за да не се вмъкне там я куче, я лисица. Веднъж, късно вечерта, през поляната минал селският пъдар, видял тръна пред издълбаната дупка в сламата и като помислил, че някой е скрил там нещо крадено, отмахнал бодливите клонки и надникнал вътре. Тогава чул глас: „Хей, затвори вратата, че става течение!…“ Пъдарят разбрал, че това е Сирака, подсмихнал се и отминал.

Той обичаше да се шегува — понякога язвително — най-напред със себе си, след това — с другите. Разказвал ми е, че веднъж в селото, преди много години, дошъл агитатор от Демократическия сговор. Предстоели избори и агитаторът се заел да убеждава селяните, че ако гласуват за неговата партия, тук ще бъде прекарана железопътна линия и два пъти на ден ще минава влак: сядай — ей къде е градът — за десетина минути си на пазара, защо да бъхтиш с торби на рамо през полето? Сирака слушал тоя лицемер, понадигнал се и викнал: „Жени, пазете децата си, че влакът може да ги прегази!“ Селяните, и друг път слушали за тоя влак, се разсмели, а стражарите, които съпровождали оратора, хванали шегобиеца за яката и го издърпали навън, уж да въдворят ред и спокойствие. На другия ден Сирака вървял по улиците с големи сини петна под очите и разказвал на срещналите го: „Снощи викнах на жените да пазят децата си от влака, а стана така, че само мен ме удари буферът на последния вагон…“

Тоя буфер неведнъж го бе удрял — понякога така, че дълго не можеше да се надигне на лакти.

Когато през септември 1923 година разбили отряда им при Бойчиновци и войниците го затворили в мазето на училището, при него влезли ония, които решавали съдбата на пленените, и започнали да го бият. Един от тях, с пагони на капитан, скачал с ботушите си по гърдите му, шибал го с бич по лицето, а когато стъпил на десния му крак, костта изпукала и се преломила. По-късно пищялът зараснал накриво, кракът се извил като дъга на бъчва и Сирака за цял живот останал с куц крак. Когато след непоносимата болка успял да отвори клепачи, разбрал, че неговият мъчител е самият капитан Харлаков, палачът на въстанието и тайно си рекъл, че ако дойде ден отново да се срещнат, ще снеме три кожи от гърба на тоя сатанински красавец.

 

 

И съдбата наистина ги срещна след повече от двадесет години.

В тогавашния град Фердинанд заседаваше Народния съд и заедно с много други престъпници тук беше докаран от Габрово и капитан Харлаков. Затвориха го в едно мазе, стегнаха с въже ръцете му на гърба. Стражите, които пазеха пред килията, бяха сложили до вратата тояга и пускаха при затворения старите поборници, дошли да го видят пленен и да му отмъстят за неговите някогашни издевателства. Някои го биеха, без да гледат къде удря тоягата, други само го заплюваха и си отиваха.

— Дойдох и аз да го видя — разказа ми веднъж човекът с извития като дъга сакат крак. — Влизам, в мазето мижава лампа — очите ми дълго не могат да свикнат с полумрака. Едно от момчетата отвори вратата на килията и видях човек, свит в единия й ъгъл, като куче. Гледаше ме с уплашени очи, чакаше дали ще посегна към тоягата — на панталона между краката му имаше мокро петно — изпуснал се беше. Постояхме един срещу друг и аз, който бях се заканил някога три кожи от гърба му да смъкна, усетих, че ръката ми не може да посегне към тоягата.

— Капитане — рекох, — аз те помня горд и самоуверен, жесток и несправедлив човек. Сега те виждам като животно, което трепери за кожата си. Не бой се, няма да посегна на тебе! Не бих могъл да вдигна ръка над вързан човек…

И си излязох. Не знам какво си е помислил за мене. Може за смахнат да ме е сметнал. Но така направих…

 

 

Когато започнаха да строят язовирната стена и моите съселяни тръгнаха да се преселват в града, Камен Сирака, който нямаше дом, остана едничък да се лута из улиците на запустяващото село.

