Павел Вежинов
Белият гущер (4)

4

За Неси бе назначен научен съвет от специалисти, който да наблюдава неговото развитие и да направи ако това е възможно, някои научни констатации и изводи. Отначало тоя съвет се зае за работа с ентусиазъм и преживя не един и два драматични момента. Надеждите бяха толкова големи, че те просто се страхуваха да ги изразяват с думи. Но постепенно настроението като че ли започна да спада, въпреки че Неси вършеше неща, които ги смайваха. Все пак думата „мутация“ започна да се споменава все по-рядко и по-рядко, докато накрая съвсем престанаха да я употребяват. Тогава я замениха с модерната думичка „акселерация“, която не само че беше много по-скромна и безобидна, но фактически не казваше почти нищо. Тя създаваше главоболия главно на бащите и недоумение в майките, които толкова рано трябваше да се грижат за половата хигиена на своите дъщери.

Работата се състоеше в това, че от анатомическа гледна точка Неси бе точно копие на всички други хора в света, дори с апандисита си. Единствената разлика се състоеше в това, че той се развиваше в много по-бързи темпове, отколкото обикновените бебета и деца. Но както казахме, това явление е познато на съвременния свят. В страните с повишен стандарт на живота децата по-рано проговарят, по-рано прохождат, стават много по-едри на ръст, по-рано се развива техният ум.

И все пак Неси не беше обикновен случай на „акселерация“, което в крайна сметка представлява едно съвсем поносимо отклонение от нормата. Неговият растеж бе необикновен, дори смайващ. Още през втория месец той проговори, и то доста сносно и правилно. Нямаше „бу-бу“ и „му-му“, както при обикновените деца. Доста дълго време бърбореше нещо непонятно и несвързано, което все пак по странен начин наподобяваше човешката реч. И в един ден от тоя чудноват хаос внезапно изскочиха съвсем обикновени човешки думи и при това изречени по един безукорен начин.

— Гладен съм! — заяви той.

В тоя миг при него беше само майка му. Тя едва не подскочи, толкова бе стресната от тая неочаквана реплика. И изобщо Корнелия бе единствената, която сякаш не беше в състояние да възприеме своя син. Никой не я видя да го погали, да го притисне до себе си, да му каже някоя ласкава майчина дума. Тя го наблюдаваше някак плахо, докосваше го едва-едва, дори отказа да го кърми. Вместо да се развесели и оживи, както става с всички майки, вместо да почувствува това велико облекчение и освобождение, което е характерно след всяко раждане, тя като че ли стана още по-загрижена и унила. Като се посъвзе малко от изненадата, Корнелия бързо му донесе стъклото с мляко.

— Не искам това! — още по-ясно и по-разбрано заяви Неси.

— А какво?

— Каша!

Това съобщение на Корнелия, както трябваше да се очаква, направи истинска сензация всред научния свят. Неси наистина ядеше много и лакомо, наедряваше не със седмици, а с дни, ставаше все по-красив и великолепен. На три месеца изглеждаше като едногодишно дете. Именно тогава се изправи и тръгна да ходи. Ходеше намръщен и сериозен, често се препъваше и падаше, но нито веднъж не се опита да пълзи като всички други момченца. Не беше бъбрив, но вече съставяше доста сложни изречения: „Мамо, боли ме корема.“ Или: „Много топло е тука.“ Не можеше да понася хората от научния съвет, посрещаше ги намръщено и враждебно особено когато бяха повече от двама души. Веднъж се взря в един от тях, плешив и смирен човек, педагог по специалност, и му заяви едва ли не грубо:

— Ти се махай!

— Защо? — запита сериозно председателят на съвета.

— Не ми е приятен! — отвърна категорично момчето.

— Не може ли малко по-точно? — полюбопитствува председателят.

— Защо ме зяпа така учудено?

— Там е работата, че ти не си като другите деца! — каза малко стеснено ученият.

— Знам! — отвърна късо Неси. — И какво от това?

Тогава беше едва на шест месеца. Всички в комисията бяха единодушни. — Неси има необикновен ум. След една година те казваха, че има колосален ум, несвойствен дори за възрастни хора. По това време Неси вече свободно четеше и смяташе не по-зле от кибернетична машина. Ако неговият ум представляваше все пак някакво чудо, то това чудо бе математическо. Експертите по математика заявиха със задоволство, че Неси има знания поне колкото един гимназист, да не говорим за паметта му, която беше просто чудовищна.

