Пол Дохърти
Сянка над короната (8)

ГЛАВА СЕДМА

На другия ден Корбет се събуди, защото някой го бе хванал за рамото и го разтърсваше. Схванат и премръзнал, той се обърна и срещна тревожния поглед на някакъв млад мъж с късо подстригана руса коса и белязано от шарка лице.

— Мастър Корбет! — настояваше той. — Мастър Корбет, събуди се!

Корбет се изправи с мъка на крака и се огледа наоколо. Другите гости, които бяха нощували в залата, също се будеха и ставаха, някои притискаха измъчено главите си, други викаха за още пиене и храна. Той се обърна към младия човек, който го бе разбудил.

— В името Божие! — сопна се той. — Ти пък кой си?

— Томас Ерсилдун — отвърна младежът. — Мастър Макеърт рече, че искаш да говориш с мен. — Той посочи към близката маса. — Донесох ти малко ейл и ръжен хляб.

Корбет кимна в знак на благодарност, потри врата си, за да пропъди вдървяването от неудобната постеля, и седна.

— Ти си придружавал покойния крал през нощта, когато загина, нали?

Ерсилдун преглътна смутено.

— Да — отвърна той. — Бях с краля. Много пъти разказах вече тази история. — Той замълча, за да си поеме дъх, а Корбет, още сънен, бе обзет от съжаление към този млад човек, който сега бе съсредоточил цялото си съществувание в опитите да оправдае поведението си през една-едничка нощ. Потри уморено очи, прозина се, и тогава забеляза болката в очите на събеседника си. — Съжалявам, че те обезпокоих — каза младежът. — Но кралският лекар ми каза, че искаш да разговаряш незабавно с мен. Боях се, че може да си тръгнеш…

— Глупости — прекъсна го меко Корбет. — Няма нужда да се извиняваш. — Той отпи малко от студения, разреден ейл. — Моля те, разкажи ми какво точно се случи през онази бурна и трагична нощ.

Ерсилдун само това и чакаше — започна да разказва припряно; как по време на пира кралят решил да се върне още същата нощ в Кингхорн, как заповядал на него и на Ситън да го придружат. Как двамата се опитали да възпрат краля, когато той се оттеглил в покоите си в замъка, за да се подготви за път.

— Беше много възбуден — поясни Ерсилдун. — Настояваше, че трябва да тръгне незабавно, и ни се присмиваше, казваше, че сме страхливци. И тъй, потеглихме на север, към пристана на Форт, и Бог знае как, успяхме да преминем реката. Кралският доставчик ни чакаше с отпочинали коне; Тамезин, бялата кобила на краля, беше вече оседлана, и негово величество продължи веднага заедно със Ситън. Аз, както сигурно знаеш, имах неприятност с моя кон още долу, на брега.

Корбет си припомни впиянчения кралски доставчик.

— Ами човекът, който ви посрещна, не се ли опита да възпре краля? — попита той.

Ерсилдун кимна.

— Опита, но кралят не щеше и да чуе.

— А кралят провери ли каишите на седлото и стремената, преди да възседне коня?

Ерсилдун поклати отрицателно глава.

— Не. Метна се на коня и продължиха незабавно със Ситън. Моят кон беше неспокоен и така и не успях да се справя с него. Защо? — попита той с някаква надежда в гласа. — Да не би да мислиш, че Тамезин не е била добре оседлана?

— Възможно е — излъга Корбет. Беше му ясно, че ако е било така, злополуката би станала много преди конникът да стигне Кингхорн Нес.

— Ами Ситън? — продължи да разпитва Корбет. — С него какво се случи?

— Той стигнал до Кингхорн — отвърна Ерсилдун с внезапна умора в гласа. — После, на другия ден, когато се разнесе новината за смъртта на краля, се върна тук и просто се оттегли в стаята си. Колкото повече го разпитваха, толкова по-налудничав вид добиваше, и само повтаряше нещо за някакви сенки на Кингхорн Нес.

