Павел Вежинов
Белият гущер (8)

3

И все пак животът на Неси се измени внезапно и рязко, без никакви видими причини и основания. Обикновено така става в живота, пък и в природата — земетресенията, ураганите, катастрофалните наводнения обикновено идват след тихи и безоблачни дни. Тая сутрин той се събуди, както винаги, точно в пет часа, отвори като механична кукла ясните си очи, по навик погледна към прозореца. Нищо, обикновено лятно утро, едва-едва дрезгаво навън, прохладно и плътно в собствената му стая. Той стана леко и отиде до отворения прозорец. В сянката на високите сгради улицата изглеждаше съвсем тъмна, колкото и светло да беше небето над покривите. Светло, зеленикаво, лъскаво като коприна — тия работи не го интересуваха. Но не обичаше много ярките слънчеви дни, горещите следобеди, задушните вечери. А тоя ден обещаваше да бъде точно такъв.

И в тоя миг на спокойствие и пустота той усети смътно някакво далечно движение. Погледна прозорците на насрещните сгради, все още съвсем тъмни в здрачината. В един от тях му се мярна някаква сянка. Нищо особено, човешка сянка навярно. В тая стая наистина живееше някаква ранобудна старица, черна и бърза като мишка, която по цял ден неуморно сновеше из апартамента. След това старицата се приближи до прозореца и изведнъж, както в приказките, се превърна в момиче. Неси се усмихна, тая внезапна метаморфоза беше приятна дори за неговия безмилостен ум. Момичето беше облечено в светла пижамка, самото то беше много светло, косата му приличаше на запалена свещ. И стана нещо неочаквано — момичето повдигна ръце към небето, сякаш се приготви да литне. Не, всъщност нищо особено — то чисто и просто се протягаше с лека прозявка може би, с онова вътрешно удоволствие, с което се протягат и хората, и котките, и лъвовете в пустинята, за да покажат, че в края на краищата всички произхождат от една първична клетка. Но при това движение пижамката й се разтвори и той видя за няколко мига момичешките гърди — добре запълнени, но в същото време необикновено деликатни и нежни, може би поради светлината на утрото. Стори му се, че ще литнат и те, толкова бяха живи и устремени към небето.

Неси усети как в него светна и угасна бързо някаква светлинка, почти мигновена, без никакъв блясък, но синкава и всепроникваща като рентгенов лъч. А момичето все още си стоеше там, на прозореца, все тъй с вдигнати ръце, но светлинната бе угаснала. Последва мигновение на пустота, толкова необяснима, колкото и всичко друго. Всъщност това бе началото.

Неси никога не се взираше в себе си, никога не се опитваше да анализира постъпките си. Просто нямаше смисъл. Всичко, което ставаше в него, бе необходимо и логично, причините и следствията бяха свързани в здраво единство. В неговото поведение нямаше необикновени или необясними неща. Никаква пукнатина не съществуваше в гранитния блок на неговата логика. Но като се връщаше тази сутрин от своя крос, той отново си припомни тая малка, незначителна случка. Като че ли нищо нямаше в нея. Това, което бе видял там, на прозореца, виждаше така често, че изобщо не му обръщаше внимание, преди да го докосне. То бе просто вещ, макар и с особено предназначение. И все пак вещ, дори без стойност, каквато имат другите вещи по света. Никога не се бе зазяпвал във фотографии на голи жени като всички други момчета. Или като всички мъже. Това не предизвикваше у него нищо.

Както винаги, точно в седем и половина часа Неси седна зад бюрото си. Познатата обстановка като че ли му вдъхна увереност, той бързо забрави непривичните си мисли. Сега умът му бе отново свободен, не му оставаше нищо, освен да почне работа. Той едва ли не изпръхтя като изжаднял кон, който е видял пред себе си ведро с вода. Бръкна в чекмеджето на бюрото си, извади оттам зелена гланцирана папка. И като че ли външният свят съвсем изчезна за него.

