Павел Вежинов
Белият гущер (1)

1

И тогава Неси се видя за пръв път всред ледените води на океана, толкова сини и плътни, колкото не е дори небето в най-студените зимни дни, в най-ясните утрини. Всичко трептеше от студа, водата искреше като наелектризирана, над цялата тая малка ледена вселена се носеше нежен звън, сякаш се докосваха едва-едва замръзващите връхчета на вълните.

Той бе влязъл в тоя невероятен свят внезапно и ненадейно, сякаш бе прекрачил от друго съществуване. И все пак не беше ни най-малко учуден. Гледаше спокойно безкрайната синя пустош, по-жива от всичко, което бяха виждали досега очите му. Беше съвсем сам върху парчето лед, за което още не знаеше, че се нарича айсберг — по-бяло от крилете на птиците, които прелитаха безшумно в ледената синева на небето. Лежеше там ленив и отпуснат и гледаше слънцето, да, наистина гледаше слънцето, колкото и да блестеше то, малко и кръгло, сред пустошта. Струваше му се, че се е родил тъй и тъй ще се слее някога с вечността. Нямаше нужда от никого и от нищо — ни отвън, ни отвътре. Тоя празен свят, син и бял, му беше съвсем достатъчен. И птиците му бяха съвсем достатъчни. Умът му, неговият ум, най-невероятното, което притежаваше, си почиваше лениво и спокойно, не чуваше вече и тоя едва доловим механичен шум, изряден, точен, великолепно смазан, който денем и нощем бръмчеше в жестоката кутия на черепа му.

И точно тогава се появиха китовете. Бяха три. Мъжкият плуваше малко напред, могъщ и величествен, с лъскава кожа, която изглеждаше почти черна в кипналата вода. Женските го следваха от разстояние, близко една до друга, всяко тяхно движение сякаш излъчваше сигурност и покорство. Но и трите плуваха много мощно, гмуркаха се в силната вода, която след това ги отхвърляше еластично от себе си. На мекия блясък на слънцето най-напред се появяваха главите им всред тонове вода, която за мигновение се задържаше на плоските им муцуни, после изведнъж се разсипваше по гърбовете им — вече не вода, а истински водопад от кристали. Но шум не се чуваше, не, никакъв шум, макар да плуваха с такава сила. Само нежният звън на вълните звучеше в ушите му, може би не в самите уши, а някъде дълбоко в самия него.

Да, те не правеха нищо друго, просто плуваха. Все така мощно се гмуркаха и излитаха от водата, която се разсипваше по лъскавите им гърбове. Гмуркаха се и излитаха, това бе всичко. Но сега Неси ги гледаше с някакво огромно напрежение, с усещане за нещо небивало и съдбоносно. Не можеше да откъсне очите си от тях, просто нямаше сили. Дори не се опита да прецени какво всъщност се бе случило, откъде идваше то, какво означаваше? Просто мълчеше и гледаше.

След това отново прекрачи в реалния свят. И изведнъж се оказа, че е в собственото си смешно детско легло, което отдавна му бе станало късо и тясно. Беше ранно утро, през отворените крила на прозореца нахлуваше хладина. Навън трещяха с колелата и ресорите си трамваи и автобуси, тоя познат шум, който едва чуваше, се носеше над целия град и заглушаваше всичко друго. Той трепна и се озърна, всички вещи бяха по местата си, гледката бе съвсем обикновена, делнична и спокойна.

Неси бе едва тригодишен, когато за пръв път видя китовете. Не знаеше дали е сънувал, или е преживял някакво нелепо видение. Разбира се, тая дума му бе известна, но той бе убеден, че зад нея се крие някоя от дежурните човешки глупости и измишльотини. Тогава сън?… Не, никога през живота си не бе сънувал. И той спеше като всички други хора, но при него това бе съвсем различно. Просто затваряше очи и изчезваше в небитието. Време? Никакво време. Когато се събуждаше, имаше чувството, че са изминали само мигове.

По тия въпроси той няколко пъти бе говорил с лекарите и психолозите, които се грижеха за него. От тях той бе разбрал, че сънищата са нещо объркано и нереално, алогично по същина, деформирано като образ, най-често неприятно като преживяване. Бяха му казали, че е някаква смесица от преживени неща или поне от неща, които реално са съществували в будното човешко съзнание. Бяха му обяснили, че в основата на най-невероятния сън лежи все пак някаква истина, някакъв помисъл може би, смесен с картините на живота. Неси бе много щастлив, че не сънува, това му се виждаше прекалено човешко и противно.

Но сега Неси се чувствуваше смутен като никога през живота си. Това, което бе видял, приличаше на всичко освен на сън. Преди всичко то бе невероятно истинско и красиво. То съвсем точно съвпадаше с някаква възможна действителност, логично като действие, напълно реално като време. Китовете бяха истински китове, макар че никога през живота си не бе виждал това животно. И все пак бе сигурен, че изглеждат точно така, в това нито за миг не се съмняваше. Тогава откъде бе изникнал така внезапно тоя с нищо непредизвикан образ? Кой знае, може би е гледал като бебе някакъв филм по цветната телевизия, който след това е забравил. Но как така забравил, като никога нищо не забравяше?

И Неси продължаваше да лежи в тясното детско легло, небето все повече светлееше, в железния тропот все по-често се смесваха острите истерични писъци на спирачките. Чувствуваше се тревожен. И се чувствуваше тревожен не от самия сън или от глупавото видение, а от това, че беше безпомощен да проникне в същината му. При обикновените хора там, където не достига знанието, помагат интуицията или инстинктът. Но той и инстинкти нямаше. Ако имаше поне сенчица от инстинкт, може би щеше да усети дълбоко в себе си, че това е само началото на неговата страшна и нечовешка съдба.