Пол Дохърти
Сянка над короната (17)

ГЛАВА ШЕСТНАЙСЕТА

Само след час Корбет и Селкърк, придружени от дузина конници, препускаха по изровения път, който водеше от Единбург към пристанището Лийт. Движеха се бързо, защото от доста време не беше валяло и земята бе твърда и добре утъпкана. Освен това сър Джеймс бе наредил един от войниците да носи знаме с кралския герб, и при вида му всички други пътници се отдръпваха и ги пропускаха да минат. Влязоха в Лийт, без да спират да препускат, преминаха през тесните, криви улички, през калдъръмения площад, където хората на Брус бяха задържали Корбет, и после заслизаха към кея. В залива беше пълно с малки и големи рибарски лодки, гемии и тежките, широкодънни търговски кораби, пристигнали от ханзеиските градове^[1]. Моряците сваляха на пристана бали, бурета, сандъци и тежки кожени чували. Шумът беше невъобразим, всички крещяха заповеди, ругаеха, насочваха, едни кораби вдигаха котва, други се канеха да навлязат в пристанището. Сър Джеймс поведе невъзмутимо групата край кея, разбутвайки хората, без да обръща никакво внимание на протестите и ругатните, които ги сподиряха.

Най-сетне откриха „Сейнт Андрю“ — немалък, но лек боен кораб, с широк и здрав корпус. Корабът се издигаше високо над стената на кея, по кърмата се издигаха като миниатюрни крепости укрепените платформи, предназначени да защитават стрелците по време на битка. Високо на единствената мачта, под навитото платно, се полюляваше наблюдателната платформа. Сър Джеймс се представи и подвикна на моряците, че иска да се качи на борда. Веднага спуснаха широко дървено мостче. Сър Джеймс нареди на един от войниците да остане на сушата и да привърже някъде конете, а той заедно с останалите войници и Корбет се изкачи внимателно по мостчето и се прехвърли на оживената корабна палуба. Наоколо тичаха и се блъскаха моряци; Корбет разбра, че корабът е пристигнал скоро в пристанището, и екипажът трябваше да почисти палубата. Забеляза голямо кърваво петно и предположи, че корабът е участвал в някоя от постоянните схватки в тези води, където постоянно кръстосваха кораби от Норвегия, Дания, Англия, Шотландия и Франция — заради богатия улов на риба, по търговия, а някои и за пиратски набези.

Млад червенокос мъж, облечен скромно в кожен елек и панталони, се упъти към Корбет и го заговори с такъв акцент, че писарят тутакси загуби всяка надежда да схване думите му. За сметка на това Селкърк успя да му обясни съвсем точно за какво става дума. Човекът изгледа учудено Корбет и явно се канеше да откаже, когато Селкърк тикна под носа му подпечатаната заповед на Уисхарт. Капитанът (Корбет предположи, че това е той) избухна в безкрайна поредица сочни ругатни на всевъзможни езици, така че у Корбет не остана никакво съмнение относно мнението му за тази мисия. Независимо от това червенокосият капитан започна да раздава заповеди. Палубите бяха разчистени набързо; моряците се закатериха като маймуни по рейте, за да разгънат голямото платно, други пък изтичаха към кърмата при голямото корабно кормило. След малко капитанът, вече значително по-спокоен, отведе Селкърк и Корбет в своята каюта — малко, мрачно помещение, вмирисано на катран и солена вода. Вътре имаше една обикновена койка, моряшки сандък, маса и няколко ниски дървени столчета. Корбет, непривикнал към лекото полюляване на кораба и ниските тавани, веднага удари главата си в една от подпорните греди на тавана. Заболя го много, а капитанът, макар че се разсмя на несръчността му, веднага му предложи чаша удивително хубаво вино, за да поуспокои болката и, както се изрази Селкърк, да укрепи стомаха му за предстоящото пътешествие.

Един час след като се бяха качили на борда, „Сейнт Андрю“ започна да маневрира и излезе в открити води, в широкото устие на реката. Болката в главата вече не измъчваше Корбет, но на нейно място се появи постоянно гадене, предизвикано от все по-силното люлеене на кораба. Селкърк искрено се наслаждаваше на неразположението му.

— Хайде, мастър Корбет — поде той развеселено, — по-добре е да се качим на палубата, ако ще повръщаш. Не можеш да го сториш тук и да причиниш неприятности на любезния ни домакин. Освен това трябва да му обясним накъде да насочи кораба.

Корбет започна да ругае под нос, но последва Селкърк нагоре по тясната стълбичка и излезе на палубата. Голямото платно, вече развито, плющеше на силния вятър, докато корабът завиваше към далечния бряг.