Някои на вид дребни неща наистина смущаваха учените мъже. Колкото повече растеше, толкова Неси ставаше по-затворен, мълчалив и недружелюбен. Макар да четеше много, не беше особено любознателен. Не проявяваше никакви сръчности или дарби. Като че ли нямаше въображение, или поне така им се струваше. Понякога задаваше наистина нелепи детски въпроси: „Защо самолетите не махат с крила?“… „Защо лебедите не потъват?“

Неси като че ли и инстинкти нямаше. Той ужасно се учуди, като откри, че ютията пари. Или че котлонът може да ти изгори пръстите. Тия неща той разбра от собствения си опит. Но най-голямата изненада се получи, когато за пръв път го заведоха на море. Корнелия, разбира се, си остана вкъщи — не можеше дори да си представи как ще се появи пред толкова много хора в някакъв си бански костюм. Честта за пръв път да заведе момчето на море се падна на Алекси. Не може да се каже, че морето му направи особено впечатление. Прие го съвсем естествено, както между впрочем почти всичко на тоя свят. Много по-силно впечатление му направи невероятно косматата фигура на баща му. Той го поразгледа скептично, дори с известно отвращение, после запита:

— Защо имаш толкова косми?

— Случва се! — отвърна неохотно Алекси. — Или забрави, че човекът е произлязъл от маймуната…

— Във всеки случай ти приличаш повече на куче! — отсъди безцеремонно Неси.

Алекси обидено се завря под един от чадърите. Останал сам, Неси нехайно се запъти към морето. Тук брегът бе много плитък, той свободно, без никакво двоумение нагази водата. В първия миг нейната студенина сякаш го изненада. Но като разбра, че хората просто не й обръщат внимание, продължи нататък. Той вървеше и вървеше напред, водата стигна до гърлото му, но момчето продължаваше все тъй спокойно. Когато стигна брадичката му, Алекси изведнъж се досети какво може да стане. Той се хвърли като луд напред и успя да го измъкне, когато над водната повърхност бе останала да стърчи само тъмнорусата му коса. И тук за пръв път Алекси му зашлеви един плесник, който момчето нямаше скоро да забрави. Но сега само го погледна мрачно и запита:

— Защо ме удари?

— Слушай, глупак, не разбра ли, че ще се удавиш? — каза ядосано Алекси.

— Какво значи удавиш? — запита момчето без никакъв израз на страх.

— Ще глътнеш вода!… Дробовете, с които дишаш, ще се напълнят, ти ще се задушиш.

— Как така ще се напълнят? — не разбираше Неси. — Нали устата ми са затворени?

— Но ти ще ги отвориш… Защото имаш нужда от въздух.

— Глупости! — каза презрително Неси. — Зер не мога да направя разлика между въздух и вода.

— Това става по инстинкт, глупако!…

— Ако ме наречеш още веднъж глупак, ще те заплюя! — каза сухо Неси.

Но Алекси бързо измъкна момчето на пясъка, все още разтревожен от неочакваното му поведение. Всъщност защо неочаквано, всичко това беше съвсем в неговия стил. Както и въпросът, който незабавно последва:

— Всъщност какво е инстинкт?… Постоянно слушам тая неразбрана дума.

Както винаги, той задаваше въпросите си без особено любопитство. Но тоя път Алекси разбра, че е длъжен да му даде някакво обяснение.

— Инстинктът е вродено поведение на животните…

— Но аз не съм животно…

— Чакай, не бързай. И хората имат инстинкти, макар и не така многобройни. Инстинктът за самосъхранение спасява човека там, където му липсва опитът… Както в случая е морето например. Това е нещо като безусловен рефлекс, човек му се подчинява, без да мисли.

— Аз винаги мисля! — каза момчето. — И ми се струва, че това е съвсем достатъчно.

— Не е достатъчно! — едва не кресна баща му. — Ако не те бях измъкнал, ти щеше да се удавиш…

Тоя път момчето продължително се замисли.

— Изглежда, че наистина нямам инстинкти! — каза Неси. — Това означава ли, че не съм човек?

Тук Алекси за пръв път се вгледа съвсем озадачен в красивото безчувствено лице на своя син. И за пръв път усети как в сърцето му се вля някаква милост, някакво съжаление към това дете-чудо, което навярно бе по-безпомощно от обикновените хора.

— Не, разбира се! — отвърна той меко. — У човека инстинктите бавно отстъпват място на ума и съзнанието.

Лицето на Неси внезапно се оживи.

— А може би съм свръхчовек? — запита той. — Щом съм изпреварил хората дори в инстинктите?

Алекси недоволно се понамръщи.

— Не обичам тази дума — отвърна той. — Защото обикновено си я присвояват хора, които стоят по-долу и от животните.

