Пол Дохърти
Сянка над короната (9)

ГЛАВА ОСМА

За втори път през този ден Корбет се събуди, защото някой го разтърсваше и го викаше по име. Отвори очи и трепна, когато разпозна бледото, тревожно лице, вторачените в него зелени очи и рошавата коса на прислужника си Ранулф, когото видя за последен път в лечебницата на манастира Тайнмаут. Корбет тръсна глава и се събуди окончателно.

— Ранулф! Кога пристигна?

— Преди около час — отвърна Ранулф, — със своя кон и едно товарно муле. Спомних си нарежданията ти, когато се оправя, да дойда при теб в абатството Холиуд. Почти цял ден търсих пътя от замъка дотук — той огледа Корбет от глава до пети. — Къде си бил, господарю? Целият си в кал!

— Дълга история — отвърна кисело Корбет. — Ще ти разказвам по-късно. Засега трябва да намериш приора и да му кажеш, че съм се върнал, освен това уреди да ми донесат тук гореща вода.

Ранулф излезе незабавно. Каза си, че господарят му си е същият — странен, потаен, мълчалив, и с все същата страст към чистотата. Чудеше се какво ли е довело Корбет на север; бе се опитвал да измъкне нещо от него по целия път до Тайнмаут, но Корбет мълчеше упорито, така че Ранулф започна да се цупи. Дължеше живота си на Корбет, който го бе спасил от бесилката в Тайбърн, но господарят му си оставаше тайна за него; работеше без прекъсване, единствената му разтуха беше флейтата, ровенето из някой стар ръкопис, или си почиваше, просто седейки над чаша вино, потънал в мрачни размисли за живота. Ранулф ругаеше ожесточено, когато се наложи да напуснат Лондон, задето трябваше да се раздели с младата жена на един търговец. И сега почувства напрежение в слабините си и изруга под нос; тя беше истинска дама, носеше дантели и панделки и ходеше наперено, но в леглото ставаше друга, мека и нежна, увиваше се около него, стенеше и молеше за още. Ранулф въздъхна тежко — всичко това бе много далеч от този мрачен манастир и от мълчаливия му господар.

Появата на Ранулф зарадва много Корбет. Макар да не си го признаваше, неговото присъствие му вдъхна допълнителна увереност, защото Ранулф бе свикнал да му пази гърба. Той изобщо не бе в състояние да схване неизчерпаемата енергия и жизненост на прислужника си, както и способността му да се привързва страстно към всяка жена, която му хвърлеше влюбен поглед. Така или иначе, Ранулф бе тук, и докато Корбет се къпеше и сменяше дрехите си, се питаше как прислужникът му би могъл да го защити от убиеца, който явно го преследваше. Нападението в гората си беше опит за убийство, което потвърждаваше, че и камата, прелетяла край лицето предната вечер, не е била случайност.

Корбет прекара остатъка от вечерта в опити да систематизира всичко, което бе научил, но скоро осъзна, че затъва в нещо подобно на близкото тресавище, и че колкото повече се опитва да намери смисъл в наученото, толкова повече се озадачава. Не каза нищо на Ранулф за последните събития, а вместо това изслуша разсеяно описанието на престоя му в манастира Тайнмаут, докато се чудеше какво да предприеме оттук нататък. Като че ли бе редно да започне да съставя доклад до Бърнел. Така поне щеше да подреди проблемите, пред които бе изправен, и щеше да уведоми лорд-канцлера, че засега търсенията му не бележат никакво развитие. Но после отхвърли този план. Досега бе разговарял само с второстепенните действащи лица в трагедията завършила със смъртта на крал Александър III при Кингхорн. Сведенията, почерпени от Бенстийд и Дьо Краон, бяха ограничени. Може би най-видните личности в страната знаеха нещо повече и биха му казали, ако успееше да се добере до тях. Нещо повече, Корбет знаеше, че и Дьо Краон е наясно с едно — ако той продължаваше да разпитва тук и там, беше само въпрос на време Съветът на регентите да се намеси, да сложи край на търсенията му или дори да го пропъди от страната. Затова трябваше да действа бързо, за да намери нещо ценно, с което да се завърне в Лондон при Бърнел.