— Привързан ли беше към краля? Ерсилдун изгледа остро писаря и отвърна почти сопнато:

— Разбира се. Аз също. Но хората говорят друго — додаде той с горчивина. — Разправят, че сме изоставили негово величество, защото ни било страх. Забравят, че преминахме устието заедно с него?

— А как умря Ситън?

— Не знам — отвърна Ерсилдун. — Може дори да е било от разбито сърце. Почти не ядеше и изобщо не говореше. Един ден го откриха мъртъв в стаята му и го погребаха набързо.

— Имаше ли следи от насилие по тялото му? — попита предпазливо Корбет. Ерсилдун присви очи.

— И аз се усъмних в същото, но не, нямаше нищо. Сам огледах трупа.

— Да не би да са му дали отрова?

— Не — отвърна категорично Ерсилдун. — Нали ти казах, той ядеше много малко, а храната му носех аз. Посетителите също му носеха по нещо, дреболии, като подарък.

— Кои посетители имаш предвид?

— Членовете на съвета, особено след като епископ Уисхарт поговори с него и обяви публично, че Ситън няма никаква вина за смъртта на краля.

— Ще рече, имало е някакви подозрения? — осведоми се Корбет. Ерсилдун отново преглътна и се озърна плахо.

— Крал Александър — прошепна той едва чуто, — беше мъж със силни страсти. Ситън му беше личен прислужник. Шушукаха, че… че…

— Че кралят е ползвал Ситън не само като прислужник? — допълни Корбет. Ерсилдун кимна.

— Кралят беше вдовец от десет години — продължи той. — Страстта му към кралица Йоланда обиждаше Ситън и го караше да страда. Но той никога не би причинил зло на негово величество. Тъй или иначе — додаде той мрачно, — установено беше, че е пристигнал в Кингхорн точно в часа, в който е трябвало.

— Излиза, че макар кралят да е яздел по-добър кон, Ситън се е движел доста пред него? — попита Корбет.

— Разбира се. Ситън познаваше местността много по-добре. Предполагам, че кралят се е затруднил, а може за кратко и да се е залутал в тъмнината. Ситън сигурно е продължил, убеден, че кралят го следва. Винаги пътувахме така — задачата на Ситън бе да проверява за евентуални препятствия по пътя. — Ерсилдун помълча. — А аз трябваше да осигурявам гърба на краля!

— Какво ли не се случва — каза Корбет с успокоителен тон. — Но кажи ми, кой още посети Ситън?

— Кажи-речи всички — измърмори събеседникът му. — Епископ Уисхарт, лорд Брус, други придворни благородници, френският посланик и, разбира се, мастър Бенстийд. Той прати на Ситън купа, пълна с ябълки, и чифт ръкавици.

— А Ситън яде ли?

— Много малко — каза Ерсилдун. — Както ставаше обикновено, аз доядох остатъка.

— А за какво са били всички тези подаръци?

— О — каза Ерсилдун с горчивина, — преди смъртта на краля Ситън беше много популярна личност. Всеки, който искаше да разговаря с негово величество, обикновено първо се обръщаше към Ситън. Не само Бенстийд му изпрати подарък. — Ерсилдун хвърли поглед към прислужниците, които бяха почнали да чистят мръсотията от снощния пир. Офицери и икономи даваха заповеди, кучета влизаха тичешком от двора, лаеха и душеха из отпадъците. Младежът стана и погледна Корбет.

— Време е да си вървя — каза той. — Трябва да изпълнявам задълженията си.

Кимна и излезе от залата.

