Пол Дохърти
Сянка над короната (3)

ГЛАВА ВТОРА

На другия ден, след като писа писмото до Върнел, Корбет се почувства достатъчно отпочинал, за да се заеме с търсенето на отговори на някои от въпросите, които бе повдигнал в посланието си. Докато се възстановяваше от пътя, се бе възползвал от възможността да поговори с монасите, да посети тяхната малка библиотека и скрипториума, където някои от тях, освободени от службите в третия, шестия и деветия час, работеха без прекъсване, за да оползотворят оскъдната дневна светлина. Корбет обичаше библиотеките — мириса на пергамент, велен и кожа, подредените лавици, цялостното посвещаване на научната работа. Изпитваше дълбоко спокойствие, когато седеше край малката писалищна маса, заобиколен от всичко необходимо за прилежния писар — мастилници, добре наточени пера, фини ножчета и малки сивкави късове пемза, с които изглаждаше белия пергамент. Корбет бъбреше с монасите — не разбираше родния им език, но мнозина владееха латински и френски. Те разказваха на Корбет за разделението в тяхната страна; за разликата между високопланинските части, където властваха потомците на старите келти, и южните, ниски земи, управлявани предимно от англо-нормански родове като Брус, Комин, Стюарт и Ленъкс, които бяха близки по нрав и начин на живот до аристократичните фамилии на Англия, които служеха на крал Едуард I. Дори, както бе отбелязал сухо и саркастично приорът — висок, аскетичен мъж — по рождение, възпитание и родови традиции повечето монаси не се различаваха особено от самия Корбет. Писарят се съгласи с мнението му и скоро вече се чувстваше в Холируд като у дома си, нерядко предлагаше помощта си на братята в скрипториума, обменяше идеи с тях и постоянно възхваляваше това, което виждаше.

Корбет беше достатъчно тактичен и не се отдаваше на сравнения, за да не излезе, че намира недостатъци. В себе си той отлично осъзнаваше дълбоките различия между двете страни. В Англия бяха съсредоточени много повече богатства и това водеше до много по-голяма изисканост — било то при обработването и ползването на пергамента, или пък при строителството на църкви и замъци. Припомняше си чистите, извисяващи се форми на Уестминстърското абатство, заострените сводове, издяланата украса, наподобяваща дантела, големите прозорци от цветно стъкло и не можеше да не отбележи контраста, когато гледаше мрачната простота на формите на Холирудското абатство — с неговите масивни кръгли колони, тесни, дълбоко разположени прозорци, украсени с назъбени каменни орнаменти. Абатството съставяше собствена хроника и за Корбет беше много лесно да насочва разговора към последните събития в Шотландия и да събира интересни сведения, макар те да се основаваха на клюки от манастирския скрипториум.

Монасите му разказваха за двора, за последните клюки, които научаваха, и най-вече за това, че младата френска принцеса, вдовицата на крал Александър III, все още живееше в замъка Кингхорн. Корбет реши да я посети, и приорът му предложи водач. Корбет отказа любезно, но прие с благодарност предложеното му дебело вълнено наметало с качулка — защото, макар да бе май, времето беше още студено. Така, увит в наметалото, Корбет напусна манастира, яхнал най-кроткото добиче, което бе яздил някога. Писарят ползваше една грубовато нарисувана карта, дело на един от монасите, за да насочва коня си от скалистото плато, на което се издигаше Единбург, надолу по пътя, който водеше към Далмени. Корбет прецени, че това трябва да е същият път, по който е потеглил Александър през онази фатална нощ, само преди два месеца. Сега обаче времето беше по-меко; кристалносиньото небе бе нашарено само тук-там от пухкави бели облачета, гонени от свежия бриз. В далечината проблясваха водите на река Форт. Навсякъде около пътника късната пролет напомняше за себе си — с туфите диви бели цветя, с меката зелена трева и постоянното чуруликане на пойните птици.