След вечерня, последната служба за деня, Корбет отиде при приора и го попита къде би могъл да види Робърт Брус. Приорът, който съвсем не беше глупав, се взря внимателно в Корбет и поклати предупредително глава.

— Внимавай, мастър писарю. Подозирам в какво си се набъркал. До мен достигат неясни слухове, клюки, дворцови сплетни. Времената са смутни, а ти си решил да ловиш риба в мътни, но дълбоки и коварни води.

Корбет сви рамене.

— Нямам избор — отвърна той. — Всеки от нас има своите задължения, и аз както всички останали. Не зная какво си чул и няма да те разпитвам. Не желая зло никому, а може би ще успея да постигна и нещо добро. Затова искам да се видя с лорд Брус.

Приорът въздъхна.

— Обикновено родът Брус обитава планинския си замък в другия край на страната, отвъд река Клайд, но заради скорошната смърт на краля, сега лорд Брус е отседнал близо до Единбург. В крайна сметка — продължи иронично приорът, — той не би искал някой да измъкне плячката зад гърба му. Говорят, че се настанил някъде в пристанището Лийт, достатъчно близо до Единбург, но същевременно удобно място за бягство по суша и море, ако нещата се объркат. Ще проверя дали това е истина и утре ще те уведомя.

На следната утрин камбаните на абатството забиха за утринната молитва. Корбет вече беше на крак и дори облечен. Той срита леко сънливия, мърморещ Ранулф, за да го събуди. Двамата се присъединиха към дългата върволица мълчаливи монаси, които се точеха към църквата. Когато те запяха псалмите, Корбет се присъедини към тях, чувствайки как вътрешното напрежение го напуска под въздействието на монотонното, хармонично песнопение. Ранулф седеше отпуснато на пейката до него, сумтеше и постоянно мърмореше. След като службата приключи, те закусиха в малката белосана трапезария, а сетне отидоха при приора. Той потвърди предположенията си от предния ден, че лорд Брус и хората от свитата му са отседнали в Лийт. Корбет и Ранулф незабавно се отправиха на път и излязоха през портата на абатството точно когато слънцето изгряваше. Движеха се доста бързо. Корбет се чувстваше освежен, макар все още да бе напрегнат. Радваше се, че дъждовните облаци се бяха разнесли, и се надяваше лорд Брус да е все още в Лийт, и да се съгласи да го приеме. Минаха през покрайнините на града, през все още тихите улички, и спазвайки подробните упътвания на приора, скоро се озоваха на широкия, утъпкан път към пристанището Лийт. Пътят беше вече пълен с каруци и товарни коне, които идваха към Единбург, за да донесат в града стоки от пристанището и провинцията. Коли, пълни с риба, плодове, месо, вълна от Англия и фламандско кадифе, се блъскаха, за да си проправят път. Каруцарите, потни и зачервени, ругаеха, всеки твърдо решен да влезе първи в града и да подготви стоката си за продан, преди градът да се събуди.

Корбет яздеше спокойно сред шумотевицата, без да откъсва поглед от Ранулф, който, след като спря да оглежда удивено всичко около себе си, започна да подражава на местния акцент, с което си спечели немалко мрачни и заплашителни погледи. Корбет му заповяда да мълчи и изпита голямо облекчение, когато най-сетне стъпиха на кривите калдъръмени улички на Лийт и се упътиха към малкия пазарен площад. Тук Корбет се зае да разпитва почтените граждани за дома, в който е отседнал лорд Брус със свитата си, като не пропусна да опише на Ранулф герба на рода Брус, с надеждата, че наблюдателният му спътник може да открие някой прислужник с такава ливрея. Но като че ли бе напълно невъзможно да научат каквото и да било. Много от хората, които спираха, почти не разбираха говора им, а Ранулф срещаше сериозни затруднения да проумява потока от твърд шотландски диалект, предизвикан от въпросите им. Накрая около тях се насъбра тълпа зяпачи, които, след като установиха, че са англичани, започнаха да мърморят и ругаят. Корбет се досети, че Лийт е пристанище, и следователно много от местните кораби влизат оттук в схватки с английските. Беше пропуснал, че това е нещо като необявена война, и прокле собственото си неблагоразумие.