Писарят го проследи с поглед и си каза, че и той трябва да потегля обратно за абатството. Толкова много неща бе научил, толкова факти, толкова събития. Краката и гърбът го боляха, имаше нужда от чистата, спокойна атмосфера на манастира, за да подреди мислите си и да анализира всичко научено. Взе наметалото и излезе в двора на замъка. Тук сега бе много по-спокойно в сравнение с вчерашния ден. Той изтегли ведро вода от кладенеца, наплиска лицето си, изми си ръцете и напусна замъка — самотна, уморена фигура, на която никой не обърна внимание. Когато излезе пред портата, спря, защото се сети, че сега ще трябва сам да намери обратния път. Припомни си и камата, хвърлена по него по време на пиршеството, и реши, че ще е по-сигурно да прекоси оживения, пълен с народ град, отколкото да заобиколи през мочурливата, гориста пустош край него. Спомняше си смътно пътя, по който бяха минали вчера, както и подробните упътвания на приора.

Закрачи надолу по утъпканата, кална пътека. По небето бяха надвиснали облаци, скоро заваля слаб дъждец. Една каруца премина покрай него и го опръска с кал. Корбет изруга тихо Върнел, задето го бе пратил тук. Стигна града и се озова на Лаунмаркет, пазарния площад; тук се бе насъбрала тълпа, за да гледа как чифт коне влачеха някакъв нещастник към издигащия се наблизо ешафод. Човекът, с вързани ръце и крака, бе проснат върху къс кожа, влачен през калта от конете. Нещастникът крещеше, докато голият му гръб се тътреше по неравната, камениста земя, а зяпачите му се присмиваха и го замеряха с боклуци, един общински чиновник четеше на висок глас провиненията му, а свещеникът мънкаше монотонно молитвите си. Корбет не остана да гледа екзекуцията. Проправи си път през тълпата и продължи нататък. Внимаваше да върви по средата на улицата, за да не гази из боклуците, струпани край входовете и в тесните проходи между разкривените дървени къщурки. Магазините бяха отворени, сергиите работеха с пълна пара. Премина каруца, украсена с грубовато изрисуван плат — това бе сцената на група странстващи артисти, те крещяха с пълно гърло думи, които Корбет изобщо не разбираше. Продавачите също крещяха:

— Топли овнешки бутчета! Говежди ребра! Мазни пръсти го дърпаха за ръкавите, но той се освобождаваше и продължаваше. От една пекарна замириса на пресен хляб, той почувства глад, но не спря.

Беше уморен и потиснат; но от време на време някоя сцена привличаше погледа му; куцо куче, което душеше подпухнал мъртъв плъх; котка, която претича с мишка в уста; просяк, подбелил очи, целият в гноясали рани, крещеше на няколко момчета, които пикаеха направо върху него. Корбет си припомни поученията на свети Августин:

„Грях е прекъсването на отношенията между човешките същества“. Ако това бе така, мислеше писарят, то грехът бе навсякъде около него — тук, по тези мръсни улички, бродеше един самотен английски писар. Жена му и детето му бяха мъртви от години; бе загубил при ужасни обстоятелства единствената жена, която обикна по-късно. И ето го сега, сам сред чужденци, които искаха смъртта му. Сети се за прислужника си Ранулф и му се прииска той да бе с него, а не да изгаря от треска в един манастир на много мили оттук.

Мина покрай църквата „Сейнт Джайлс“, зави по една крива уличка и едва не се блъсна в две фигури, които се изпречиха на пътя му. Измърмори някакво извинение и се опита да ги заобиколи. Един от мъжете се измести така, че отново препречи пътя му.

— Са va, monsieur?

— Qu ’est que се? — отвърна неволно Корбет на френски, после повтори: — Какво има? Не говоря френски. Махнете се от пътя ми!

— О, не, мосю — отвърна мъжът на съвършен английски. — Ти си застанал на нашия път, а не ние на твоя. Искаме да си поговорим с теб.

— Вървете да се обесите! — измърмори Корбет и понечи да продължи.

— Само че, мосю, ние сме двама, а зад вас има още двама наши хора. Не искаме да ти причиняваме неприятности.

Французинът се обърна и му направи знак с ръка.

— Ела, господине, няма да те бавим. Нищо лошо няма да ти сторим. Ела с нас!

Писарят хвърли поглед на двамата охранени, набити мъже, чу зад себе си някакъв шум и разбра, че наистина са повече.

