Павел Вежинов
Белият гущер (11)

1

Рано на другата сутрин намериха трупа на младежа всред белите шупливи камънаци край брега. Това дори не беше труп, толкова той бе изпоразкъсан и разбит. Всичко бе изпочупено, лицето едва личеше, черна кръв бе засъхнала по скалите, вече нападната от оси. Тия, които го видяха първи, се изпоразбягаха ужасени. После дойде милиция, портиерът разпозна трупа. След кратък оглед отидоха да събудят Неси. Часът наближаваше шест, време, по което Неси обикновено правеше своя крос. Но сега той спеше. Вратата на стаята му бе отключена, следствените органи влязоха свободно. Дежурният лейтенант, доста пребледнял и разстроен, пристъпи пръв към леглото. Неси отвори очи, погледна ги с бистър поглед, в който се усещаше едва забележимо учудване.

— Къде е вашият приятел? — попита лейтенантът. Неси погледна бегло към съседното легло. То бе грижливо застлано, явно никой не бе го докосвал от предния ден.

— Снощи не се прибрахме заедно — отвърна той.

— Кога за последен път го видяхте?

Неси разказа неохотно. Били заедно с Кавендиш в „Цигански табор“, там другите двама порядъчно се напили. Не, не — сам той не пие, задоволявал се да ги гледа и да скучае по малко. Прибрали се към три часа, настанили как да е Кавендиш в апартамента му. След това се качили заедно в асансьора за седмия етаж, където е стаята им. Кирил се оплакал, че му се вие свят и надали, би могъл да легне и да заспи. Тогава Неси сам му предложил да се качи на терасата — и да поседи малко на чист въздух, докато поизтрезнее.

Сам той слязъл на своя етаж, а Кирил продължил нагоре.

Настана кратко мълчание. Лейтенантът чакаше Неси да запита: „Къде е Кирил? Да не се е случило нещо?“ Но младежът мълчеше, все тъй ги гледаше със своя хладен непроницаем поглед.

— Вашият приятел се е хвърлил снощи от терасата! — каза внезапно лейтенантът. — И се е разбил върху скалите.

Той много добре забеляза: нищо не се появи в погледа на младежа — ни изненада, ни страх, ни ужас.

— Да се хвърли? — каза Неси спокойно. — Това е изключено!

— Защо да е изключено?

— Защото беше във великолепно настроение.

— Тогава са го хвърлили може би.

— Това пък е съвсем нелепо! — каза Неси. — Кой ще го хвърли? Той беше толкова деликатен и възпитан човек. Изключено е да е предизвикал някого с нещо.

— Ревност може би.

— Не, не… Ние бяхме непрекъснато заедно.

— Може би са го ограбили.

— Какви пари намерихте у него?

— Около сто и петдесет лева.

— Да, това бяха парите му. Ние сме тука за сметка на Академията.

Лейтенантът помълча малко.

— Сам вие имате ли някакво предположение?

— Ами най-простото — каза Неси. — Просто се е навел над парапета — за да повърне може би. И е полетял в пропастта.

Лейтенантът нищо не отговори. А имаше какво да каже, разбира се. Огледът като че ли не бе потвърдил това най-естествено предположение. Трупът не бе открит до самата стена, както би следвало, ако Кирил е паднал неволно. Трупът бе намерен близо две крачки по-далеч от стената. Но мъчно беше да се допусне и че е хвърлен — това би могъл да направи само някой гигант или някой луд.

— Да, благодаря ви! — каза малко сухо лейтенантът. — Засега това е всичко.

— А мога ли да го видя? — попита внезапно Неси.

— Кого — трупа?

— За мен той не е труп, преди да го видя! — отвърна странно Неси.

Отведоха го на мястото на смъртта. Повдигнаха платнището, пред очите им отново се откри ужасната гледка. Всички, дори лекарят, неволно трепнаха — всички освен Неси. Той гледаше с ясен, безизразен поглед, нито едно мускулче не се раздвижи по лицето му. Изглеждаше само дълбоко вглъбен в себе си, толкова дълбоко, че сякаш не виждаше нищо. Да, наистина не виждаше нищо в тоя миг. С цялата вътрешна сила, на която бе способен, с цялото си вътрешно напрежение той се мъчеше да си припомни миговете, които бе преживял снощи на терасата, докато това жалко разбито тяло летеше към бездната. Затова бе дошъл тук — на страшното място. Да, спомняше си всяко мигновение. Черните води, които плискаха като бесни в скалите. Сам той с вдигнати към небето ръце. Но не можеше да си припомни в никой случай чувството, което го бе разтърсило, сега то бе кухо у него, кухо, безжизнено, мъртво.