Какво работеше Неси? Всичко, което му предложеха. Никоя задача не му се струваше малка или второстепенна. Като старинна сребърна лешникотрошачка той чупеше с лекота всички черупки, безпогрешно отделяше здравите недокоснати ядки. Не се спираше пред най-сложните формули, пред най-трудните изчисления. Понякога ей тъй, на шега, му поднасяха някой сложен математичен проблем, с който учените си бяха блъскали главите с десетилетия. Той го решаваше, без да гъкне, дори без да се изпоти. Само Риман успя да го затрудни за няколко месеца, но премина и през него като през река, без да плува, като стъпваше предпазливо по дъното. Всъщност това като че ли беше най-голямото изпитание в живота му.

Но тая сутрин трябваше да се занимава с материя, която по принцип не особено харесваше — теорията на вероятностите. Това малко охлади порива му за работа, но той упорито продължи. Все пак към единайсет часа вдигна глава от папката и се замисли. Чувствуваше лека умора, някакво непонятно вътрешно съпротивление, което в тоя миг не желаеше да осъзнае. Внезапно си припомни момичето на прозореца, но веднага го изпъди от себе си. Навярно така е правел и Лобачевски, докато е извеждал своите формули. Китовете. Водата, която звънеше. Бялото парче лед. Защо нито за миг не видя себе си, докато лежеше на неговата гладка повърхност? Тая странна и неочаквана мисъл просто го накара да притаи дъх.

И в същия миг още по-неочаквано звънна телефонът. Той го погледна учудено — толкова рядко се обаждаше. Пък като че ли нямаше кой да му се обажда. Сам той не съзнаваше, че хората някак мълчаливо го отбягваха, не от лошо сърце, просто от неудобство. Всъщност какво да правят при тоя странен човек, ни момче, ни мъж, на когото не можеш да разкажеш дори един приличен виц, без да рискуваш да те погледне с недоумение. По тоя телефон му се обаждаше само Кирил и прекият му началник понякога.

Неси вдигна озадачен слушалката. Предпочиташе да бъде Кирил, разбира се, в тоя миг тая мисъл му бе дори приятна.

— Неси, ти ли си?

Дълбок женски глас, малко неспокоен, с едва забележими остатъци от никотин някъде в дълбините на гърлото. Никога досега не му се бе обаждала в института, обикновено се свързваше с нея привечер по своя домашен телефон.

— Аз съм, Фани — отвърна той сдържано.

— Как си, момченце, огладня ли?

Неприятен навик — да го нарича „момченце“, дори „моето момченце“ понякога. Това лигавене, като всяко друго, не влизаше в неговия регистър.

— Защо питаш?

— Просто питам. Искам да те поканя на обед.

Никога досега не бяха обядвали заедно.

— Но аз съм на работа — отвърна Неси с недоумение.

— Само ти ли работиш на тоя свят? И аз съм на работа, но сега искам да обядваме заедно.

— Виж какво, Фани…

— Не го усуквай, моля ти се. И отговаряй ясно — съгласен ли си, или не си?

Неси се приготви да отвърне троснато: „Не съм, разбира се!“ Но тук стана нещо невероятно, той отвори уста и каза:

— Добре, щом толкова настояваш.

Все още не вярваше, че го е казал. Оттатък се чу лек смях, плътен, малко подигравателен може би, но, общо взето, доволен.

— Значи, все пак е имало нещо човешко в твойта кутия!

— Каква кутия? — не разбра Неси.

— В черепната, разбира се. Чакай ме в единайсет и половина пред академията. Не се плаши, ще те отмъкна, без никой да забележи.

— От какво да се плаша? — каза Неси недоволно. — Мене не ме държат на юлар, аз съм си господар на моята работа.

— Браво! — възкликна тя зарадвана. — А знаеш ли какво е юлар?

— Знам, разбира се. Един вид кормило, което слагат на говедата, на хората и още на някои други животни.

— Неси, смаяна съм, ти вадиш днеска чувство за хумор! — възкликна зарадвано тя. — Това е поличба, ще прекараме чуден ден.