Тук устието бе много по-широко, отколкото при Далмени и ако денят не беше толкова ясен, Корбет би повярвал, че са вече в открито море. Капитанът му показа карта, грубо нарисувана върху парче велен, и говорейки неспирно на своя гърлен шотландски диалект, започна да сочи с масивния си показалец крайбрежната линия на графство Файф, където се намираше замъка Кингхорн, и вероятното място, където французите биха могли да хвърлят котва, за да вземат пътниците от брега.

— Какво казва? — попита Корбет. Селкърк сви рамене.

— Казва, че при Кингхорн няма пристанище, но наблизо има много рибарски селца и малки заливи, и че кралица Йоланда би могла да чака кораба на всяко едно от тези места. Според него ще е достатъчно да следваме бреговата ивица, докато забележим кораба, който ни интересува. — Селкърк вдигна поглед към притъмняващото небе. — Скоро ще мръкне — отбеляза той, — и тогава няма да можем да виждаме каквото и да било. Капитанът обеща да наближи брега на зазоряване и да насочва кораба покрай него, чак до мястото, където реката се влива в морето. В това е единствената ни надежда.

Селкърк поговори още малко с капитана на някакъв неразбираем език. После обясни на Корбет, че ставало дума за „Ърс“, наречието, което се говорело по близките острови. После двамата слязоха обратно в каютата.

Корбет прекара една от най-неприятните нощи в живота си. Капитанът му донесе купа със студена яхния, но той можа да преглътне само няколко хапки, прокарвайки ги с вино. Селкърк му донесе едно наметало и му препоръча да се разположи колкото може по-удобно. Писарят потъна в неспокоен сън. Събуди се един-два пъти, колкото да се качи на палубата и да повърне вечерята си, под присмехулните подвиквания на вахтените. Накрая Корбет реши да остане на палубата, и облегнат на парапета, наблюдаваше идването на деня. Капитанът спази обещанието си. Корабът наближи брега точно на зазоряване и започна да се движи покрай него в посока югоизток, към морето. Задачата им всъщност не беше толкова трудна, колкото се бе сторила първоначално на Корбет. Спряха някаква рибарска лодка и от рибарите научиха, че някакъв френски кораб се движел нагоре по Форт предния ден. Сетне просто се задоволиха да се движат по посока на вятъра. Моряците се катереха по рейте, нагласяха платното така, че да улавя всеки полъх, а високо на мачтата наблюдателите се взираха напред.

Продължиха да плават, докато най-сетне викове от наблюдателницата накараха Селкърк и капитана да се качат на палубата. „Сейнт Андрю“ се обърна с носа си към едно малко заливче, където голям двумачтов кораб се готвеше да вдигне платна.

— Какво ще правим сега? — попита Корбет.

— Ще ги спрем! — отвърна рязко Селкърк. Заповяда на капитана да издигне знамето с кралския герб на мачтата, за да не би французите да ги помислят за пирати, и „Сейнт Андрю“ се насочи към френския кораб. Селкърк застана на мостика и завика към другия кораб на английски и френски. Първоначално френският екипаж реагира с присмехулни подвиквания и Корбет се запита дали корабът няма да откаже срещата, и вместо това да продължи с вдигнати платна към открито море. Той се качи при Селкърк на кърмата и се загледа във фигурите, които тичаха припряно напред-назад по палубата на френския кораб.

— Дьо Краон е там — извика хрипливо Селкърк и посочи към една фигура в средата на палубата, точно между двете мачти. Сега двата кораба бяха застанали успоредно и се полюляваха в спокойните води — деляха ги само няколко ярда. Шотландският кораб свиваше платното си, а греблата на френския бяха вдигнати над водата. Селкърк се обърна към френския посланик по име, последва разговор с малко по-учтив тон, и на „Сейнт Андрю“ бе позволено да опре борд о борда на френския кораб. Корбет и Селкърк, съпроводени от четирима войници, слязоха доста несръчно по въжената стълба и френските гребци, ругаейки под нос, им помогнаха да се качат на борда на другия кораб. Дьо Краон, съпроводен от неколцина войници в брони, дойде да ги поздрави.

— Сър Джеймс Селкърк — започна той. — На какво се дължи появата ви? Някакъв проблем ли има? Нашият господар, крал Филип IV, няма никак да се зарадва на новината, че се пречи на неговите кораби да се движат свободно в шотландски води!

