Пол Дохърти
Сянка над короната (2)

ГЛАВА ПЪРВА

Ездачът смушка коня си. Върховете на шпорите се забиваха дълбоко в хълбоците на животното, докато по тях не започнаха да се очертават тънки червени резки. Конят, проточил шия напред, потънал в пяна от муцуната до опашката, се стремеше да препуска по-бързо, предизвикваше хапещия вятър, сякаш той му бе враг. Нощта беше тъмна и бурна; вятърът виеше така, че почти заглушаваше рева на вълните, които се разбиваха в скалите долу, но ездачът не го бе грижа за природните стихии, които бяха възпрели спътниците му. Луната се плъзгаше между облаците. Ездачът извърна глава встрани, за да се предпази от един особено яростен порив на вятъра. Тогава му се стори, че вижда сенки малко по-напред по скалите, но веднага си каза, че те са плод на фантазията му, пришпорена от богатата вечеря и кървавочервеното гасконско вино. Не, той трябваше да стигне до Кингхорн, където го чакаше Йоланда. Замисли се за своята нова кралица, французойката. Припомни си красивото й лице — така трябва да е изглеждала Елена Троянска, обрамчено с гарвановочерна коса, по-черна от най-тъмната нощ, маслиненомургавата, ухаеща на парфюми кожа, дребната, заоблена фигурка, потънала в кадифе, коприна и дантели от Брюж. Желаеше я и сега; искаше да притежава това меко, топло тяло, да прекърши преструвките и възраженията. Може би тя щеше да зачене, да му роди син, да осигури наследник на Шотландия. Едно жизнено момче, което един ден щеше да наследи короната и да я защитава от наобиколилите я вълци и хищни птици — и местни, и чужди. Трябваше да стигне до Кингхорн. Той заби с все сила шпорите в хълбоците на коня. Смелото сърце на животното щеше да се пръсне всеки миг, но то даваше всичко от себе си и почти летеше по каменистия крайбрежен път. Внезапно конят се препъна, залитна встрани и се строполи на колене сред камънака. Ездачът излетя нагоре към тъмното небе, а после полетя надолу в мрака — пръстите му напразно се опитваха да се вкопчат в нещо, докато падаше към скалите, които го очакваха.

* * *

„Хю Корбет, писар, до Робърт Върнел, епископ на Ват и Уелс, и канцлер на Англия, поздрав! Аз и спътникът ми пристигнахме в Единбург, здрави телесно и душевно, макар и доста изтощени от уморителното пътуване.“

Корбет остави подостреното перо и потърка бедрата си, които още го боляха. Каза си, че пътуването бе всъщност ужасно. Двамата с прислужника му тръгнаха от Лондон в края на март и пътуваха на коне през Нюарк, Линкълн, Нюкасъл, Тайнмаут и Бърик. Студът хапеше, североизточните ветрове режеха като с нож, хановете гъмжаха от бълхи и само тук-там можеха да си позволят лукса да отпочинат в някой манастир или абатство, където промиваха раните от ездата. Личният му прислужник Ранулф се бе разболял и той го остави да се лекува в абатството Тайнмаут. Сблъска се и с други премеждия. Корбет се зае отново с писмото.

„Твоя светлост трябва да знае, че прилагането на законите, приети миналата година в Парламента, трябва да бъде наложено със сила. Пътищата не са прочистени и опасностите дебнат само на стотина ярда встрани. Два пъти ни нападаха разбойници, веднъж край Нюарк и веднъж близо до Тайнмаут — грубияни, въоръжени с арбалети, тояги и ръждясали ками, но ние успяхме да се справим с тях.“

Корбет си каза, че описанията му са много бледи — из цялата страна върлуваха банди от отчаяни престъпници, мъже, обявени извън закона. Бог му бе свидетел, тъкмо той като писар в кралския съд, се бе нагледал на съденето на такива хора и на изпълняването на присъдите. Бе ги виждал обесени, да се гърчат в предсмъртни мъки с изплезени езици, бе виждал почернелите им лица и изхвръкналите очи и считаше, че това е достатъчно предупреждение към всеки, решил да наруши законите на краля. Особено сега, каза си Корбет, след новите мерки, предприети за утвърждаване на реда и законността съгласно заповедите, издадени от крал Едуард пред парламента в Уинчестър през 1285 година. Едуард I управляваше Англия от тринайсет години и все още се стремеше да утвърди властта си чак до последното ъгълче на своето кралство. Преди две години той и неговият канцлер, лукавият старец Робърт Бърнел, бяха възложили на Корбет да разтури гнездо на бунтовници, предатели и убийци в Лондон. Корбет, заедно с прислужника си, успя да изпълни задачата, но успехът му струва скъпо. Едуард Първи и канцлерът Бърнел бяха строги повелители. Корбет въздъхна и продължи да пише.