Неси затвори телефона и се завъртя безцелно из стаята. Чувствуваше се едва ли не смутен — кой бе проговорил вместо него? От каква странна и неподозирана камера бе изскочило това желание? Или днес просто не му се работеше с вероятности, с неопределености, с несигурност.

Точно в тоя час на деня улицата гъмжеше от коли и хора. Неси стоеше на ръба на тротоара, край железния поток, който с кух громол трещеше край него. Не го виждаше, дори не го усещаше. Стоеше там с празна глава и чакаше да се появи жълтото волво. С Фани Беловеждова се познаваше близо два месеца — прекалено дълъг срок за неговите досегашни връзки. И тя наистина очебийно превъзхождаше малките мастодонти, които до тоя ден се тътреха по паркета на собствения му дом. Преди всичко бе много по-възрастна — към трийсет и пет годишна. Не можеше да се каже, че е красива. Имаше дребна главичка, бузите й бяха малко хлътнали, носът леко вирнат и изострен като клюнче на дрозд. Но в замяна на това всички казваха, че има най-хубавата и елегантна фигура в града. Както видяхме, Неси не беше кой знае какъв естет, тоя вид възкостеливички фигури не му харесваха особено много. Фани беше художничка, работеше като главен моделиер в една експортна модна централа, караше волво. Но Неси и суетен не беше. Удивляваше го преди всичко умът на Фани, най-бързият човешки ум, който бе срещал в живота. Фани беше единствената жена, с която Неси разговаряше с усещане на вътрешно задоволство. Беше му приятно да следи странния бяг на нейните мисли, които с такава удивителна лекота и виртуозност скачаха от тема на тема.

Това не го дразнеше, по-скоро го увличаше. Пък и какво друго можеше да се очаква от един истински художник моделиер, който се интересува главно от линиите и формите.

Фани пристигна след няколко минути, както винаги, забързана и ефектна, в жълта кола, с жълти, до лактите ръкавици. Дори червилото й имаше някакъв съмнителен жълтеникав оттенък. Спря рязко, отвори жълтата врата и каза едва ли не шепнешком: „Влизай!“ Смях имаше в очите й, макар че лицето й бе съвсем сериозно. Големите изкуствени клепачи й придаваха малко облещен вид, като на момиченце, което са поставили на гърне. Неси седна до нея, протегна доколкото можеше дългите си крака. Фани потегли като на старт за надбягване, задмина няколко коли и първа спря на светофара при Военния клуб. Едва сега Неси погледна с интерес малкото й птиче профилче.

— Да не си пийнала нещо?

— Ами как? — попита Фани невъзмутимо. — Иначе точно теб ли щях да поканя?

Тя взе ляв завой още на жълтата светлина и яростно се втурна срещу няколко закъснели на зебрата пешеходци. Но Неси дори не трепна, познаваше много добре нейния стил. Волвото ръмжеше и форсираше, очите й все така грееха от вътрешно възбуждение.

— И къде в тая посока? — запита той след кратък размисъл.

Посоката наистина не предвещаваше нищо хубаво. Току-виж, че го помъкнала към Витоша.

— На Златните мостове.

— Да, мерси — измърмори той сдържано. — Отдавна не бях ял свински пържоли.

Защо го мъкнеше обикновено по разни забутани извънградски ресторантчета? Нарочно ли го криеше от хората? Или просто искаше да го впечатли с шофьорските си умения. И двете неща му бяха съвсем безразлични, не се опитваше да протестира. През цялото време Фани бъбреше оживено — за приятели, за филми, които бе гледала на закрити прожекции. Неси я слушаше разсеяно, все още малко смутен и недоволен от себе си. Сега тя му бърбореше за някакъв френско-американски филм, отвратителен и безсмислен, както му се стори, пълен с перверзии. В последна сметка Брандо удушил своята партньорка със собствените си ръце — „ей тъй, за нищо“, както завърши тя с някакво спотаено вътрешно удовлетворение. Неси помълча малко, после каза:

— Къде си пила толкова рано?

— Имахме пресконференция — отвърна тя, като подгони по улицата някаква жълта намусена котка. — Моите модели минаха фантастично.