Корбет повдигна слабото си, уморено лице към небето, осъзнавайки за миг чистия възторг и красотата, които се съдържаха в „Славословие на слънцето“ на свети Франциск от Асизи. Скоро стигна до мястото, където изровеният път пресичаше друг подобен, и видя бесилка с три разклонения, натежала от почернелия си, окълван от птиците товар. Възторженото му настроение се пресече от ужасния контраст и Корбет бе обзет от отчаяние, от потресаващо съзнание за греховете на света, за зложелателството, залегнало дълбоко в деянията на хората. „И змията влезе в Рая“, промърмори той на себе си и смуши коня си напред, прекоси един извънредно нестабилен мост и се заизкачва нагоре към селцето Далмени. То надали заслужаваше и името „село“ — състоеше се само от няколко ниски и дълги постройки с кирпичени стени върху каменни основи, а сламените покриви защитаваха едновременно и жилищните помещения, и оборите. Къщурките бяха разпилени около голяма зелена ливада, по която дръгливи крави скубеха лакомо оскъдната пролетна тревица. Полуголи бебета се търкаляха в прахта, наглеждани от няколко жени — все червенокоси и зеленооки. Те впериха за миг очи в приближаващия Корбет, но после продължиха разговора си на своя бърз, гърлен диалект. Корбет ги подмина и продължи надолу по стръмния хълм — докато слизаше, пред него се разкри великолепна гледка на устието на Форт и мъничкото пристанище долу на брега. Монасите му бяха описали пътя много подробно, и бяха допълнили, че мястото, откъдето тръгваха лодките, било наричано от хората Куийнсфери, защото оттам минавала света Маргарет, английската съпруга на великия крал Малкълм Конмор, винаги, когато прекосявала Форт.

Набитото конче внимателно пробираше пътя си надолу, по осеяната с търкалящи се камъчета пътека, докато най-сетне наближиха покритата със слама кирпичена къщурка, издигната точно до грубовато построения пристан. Лодкарят чакаше клиенти — беше едър, грубоват, плешив мъж с обветрено лице, от което не слизаше беззъбата усмивка. Оказа се, че е бил моряк и че разбира английски; съгласи се веднага да прекара Корбет през Форт, като поиска още няколко монети към обичайната цена, задето щеше да наглежда коня и сбруята му. Скоро лодката вече пореше водите на устието. Корбет седеше на носа, а лодкарят пухтеше и пъшкаше, докато работеше с веслата. Корбет го запита уж небрежно дали той е превозил покойния крал; човекът кимна, извърна се и плю във водите.

— А можеш ли да ми разкажеш какво точно се случи тогава? — попита писарят.

Спътникът му изсумтя, обърна се и отново плю, но Корбет постави една златна монета на дъсчената палуба до него и той се ухили.

— Бурна нощ беше — поде той, отпусна веслата и остави лодката да се полюлява по вълничките. — Силният източен вятър не преставаше да брули от няколко дни, и вдигаше високи вълни по Форт. Бях си у дома, на завет с жената, когато някой взе да хлопа силно по вратата ни. Надникнах през прозореца и видях двама прислужници в кралски ливреи. Двамата бяха вир-вода, явно уморени, и викаха, че кралят на Шотландия настоява да бъде превозен през реката. Отворих вратата и те влязоха. Кралят влезе след тях. Познах го — едър, червенокос, с орлов нос и пронизващ поглед. Много пъти го бях виждал, когато прекосяваше Форт. — Лодкарят млъкна, усмихна се хитро и се наведе, за да вземе монетата, но Корбет извади дълга кама от диплите на наметалото си. Лодкарят сви рамене, разсмя се и продължи: — Коленичих, но кралят рязко ми нареди да стана и да приготвя лодката си. Опитах се да го вразумя, а той ме попита да не би да се боя от смъртта. Признах си, че се боя, но казах, че съм готов да загина редом с него, ако трябва — Лодкарят направи гримаса. — Той изрева от смях и ми хвърли една натъпкана кесия. Така че излязох и приготвих лодката.

— Пиян ли беше кралят? — попита тихо Корбет.