„Прекосихме шотландската граница без премеждия — само група мъже, облечени в ливреи с цветовете на лорд Брус, ни спряха и прегледаха пълномощията ни, а сетне ни позволиха да продължим към Единбург.“

Корбет прекъсна, за да подостри перото. Шотландия! Хората, които ги бяха пресрещнали, бяха същински погранични бандити — дрехите им бяха дрипави, но оръжията — здрави. Носеха стоманени шлемове, елеци от щавена кожа, панталони и здрави ботуши, яздеха малки, но яки планински кончета. Всеки носеше щит, копие и кама, и всички явно горяха от желание да ги употребят. Корбет подозираше, че много им се иска да им прережат гърлата. Не разбираше грубия им, странен език, но водачът на групата, добре избръснат млад мъж, чиито очи блестяха като кремък, разбираше френски. Той проучи внимателно писмата и пълномощията, които Корбет и спътникът му носеха, преди да им позволи да навлязат сред дивата красота на неговата далечна страна.

За Корбет пътуването през Северна Англия и отвъд границата беше съвсем ново преживяване. Той бе служил в армията на Едуард във Франция и Уелс, но Шотландия беше нещо съвсем друго. Тук бе по-тихо, по-пусто, страната беше красива, но криеше заплаха. Той се оглеждаше внимателно, докато пътуваше към Единбург. Безкрайни борови гори, мрачни и застрашителни, където се срещаха вълци и глигани; безкрайна пустош, изпълнена със самотни, призрачни тресавища; торфища, планини и езера — такава беше тази страна. В Англия старите римски пътища, понякога неподдържани, но с все още здрави основи, тръгваха от Лондон във всички посоки — те определяха и основните посоки на пътуване. В Шотландия, като изключим кралския път, Via Regis, почти нямаше пътища, а само утъпкани пътеки и коловози. На Корбет не му беше никак лесно да се добере до кралския замък в Единбург, а когато най-сетне успя, си зададе с горчивина въпроса дали си е струвало усилията. Кацнал на скалисто възвишение, скупчен около мрачната крепост, отдалечена на една миля от абатството Холируд^[1], Единбург се оказа студен, влажен и негостоприемен. Корбет и прислужникът му се упътиха право към замъка, за да представят пълномощията си. Там обаче бяха отпратени грубо обратно към абатството, където ги настаниха в студени, мрачни килии с белосани стени.

Той пропиля два дни, преди да се заеме с писането на писмото, и сега нямаше желание да продължава, защото, макар да бе напуснал Лондон преди седем седмици, все още нямаше почти никакви новини за своя господар. Беше се срещнал с водача на посланическата мисия на крал Едуард в шотландския двор — Джон Бенстийд, личен капелан на крал Едуард, който бе приветствал топло Корбет. Бенстийд му се понрави; беше чувал за фанатичната му преданост към крал Едуард, а също и това, че кралят му възлагал най-деликатните дипломатически мисии. Закръгленият Бенстийд се отличаваше с проницателен ум на правник, скрит зад измамно херувимското му, розовобузесто лице, увенчано със снежнобяла коса.

За щастие той прие без въпроси обяснението на Корбет, Бърнел го бил изпратил в Единбург заради кризата в Шотландския кралски двор.

Корбет стана, уви се в наметалото си и закрачи бавно из мрачната стая. В края на март Бърнел го бе повикал в Уестминстър и му бе заявил без увъртане, че поради внезапната и загадъчна смърт на шотландския крал Александър III се налага Корбет веднага да замине за Единбург, където да изясни действителната причина за кралската кончина. Корбет започна да ругае, да се моли, да убеждава, но Бърнел беше непреклонен. Канцлерът седеше невъзмутимо зад голямото си писалище и спокойно изброяваше на белите си, пълни, обсипани със скъпоценности пръсти причините, поради които бе избрал тъкмо него. Корбет беше опитен писар от кралската канцелария, познавач на законите, но достатъчно млад, за да понесе трудностите на такова пътуване. Корбет имаше военен опит, беше се сражавал за крал Едуард в Уелс и, както добави тихо Бърнел, беше доказал, че могат да му се възлагат тайни и поверителни поръчения. Корбет бе приел с нежелание и Бърнел му връчи препоръчителните писма, които трябваше да представи в шотландския двор и на Бенстийд, специалния посланик на Едуард в Единбург. Корбет спря да кръстосва стаята, отпусна се на стола и се приведе над малкия, нажежен до червено мангал, за да стопли премръзналите си пръсти. Сетне бяха последвали специалните напътствия — Бърнел беше подчертал, че Корбет е негов пратеник, а не на краля. Длъжен беше да дава отчет само на Бърнел и в никакъв случай на краля или на Бенстийд. Никой не биваше да разбере защо всъщност Корбет е в Шотландия. Трябваше да пише лично на Бърнел и да праща писмата само по хора от ескорта, който го съпроводи до Шотландия. Корбет се опита да се осведоми за основанията на тези заповеди, но Бърнел го пресече рязко и го отпрати.

Той взе отново перото и започна да пише.