Котката успя да се спаси, но предният капак на колелото звънна в нещо и се откачи.

— Наистина ли съм възбудена? — попита Фани с надежда.

— Поне така изглеждаш — отвърна Неси спокойно. — Едва не отнесе кофата за боклук.

— А тя защо се скри точно зад нея? — каза Фани отмъстително. — Точно зад нея!

Обърна се и го погледна с искрящите си очи. Едва сега Неси забеляза, че единият от клепачите й е леко отлепен. И червилото й не беше съвсем наред. „Може да са я натискали някъде по стаичките за преобличане“ — помисли той равнодушно.

— Неси, ние се лъжем, че правим кино! — подхвана Фани с неочаквано сериозен глас. — И че правим изкуство изобщо. Изкуството трябва да удря като с камшик — през чувствата, през въображението. Иначе не е изкуство.

— Изкуството е празна работа — отвърна Неси.

Фани изви едва-едва тънките си красиви устни. Може би това означаваше едва скрита, полуиронична усмивка. Но нищо не излезе, днес не владееше, както трябва, лицето си. Може би не се бе задоволила с една или с две чашки.

— Неси, ти си ужасно скучен! — изтърси тя внезапно. — Просто скучен до смърт.

— Тогава днес защо потърси именно мен? — попита той пренебрежително.

— Защото точно ти поразяваш моето въображение.

— И с какво точно?

Тя се засмя — малко нервно, някаква тръпка мина по лицето й.

— Ами много просто — ти не си обикновен, не си нормален, не си като другите. Ти си едно нескопосно тринайсетгодишно момче. Това ме възбужда, разбира се.

Неси размисли за миг — да се засегне ли? Не, нямаше смисъл, за какво да се засяга? А така пийнала — тя навярно бе съвсем искрена. Той не допускаше до себе си хора, които лъжат и се преструват.

— Ти си съвсем похабена! — каза той най-сетне.

— Прав си — отвърна тя. — Ще вземеш ли камшика, Неси?

— Не — каза Неси. — От къде на къде?

— Защото и ти имаш нужда от него! И двамата сме нещастници, не го ли разбираш? И двамата нямаме никакви чувства. Моите се похабиха, твоите изобщо няма да се родят!

И сякаш сама се стресна от думите си, защото до ресторанта повече не проговори. Изглеждаше малко навъсена, може би леко пребледняла под силния фон дьо тен. Така, както държеше кормилото, може би наистина имаше вид, че души някого. Тоя Брандо, тоя подпухнал нещастник, може би на него дължеше днешното си напиване. Ако продължи и горе — мислеше той, току-виж, че се приберат с изпочупени черепи. Но това не го плашеше, той изобщо не знаеше какво е страх.

Скоро пристигнаха, Фани паркира колата в рядката сянка на дърветата. Имаше и други коли, вече огрени от слънцето, с лъскави нагорещени гърбове. Беше много тихо и хладно в тоя обеден час, приличаше по-скоро на лятно утро. Минаха по дървеното мостче, водата се биеше в грамадните гладки камъни и изчезваше невидима между тях. Не се озърнаха, не погледнаха към застиналите в своята жива вечност борове, мълчаливо се вмъкнаха в ресторанта. И вътре бе хладно, но непроветрено, миришеше на угарки и лой, унило бръмчаха едри, мързеливи мухи. И келнерите се мъкнеха мързеливо към масите, мити-недомити, бръснати-недобръснати, говореха шепнешком, след това си отиваха с такъв вид, сякаш никога нямаше да се върнат. Фани намери една уединена маса, извика келнера, след това управителя, смениха покривката, пепелниците, преместиха вазичката с изкуственото цвете. Последен се яви готвачът, потен и кисел, изслуша я мрачно, но си отиде с известен респект. Фани въздъхна и се облегна — изглеждаше съвсем изтрезняла, окуражена, решителна. После се обърна към него и каза усмихната:

— Всичко ще бъде, както ти искаш!…

— Но аз нищо не съм искал.

— Трябва да се научиш да искаш! — каза Фани. — Човек се познава по желанията, особено по несъзнателните.