— Никой не ви спира! — възрази Селкърк. — Просто пожелахме да проведем един разговор с вас и вие приехте. Нали познаваш мастър Корбет, английския пратеник?

Поклонът на Дьо Краон бе почти незабележим.

— Струва ми се, че всички познават мастър Корбет — отвърна той, — с неговите безкрайни въпроси и обичая му да си пъха носа в работи, които не го засягат. Какво има този път, английски писарю?

— Негова светлост епископът на Глазгоу — отвърна Корбет, — ме изпрати тук с поръчение да поискам аудиенция при кралица Йоланда, за да изясня някои въпроси, свързани със смъртта на блаженопочившия й съпруг, крал Александър III.

— Някои въпроси ли! — сопна се Дьо Краон. — Известни са ми твоите похвати, писарю! Появил си се в Кингхорн и кралицата благосклонно те е приела, а по време на аудиенцията ти си смутил спокойствието й. Затова и втория път е отказала да те приеме, и няма да те приема и сега!

Корбет срещна мрачния поглед на френския посланик и прецени, че ако настоява, няма да постигне нищо. Екипажът на френския кораб бе добре въоръжен, а сър Джеймс надали щеше да му помогне срещу тях. Затова беше крайно учуден, когато чу до себе си гласа на Селкърк.

— Мосю дьо Краон — започна шотландецът, — корабът ви се намира в наши води, а кралица Йоланда е вдовица на шотландски крал. Носим пълномощия от Съвета на регентите на Шотландия, а ти се осмеляваш да пренебрегнеш исканията ни. Ако искаш, продължи по пътя си, но ние ще се постараем сведенията за твоята грубост да стигнат до крал Филип Френски, който няма да се зарадва особено, ако предстоящите деликатни преговори бъдат провалени от лошите маниери на един от неговите представители.

Селкърк замълча. Корбет забеляза как Дьо Краон трепна и се присви, докато го слушаше, а сега явно преценяваше дали може да намери някакъв изход от положението.

— Мосю Дьо Краон — намеси се тактично Корбет, — можеш да ми вярваш, че няма да наскърбя по никакъв начин лейди Йоланда. Моля да ми позволиш да поговоря с Нея само за няколко минути, а също така, ако бъдеш така Добър, и с теб самия, разговорът ще бъде поверителен — добави той бързо, — уверявам те, напълно поверителен, и никой няма да бъде оскърбен.

Дьо Краон изгледа мрачно англичанина и сви Рамене, за да прикрие притеснението си.

— Много добре — каза той накрая. — Можеш да разговаряш с лейди Иоланда, но — той вдигна предупредително пръст, — не в каютата й! Смятам, че няколко минути тук, на палубата, ще са ти достатъчни.

Корбет се съгласи и Дьо Краон изчезна нанякъде.

Писарят дочу гласове, които разговаряха на Френски с доста висок тон — очевидно вдовстващата кралица възразяваше енергично срещу необходимостта да се срещне с него. Но в крайна сметка дипломатичните умения помогнаха на Дьо Краон и лейди Йоланда — в очарователна фигура, потънала в скъпи кожи, — се появи на палубата и с надменно кимване покани Корбет да се приближи до нея. Корбет се усмихна едва забележимо на Селкърк, кимна в знак на благодарност и тръгна към нея. Надменната френска принцеса отказа да разговаря на английски и Корбет трябваше да призове на помощ всичките си познания По родния й език, за да проведе разговора, без да я Засегне по някакъв начин.

— Милейди — започна той, — искам да ти задам само един въпрос, и преди да ми отговориш, трябва да те предупредя, че съм напълно наясно с деликатните подробности около личните ти отношения с покойния крал — той видя как очите на жената се разшириха от учудване. — Уверявам те — продължи спокойно Корбет, става дума само за един въпрос.

— Продължавай! — каза тя рязко. — Искам да чуя въпроса! Искам това да приключи колкото е възможно по-бързо!

— В деня, когато загина кралят, ти си получила известие за скорошното му пристигане в Кингхорн. Значи си го очаквала, нали?

Йоланда кимна, без да откъсва очи от лицето на Корбет.

— Е — продължи Корбет, — в крайна сметка кралят така и не пристигнал, но затова пък се появил Патрик Ситън, личният му прислужник. Ти сигурно си се обезпокоила, когато съпругът ти не е дошъл веднага след него? Не е възможно да не си помислила, че може да му се е случило нещастие! Защо тогава не изпрати Ситън обратно, за да потърси господаря си — или други хора от личната ти свита?

