Павел Вежинов
Белият гущер (14)

4

Вече втори ден вървеше по калното дъно на клисурата. Отново грееше силното слънце, слепеше го с блясъка си. Само дъното на реката все още подсказваше за стихията, която бе минала над техния малък свят, скрит в мраака на пещерите. Сега тинята, която се простираше от бряг до бряг и по-високо от бреговете, отдавна бе засъхнала; бе засъхнала и се бе напукала като петите му; като кожата на изсушеното му лице, покрито с рани. Газеше бос в тая гъста и лепкава тиня, осеяна с кремъци и кости на загиналите животни, спъваше се и падаше, но не спираше мито за миг. Голямата вода бе отминала така бързо, както бе придошла. И бе унищожила всичко живо и мъртво по пътя си. Бе изскубила дърветата от техните корени, с тежко боботене бе мъкнала обли камъни и канари. Знаеше, че ще я намери, та макар да върви тъй до края на дните си. Може би затова не изпускаше от погледа си орлите и ятата гарвани, накацали по скалите. Те търсеха като него и като него намираха. Много хора от тяхното племе бе отмъкнала Голямата вода. Когато зърнеше скупчени в тинята орли или кални гарвани с криви лъскави човки, той затичваше като бесен към тях, хвърляше камъни, хриптеше. Птиците подхвръкваха равнодушно, кацаха наблизо, гледаха го, без да мигнат, с кръглите си безучастни очи. Знаеха, че човекът никога не напада като вълците и хиените. Разгонваше ги с крясъци и камъни само когато беше много гладен. Те бяха спокойни за храната си — колко може да изяде един човек? И наистина човекът спираше като несвестен, оглеждаше трескаво подутите от жегата трупове. Понякога избърсваше лицето на един или на друг. После отминаваше, като хриптеше все така глухо и отчаяно.

Единствен от цялото племе той вървеше по дъното на реката и търсеше жена си. Единствен от племето, напукан като тинята, кален, отчаян.

Отначало като че ли нямаше нищо страшно. Дъждът плющеше като бесен навън, мълниите късаха мрачината. Но какво от това, те бяха добре скрити в дъното на своята пещера, в която бяха живели всички близки хора, които помнеше. Само жена му от време на време поглеждаше тясното отверстие, което светваше и угасваше, светваше и угасваше. Навън бучеше страшно, реката влачеше своите камъни и канари. Тогава той повдигаше тежката си напукана ръка и я погалваше по главата. Косата на жена му беше много мека и лъскава, нямаше друга в племето с толкова мека коса като жена му. Тъй валя два дни, на третия водата се вдигна много високо, нейният тътнеж не им даваше покой ни денем, ни нощем. Но той беше съвсем спокоен. В племето имаше много предания за бури и наводнения. Но никога водата не бе достигала до пещерите, никога не бе нахлувала в тях — дори в най-долните. Жена му може да се плаши, то си е нейна работа. Но сам той знаеше, че няма право да се плаши от нищо, дори от мечките, които понякога с глух рев се промъкваха в пещерите им. Само повдигаше ръка и я погалваше по косата, но дори и това никога не вършеше пред други хора.

Водата съвсем ненадейно нахлу в тяхната малка пещера на третия ден призори. Усетиха я едва когато внезапно ги заля с острите си студени струи, сякаш ги пронизаха стотици кремъци. Спуснаха се към изхода, но беше късно. Бориха се със страшната вода до пълно изтощение, мъчиха се да стигнат до брега. Макар че я държеше здраво с яката си ръка, бесните води я изскубнаха от него, той видя само за мигновение как светлото петно на лицето и изчезна сред вълните. Това бе всичко. Как сам стигна до брега, вече не помнеше.

Най-напред видя гарваните, които я кълвяха със своите едри, груби клюнове. Видя и двата орли самотници, които напразно се мъчеха да ги разпъдят. Избърса с грамадните си шепи нейното кално лице. Позна го в миг, макар че очите й бяха изкълвани, а гърдите разкъсани. И по меката коса я позна, защото нямаше в племето друга жена с толкова мека коса. Нададе страшен вой, с все сила удари с юмруци яките си гърди. Птиците уплашено литнаха. Литнаха като черни сенки, виждаше ги как се клатят в прозрачния въздух. Вече не смееше да погледне към лицето, което толкова нощи бе спало на рамото му.

… И се събуди на стола си, все още изпълнен с остра нечовешка мъка. Сега бе отново в стаята, а древната мъка в него бе така жива, сякаш току-що се бе родила. Сега с все сила му се искаше да задържи тоя човешки и нечовешки миг в себе си, да го запомни, преди да е изчезнал завинаги. И все пак изчезна просто за мигновения, невероятно беше, че толкова силно нещо може да се разнесе за мигове. Той все още седеше на стола си, изпълнен с истинско човешко изумление. Излизаше, че всичко, писано в книгите, е истинско, много по-истинско от живота му. От всеки живот. Погледна часовника си — бе спал точно седем минути. Седем страшни минути, в които бе преживял цял един живот. И го бе побрал в себе си така, както неговият ум побираше цяла галактика, всички галактики, вселената, повече от вселената.