Той пренесе скромното си имущество — една черга, тенджера и няколко прокъсани на пръстите вълнени чорапи, в къщичката до зеленчуковата градина край Огоста и се засели там. Скова нар, сложи стъкла на прозорците — нищо повече не му беше нужно — и заживя сред тая пустош.

По това време аз доведох тук един оператор от Кинематографията. Искаше да заснеме изчезващото село. Вървяхме двамата по обраслите с бурен улици. Беше ноември. Мъгла покриваше всичко и къщите с избити прозорци се взираха към нас отвсякъде с тъмни глазници на ослепени самуилови бойци. Това мое усещане подсилваха калните пътеки, протегнати от къща до къща. Те ми приличаха на ръце, здраво вплетени една в друга, с които слепите домове се държаха, за да не се изгубят в мъглата. Тогава видях да се мярка между изкорубените върби човек. Беше нисък на ръст, с много широки рамене, с наметната на тях полушуба. Куцаше. Разбрах, че това е Камен Сирака. Той не ме забеляза, сви край воденичната вада и пое към средореците на Огоста. Гледах това изчезващо видение в мъгливия ден и ми се струваше, че виждам душата на сринатото село, която се лута безприютна под ситния ръмеж на ноември.

В своята къщичка до брега на Огоста, за да не бъде сам, той беше събрал подивели котета, намерени из дворовете на селото. Слагаше им под нара паничка с кисело мляко и те се боричкаха с изцапани муцунки и с вирнати, корави опашки. Привечер отиваше на риболов. Набутваше сака между оплелите вира корени на върбите и когато между едрите мрени попаднеше някое дребосъче, нежно го хващаше и като го мяташе отново във вира, казваше: „Ти си още малко, иди си у дома, че майка ти ще се тревожи…“

Самотният жител на тая бедна къща почти никога не оставаше сам. Когато минеше автобусът, който идваше откъм планинските села, шофьорът спираше до къщичката и пътниците слизаха да се обадят на Камен Сирака и да му оставят я самун хляб, я кутия халва, я бурканче кисело мляко. Хората от цялото поречие го познаваха и обичаха. Всички знаеха, че когато заедно с другите изселници получил помощ, за да стъкми покрив над главата си, той дал парите, до последната стотинка, на едно сираче. Знаеха и това, че когато го извикали в града и му казали, че ще му дадат голяма пенсия, защото е герой от Септемврийското въстание, той отказал да я получи. Рекъл им: „Аз съм се борил за една идея. За нея човек може да заплати с живота си, но за него няма ли да е унижение да му плащат, че се е борил за идеята?…“ И останал да живее със своята скромна досегашна пенсия.

Един ден, когато паднала сланата и върховете на планината побелели от първия сняг, стопанинът на къщицата край Огоста престанал да се мярка по поляните. Мой съселянин, който свиреше в нашенската музика, го взел в града — да презимува в неговия дом. Дал му една приземна стаица, носел му чорба от фасул и се надявал, че старият скитник ще му даде спестените си пари. Сирака живеел много скромно, за нищо не харчел — и не можело да няма нещо заделено за черни дни. Когато музикантът разбрал, че неговият вмирисан на тютюн старец няма и стотинка в джоба си, започнал да го нахоква. Един ден нежеланият гостенин, след като изсърбал чорбицата, се присвил от остри болки в стомаха, избила го пот и повече не станал от одрипавялата черга на леглото.

Говореха, че музикантът, за да се отърве от него, сложил нещо в яденето му. Дали това е истина, никой не може да узнае.

 

 

Така си отиде от света един скъп за мене човек, за когото съм разказвал в своите книги, една блага душа, дала доброта и човещина на моето детство.

И си мисля, когато минавам край берковската каменоломна да се отбия при майсторите и да заръчам надгробен камък за неговото последно жилище, забутано в покрайнините на Михайловградското гробище. И все не намирам време. Понякога ми е болно, ала грижи ме тласкат по друг коловоз и си казвам, че при следващото пътуване непременно ще се отбия в каменоломната.

Защото споменът за такива хора не трябва да изчезне, оплетен от бурените на забравата.