— Идвам — каза той с гримаса. Мъжете го преведоха по една тясна, вмирисана уличка и спряха пред ниска едноетажна къща, само с един прозорец, над който бе надвиснал подгизналият от дъжда сламен покрив. Един крив зелен клон бе окачен непосредствено под стряхата — знак, че това бе кръчма.

Кръчмата се състоеше само от едно тъмно, влажно помещение с утъпкан пръстен под, две малки дървени маси, и няколко стари бурета, които служеха за столове. Вътре нямаше никой освен група мъже, насядали около едната маса. Подплашеният съдържател им наливаше ейл. Някаква жена, вероятно негова съпруга, надничаше плахо иззад тезгяха. Няколко деца, по чиито мръсни личица имаше следи от сълзи, се държаха здраво за полите й и зяпаха ококорено към мъжете, които бяха наредили да се опразни кръчмата, а сега бърбореха помежду си на непознат език. Корбет позна веднага Дьо Краон, който се изправи, когато той влезе, поклони му се присмехулно и го подкани с жест да седне на един от импровизираните столове.

— Много мило от твоя страна, че дойде, мастър писарю — каза той на добър английски с едва доловим френски акцент. — Разбирам, че си много зает да обикаляш из Единбург, да задаваш въпроси, и да си пъхаш носа в неща, които не те засягат. Заповядай — той побутна чаша ейл към Корбет, — пийни и ни кажи каква е истинската причина, която те доведе тук.

— Защо не попиташ Бенстийд? — отвърна Корбет. — Нямаш никакво право да ме задържаш тук против волята ми. И в английския, и в шотландския кралски двор няма да изпаднат във възторг, ако научат, че френските пратеници задържат хората, както им хрумне!

Дьо Краон сви рамене и махна с ръце в изразителен жест.

— Но, мосю, ние изобщо не те задържаме. Поканихме те тук и ти прие поканата ни. Свободен си да си тръгнеш, когато пожелаеш. Но — додаде той хитро, — след като така или иначе си тук, вярвам, че любопитството ти няма да допусне да си тръгнеш току-така.

Той се отпусна отново на стола, скръсти спокойно мургавите си, натежали от пръстени ръце, в скута си, и загледа Корбет покровителствено и с разбиране, сякаш му беше по-голям брат или любящ чичо. Корбет побутна чашата с ейл встрани.

— Не, ти ми кажи, мосю дьо Краон, защо си тук и за какво ти е притрябвало да разговаряш с мен?

— Тук сме — започна Дьо Краон с мазен тон, — за да защитаваме интересите на нашия господар и да установим връзка между крал Филип IV и шотландския венценосец. Усилията ни бяха на път да се увенчаят с успех, но всичко се промени от внезапната и трагична смърт на покойния крал, от която, доколкото разбирам, ти много се интересуваш.

— Да, събитията около тази смърт ме интересуват — отвърна рязко Корбет. — Аз също съм добър служител на своя крал. Тук съм като представител на английския кралски двор, а там, също както и във френския, се проявява голям интерес към всякакви сведения, които бих могъл да изпратя оттук.

Дьо Краон поклати бавно и недоверчиво глава.

— Но нали — попита той, — всичко това може да бъде извършено от Бенстийд. Защо трябваше да идваш и ти?

Поклати заканително пръст, за да пресече всеки опит на Корбет да протестира.

— Убеден съм, че ти всъщност изобщо не се интересуваш от падането на крал Александър III от някаква си скала. Сигурно има други, тайни причини за твоята поява. Може би ти е възложено да сключиш съюз с Комин — или с Брус? А може би си проводник на тайното желание на самия крал Едуард да управлява Шотландия!

Корбет зяпна удивено Дьо Краон. Стана му ясно, че французинът е искрено убеден в някаква негова тайна и деликатна мисия във връзка с делата на Едуард I, и че интересът, който проявява към смъртта на шотландския крал, служи само за заблуда, за да прикрие истинската му цел. Комичността на положението го накара да се усмихне, а сетне да отметне глава и да избухне в искрен смях. Дьо Краон трепна и лицето му пламна от яд. Корбет се отдръпна, убеден, че Дьо Краон изпитва желание да го удари.

