Павел Вежинов
Белият гущер (9)

4

Кирил седеше сам в едно от луксозните червени кресла в хола и зяпаше към електрическия часовник. Това го забавляваше, макар че беше най-обикновен стандартен часовник, монтиран направо върху стената. След всяка минута се чуваше едно едва доловимо „щрак“ и голямата стрелка се преместваше с едно деление. Оставаше само едно-единствено щракане до осем часа. И Кирил знаеше, че заедно с него през автоматичната врата в хола изискан и мълчалив ще влезе Неси. Точно това го забавляваше.

Колкото и да бяха различни като хора, двамата с Неси си приличаха по фигури, дори по начина на обличане. И двамата бяха атлетично сухи и високи, скромно подстригани, в елегантни, но малко демодирани костюми. И двамата бяха сдържани и изискани. Но Кирил бе много по-енергичен, сухото му лице бе по-одухотворено и по-живо. Неговият насмешлив поглед смущаваше всички, които разговаряха с него, освен Неси, разбира се. Може би затова бяха приятели, отношенията им бяха естествени, равноправни, в най-добрия смисъл на думата — непринудено искрени. Тяхната позиция на млади, блестящи учени ги беше сближила повече, отколкото общите им интереси.

Най-сетне часовникът щракна, но Неси не се появи. Леката усмивка на устните на младежа бавно угасна. Неси никога не лъжеше. Неси никога не закъсняваше. Думата на Неси беше закон — тия неща най-много интересуваха младия учен, защото най-рядко се срещаха в обществото. Едва когато часовникът щракна втори път, Неси малко забързал влезе в хола. Забързан и като че ли смутен. Тия неща впечатлиха Кирил повече, отколкото ако се бе появил по гащета. Неси седна в креслото до него, само в един миг събра себе си, после каза спокойно:

— Е, разкажи!

Кирил протегна краката си, сега вече се чувствуваше съвсем нормално. В края на краищата една минутка закъснение не е причина, за да промени мнението си за Неси.

— Не е нужно да знаеш много — започна той. — Кавендиш няма да ни подлага на изпит за своите трудове. По възгледи той е неопозитивист, бихевиорист, емпирик. Тодор Павлов казва, че е чисто и просто идеалист, и то закъснял махист на всичко отгоре. Но ти не вярвай на тия работи. Според мен той не е никакъв, макар че понякога има гениални хрумвания. По-сериозен е като социолог, макар че страда от известен обективизъм. Опитва се да отърве социологията от опеката на идеологията, да я превърне в момче за всичко. Според него безпристрастните изследвания и оценки на социологията могат да служат на всяка идеология, на всеки политически строй като всички други науки, като математиката например.

— Според мен това е елементарно вярно — обади се невъзмутимо Неси.

— Не е, разбира се! — също така невъзмутимо продължи Кирил. — Понякога той бърка статистиката със социологията, макар да не е чужд на проблемите на развитието.

— Тогава според теб какво му е световното? — попита Неси.

— Славата най-малко… Известността… Той е буржоазен учен, който смята, че буржоазната цивилизация неудържимо и завинаги слиза от световната сцена. Препоръчвам ти да прочетеш „Ентропия на световете“, имам я, мога да ти я дам.

— Предпочитам да ми я разкажеш с няколко думи.

— Мъчно е с няколко думи. То е нещо като футурологично изследване за развитието на човешките цивилизации, за тяхното зараждане и умиране.

— Шпенглер?

— Не съвсем. Макар че като Шпенглер приема, че всяка цивилизация живее сама за себе си и умира сама за себе си, без никаква връзка с тия, които я предшествуват или следват. И даже — напротив — смята, че всяка нова цивилизация е толкова по-силна, колкото по-ярко противостои на предшествуващата. В тоя смисъл той приема революцията, и то не като хирург, а като безусловен гробар.

— И това е вярно — измърмори Неси.

— Разбира се, че не е — усмихна се едва забележимо Кирил. — Кавендиш се различава съществено от болшинството западни футуролози. Той смята, че основните беди, които висят над човечеството, не са тия, с които всеки ден ни надуват главите — разрушаването на екологическата среда, изчерпване на ресурсите, свръхнаселението. Основна беда за него са спиране процесите на развитието, изчерпване на човешките цели, превръщането на човека от творец в консуматор. И оттам, според него, пълното изчерпване и опустошаване на човешката душевност и главно на човешките чувства.

Неси помълча един миг.

— Според Кавендиш, какво става е човешкия ум? — попита той неохотно. — Развива ли се, или деградира?

— Едновременно се развива и деградира.

— Това е логичен абсурд! — каза Неси неприязнено.