— Не — отвърна лодкарят. — Беше пил доста, но не беше пиян.

— И после?

— После прекарах него и двамината му спътници през реката. Изчаках да стъпят на брега, останах там до зазоряване, сетне се върнах у дома.

— Защо ти е било да чакаш до сутринта?

— Заради бурята — отвърна остро лодкарят. — Един лодкар вече бе загинал същата нощ, Саймън Тагарт — той посочи с пръст назад към брега, който бяха оставили зад себе си. — Намериха трупа му в плитчините, удавен. Вдовицата му разправя, че и той опитал да прекоси Форт през същата нощ, но загинал — лодкарят плю отново. — Горкият нещастник! Би трябвало да може да прецени по-добре.

— Значи още някой е бил превозен през реката тази нощ? — попита Корбет.

Лодкарят сви рамене.

— Не е задължително. Саймън може да е пренасял само стока. Пък и немалко хора намират смъртта си във водите на Форт.

— Когато стигнахте отвъдния бряг — поде отново Корбет, — не забеляза ли нещо необичайно или странно?

— Какво например? — сопна се събеседникът му. — Трябва ли даеимало нещо такова? Не — продължи той, — веднага щом навлязохме в плитчините кралят, сподирен от спътниците си, скочи във водата и прегази до брега Някой вече го чакаше. Чух гласове, цвилене и тропот на конски копита. И кралят изчезна Когато пристанах, на брега ме чакаше само кралският доставчик, целият вир-вода, и ругаеше на висок глас налудничавите хрумвания на негово величество.

— После? — прекъсна го Корбет.

— После нищо — отвърна лодкарят. — Доставчикът потъна в мрака, аз привързах здраво лодката и си легнах да спя в една колиба близо до пристана.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко — отвърна другият категорично, сграбчи отново греблата и насочи лодката към далечния бряг.

Корбет седеше, отпуснал рамене, на носа. Опитваше се да не обръща внимание на люлеенето на лодката, съсредоточавайки се върху това, което бе научил току-що. Най-сетне пристанаха на отсрещния бряг, а лодкарят обясни на Корбет къде да отиде в близкото село Инвъркийтинг, за да наеме кон. Конят излезе скъпичък, защото всъщност бе дребен и дръглив, от местната порода, не по-голям от муле, та Корбет се опасяваше, че изглежда много смешен на него с крака, провиснали почти до земята. Независимо от това животното стъпваше сигурно, което се оказа голямо предимство, когато Корбет започна да се катери с него към надвисналите отгоре скали. Когато писарят достигна пътя, който криволичеше горе по скалите, се озърна и разбра защо Александър е избрал именно него; така, с морето от едната страна, кралят е имал сигурен ориентир, докато е яздел по брега. Този път е бил за предпочитане пред това да навлезе по-навътре в сушата и да се залута някъде из пустошта, изпълнена с тресавища, проснала се от скалистия бряг чак до далечния хоризонт. А да се изгуби би било лесно в онази бурна, тъмна нощ. Корбет вдигна очи към небето, прецени, че е вече следобед, и смушка коня си напред, като внимаваше да го държи далеч от ръба на скалите. Мина покрай Абърдур, още едно селце, откъдето пътят тръгваше нагоре, и скоро разбра, че наближава Кингхорн Нес — сцената на смъртта на крал Александър. Сега беше топло, но силният вятър продължаваше да брули лицето му, и като чуваше силния прибой долу в ниското, Корбет се питаше какво би подтикнало един мъж с нормален здрав разум по такъв опасен път, при това посред нощ, във вихъра на страшна буря.