Неси въздъхна едва забележимо, после обърна гръб и тръгна към рецепцията, без да каже нито дума на тия, които го съпровождаха, без да ги погледне дори.

Сега те се запътиха към апартамента на Кавендиш. Но беше много по-трудно да го събудят. Най-сетне философът отвори мътните си очи, погледна ги с недоумение. Като разбра какво се е случило, Кавендиш така се развълнува и разтревожи, че лекарят се принуди да го успокои с една инжекция. Но и той нищо не можеше да им каже, защото нищо не помнеше. Спомените му се губеха някъде по дансинга, по-нататък всичко бе мрак. Следствените органи не потърсиха повече ни Неси, ни Кавендиш. Само съобщиха на Неси, че могат да си заминат, когато поискат.

Тоя ден Кавендиш нито слезе в ресторанта, нито си поръча ядене в стаята. Но Неси съвсем акуратно се нахрани на масата с английския флаг. Лицето му нищо не изразяваше, никакво чувство, нищо освен дълбоко самовглъбение и размисъл. На другата сутрин двамата заминаха за София. Макар че седяха един до друг в самолета, философът нито веднъж не погледна към Неси. Лицето му бе много мрачно, през цялото време гледаше в кръглия илюминатор, макар че нямаше нищо за гледане, нищо освен синя пустош, осеяна тук-таме с белите пухести валма на облаците. Тъй изминаха целия път, без да си проговорят нито дума. На летището ги посрещна само шофьорът със служебната кола на председателя. Навярно бе научил новината, защото мълчаливо и внимателно настани багажа им, сякаш настаняваше там самия мъртвец. Луксозната кола тръгна безшумно, бързо набра скорост. Едва сега! Кавендиш отрони тихо, сякаш на себе си:

— Аз знам, че вие убихте Кирил!…

— Защо? — запита спокойно, но хладно Неси.

— Защото му завиждахте. Защото знаехте, че изцяло ви превъзхожда.

— Да му завиждам? — каза Неси. — Това е абсурд, господине! Вие много добре знаете, че аз нито мога да обичам, нито да мразя. Особено пък да завиждам. Аз нямам чувства, господине!

— Да, нямате чувства! — кимна мрачно философът. — Но и съвест нямате.

— Може би сте прав! — отвърна Неси и за пръв път гласът му сякаш малко се оживи. — Аз наистина нямам съвест в тоя нелеп смисъл, в който хората го употребяват. На суеверие, на страх пред някакви неведоми сили или отмъстителни божества. Но аз имам мярка за хората, която при всички случаи е разумна. Та помислете сам — той беше моят единствен приятел. Само той ми обръщаше някакво човешко внимание. При това всеки от нас се занимаваше със своите собствени работи, нашите пътища никъде не се пресичаха…

— Тогава защо го убихте?

Неси замълча за миг.

— От логична гледна точка е възможна само една причина, господин Кавендиш. Ако изведнъж съм придобил нещо човешко. Някакво чувство, някаква страст, някаква болна амбиция.

Кавендиш мълчеше, той знаеше, че младежът е прав. Както винаги, неговата логика бе съвсем безукорна. И понеже мълчеше, Неси подхвана:

— Вие грешите с вашата наивна, буржоазна теория, господин Кавендиш. Аз не допускам, че разумът може да пречи на големите човешки чувства. Поне на тия, които вашите най-прочути писатели утвърждават именно с разума си. Това е алогично — вътре в самото съзнание да си противоречат и взаимно отричат неговите положителни категории. Човечеството наистина може да загине, но не от своя ум, а от своята глупост.

— За съжаление историята не потвърждава тая ваша елементарна логика! — каза философът, но тоя път гласът му прозвуча малко унило.

— Господин Кавендиш, аз не обичам тая ваша отвратителна наука, която вие наричате история. Аз просто не я разбирам. История на какво? История на насилие, на жестокости, на садизъм. Особено през тая последна война. На какво се дължат те? Нали на грубите и примитивни човешки чувства и страсти.

Кавендиш енергично поклати глава.

— Ето тук генерално грешите — каза той. — Жестокостта и насилието никога не почиват на чувства. Напротив — те обикновено означават пълно безчувствие.