Най-сетне решиха да се махнат от площада и тъкмо си тръгваха, когато внезапно бяха обкръжени от група внушаващи страх войници в пълно бойно снаряжение. Водачът им сграбчи юздата на коня на Корбет и му зададе въпрос, който писарят не можа да разбере. Човекът повтори въпроса, този път на ужасен френски. Корбет кимна. Потвърди, че е английски писар. Носел поздрави от лорд-канцлера на Англия до лорд Брус и се надявал могъщият лорд да го приеме. Вълчата физиономия на войника внезапно просветна в усмивка, която оголи почернелите му, изпотрошени зъби.

— Ами добре — отвърна той на френски. — Щом един английски писар моли да бъде приет от лорд Брус, все ще уредим някак тази работа.

Плъзна ръка под наметалото на Корбет и измъкна ловко ножа на писаря. Пъхна го в собствения си колан от дебела кожа с метални украси, и почти повлече коня на писаря през пазарния площад. Останалите войници ги сподириха, като през цялото време дразнеха Ранулф и се заяждаха с него, а той не им оставаше длъжен и ги удостояваше с поток от най-ужасни английски ругатни. Когато напуснаха площада, тръгнаха през същински лабиринт от улички, докато най-сетне се озоваха пред голяма, двуетажна къща с покрив от греди, чиято красиво резбована стряха бе надвиснала над малък двор. Корбет и Ранулф бяха смъкнати безцеремонно от конете и вкарани с побутване през голямата врата в къщата. Поведоха ги по един коридор, който отвеждаше към централното помещение, нещо като малка зала.

Корбет прецени, че това трябва да е домът на някой богат търговец. Брус вероятно го бе наел, а може и да се бе настанил тук, без да пита никого. Вътре беше чисто, по пода имаше килими, на едната стена висеше гоблен, а нахвърляните тук-там зелени клонки излъчваха приятен аромат. Имаше дори камина, пред която, в единия край на дълга полирана маса, седеше лорд Брус. Той ядеше някаква зеленчукова яхния и отпиваше дълбоки глътки от голяма, украсена с орнаменти чаша.

Брус дори не вдигна очи, когато Корбет и Ранулф влязоха. Само им посочи с жест да седнат на една пейка, докато той продължаваше да се храни шумно и лакомо. Най-сетне се оригна и избърса мазните пръсти и устата си в ръба на поръбената си с хермелин наметка. Стражът, който ги бе довел, отиде до стола му, коленичи и заговори на език, който Корбет изобщо не разбираше. Предположи, че става дума за рядък и напълно непознат нему келтски диалект. Все още го измъчваше страх, защото Брус, макар и прехвърлил седемдесетте, имаше репутацията на суров и жесток воин. Мъж с огромна амбиция, съчетана с подходящи дарби, страстно привързан към своя род, той имаше големи надежди за бъдещето на своя внук, дванайсетгодишния Робърт. Сега, когато Александър III беше мъртъв, той не пропускаше да подчертае, че родът Брус има най-основателни претенции към шотландския престол. Видът му още повече затвърждаваше репутацията му. Беше едър, с лъвска глава, стоманеносиви коси и остри, проницателни очи. Чертите на лицето му бяха жестоки и хищни, а същевременно беше очевидно, че този човек никога няма да се остави да бъде подведен, й че съвсем не се безпокои за последиците от постъпките си.

Войникът спря да говори. Брус кимна, отпрати го с жест и се обърна към Корбет.

— И тъй, мастър английски писарю — поде той бавно, — искал си да ме видиш. Защо? — Брус се взря по-внимателно в Корбет. — Видях те снощи — продължи той, — на пиршеството в замъка. Ти дойде заедно с онзи английски посланик със студените очи, Бенстийд, нали?

Корбет кимна, отвори уста да каже нещо, но Брус го накара да млъкне с повелителен жест.