Най-сетне стигна до най-високата точка на брега. Пътят през скалите се стесни още повече; от едната страна зееше страховита пропаст, от другата се виждаше гъст, трънлив храсталак. Корбет слезе от коня, спъна го, и се озърна — на това място пътят бе осеян с камъни. Очевидно това бе най-високото място, защото пред себе си, доста по-долу, той успя да забележи в далечината очертанията на укрепения замък Кингхорн. Нищо по-лесно от това конят да се подхлъзне тъкмо тук и да хвърли конника надолу в пропастта, където остри, тъмни скали се зъбеха алчно сред вълните, които се разбиваха в сребристия пясъчен бряг. Корбет се отпусна на колене, и запълзя на четири крака като куче, докато стигна самия ръб на скалите. Плъзна пръсти по него и заопипва жилавите растения, поникнали из скалните процепи — всяко от тях се бе вкопчило здраво, в отчаяна борба за живот. С изключение на едно — полуизскубнато от корена си, от което висеше изнищеният край на тънко въже, все още вързан за стъблото. Корбет изпълзя назад, изправи се и отиде при храсталака от другата страна на пътя; очевидно сред храстите беше клечал някой. Виждаха се ясно огънатите и прекършени клонки около мястото, където се е бил свил човекът. Независимо от това, той съзнаваше, че тези следи биха могли да бъдат оставени и от мнозината любопитни, привлечени от лобното място на Александър, както и от въжето, с което сигурно бяха изтеглили трупа на краля от скалите, върху които бе паднал.

Доволен от откритието си, Корбет отвърза коня, възседна го и започна внимателно да се спуска по стръмния път сред скалите, към Кингхорн. Монасите го наричаха „крепост“, лодкарят го бе нарекъл „дворец“. Всъщност ставаше дума за укрепен благороднически замък — двуетажно здание с висока каменна кула, с дървени пристройки, оградено от висока стена и защитено допълнително от крепостен ров. Корбет наближи централната порта и незабавно получи предупреждение — стрела от арбалет профуча и се заби тежко в земята пред краката му. Той спря рязко, скочи от коня, вдигна ръце и се провикна, че идва с мир, за да поднесе своите почитания и почитанията на лорд-канцлера на Англия на вдовстващата кралица Йоланда. Корбет се усъмни, че стражът е разбрал думите, а и надали ги беше чул. Но след малко някаква фигура се появи на парапета над централната порта и му махна с ръка, подканвайки го да прекоси тесния мост над крепостния ров. Портата се отвори едва-едва, но достатъчно, за да го пропусне. Щом влезе, Корбет бе заобиколен от обичайната за двора на един замък суматоха и шумотевица. Необичайно бе само присъствието на толкова много въоръжени до зъби войници, чиито ризници носеха герб с бял лъв, изправен на задните си крака — герба на шотландските крале. Един офицер с лека броня и стоманен шлем на главата провери препоръчителните му писма, взе му камата и го изслуша внимателно, докато Корбет се представяше. После офицерът кимна и тръгна, като направи рязко знак на писаря да го последва. Преминаха мръсния двор, ритайки скачащите върху тях кучета, като едва не премазаха някоя от кокошките, които трескаво си търсеха храна. После минаха покрай откритите кухни, покрай оборите и една ковачница, всички пълни с потни, изпоцапани със сажди прислужници, и влязоха в централната постройка. Заизкачваха се по стръмните каменни стъпала. На най-горната площадка офицерът спря и почука леко по накована с гвоздеи врата. Отвътре нежен глас се провикна „Entrez!“ и Корбет бе въведен в малко, но пищно обзаведено помещение — по стените падаха тежки кадифени драперии, подът бе покрит с прясно отрязани тръстикови стъбла, поръсени с уханни билки. Приятен аромат се разнасяше и от малките мангали, които горяха край стените. В средата на помещението една жена с царствена осанка седеше на дървен стол, украсен с прекрасни дърворезби, и разучаваше пергаментов свитък, който бе разтворила на скута си. Група придворни дами бяха насядали на доста голямо разстояние от нея — под единствения прозорец на стаята, и бродираха голям гоблен, опънат на рамка.