— Но не и диалектичен. — Кирил се засмя, смехът му бе ясен, но малко злорад. — Умът се развива, естествено, мозъкът увеличава своето абсолютно тегло, увеличава се броят на мозъчните клетки. Но според Кавендиш това е нож е две остриета. Като се разраства, той започва постепенно да подтиска своите естествени стимули. Чувствата, да речем. Въображението. Моралът. Естетическите мери, които за него са по-естествени за човека, отколкото инстинктите. Съвсем изчезват интуицията и прозрението като най-висши форми на знание.

— Няма такова знание! — каза кратко Неси.

— За Кавендиш има! Според него умът е безсмислен и безпомощен сам. Лишен от своите стимули, сам, той започва бързо да запада, да се лишава от естествените си жизнени сокове. Постепенно целият човешки живот започва бавно да изстива, да забавя своето движение, настъпва пълна ентропия.

— Ужасно наивно — каза Неси презрително. — На какво основание слага чувствата и въображението извън ума?

— Той не говори за мозъка — отвърна Кирил. — Всъщност никой дурак на тоя свят не знае какво представлява мозъкът. И енергия от какъв тип осъществява неговите най-важни функции. Под ум той разбира способността на човека за активно мислене.

Бяха минали десетина минути, а от философа нямаше ни помен. Почакаха още малко, после то потърсиха по телефона в стаята му. И там никой не отговаряше. Нямаше го и ключа му в рецепцията. Кирил сериозно се разтревожи, разшета се енергично по холовете, надникна в бара. Най-сетне го намериха в преддверието на ресторанта, кацнал като водна птица на тънките си сухи крака. Целият бе дребен и сух, но със закръглено меко коремче, спуснато под копринената жилетка. Просто стоеше там с ръце в джобовете на раирания си панталон и зяпаше безсмислено към ресторанта. Около него се въртяха забързани келнери със своите табли, заобикаляха го учтиво, но той просто не ги забелязваше. Както не разпозна в първия миг и младежите, които озадачено се изправиха пред него. Най-сетне погледът му се съсредоточи на Кирил, той приветливо се усмихна. Нямаше вид нито на сърдит, нито на виновен.

— Господин Кавендиш, нали трябваше да се срещнем в хола? — запита младежът.

— Тъй ли? — отвърна той разсеяно. — Не е ли все едно?

— Как тъй все едно, господин Кавендиш, ние ви чакаме от половин час.

— Все едно, все едно — бърбореше философът. — Аз тука нещичко размишлявах.

Двамата младежи се усмихнаха едва забележимо.

— А за какво, господин Кавендиш?…

— За портрета на нацията. На вашата нация, искам да кажа. Понякога лицето на човека подсказва повече от неговото примерно и добре обмислено поведение.

— Извинете, но тук всеки втори човек е чужденец — каза безмилостно Кирил.

Но Кавендиш ни най-малко не се смути.

— Все едно, все едно… Това е навярно младият господин Алексиев?

— Да, позволете да ви го представя.

Но Кавендиш дори забрави да протегне ръка — зяпаше го с такова откровено любопитство, сякаш за пръв път в живота си виждаше българин. Навярно беше малко кривоглед, едва забележимо, макар че погледът му бе съсредоточен и проницателен. Едва като седнаха край масата, той каза дружелюбно:

— Хубав, представителен млад джентълмен. Ще ви отива много добре бяла жилетка, млади човече, не мислите ли?

— Тая мисъл ме измъчва от дълго време, сър! — отвърна съвсем сериозно Неси. — Но все не намирам кураж…

Нещо трепна едва доловимо в погледа на философа, той измъкна от джоба си подвързано с изкуствен шагрен тефтерче, вече доста износено, и драсна набързо там нещо.

Келнерът веднага приближи до масата с английски флаг, който Кавендиш малко припряно бе изблъскал настрана. Поръчаха си ордьовър и водка и не чакаха дълго. Кавендиш веднага се впи в своята чаша.

— Е, за ваше здраве, млади господа! — каза той. — Един мой учен приятел най-сериозно твърдеше, че у вас няма алиенация, понеже имате хубава водка.

— Тя е вносна, господин Кавендиш.

— Е, все едно, все едно… А вие, господин Алексиев?

— Извинете, не пия.

— А по каква причина?

Неси се поколеба за миг, после каза неохотно:

— Не зная, сър, струва ми се, че това деформира разума.

— А не смятате ли, че понякога деформираният разум ражда по-интересни идеи. И по-странни образи?

— Защо трябва да бъдат странни? Те трябва да бъдат просто истински.

— Всички големи истини са странни, млади човече. И необясними. Да не кажа дори свръхестествени, каквито, разбира се, не са. Какво е например земното притегляне? Или времето? Не могат да се вместят в човешкия ум. А какво е въображението? Има ли нещо по-невероятно и по-загадъчно от човешкото въображение?

— А какво е въображение? — запита Неси. — Нима не са комбинациите на ума?