— Отговорът е много прост — каза веднага френската принцеса. — Ситън пристигна в Кингхорн. Аз никога не съм го харесвала, а той направо ме мразеше. Отпратих го колкото бе възможно по-бързо и едва по-късно установих, че веднага след това той изпил толкова вино, че изгубил съзнание. Що се отнася до краля — тя се приближи още повече до Корбет и заговори толкова тихо, че никой друг не би могъл да чуе думите й. Сладникавият й парфюм сякаш лепнеше по ноздрите му, тя се навеждаше все по-наблизо, като че ли се канеше да го целуне. — Що се отнася до краля — изсъска Йоланда, — аз го ненавиждах. Мразех пиенето му, любовниците му, коравото му, обсипано с белези тяло. Дори да знаех, че лежи ранен някъде из тресавищата и кръвта му изтича, щеше да ми бъде все едно! Разбираш ли, английски писарю! Беше ми все едно! Не ме беше грижа! А сега си върви!

Корбет, стреснат от отровната злоба, проблясваща в очите на тази жена, отстъпи назад и я проследи с поглед, докато тя се оттегли величествено обратно в каютата. После той погледна назад, към мястото, където стояха Селкърк и Дьо Краон, облегнати на палубния парапет.

— Приключи ли с разговора, мастър Корбет? — попита Дьо Краон със сладникав тон, едва ли не сякаш съжаляваше за лошото отношение на кралицата към англичанина.

— Да, но остават въпросите ми към теб, Дьо Краон.

— Задавай тогава проклетите си въпроси! — изръмжа Дьо Краон. — В името Божие, да ги чуем и ни остави да си вървим!

Корбет отиде при него и забеляза с благодарност, че Селкърк се оттегли дипломатично по-встрани.

— Да чуем въпросите ти, мастър писарю! — каза заядливо Дьо Краон. — Готов ли си с тях?

— О, да — отвърна сухо Корбет. — Обсъждал ли е някога покойният крал брака си с теб?

— Това влиза ли ти в работата? — възрази разгорещено французинът. — Надали един пратеник на Едуард Английски има право да си пъха носа в разговорите между шотландския монарх и френския посланик в двора му!

Корбет предположи, че няма да постигне нищо, ако Дьо Краон продължава да се горещи така; отиде до малкото дървено разпятие, заковано на едната мачта, и постави ръка на него.

— Заклевам се в кръста — каза той сериозно, — че нямам никакво намерение да шпионирам за Едуард Английски. Кълна се също, че всичко, което върша, е известно на епископ Уисхарт и че имам неговата благословия!

Корбет застана отново до французина.

— Мосю Дьо Краон — настоя той, — говоря истината. Съзнавам високия произход на лейди Йоланда, не пропускам и факта, че ти си посредничил за сключването на брака между нея и покойния шотландски крал. Знам обаче също, че този брак, поради нежеланието на лейди Йоланда, е останал неконсумиран!

Френският посланик го зяпна, готов да разиграе ролята на възмутен благородник, но спокойният, нетрепващ поглед на Корбет го накара да замълчи. Той запристъпва на място, наду устни, опита се да прикрие изненадата и смущението си — този английски писар беше умен и опасен. После сви рамене и се усмихна. Каза си наум, че е трябвало да убие този човек, и се закле да поправи грешката си при първи удобен случай. Корбет продължаваше да следи неотклонно изражението му, прецени, че е улучил мишената, и реши да щракне капана.

— Говорил ли си с краля за лейди Йоланда по време на заседанието на съвета, вечерта, преди той да загине?

— Не бих могъл в присъствието на толкова много хора!

— А с кого разговаря негово величество?

— С лорд Брус, с епископ Уисхарт, с оръженосците си Ситън и Ерсилдун, и с Бенстийд — той почти изплю последното име.

— Но е вярно, че си прекарал предния ден с краля?

— Да — призна мрачно Дьо Краон. Дойде време да се затегне примката. Корбет почти трепереше от вълнение.

— Вярно ли е, че през този ден сте обсъждали възможността краля да вземе за жена лейди Маргарет, сестрата на Филип Френски?

Дьо Краон се наежи.

— Прекаляваш, писарю! — възкликна той възмутено. — Това наистина не ти влиза в работата. Говориш за принцеса от кралска кръв. Ти нямаш право… — внезапно той млъкна, взря се в Корбет и се усмихна хладно. — Добър ход, мастър Корбет — измърмори той. — Умно замислено. Бива те, писарю, много си добър — той му обърна гръб и си тръгна, но погледна през рамо и допълни: — Прекалено добър за този свят! Aurevoir!