Офицерът се отпусна на едно коляно и измърмори някакво представяне на безобразен френски. Жената на стола вдигна очи от пергамента и ги впери първо в него, а сетне и в Корбет. Кралица Йоланда беше красива — с дребно, овално лице, златисто-матова кожа, малък нос и големи тъмни очи. Единствено устата й, капризна и малко нацупена, по-скоро разваляше общия ефект, защото я караше да изглежда арогантна и глезена. Беше облечена в рокля от черна коприна, но Корбет отбеляза, че роклята по-скоро подчертаваше, отколкото да прикрива заоблените й гърди и тънкия кръст, а белите лисичи кожи около китките привличаха вниманието към тънките й китки и дългите бели пръсти, обсипани със скъпоценни камъни. Тя заговори бързо на френски с капитана, освободи го и направи знак на Корбет да седне на ниско столче близо до нея. Той имаше чувството, че изглежда смешно, а това чувство се потвърди и от потиснатия кикот, който се разнесе откъм групичката придворни дами. Кискаше се една от тях, доста наперена червенокоса дама, също облечена в черно, която явно бе центърът на групата около гоблена.

Смехът секна, пресечен от един повелителен поглед на кралица Йоланда. После тя се обърна и започна да разпитва Корбет на френски. Той отговаряше учтиво, излъга тактично за причината на пристигането си в Шотландия и я уведоми, че е дошъл да поднесе съболезнованията на лорд-канцлера на Англия. Кралица Йоланда го изслуша, но като че ли не особено съсредоточено. Корбет насочи ловко разговора към смъртта на съпруга й.

— Колко жалко е, милейди — отбеляза той любезно, — че негово величество е рискувал да тръгне на път през такава бурна нощ! — Той отмери елегантен поклон. — Съзнавам, че си в траур и че темата е мъчителна, но така си мислех днес, когато преминах по същия път.

Царствената вдовица само сви красивите си рамене.

— Негово величество винаги е бил поривист! — отвърна тя едва ли не сопнато. — Не е трябвало да тръгва в такова време. Почти не повярвах на съобщението, което получих по-рано същия ден, в което ме уведомяваше, че идва.

— Негово величество е предупредил, че ще дойде тук, така ли? — попита неуверено Корбет. — Кога пристигна това известие?

— Теб какво те засяга, писарю? — сопна се отново Йоланда и впери нетрепващ поглед в очите му. — Някакъв вестоносец донесе писмото през деня. Нямам представа кой ми го донесе. Помня само, че веднага го изгорих, защото бях ядосана!

Усмивката на Корбет изразяваше разбиране. Той отклони внимателно разговора към други теми. Беше задал достатъчно въпроси, а и Йоланда го беше изненадала доста, затова се постара да скрие чувствата си зад маската на дипломатично поведение. Нещо като че ли не беше наред. Йоланда беше кралица, загубила наскоро съпруга си; в известен смисъл неговата страст към нея бе станала причина за смъртта му; а въпреки всичко тя като че ли се дразнеше при мисълта за него, и едва ли не го мразеше. Нима това бе жената, мислеше си Корбет, накарала крал Александър III да заложи за нея живота си на карта? Трудно му беше да уточни и изрази съображенията, поради които достигна до определени изводи, но непогрешимо долавяше притеснението, което се излъчваше от тази красива и капризна жена.

Корбет остави безцелния разговор да продължи още малко, преди да отбележи предпазливо:

— Мадам, моят господар и негово величество крал Едуард ще бъдат във възторг от новината, че утробата ти е благословена. Малка утеха за загубата…

Йоланда едва не се захили злорадо, докато потупваше корема си.

— Не ме е грижа за господаря ти и неговия крал, мастър Корбет, но вярно е, интересувам се от възможния бъдещ крал на Шотландия!

Корбет дочу как червенокосата придворна дама прихна отново, но не й обърна внимание. Затова пък кралица Йоланда се обърна, изгледа гневно червенокосата, после протегна на Корбет ръка в знак, че аудиенцията е приключила. Той коленичи, целуна хладната бяла ръка на кралицата и се оттегли, избягвайки съзнателно наглия поглед на придворната дама, предизвикала внезапния край на разговора.