— Трябва да те разочаровам, Фани… Нямам несъзнателни желания.

— Трябва да имаш! — каза твърдо Фани. — Те са истинските. Само дълбоко скритото у нас е истинско. Всичко, което е обърнато към хората, е фалшиво. Или поне излъскано от употреба.

Неси реши в себе си, че е по-добре да не влиза в такъв празен разговор. Скоро келнерът им донесе руска салата и две водки. Неси погледна намръщено своята.

— Знаеш много добре, че не пия! — каза той.

— Знам, Неси! — отвърна Фани мило. — Но днес искам да пиеш.

Но зад тоя мил гласец се чувствуваше студената острота на лезвие. И очите й бяха много хладни и нетърпеливи.

— Не те разбирам, Фани. Защо трябва да пия?

— Защото аз искам. И не обичам да ми отказват. Просто не съм свикнала да ми отказват, Неси, такъв ми е характерът.

— А ако все пак откажа?

— Тогава незабавно ще стана от масата. И ще си отида, завинаги при това!

Неси едва забележимо се усмихна.

— Отде знаеш, че точно това не е моята цел? — попита той.

— Все едно. Значи, е било време да си вървя! — каза Фани хладно.

— Не е все едно. Това ще бъде поражение за теб. А поражението е много повече от един любезен отказ.

— Махай се с твоята логика! — каза Фани злобно. — Или пий, или се махай.

— Никога ли не си имала поражения?

— Имала съм няколко. Сега ще прибавя още едно. И ще се напия сама — до смърт.

Неси се замисли. Блъф ли беше това? Или истина? Както е пийнала, може наистина да го направи. Ще се напие, ще тръгне с колата. И може никога вече да не пристигне в София. Сърцето му остана студено при тая мисъл. Никого досега не бе съжалил през живота си, нито дори своята обесена майка. И все пак, защо трябва да се разрушат така безсмислено тия две хубави играчки — и жената, и нейната нова кола? Това ще бъде глупаво и безобразно, разбира се. Но какво е виновен той? Защо трябва да посегне върху ума си, да го порази с тая отвратителна течност?

Неси протегна ръка и взе чашата.

— Добре, Фани, наздраве… Нека бъда аз победен. Не съм ни най-малко честолюбив.

Лицето на Фани изведнъж светна и се преобрази, клюнчето й почервеня от удоволствие.

— Наздраве! — каза тя. — Неси, знаеш ли колко си мил?

Неси отпи от чашата. Стори му се за миг, че е глътнал парче стъкло, така одра гърлото му. И докато анализираше разтревожен какво всъщност става в стомаха, по цялото му тяло се разля хубава приятна топлинка, почувствува някакво смътно радостно възбуждение. Не, началото наистина не е чак толкова лошо, лошото идва след това. Той отпи още една, малко по-голяма глътка, после каза:

— И все пак не разбирам смисъла. Защо трябваше да го направя?

— За компания, Неси. Никой не обича да пие сам.

— Не е това причината!

— Слушай, никога ли не си имал желание да бъдеш нещо различно? Нещо особено, странно, небивало. Да станеш нещо, което никога преди това не си бил?

— На научен език това се нарича неадекватност, Фани. А на прост език — лудост.

— Защо лудост? Не ти ли се е искало да бъдеш Галилей? Нютон? Айнщайн?

— Не мога да искам нещо, което е невъзможно.

— Да, знам. Но ако се напиеш — може би ще го поискаш.

Знаеше много добре, че няма да го поиска. И все пак запита:

— Добре, да речем, че е тъй. Какво общо има тук алкохолът?

— Много просто, той изважда на повърхността човешкото подсъзнание. И по тоя начин удовлетворяваш своите най-съкровени и най-тайни желания. Илюзорно макар, все едно. Но човек се освобождава.

— Вярвам ти, Фани! — усмихна се Неси. — Но там е работата, че аз нямам никакво подсъзнание.

Фани поклати енергично глава.