— Слушайте какво ще ви кажа! — тоя път малко нетърпеливо възрази Неси. — Вие напразно приписвате на човечеството това, което е присъщо само на вашия отвратителен обществен строй.

Стана нещо неочаквано, Кавендиш почервеня като пред припадък и кресна невъздържано:

— Аз не съм никакъв буржоазен учен, запомнете това!… И дълбоко ненавиждам всеки строй на насилия и неправди. И това запомнете. Кажете ми, защо убихте Кирил? И аз ще ви кажа кой сте вие и на какъв строй принадлежите!

Неси го погледна презрително.

— Възможна е само една разумна хипотеза — за да събудя човешкото в себе си! — отвърна той. — Каквото и да е то. Както и да се нарича!

Кавендиш изведнъж се сви на мястото си, сякаш бе получил удар в стомаха. И мълча тъй до края на пътя. Едва когато колата спря пред хотела му, той се пораздвижи и каза неохотно:

— Аз ще си замина с първия самолет, господин Алексиев. И повече няма да се видим. Тъй че искам да ви кажа моята последна дума! — Той се позапъна малко, но продължи: — За вас има само едно спасение в тоя живот — да се влюбите.

В първия миг Неси просто не повярва на ушите си. Тоя човек наистина ли е изкуфял? Но сега Кавендиш изглеждаше така натъжен и безпомощен, че Неси се задоволи да измърмори:

— За съжаление, господин Кавендиш, това е последното, което мота да сторя в живота си. За да не кажа, че изобщо е невъзможно.

— Не, не е невъзможно! — възкликна горещо Кавендиш. — Тука грешите. Аз ще ви обясня.

Той се огледа безпомощно, после каза:

— Елате за малко в хотела!… Ще ви обясня, да, ще ви обясня!…

Докато шофьорът се занимаваше с багажа, те влязоха в дневния бар и седнаха на една странична маса. Бе съвсем празно, в следобедната хладина само двете барманки бяха потънали в някакъв свой увлекателен разговор. Дори не погледнаха към тях, пък и те нямаха нужда от нищо. Кавендиш, бледен и червен едновременно, като резен от пражка шунка, започна възбудено:

— Искам да ви обясня вашия сън. Спомняте ли си — митовете и белия айсберг. Трябва правилно да ме разберете — не съм фройдист. И даже напротив. И все пак в това отношение Фройд е прав — сънищата издават нещо от скритата същност на човека. От неговата сподавена душевност. Е, добре, знаете ли какво означава вашият сън?

— Според мен — нищо! — отвърна Неси неохотно. — Просто една картина.

— Но какво е изскубнало тая картина от вашето подсъзнание? От вашата историческа памет, да речем? Някаква вътрешна нужда може би. Някакво вътрешно напрежение. А тая нужда според мен се нарича жажда за красота.

Неси го погледна колебливо. Жажда за красота? Това като че ли не бе лишено от някакъв смисъл. Кавендиш сякаш усети неговото вътрешно колебание, защото продължи оживено:

— Помислете, помислете!… Всичко това не поразява ли именно с красотата на своите багри! Бяло и синьо, в своята неизмерима чистота! И движенията на китовете освен това. Няма нищо по-могъщо, по-царствено и красиво от гмуркането на кит. И по-величествено. И по-вечно. Откакто ми разказахте вашия сън, тая картина просто не може да излезе от главата ми.

— Да, добре. Само не разбирам какво общо може да има то с любовта?

— Как да няма! — едва не възкликна Кавендиш. — Любов и красота са две почти равнозначни понятия.

— Не вярвам — отвърна Неси. — Любовта е една от най-елементарните примки на природата. За тая цел понякога наистина си служи и с красотата. Но не винаги. И все по-често започва да предпочита грозното, деформираното, перверзното.

— Да, вярно е. Но това се отнася до похабените хора. До изчерпаните вътрешно. Само пред вас стои тая чудна възможност да започнете всичко отново. Или — по-точно — за първи път. И вие ще започнете именно с красотата — като лъвовете, като пауните, като нескопените коне, като гугутките. Разберете — то лежи у вас. То търси някакъв израз. Намерете го! — каза Кавендиш едва ли не пламенно. — Това е единственият ви шанс.

Неси щеше да си спомни тоя разговор в часа преди своята трагична смърт. Защо го бе повел Кавендиш по тоя път? Като ангел или като сатана? Да го спаси или да го погуби?