— Ето това е една от най-сериозните загадки на природата — каза Кавендиш и потри с удоволствие сухите си ръце. — Не ви ли прави впечатление, че най-живо и най-интензивно въображение имат младите хора. Колкото човек става по-възрастен, толкова по-рядко употребява своето въображение, толкова повече губи мечтите си. В крайна сметка излиза, че разумът подтиска въображението, вместо да го стимулира.

Неси мълчеше, лицето му изглеждаше малко мрачно и подтиснато.

— И как си обяснявате това, сър? — запита Кирил.

— Не мога да си го обясня! — каза с удоволствие философът. — Не искам да си го обясня. И неврофизиолозите не могат да кажат нещо свястно. Но фактът си остава факт. Ако приемем, че мозъкът е единственото средище и носител на психична дейност, какво излиза? Излиза, че когато е по-млад и по-беден на мозъчни клетки и неврони, извършва своята най-сложна и най-фина дейност.

— Това е логичен абсурд — каза Неси.

Кавендиш го погледна живо.

— А къде вие намирате логическата грешка?

— В твърдението, че човешкото въображение е най-финият продукт на психическата дейност. Това е мисленето без съмнение. И то абстрактното мислене.

— Да. С удоволствие го приемам. Лично аз съм философ, т.е. моята професия е абстрактното мислене, положено на безупречната логика. Но какво подсказва действителността? Или, по-точно, човешката практика? Философите остаряват и се забравят. Най-гениалните учени биват опровергавани всеки ден. Само хората на изкуството остават вечно млади и силни. Дори нещо повече — Омир или Шекспир сега са по-силни от времето, когато са създавали своите най-хубави творби. А какво е изкуство? Преди всичко въображение, да, въображение. И това въображение е толкова по-богато, колкото по-млади и по-силни са чувствата и поривите, които са го породили.

Неси мълчеше поразен. Тая логика сега му се виждаше толкова безукорна, че не виждаше никакъв път за нейното опровергаване.

— В крайна сметка, какво искате да кажете? — попита той сдържано.

— Нищо хубаво. Нищо окуражително. По всичко изглежда, че природата се грижи преди всичко за това, което е младо, което расте и укрепва. Тя е безразлична към укрепвалото и силното. И пълна с ненавист към всичко, което е преминало зенита на своето развитие. Тя просто му заповядва да остарее и умре. Единственият начин да бъдем изпълнени с истинско човешко съдържание е да бъдем млади. И това важи не само за отделния човек, но и за човечеството изобщо. Там, където сте вие, като индивиди и личности можете да гледате на мен с пълно снизхождение.

— Точно това правим, сър! — каза Неси.

Кавендиш го погледна бързо. Не, не се шегуваше.

Той се усмихна добродушно.

— Там е работата, че за човека младостта не е чисто биологично понятие. Искам да кажа, че не е право пропорционално на състоянието на човешките органи, дори на тяхната съвкупност. Аз не съм виталист, разбира се, но струва ми се, че доста лекомислено изхвърлихме тая дума от човешкия речник. Неслучайно престарелият Соломон е спал между съвсем млади момичета.

— Днес дори ние избягваме да го правим! — засмя се Кирил. — Те пушат много и затова ужасно хъркат.

Келнерът сложи край на разговора. Ценителят на духовните ценности с изострено любопитство забоде своя хрущялест нос в папката за менюто.

— Моят учен приятел ми препоръча вашето овнешко жиго. Каза, че било знаменито.

— Страхувам се да не ви разочароваме, господин Кавендиш — каза предпазливо Кирил.

Но не го разочароваха освен с размера може би. Философът си омете чинията до последното зрънце на гарнитурата. И поля всичко доста изобилно с хубаво вино. Може би точно това вино стана причината да ги задържи, докато затворят заведението. Сам той изпи две бутилки — без да бърза, без да се насилва, на меки, премляскваши глътки, които направиха на младите хора едва ли не отблъскващо впечатление. Но Неси забеляза учуден, че колкото повече философът пиеше, толкова мисълта му ставаше по-жива и енергична, по-остроумна, по-жлъчна. И в същото време по-логична и по-ясна. Нима умът на тоя стар човек бе по-силен от неговия, за да не се къса безпомощно, да не се заплита, да не губи своите сложни нишки? А външно не повишаваше тона си, не се възбуждаше, дори ставаше по-съсредоточен и внимателен. Само пурата, която едва не изгори редките му пожълтели мустаци, подсказваше, че всичко това е вътрешно. Сега вече Кавендиш не говореше, просто разпитваше. На пръв поглед разпитът му бе някак разпилян и разцентрован, но Кирил, който бе подготвен за тая среща, усети тяхното подводно течение — какви са най-съществените интереси на съвременния български човек? Кирил много добре знаеше какви са те, но предпочиташе да не каже всичко. Наистина прогресивен човек, приятел на България, но кой го знае какво може да изтърси в някоя статия. В края на техния разговор Кавендиш внезапно каза:

— Вижте какво, господин Захариев, лъжата потвърждава истината повече, отколкото тя себе си. Ако искате да се спасите от мен, по-добре не ми отговаряйте.