„Видях се с Бенстийд и той ми разказа някои неща за събитията в Шотландия. На 18 март вечерта крал Александър пирувал заедно с придворните си в Единбургския замък. Самият Бенстийд също присъствал. Внезапно Александър обявил, че въпреки страшната буря, която бушувала навън, той щял да се качи на коня си и да тръгне за имението си Кингхорн, където го очаквала новата кралица, френската принцеса Йоланда. Александър III, открай време подвластен на прищевките си, отказал да се вслуша във всякакви съвети и напуснал замъка. Препуснал бързо по пътя към Далмени, където се надявал да премине с ладия през устието на Форт. Когато стигнал там, лодкарят също се опитал да го разубеди, но Александър бил непреклонен, и в крайна сметка лодкарят превозил краля и двама благородници от свитата му през трите мили на пролива до градчето Инвъркийтинг. Там ги очаквал кралският доставчик с нови коне. Той също се опитал да убеди краля да се откаже от неразумното пътуване, но Александър не пожелал да го изслуша. Той и двамата му спътници препуснали сред мрака и воя на вятъра. Изглежда тримата са се изгубили от поглед, а на следната утрин кралят бил намерен мъртъв на морския бряг, в подножието на скалите — вратът му бил счупен.“ Корбет загриза перото и продължи. „Разбира се, веднага възникват някои въпроси.

Първо — защо Александър е държал толкова да се върне при жена си точно в такава бурна нощ, излагайки се на опасностите при прекосяването на устието на Форт, и на не по-малко опасния път до Кингхорн?

Второ — защо това му е хрумнало така внезапно, и защо е потеглил с толкова малка свита?

Трето — ако е била плътска страст, нима не би могъл да изчака? Александър III Шотландски беше женен преди това за блаженопочившата принцеса Маргарет, сестра на нашия добър господар крал Едуард. Принцеса Маргарет почина през 1275 година, а крал Александър взе Йоланда дьо Дрьо за втора жена едва през октомври 1285. През десетте години между тези дати крал Александър съвсем не бе водил целомъдрен живот, напротив, ухажваше много жени. Всеизвестно бе, че хрумнеше ли му, нищо не можеше да го възпре да посещава благородни дами и монахини, девици и вдовици, било то денем или нощем, нерядко под прикритие, понякога съпровождан само от един прислужник. Така е постъпил и в нощта, когато го настигна смъртта. Но защо? Вече не е бил нетърпелив младоженец, защото е бил женен за кралица Йоланда от пет месеца. Носеха се дори слухове, че кралицата е заченала.

Четвърто — Ако страстта е заслепила до такава степен краля, нима в двора не е имало други дами, които биха я утолили на драго сърце? Говори се дори, че когато кралят пристигнал в Инвъркийтинг, кралският доставчик бил казал: «Господарю, остани и още преди развиделяване аз ще ти доведа всяка дама, която би пожелал». Бенстийд ми разказа това, за да подчертае колко силно е било желанието на краля. Не мога да разбера защо предложението на доставчика е било отхвърлено и защо е трябвало кралят въпреки всичко да потегли по този опасен път, особено като се имат предвид слуховете, че крал Александър и кралица Йоланда далеч не били страстно привързани един към друг.

Пето — по всичко личи, че решението на крал Александър да потегли към Кингхорн е било спонтанно, но ако това е така, защо кралският доставчик го е чакал с коне на другата страна на устието?“

Корбет въздъхна и прочете бележките си, преди да продължи.

„Необходимо е да се намерят задоволителни отговори на всички въпроси. Ще се опитам да ги открия и да ги предам, без да възбудя подозрение, макар това да ми се струва трудно. Общо взето, положението в Шотландия се стабилизира. Александър не остави пряк наследник, но бароните се заклеха във вярност на младата принцеса на Норвегия. Тя има право да заеме престола, тъй като е дъщеря на дъщерята на Александър, която се омъжи за Ерик, норвежкия крал. Тя е единствено дете от този брак и тъй като в момента не е в страната, беше съставен Съвет от регенти, които са същевременно и нейни настойници. В Съвета участват лордовете Стюарт и Комин, графовете Бюкън и Файф, както и епископите на Сейнт Андрюз и Глазгоу. Ще пиша пак. Господ да бди над Твоя светлост. Написано в абатството на Светия кръст, 16 май 1286.“

Корбет прочете отново писмото, преди да го навие и да го запечата неумело с восък. Пръстите му бяха премръзнали и несръчни от дългото писане. Стана, наля си чаша от евтиното, горчиво вино, и седна на сламеника, който му служеше за легло. Беше уведомил Върнел, че всичко е наред, но това далеч не беше така. Долавяше се напрежение, усещане за някаква заплаха, спотаена в самотата на Холируд. Прекалено много мрачни пророчества предшестваха смъртта на Александър, а и макар Маргарет Норвежка да беше призната за законна наследница, имаше и други претенденти за престола, а мнозина бяха готови да търсят лични облаги в бъркотията, предизвикана от споровете около престолонаследието — особено силните шотландски кланове, които Александър бе водил с твърда ръка приживе. Корбет вдигна и краката си на сламеника и си зададе въпроса, който великият Цицерон е задавал във връзка с всяко убийство — Cui bono? — В чий интерес е? Кой спечели от това, че крал Александър падна в пропастта през онази мрачна нощ? Злополука ли беше наистина това падане или ставаше дума за убийство на коронована особа, на Божи помазаник? Корбет все още се занимаваше с тези мисли, когато потъна в неспокойна дрямка.