Тая сутрин той не отиде никъде. Легна облечен в непокътнатия креват и лежа тъй, докато усети слабо движение из къщата. Неговият баща се бе събудил и навярно се готвеше да отиде на работа. Тогава той стана, уми се, без да помни и знае, после отиде в хола. Баща му беше там, преглеждаше сутрешния вестник. Неси се изправи пред него, лицето му бе съвсем неподвижно.

— Татко, ти имаше един фински нож! — каза той. Алекси трепна. Просто не знаеше кога за последен път Неси го бе наричал „татко“.

— Какъв нож? — запита той объркан.

— Тоя, с който отряза шнура! — отвърна строго Неси.

Алекси изтръпна. Той наистина бе отрязал шнура, на който се бе обесила жена му, със своя стар туристически нож.

— Не знам, захвърлил съм го някъде — отвърна той. — В килера може би. За какво ти е? — попита той внезапно.

— За нищо. Просто питам.

Днес беше сряда. През цялата нощ той бе мислил за тоя ден. И сега отново го премисляше след съня си. След съня всичко му се виждаше много по-различно. Много по-човешко и страшно, макар човешкото да бе излетяло още в първите мигове. Трябваше да си го възвърне някак. Трябваше отново да го спечели. И точно в седем часа той позвъни на момичето. Нарочно бе закъснял с цял час, за да даде възможност да се съберат всички. Рени му отвори, вече развеселена, ласкаво го поведе за лакътя. Мъчеше се в тоя миг да намери нещо в нея от лицето с изкълваните очи. От мъртвото лице. Но не намираше. Това беше весело, всекидневно, чуждо. Това беше доволно. И все пак по някакъв непонятен начин му бе близко и вътрешно.

Стаята бе претъпкана с младежи. Бяха насядали кой където намери, повечето по самия под, по жълтите и сини провинциални възглавнички, везани и бродирани, най-щастливите — на леглото. Имаше само един празен стол, навярно нейния.

— Ти ще седиш тука! — каза тя. — Защото си мой специален гост. Сега ще ти донеса чаша.

И изхвръкна от стаята със своята нова рокличка. Неси предпазливо се огледа. Дали нямаше тук някой скрит агент? Навярно нямаше, всички бяха почти деца. А кой знае, може би има и деца агенти и агенти жени, никога не се бе интересувал от тия работи. Момичетата и момчетата продължаваха да се кискат безгрижно, никой не го поглеждаше. И все пак го поглеждаше един. Дали не е той? Но кой?… Изведнъж това просто се смля в ума му. Кой е той? За кого става дума. Имаше и чужденци между гостите, две малки виетнамки, деликатни като най-ранните пролетни минзухарчета. Едната от тях трябваше да загине. Имаше един перуанец, много пламенен, смесваше в бурен поток славянски и испански думи, кръглите му като на птица очи светеха. И той трябваше да загине. И други трябваше да загинат, но сега все още се веселяха. Рени най-сетне пристигна с млечнобяла хартиена чашка, от тия, които ги пълнят със сладолед. Беше до половината налята с някаква течност.

— Това е ром! — каза тя. — Никога не съм пила ром. Ти пиеш ли?

— Пия — отвърна Неси. — Не много…

— Казват, че бил хубав.

— Кой е твоят приятел?

— Ще разбереш! — каза тя. — Скоро ще разбереш…

Но той разбра това едва когато започнаха да танцуват. Преди тоя танц му се струваше, че всеки може да бъде той. Танцуваха само двамата, под акомпанимента на китара, другите само ритмично им пляскаха. Неси едва повярва на очите си. Преди всичко момчето му се видя много дребно, може би по-дребно от самата Рени. Косата му бе силно къдрава и бухнала като на жена. Да, точно като на жена бе бухнала африканската му коса. Лицето му бе много мургаво, без никаква руменинка, изглеждаше интелигентно и чувствително. Много умело виеше лекото си гъвкаво тяло, всички гледаха него, а не Рени, макар че и тя бе много гъвкава. Все пак не бе гъвкава като него, тоя младеж превъзхождаше всички младежи в стаята, изобщо всички… може би…

Неси веднага разбра, че двамата се обичаха. Гледаха се със светнали очи, почти алчно, с истинско вътрешно наслаждение. Китарата звънтеше, все по-гръмко пляскаха с ръце около тях, перуанецът крещеше нещо неистово на испански. Той още не знаеше, че живее последните си минути. Но и Неси не знаеше това. Всъщност в тоя миг той нищо не знаеше. Той просто бръкна в джоба си, извади оттам финския нож в стана. Това бе последното, което ясно си спомняше. Всичко друго бе кръв, писъци, небитие.