— Тъй и ще направя! — засмя се Кирил.

Тогава Кавендиш се обърна към Неси. Сега погледът му беше още по-кривоглед и като че ли по-втренчен. Отново последва цяло наводнение от въпроси. Кои науки харесва? Какви книги чете? Ходи ли на кино? А на театър? Колко пъти годишно? Има ли някакво отношение към телевизията? Никакво? А към балета? Към овнешкото жиго? Към футболните мачове? Към джаза? По колко време спи нощем, какви сънища сънува?

— Никакви! — отвърна Неси, който нито умееше да лъже, нито смяташе тона за необходимо.

— Съвсем никакви?

— Съвсем.

— Това не е точно така! — каза Кавендиш. — Вие сънувате, разбира се, но не помните.

— Не. Наистина не сънувам.

Кавендиш го погледна втренчено.

— Това не е хубаво — каза той. — Вие затормозявате по най-недопустим начин вашето подсъзнание.

— Господин Кавендиш, да ви кажа искрено, не вярвам, че това понятие е научно.

— Не е, разбира се. И все пак това не значи, че изобщо не съществува. Наречете го задсъзнание, ако така ви харесва повече. Но, така или иначе, съзнанието трябва да има някакъв килер или склад, или задна стаичка, където да помества ненужните и похабени вещи.

Неси едва забележимо се усмихна.

— С риск да бъда нескромен, но смятам, че моето съзнание не произвежда ненужни вещи.

Кавендиш дълбоко се замисли.

— Теоретически това е допустимо — каза той. — Макар че и най-прецизната машина понякога произвежда брак. Все пак припомнете си, наистина ли никога нищо не сте сънували?

— Само веднъж! — отвърна неохотно младежът. — Макар да не съм сигурен, че е било сън.

Кавендиш настоя и Неси се принуди да му разкаже за китовете. Философът слушаше с голям интерес, после извади шагреновото тефтерче и записа там нещо. В тоя миг им се стори едва ли не развълнуван.

— Да, хубав сън — каза той най-сетне. — Много хубав, много надежден сън.

— Умеете ли да тълкувате сънища? — попита Кирил шеговито.

— Не съм се опитвал… Но тоя ми се вижда пределно ясен.

Това бе всичко, те не успяха да изчоплят от философа нито дума повече.

— Вие сте интелигентни момчета! — каза той троснато. — Трябва сами да го разберете. Особено вие, господин Захариев. Винаги е много по-лесно да опознаеш другите, отколкото себе си.

Кавендиш се опита да си поръча трета бутилка, но за щастие не им сервираха. Пък и философът не настоя повече. На слизане по стълбите много добре бе видял входа на нощния бар. Сбогуваха се сърдечно, после двамата младежи с облекчение излязоха от заведението. Нощта бе много мека и тиха. На жълтата светлина на лампионите едва забележимо проблясваха прашните гърбове на колите, вече без собствени цветове, изравнени от нощта и умората. Тук всички бяха еднакви, непознатият град ги бе приел с безразличие, сега те си отмъщаваха, като издишваха своя тежък метален дъх. Двамата вървяха край тях, без да ги усещат, всеки с мислите си.

— Как ти се видя? — запита най-сетне Кирил.

— Нищо. Малко е досаден. И невъзпитан на всичко отгоре.

— Невъзпитан? — погледна го Кирил. — Защо невъзпитан?

— Ами не видя ли как безцеремонно си записваше в тефтерчето?

Кирил гузно замълча.

— Изобщо не ти ли е ясно, че е дошъл тук заради мене?

— Няма значение — каза Кирил. — Ние ще научим за него повече, отколкото той за нас.

— Няма какво да крия от него! — отвърна малко сухо Неси. — Ни от него, ни от себе си.

Разделиха се на автобусната спирка пред Ректората. Неси мълчаливо потегли към дома си. Усещаше се някак стъписан пред тоя ден, изпълнен е толкова необикновени събития. И — странно — умът му сякаш отказваше да ги възприеме. Само се докосваше до тях и веднага ги отблъскваше от себе си — с отвращение може би, чувство толкова непознато, колкото и срамът, който бе раздрал душата му тоя следобед. Светът, който винаги му бе изглеждал така простичък и подреден, така покорен и подвластен, изведнъж му се стори объркан и хаотичен. За пръв път в живота си той усети, че зад всичко това, което вижда и което така лесно достига с ума си, има нещо дълбоко и тъмно, като най-тъмните водни бездни.