— Лъжеш се. Всеки човек има подсъзнание, Неси. Както има жлези или бъбреци. Както има памет. Може ли човек да съществува без памет? Според мен подсъзнанието е изпъдената или обидена памет. Неудовлетворената памет. Греховната или забранена памет, ако искаш, всичко, което човек е подтискал в себе си. И ти имаш подсъзнание, разбира се, само че не можеш да се докоснеш до него.

— Мислиш, че алкохолът ще го освободи?

— Да, сигурна съм! — каза твърдо Фани.

— Тогава наздраве, Фани!… Опитът си е опит. Във всеки опит има някакъв смисъл.

И напълно успокоен, той отпи още една глътка. Донесоха им лютичка свинска каварма, сам управителят им сервира бутилка експортно вино. Имаше много хубав цвят, топъл, тъмен, вътрешен, сякаш грееше в някаква тъмночервена зеница. Сега Неси го гълташе с по-голяма лекота, с усещане за вкус, който сякаш през целия досегашен живот му бе липсвал. Чувствуваше се великолепно. Мислите му наистина се късаха от време на време, но затова пък летяха с по-голяма лекота, с някакво вдъхновение може би, макар че никога не бе вярвал в думи от тоя род. Но когато дойде време да си ходят, изведнъж се оказа, че не може да стане от стола си. Краката му се бяха сковали, наистина можеше да ги движи, но не и да ги сгъне на коленете. Като се хилеха помежду си, двама келнери го изправиха как да е, хванаха го под мишниците и го изведоха през задния вход. Фани, която не се бе напила дори с един градус повече, го настани под един стар, непридирчив бор, зави го с одеяло, което донесе от колата. Вършеше всичко това сериозно и загрижено, изисканата светска дама изведнъж се бе превърнала в обикновена женица на счетоводител или стругар, заета с нескопосания си мъж. Неси спа около два часа тежък и непробуден сън, почти вдървен, с отворена уста, по която спокойно кацаха мухите. Фани го брани известно време от тях, после и тя подремна малко край него. Неси се събуди към пет часа, погледна мрачно около себе си, после каза с усилие:

— Това ми е за последен път.

— Сърдиш ли ми се? — запита Фани.

— Не — отвърна Неси. — Да вървим в къщи…

Качиха се мълчаливо в колата, Фани уверено потегли към града. Неси никога не канеше гости преди осем часа, това бе закон за него. Но днес като че ли целият му живот се бе объркал, тогава защо да не направи едно последно нарушение. У тях нямаше никого, баща му още не се бе завърнал от работа. Всъщност това му бе безразлично, той отдавна бе свикнал да не го забелязва. Сега на всичко отгоре печелеше сам, имаше свои пари, макар че не го интересуваха особено.

Неговата стая бе прохладна й сенчеста в тоя час на деня. Неси почувствува как се разпалва по странен и непознат за него начин. Чувствуваше се като в лека треска, когато обгърна лекичкото й силно тяло. Тя сякаш усети неговото необикновено настроение, защото доближи устните си до ухото му.

— Моля ти се, Неси, направи го като Брандо! — зашепна тя умолително.

— Глупости! — отвърна Неси шокиран.

— Много те моля, Неси. Направи го заради мен. Никога досега не съм те молила.

— Добре! — склони изведнъж Неси.

Защо пък да не го направи? Щом и другите го правят, може би има някакъв смисъл. И докато се опитваше да го направи като Брандо, стана нещо невероятно. Вратата внезапно се отвори, на прага застана баща му. С гръб към него, Неси не го видя, само усети, че вратата се е отворила. Но Фани чу много добре и като не знаеше какво да направи, просто завря лицето си между възглавниците. Бащата ги гледа още един миг облещен, сякаш не можеше да повярва на очите си, после потресен излезе. Неси смяташе, че всичко може да се случи на тоя свят, само не това.

Нещо страшно раздра душата му, което никога не бе изпитвал, нещо остро и неприятно, което не знаеше, че хората наричат срам. После някак автоматично стана и започна да се облича.

— Как можеш да не заключиш! — каза Фани нервно. — Собствената си врата!

