Иван Давидков
Селските Пенелопи

През дългите зимни вечери у дома идваха на гости съседки. Сядаха край прозорците и като наместваха хурките си, всяка от тях, едва доловимо забръмкала с вретеното, започваше да преде. Нишките, тънки като паяжини, се виждаха ясно (зад тях бяха тъмните прозорци, в чийто горен край блещукаше по някоя звездица) и звуците, родени под пръстите на жените, обикаляха стаята и позвънваха в стъклата, сякаш там се блъскаше невидима нощна пеперуда. Жените си говореха за какво ли не, смееха се, а аз не ги слушах — мене ме пленяваше мелодията на техните вретена. Ту ми се струваше, че чувам как под преспите на двора се обажда размразена вадичка, ту — когато сънят вече ме оборваше — къделите им заприличваха на жълтеникави овчи вимета, от които седнал гърбом овчар доеше дълга струйка.

В стаята се носеше едва усещан от ноздрите ми дъх на кошара, на поръсено с додронки лятно пладнище (колкото и да беше прана, вълната не беше изгубила тоя аромат) и аз вече съвсем потънал в съня, виждах стада да се спускат по хълмовете. Гърбовете им бяха бели като къделите по хурките, само руната на овните жълтееха, сякаш бяха окадени със сяра. Тия овни обикаляха тромаво край стадата, повлекли привързани под коремите им престилки. Само един от овните, който беше отреден да стане баща на бъдещите агнета, царствено се разхождаше сред своя харем и гледаше как, унизително препасани от овчаря, неговите витороги братя се мъчат да върнат изгубеното си достойнство. Те се изстъпваха заднишком, забили муцуни в тревата, после хукваха стремглаво един към друг и така блъскаха главите си, че ударът ги подхвърляше в небето.

Тоя трясък ме събуждаше, и аз чувах отново бръмченето на вретената. Отварях очи и виждах, че къделите съвсем са се смалили — сякаш е валял дъжд и облачетата са станали тънки като дъх на човек в мразовито време.

— Момчето заспа. Трябва вече да си ходим… — казваше някоя от жените.

А мама отвръщаше:

— Рано е. Още не се е обадил берковският влак…

И жените слагаха нови къдели на хурките. И нови нишки, скрежно засветили върху тъмните прозорци, се нижеха през пръстите на селските Пенелопи, всяка от които чакаше един Одисей, отишъл на воденица в далечните села на Златията или прескочил до Бокиловци да купи прасе — там прасетата са от добра порода — с дълги зурли — и много бързо се угояват.