— Не ми се нравят хора, които идват при мен без предупреждение — заяви той. — Не съм някакъв незначителен планински вожд, който може да си пилее времето със сплетни и клюки. Освен това нямам вяра на английски писари, които задават въпроси и шетат из Шотландия, сякаш тя е някакво английско графство. Затова те питам още веднъж, мастър писарю, защо си тук?

— Почтени лорде — започна смутено Корбет, — искам да ти поднеса почитанията и дружеския поздрав на моя господар Робърт Бърнел, лорд-канцлер на Англия, и епископ на Бат и Уелс.

— Глупости — излая Брус. — Запознах се с Бърнел, когато бях в Англия. Не ми се понрави, нито пък аз на него. Изминалите години надали са променили чувствата ни. И така, писарю, какво друго ще ми кажеш?

Корбет се усмихна.

— Виждам, че не мога да те заблудя, милорд. Истината е, че ме изпратиха в Шотландия, за да разбера какво е станало, какво става и какво може да стане занапред. — Той погледна Брус право в очите и призова на помощ цялата фалшива честност, която бе способен да изиграе, за да отклони вниманието на шотландеца от лъжите, които щеше да изрече. — Ти сигурно сам съзнаваш това, милорд. Сражавал си се редом с крал Едуард и го познаваш.

— Да — отвърна Брус. — Познавам лукавия му ум. Когато се сражава, е истински лъв, но по измамността и лукавството си прилича по-скоро на пантера, постоянно се отмята от думите и обещанията си, и прикрива намеренията си зад сладки приказки. Притиснеш ли го до стената, обещава, каквото поискаш, но успее ли да се измъкне, забравя обещанията си. И това, предателствата и измамите, той нарича благоразумие. Счита за прав единствено пътя, по който постига целите си, колкото и порочен да е той. Единствено неговата дума е закон. — Брус прекъсна гневната си реч. Гърдите му се повдигаха от вълнение. Корбет остана неподвижен и мълчалив на мястото си. Брус го изгледа яростно. — А чувал ли си това, мастър писарю? — продължи той и внезапно започна да рецитира едно старо шотландско предсказание:

Английският крал има три леопарда — Шотландци, добре ги следете. Два се умилкват, но свалите ли гарда За трети зад вас погледнете.

Корбет се усмихна измъчено. Брус беше успял да се докара до изблик на ярост, а такъв беше особено опасен.

— Сигурен съм, че в стихчето се крие известна истина, милорд — отвърна той. — Какво бих могъл да кажа? Александър III остави за наследница една тригодишна принцеса, която живее в Норвегия. В Англия — продължи бързо Корбет, — все още цари объркване след внезапната смърт на шотландския крал.

— Глупости — сопна се отново Брус. — Покойният бе прочут със склонноста си да препуска бясно насам-натам нощно време, само и само за да търкулне някое девойче в леглото си.

— В Англия, сър — продължи Корбет вече по-уверено, — разправят, че онази нощ кралят бил пиян, но ти си присъствал на пира. И тъй като си най-могъщият благородник в кралството, твоята дума би била равностойна на истина.

— Да, бях там! — каза Брус. — Кралят не беше пиян.

— А може би е бил разстроен след заседанието на Съвета? — упорстваше Корбет с въпросите си.

— Нищо подобно! — изръмжа Брус. — Не обсъждахме нищо значително. Дори се почудих защо ни свика — само заради някакъв барон от Галоуей, затворен в Англия. Четоха проекта на петицията за освобождаването му. Един Бог знае защо ни беше да се събираме. Кралят беше много мрачен, когато дойде, но после настроението му се промени. Не знам какво стана, но той започна да се държи като дете, получило нова играчка. Развесели се, пийна и обяви, че тръгва за Кингхорн. И тръгна. Защо ме питаш за тези неща? Бенстийд също бе там. Сигурно ти е разказал същото — Брус замълча и изду устни. — Но всъщност Бенстийд си тръгна доста по-рано. Може дори да не е присъствал на тръгването на негово величество.