— Просто нямам ключ! — отвърна мрачно Неси.

— Как тъй нямаш ключ? — Тя сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— За какво ми е?… Той от десет години не е стъпвал в стаята ми.

Неси отиде в хола. Баща му седеше в своето старо кресло, с отдавна похабена и избеляла тапицировка, която не бе подновявал след смъртта на жена си, и четеше вестник. Всъщност нищо не четеше, как можеше да чете, като вестникът потреперваше в ръцете му. Неси се изправи пред него и — странно! — изведнъж му се стори, че е малък, много по-малък, отколкото през първите дни на живота си. Но срамът отдавна бе преминал, останало бе само глупавото му чувство, че е скъсил по някакъв невероятен начин ръста си.

— Търсеше ме за нещо? — каза Неси.

Баща му свали вестника от лицето си. Сега вече съвсем явно потреперваше и косматата му адамова ябълка.

— Съжалявам! — отвърна той сухо. — Но не очаквах да налетя на това свинство.

— Защо свинство? — трепна Неси едва забележимо.

— Ти си прав! — каза Алекси с едва сдържана ярост. — Даже свинете не го правят, то е патент на хората.

Неси изведнъж усети как смущението му премина.

— Слушай, аз не се чувствувам длъжен да ти давам обяснения. Само ще ти кажа, че пороците не ми са свойствени. Както и добродетелите, разбира се. Аз просто съм един разумен човек.

— Във всеки случай не ти личеше — едва не кресна баща му. — Това дори порок не е. Това е гадост!

Неси мигновено реши, че е излишно да разговаря повече. За последен път се бе уверил, че баща му е чисто и просто един безкрайно посредствен човек. Какво значение имат делата на хората? Те отминават и изчезват завинаги, в повечето случаи безсмислени и безцелни. Единственият им смисъл е да дават храна на разума.

— И за какво ме търсеше? — запита отново Неси.

— Не аз — Кирил! — отвърна мрачно баща му. — По служба, както разбрах.

По служба — тая дума му беше съвсем несвойствена. Досега никой не бе го търсил по служба. Кирил работеше като него в академията, срещаха се понякога, но нямаха помежду си никаква служебна връзка. За щастие бе оставил телефона си, Неси побърза да му се обади. В слушалката някак прекалено високо бръмна гласът на неговия единствен приятел, ако изобщо тая дума можеше да има някакъв смисъл за човек като Неси.

— Слушай, определени сме лично от председателя да придружаваме Кавендиш. Днес трябва да вечеряме заедно с него, в понеделник заминаваме за Варна.

— Чакай, не бързай. Кой Кавендиш? Бертран Кавендиш?

— Ами кой друг? Ти не четеш ли вестници?

Не, не четеше вестници, те не го интересуваха.

— И за какво ме месят мен в тая работа?… Доколкото знам, той е някакъв философ.

— Как така някакъв? Световноизвестен учен.

— И тъй да е. Аз съм математик.

— Няма значение, ние двамата дърдорим най-добре английски! — Гласът му прозвуча весело. — Пък и кой ще му мъкне куфарите, зер някой от академиците?

Тъй или иначе, за Неси нямаше друг изход, освен да се съгласи. Когато най-сетне се върна в стаята си, намери там не Фани, а някаква побесняла дива котка. Само че тая умееше да крещи с изтънял от злоба и ярост глас:

— Как можеш да бъдеш толкова невъзпитан!… Простак с простак!… Да ме оставиш сама тук. В толкова неудобно положение.

— Нали трябваше да се разбера с баща ми? — каза сухо Неси.

— Какво ме интересува твоят баща? — кресна тя невъздържано. — Какво общо имам с тая мрачна горила? Преди всичко аз съм жена. Ти ми дължиш поне едно елементарно уважение.

— Може би Брандо ти дължи нещо повече! — каза Неси презрително. — Иди при него.

— Простак! — избухна Фани и като ураган излетя из стаята.

Неси отиде замислен до прозореца. Чувствуваше се празен. Можеше ли да си представи при какви невероятни обстоятелства щеше да я види следващия път?