— Убеден съм, че ще се срещнем отново — измърмори под нос Корбет, но французинът вече не можеше да го чуе. Той крещеше на прислужниците и моряците да се подготвят за вдигане на котва.

Без повече формалности Корбет, Селкърк и четиримата им придружители се върнаха на „Сейнт Андрю“. Френският кораб вдигна котва, греблата се врязаха във вълните и той се плъзна по прилива към открито море.

Върнаха се в Лийт на „Сейнт Андрю“. Обратният път бе също толкова неприятен за Корбет, и той почувства с радост твърда земя под краката си, когато пристанаха. Селкърк бързаше да поемат на път. Прибраха конете си от конюшнята и скоро препускаха по калдъръмените улички на Единбург, към Холируд. Селкърк обеща да държи на разположение охраната, а Корбет, извънредно доволен заради навременната намеса на шотландеца по време на разговора на френския кораб, започна да му благодари.

— Недей да ми благодариш — отвърна мълчаливият шотландец. — Колкото по-бързо привършиш работата си тук, английски писарю, толкова по-скоро ще си тръгнеш, а това ще ме направи много щастлив!

Корбет само кимна и се обърна, за да преведе коня си през портата на абатството, но Селкърк подвикна подир него.

— Все пак, Корбет, за английски писар имаш доста добри качества, а това е голяма похвала от страна на един шотландец!

Корбет се усмихна в отговор и влезе в абатството, обзет от задоволство, задето пътуването бе приключило, и сведенията, с които се бе сдобил, бяха наистина много полезни.

Приорът пристигна забързано в малката му килия — сандалите му шляпаха по каменните плочи на коридора, сивото му расо се вееше около тялото му като корабно платно.

— Полезно ли се оказа това пътуване по море? — осведоми се той. — Съгласи ли се Дьо Краон да ти помогне?

Корбет се усмихна.

— Дьо Краон е нервен и лесно възбудим човек — отвърна той, — и не особено умен. Подлъгах го, но се налагаше да постъпя по този начин. Спомням си една римска мозайка, която видях веднъж. Виждал ли си римски мозайки?

Приорът поклати отрицателно глава.

— Е — продължи Корбет, — тази беше много красива. Женско лице, мургаво и тайнствено, обкръжено от дълга, вълниста черна коса. Майсторът го бе създал от многоцветни камъчета, много от които бяха нападали. В продължение на цял ден се опитвах да ги поставя по местата им, наблюдавайки как това лице, създадено преди стотици години, оживява под пръстите ми. — Той въздъхна. — Но ти не се интересуваш особено от рисуване и скулптура, нали? Вероятно билките, лекарствата и отровите те вълнуват много повече? — Той видя как бледото лице на приора пламва. — Извинявай, отче — усмихна се Корбет, — исках да те поразтърся. Аз приличам на създателя на онази мозайка — камъчетата започват да идват по местата си, затова се нуждая от твоята помощ. Кажи ми, има ли такива билки, с чиято помощ можеш да имаш видения, но същевременно изострят паметта ти?

И той разказа на приора преживяното в гората Етрик, когато беше в селото на пиктите. Приорът го изслуша замислено.

— Съществуват — поде той, — някои растения, които, когато се окосят, изсушат, и обработят по определен начин, са в състояние да замайват човешкото съзнание и да събуждат призраци в душите на хората. Да вземем например растението, познато под името напръстник, което има пурпурни цветове, или пък старото биле, и най-вече цветето на Хеката, богинята на нощта, чемериката. Понякога дори дъвкането на дафинови листа има подобно въздействие. Те възбуждат мисълта и могат да събудят забравени спомени — той изгледа замислено Корбет. Умните му, уморени очи наблюдаваха внимателно лицето на писаря. — Но ти спомена нещо за отрови, Хю — каза той спокойно, — а всяко от растенията, които споменах, може в определена доза да убие човек, да отнеме живота му за миг — колкото е достатъчно, за да духнеш свещ.

Тогава Корбет описа подробно това, което бе видял. Приорът задаваше въпроси, а писарят отговаряше, стремейки се да бъде възможно най-точен в описанията си. Приорът помълча, помисли и предложи своето обяснение. По устните на Корбет бавно плъзна усмивка.

Последното камъче бе поставено на място. В съзнанието му изплува съвсем ясно лицето на човека, убил Ерсилдун, Ситън, младежа от собствената му свита и лодкаря Саймън Тагарт. Но този човек беше преди всичко кралеубиец — той бе посегнал на живота на Божия помазаник, крал Александър III. Корбет помоли приора за една последна услуга, монахът прие и излезе безшумно от стаята му.