— Не знаех, че ни намираш за толкова забавни! Корбет се поуспокои.

— Ни най-малко — отвърна той, вече съвсем сериозно. — Не намирам за забавен и снощния инцидент. Нито пък ми се струва приемлив.

Французинът само сви рамене и отклони поглед.

— Нещо повече — продължи Корбет, — ти като че ли сам отговори на въпроса си. Да не би именно ти, мосю дьо Краон, да си дошъл тук, за да се възползваш от тежкото положение, в което се намира едно кралство, останало без крал?

— Какво искаш да кажеш? — сопна се Дьо Краон.

— Искам да кажа — започна Корбет твърдо и подчертано, — че в продължение на две десетилетия Александър III управлява тази страна, без да има нужда от френска помощ. Сега той е мъртъв, а не остави и силен наследник. Не е ли тъкмо сега моментът да се укрепи френското влияние в страната?

— Ами твоят господар? — развика се Дьо Краон. — Сам знаеш, че Брус е негов приятел!

— Какво означава това? — попита Корбет с невинен тон.

— Означава, че Брус беше на кръстоносен поход заедно с Едуард, и че Брус помагаше с всички сили на Едуард по време на гражданската война с покойния Симон дьо Монфор^[1]. Сражава се редом с Едуард при Луис и на други места. Брус има претенции към шотландския престол. Защо Едуард да не помогне на своя стар приятел и боен другар да постави на главата си шотландската корона?

Корбет се изправи и блъсна стола си, който падна с трясък на земята. Знаеше, че хората на Дьо Краон са зад него, напрегнати, в очакване, готови да действат.

— Защо не наистина? — попита той иронично. — И защо не зададеш тези въпроси на Бенстийд? Убеден съм, че ще получиш задоволителни отговори.

Обърна се рязко, излезе от кръчмата и тръгна обратно по мръсната уличка. Беше напрегнат, наострил уши, и се питаше дали французите ще го преследват. Когато стигна необезпокояван централната улица, си пое облекчено дъх и продължи по пътя си към абатството Холируд.

Най-сетне Корбет остави града зад себе си и тръгна през гористата местност, която обкръжаваше абатството. Дъждът се бе усилил. Той се уви по-плътно в наметалото и продължи да гази из калта под дърветата. Все още беше нащрек, не можеше да бъде сигурен, че Дьо Краон или някой от хората му няма да го последва. От двете му страни се издигаха дървета — тъмни, безмълвни силуети. Чуваше се само тихият шепот на клоните им и шумоленето на дъждовните капки по листата. Тогава Корбет долови някакъв различен звук. Първоначално му се стори, че се чупи клон, но после един спомен проблесна в съзнанието му. Бе чувал този звук неведнъж по време на походите в Уелс.

Без да му мисли повече, той се просна по лице в калта. Тогава чу звука отново, този път последван от изсвистяване и тъп удар, когато стрела от арбалет прелетя над него и се удари в най-близкото дърво. Корбет не чака нито миг. Знаеше, че стрелецът има нужда от време, за да натегне и зареди наново арбалета, затова скочи и побегна с все сили, излезе изпод дърветата и затича без дъх по настлания с каменни плочи път, който водеше към голямата порта на абатството. Тогава направи грешката да се обърне, спъна се, падна на едно коляно, изправи се, почти хлипащ от ужас, добра се с последни сили до портата и заудря по нея с юмруци. Крилата се отвориха и той влетя вътре, залитайки, и едва не падна в ръцете на уплашения послушник, който му отвори. Корбет си възвърна набързо самообладанието, съчини някаква лъжа за пред послушника, и се упъти забързано към жилището на приора. Но там нямаше никой, затова Корбет се отправи към стаята си, хвърли се на нара и потъна в дълбок сън без сънища.