— А френските пратеници бяха ли още в залата, милорд?

— Да. Дьо Краон се подмазваше както винаги, и възторжено се съгласи с краля, че трябва да тръгне за Кингхорн „pour l’amour“. Глупакът му с глупак! Сега, разбира се, отрича всичко. И така, писарю, нашият крал е мъртъв. Кого ще подкрепи вашият крал?

— Негово величество крал Едуард — поде бавно Корбет, — ще уважи решението на шотландците.

— Жалко — измърмори Брус толкова тихо, че Корбет едва го чу. — Аз пък винаги съм си мислил, че ако Александър умре без наследник, Едуард ще подкрепи рода Брус.

Замълча и впери поглед в Корбет. После продължи също тъй тихо, сякаш говореше на себе си.

— Сражавах се в Светите земи под знака на кръста, воювах в Англия редом с Едуард срещу бунтовниците, които застрашаваха престола му. Основах манастири, подкрепях Светата църква с надеждата, че Бог ще възвиси рода ми. Гледах как Александър пиянства, търкаля се с всяка срещната фуста и блюдолизничи пред вашия Едуард, и през цялото време вярвах, че съм по-истински мъж от него. През 1238 година бащата на Александър ми обеща короната, но сетне се ожени отново и се роди бъдещият Александър III — и чашата бе отдръпната от устните ми. Сетне Александър стана крал, не му остана жив наследник, ожени се повторно за онази французойка, която хвана окото му, и се закле, че ще й направи дете. Е — внезапно Брус млъкна, сякаш едва сега осъзна къде е и с кого разговаря. Вторачи се с мътен поглед в Корбет и каза: — Върви си, писарю! Махай се! Махай се веднага!

Корбет смушка зяпналия Ранулф, стана, поклони се, и последван от стражите на Брус, напусна къщата.

Стражите съпроводиха Корбет и Ранулф чак докато излязоха от Лийт и стъпиха на пътя за Единбург. Вече падаше мрак. Стражите си размениха последни обиди с Ранулф и им обърнаха гръб. Корбет въздъхна облекчено, заповяда на Ранулф да му спести всякакви въпроси, и свел глава, смушка коня напред. Яздеше мълчаливо, прехвърляйки наум това, което му бе казал Брус. Гневлив, ожесточен човек, който винаги бе ненавиждал покойния крал — такова бе заключението на Корбет. Нямаше съмнение, че смъртта на Александър му бе от полза, но все пак това важеше и за мнозина други.

Беше тъмно, когато стигнаха покрайнините на Единбург. Корбет се успокои. Големият път бе още оживен — търговци и фермери се отправяха с каруците си към дома. Внезапно настана суматоха, чуха се ругатни, една празна каруца се преобърна, конят се дърпаше и цвилеше, а от каруцаря нямаше и следа. Корбет и Ранулф, които яздеха наблизо, спряха и загледаха наставащия хаос. Две фигури, които крачеха напред по пътя, внезапно се обърнаха и тръгнаха бързо към тях. Корбет ги видя и се поизправи на седлото. Тук имаше нещо нередно. Внезапно проблесна стомана. Той сграбчи юздите на Ранулф, срита коня си и двамата препуснаха напред. Нападателите отскочиха встрани и паднаха, докато Корбет заобикаляше обърнатата каруца. После двамата с Ранулф пуснаха конете в галоп, притиснали се към шиите им, с надеждата, че няма да се подхлъзнат по неравния път. В момента, в който навлязоха сред къщите на града, Корбет възпря малко препускащия кон, обърна се и се усмихна, като видя бледото, ужасено лице на Ранулф.

— Не ме питай кои бяха тези хора — каза той. — И аз не знам. Може дори да са били с приятелски намерения, но си припомних старата приказка „Срещнеш ли някой по тъмно, надали ти е приятел“. Ранулф кимна, извърна се и повърна, сведен над шията на коня — вследствие на преживения страх. Корбет отново се усмихна, но след минута му се щеше да не се е присмивал, защото и на него му приз ля и още трепереше, когато най-сетне се добраха до портата на абатството.