Иван Давидков
Царевица

Бях златна сълза, отронена от един зимен сън. Дълго лежах в браздата, тъмна като конюшна, и когато слънцето отвори вратите й, тръснах грива и хукнах пред вятъра — аз, зелено конче на пролетта. Копитата ми бяха леки, с цвят на кехлибар и издаваха звук, какъвто сподиря костенурката, хлъзгаща се по бигорите на някоя карстова поляна.

Знам, че летните нощи ще ми дадат за подкови своите новолуния и вие, ако не спите, ще слушате как обикалям край вашите домове и копитата ми пеят. А когато през есента завинаги си отида от света, циганите ще направят помен за мен и на софрата им ще свети качамакът — тая печална луна на бедните.