Павел Вежинов
Белият гущер (13)

3

Сряда. Имаше още четири дни до тая сряда. За пръв път, откакто се помнеше, неговият ум отказваше да вземе решение. Това беше толкова невероятно, че сякаш го вцепени вътрешно. Приличаше в тоя миг на някаква странна и безпомощна сметачна машина. Всички клавиши са натиснати, чува се приглушеното ручене на механизмите, липсва само фаталното „щрак“, което да подаде резултата. Все още не знаеше ще отиде ли в сряда на рождения ден, или ще си остане вкъщи. Не знаеше как трябва да постъпи. Умът му подсказваше, че всички жени са достъпни, стига да положиш известни усилия. Нямаше никаква причина Рени да прави някакво изключение. В крайна сметка беше длъжен да положи тези усилия дори в името на оня неписан ритуал, който определя границите на всяко приличие. Но за пръв път нещо в него се противеше на трезвата преценка на разума — неговото достойнство може би, за което не знаеше, че съществува. В края на краищата какъв ще е тоя африкански хлапак, който ще му препречва пътя? Нима може по нещо да се сравнява с него? А ако любовта наистина е сляпа, както твърдят глупците, защо трябва сам да се обърква в нейния лабиринт?

Той усещаше как дълбоко в него расте пустотата, която така внезапно се бе появила у него в деня на срещата. Струваше му се, че я усеща почти физически, в гърдите може би, някъде в областта на сърцето. Не знаеше още, че това е територия на човешката мъка, тъмно и страшно царство, населено с тъмни сенки и образи.

Първата нощ той спа само два часа. След това се събуди така внезапно, както винаги, когато добре се е наспал. Нищо освен пустота, която тежеше на гърдите му като едра, невидима котка. Той дори направи нервно движение с ръка да я махне оттам, но пустотата остана. Тогава се изправи на краката си леко изплашен и бързо отиде на прозореца. Отсреща и нейният прозорец бе отворен, за миг му се стори поразително, че живее толкова близко. След това отново си легна, но вече не можа да заспи до сутринта.

Втората нощ изобщо не заспа. Чувствуваше се бодър и с ясен ум, както винаги, когато се е наспал добре. Не, не, не беше точно така. Но беше безпомощен да разбере в какво точно се състои разликата. Но сякаш дълбоко в него имаше нещо, опънато като тетива и като тетива готово всеки миг да пусне стрелата. Може би самото това усещане за напрежение не му позволяваше да заспи. Но не можеше да се отпусне, макар че искаше.

И отново не отиде на своята утринна разходка. Сега това му се струваше съвсем безсмислено. И при това положение беше много естествено да срещне баща си в хола, който доста се изненада, като го зърна. Стори му се, че направи неволен жест да се отклони в друга посока, но после намръщено спря.

— Защо не си ми казал нищо за Кирил? — попита той.

Гласът му звучеше рязко, почти гневно. Неси го погледна учудено.

— Та ти изобщо не си го виждал? — каза той.

— И какво от това? Не сме ли хора? Нима ни интересува само това, което виждаме?

Неси само вдигна рамене и се приготви да го отмине. Но Алекси съвсем внезапно му препречи пътя, видът му беше като на изникнал всред стаята дъб.

— Искам да знам какво се е случило!… — каза той гневно.

— А аз откъде да знам! — повиши глас и Неси. — Известно ти е, че не разбирам хората… Или според тебе и аз съм човек? — добави той внезапно дори за себе си.

— Не е нужно да ги разбираш… Аз просто искам да знам как е паднал…

— Как е паднал?… Ами просто се е навел над парапета… И се е подхлъзнал може би… Той беше много пиян.

— Как тъй пиян?… Всички казват, че той не пиел.

— А ти какво искаш да кажеш? — едва не избухна Неси. — Че съм го бутнал аз?… Това ли искаш да кажеш?