През това лято Неси още веднъж изплаши до смърт своите родители. Тоя ден семейството бе отишло на разходка до Аладжа манастир край Варна. По едно време Неси изчезна за няколко минути в горичката, после отново се появи. В ръцете му се гърчеше половинметрова змия, но той я държеше съвсем близо до главата, така че тя не успяваше да го ухапе. Като видя тая страшна гледка, Корнелия мигновено припадна. Алекси буквално се обърка на кого да помогне по-напред. Жена му лежеше бездиханна край него. Момчето държеше все така змията пред очите си, двамата се гледаха студено и злобно. Всъщност момчето не изпитваше никаква ненавист към гадинката. Просто не му се искаше да падне: по-долу от нея. В края на краищата тя беше в неговата власт, не той в нейната.

— Неси, хвърли й веднага! — изкрещя като луд баща му.

Момчето го погледна с недоумение. Какво кара хората да изпадат в такива нечовешки състояния? Какво необикновено и страшно нещо променя така рязко поведението им? Не можеше да си обясни. Сам той никога и при никакви случаи не можеше да загуби душевното си равновесие. Неси се замисли за миг, после недоволно захвърли плячката си. Тя се изви във въздуха, падна на земята и мигновено изчезна. Корнелия вече се бе съвзела, навярно си мислеше, че й се е привидяло нещо, толкова Неси изглеждаше спокоен и невъзмутим. Алекси го приближи пребледнял, адамовата му ябълка подскачаше от ярост.

— Слушай, знаеш ли какво е змия?

— Знам, разбира се.

— А знаеш ли, че е отровна?

— Това е смок — отвърна момчето. — Смокът не е отровен.

Алекси само махна ръка и притича до жена си. Тя все тъй уплашено гледаше към момчето. Сега и момчето вече я гледаше — пренебрежително и равнодушно. Тогава Корнелия наведе глава и за пръв път заплака — тихо и безутешно. Не ронеше сълзи, не хлипаше, просто изливаше безшумно мъката си. И навярно имаше за какво. През последната година Алекси сякаш бе забравил жена си, толкова бе увлечен по своя син. Отначало той просто не можеше да си намери място от радост. Толкова бе зашеметен, че не забелязваше странното състояние на жена си, до късна нощ разговаряше с нея за чудото, което бе споходило техния дом. Новият Адам, който ще сложи началото на ново човешко поколение — това бе първият му мотив. Че са създали някакъв супер гений — това бе вторият. Но месеците минаваха, а настроението на Алекси спадаше все повече и повече, ставаше все по-мълчалив и унесен. И все тъй не забелязваше жена си, сякаш бе станала прозрачна като въздуха. Но не това я плашеше, не това я правеше все по-отпаднала и унила. Плашеше я нейният собствен син.

В това Алекси се увери още докато бяха на Златните пясъци. Той по-скоро усети, отколкото разбра, че нощем Корнелия просто не спи. И след всеки изминат ден ставаше все по-бледа, по-унила и по-безпомощна. И веднъж той се събуди от тихия й плач, толкова нещастен, горчив и отчаян, че просто се вледени.

— Какво ти е, Корнелия? — запита уплашено той.

— Алекси, нека се върнем в София! — каза тя умолително.

— Разбира се. Още утре… Щом тука не ти е приятно…

— С тебе навсякъде ми е приятно, Алекси — отвърна тя.

— Ами тогава защо?

— Не мога да спя в една стая с това момче.

От няколко месеца тя наистина спеше отделно. Просто така бе поискала и в своята залисия около сина си Алекси дори не бе запитал защо. Но сега, поразен от думите й, той каза:

— Чуваш ли се какво приказваш, Корнелия? Как тъй не можеш?…

— Не знам!… — отвърна тя безпомощно. — Просто ме е страх от него, Алекси. Не разбираш ли, че ме е страх?

Алекси нищо не й отвърна. Сега пък той не заспа до сутринта. Мислеше и мислеше, мъчеше се с все сила да проникне в нейните странни думи. Понякога за кратки мигове сякаш успяваше, истината мощно нахлуваше в него. И както внезапно нахлуваше, така се и изпаряваше. След мигове той отново нищо не помнеше и нищо не знаеше. Никога не бе изпадал в такова странно състояние, струваше му се, че се е побъркал. Да й каже ли истината? Не, по-лошо. Много, много по-лошо. И отсега нататък трябва да се грижи само за нея — за нищо друго освен за нея.

Призори най-сетне заспа. Събуди го горещото лятно слънце, което грееше право в леглото му. Вече нищо не помнеше от кошмарната нощ. Знаеше само, че трябва незабавно да се върне в София, ако не иска завинаги да загуби жена си. Само това знаеше, но и то му беше съвсем достатъчно. Причините вече нито го интересуваха, нито можеше да проникне в тях.

И те наистина се върнаха още същия ден. И това, което единствено му остана от тоя тягостен ден, бе плахият, изпълнен с благодарност поглед на жена му.