Алекси се стресна. И за пръв път разбра, че навярно нещо подобно е живяло в него — подобна мисъл или подобно подозрение. Но чуто от неговите уста, то му се стори ужасно.

— Не, не! — възкликна той. — Но тая случка просто ме порази. Такова спокойно и уравновесено момче… И в крайна сметка толкоз нормално.

— Нормално! — измърмори презрително Неси. — А какво е нормално? Аз не знам къде е у хората тая граница. Ако изобщо има граница.

И на третия ден Неси не можа да заспи. Лежеше на тесния креват и мислеше. Отново си спомни думите, които бе казал на баща си. Всъщност какво е лудост? Навярно когато умът не може да издържи на някакво напрежение. Та все едно какво е то — напрежение на ужаса или на безнадеждното очакване; на монотонността или пустотата. Напрежението на безкрайната права. Напрежението на кръга. И все пак, кое от всички? Той стана и отиде до прозореца. Часът бе около два без четвърт според неговия вътрешен часовник. Минута повече или по-малко не е от значение.

Нейният прозорец светеше — слаба зеленикава светлина като окръглено сияние върху стената. Може би светлината на нощната лампа. Озарението бе по-силно към левия ъгъл, там, където беше леглото й. Може би лежеше и четеше някаква книга. Или някакъв учебник. Надали — до изпитите имаше още доста време. Момичета като Рени могат да четат по това време само романи. Все още не можеше да преодолее в себе си тоя феномен — как хората могат да четат нещо, за което предварително знаят, че е измислица.

Изведнъж като че ли някакво едва забележимо движение се роди в стаята. То се чувствуваше най-силно върху екрана на невидимата стена. Озарението сякаш трептеше и премигваше, след това се появи огромна сянка, като хълбок на мамут. А може би бяха две сенки, които се преливаха една в друга, безсилни да се разделят. Той притаи дъх. Изведнъж върху стената се очерта ясна фигура на човек, на жена може би, защото косата изглеждаше много бухнала. Но Рени имаше гладка коса. После сянката изчезна към невидимата част на стаята. Неси чакаше все тъй със затаен дъх. Но не стана нищо повече, само светлината угасна. Прозорецът изведнъж ослепя като всички други прозорци ло тъмната фасада на зданието.

На другата сутрин Неси се появи на работа все тъй свеж, непроницаем, безукорен. Може би малко по-блед от обикновено, но това почти не личеше. Седна акуратно, извади папката с гланцираната корица. Но сега в нея нямаше нищо. През вчерашния ден той бе привършил и последните си дела. Защо не му носеха нови, дали не бяха го забравили. Най-добре беше да позвъни по телефона на някого от шефовете. Но той веднага изпъди тая мисъл от главата си. А ако наистина го третират като машина, а не като човек? Никой не мисли за машината, освен ако има нужда от нея. Машината не може да си търси сама работа. Но може ли да работи на празен ход? Никоя машина не може да работи на празен ход.

Когато най-сетне работният му ден завърши, сякаш завърши всичко. Нямаше вече никакви цели, не чакаше нищо. Изведнъж бе загубил своите дни и своите вечери. Телефонът мълчеше, той не го докосваше даже когато неговият звън минаваше като писък през пустия апартамент. Сега вече и баща му се прибираше късно, той чуваше понякога нощем тежките му неустойчиви стъпки. Къщата бе празна, в нея нямаше никого.

Тая вечер той сложи своя тапициран стол край отворения прозорец, не съвсем близо до перваза, малко в дълбочината на стаята. Навън бе много топло, тежката улична миризма преливаше като канална вода в стаята му. Но той нищо не усещаше, той гледаше. Нейният прозорец бе тъмен, пустотата зад неговите стъкла бе невидима за очите му. Неси стоя на своя стол почти до зазоряване. Нито за миг не притвори очи, не престана да мисли. Но тая нощ тя не се върна у дома си.