Пол Дохърти
Сянка над короната (10)

ГЛАВА ДЕВЕТА

На другия ден приорът донесе писмо за Корбет, по-скоро бележка, в която Бенстийд пишеше, че е бил нападнат от неизвестни лица предната утрин, че е успял да се спаси невредим и че съветва Корбет да проявява най-голяма предпазливост. Корбет си обеща, че ще послуша съвета му. Изми се, облече се, и слезе с Ранулф в трапезарията. Закусиха с хляб и сирене, малко плодове и разредено вино. Провери дали хората, които го бяха съпроводили по пътя до Шотландия, се чувстват добре, сетне прати Ранулф да пере дрехите им и да си намери някаква работа в абатството.

Корбет се върна в килията си, спусна резето и извади голяма кожена кесия. Измъкна от нея руло пергамент, пемза, мастилница, пера, дълъг и тънък нож, остър като бръснач, както и червен восък. Разви пергамента, изтърка го добре с пемзата и издуха остатъците от почистването. Натопи едно перо в мастилницата и започна да пише чернова на доклада си до Бърнел. Работата му отне часове и едва в късния следобед той започна да пише окончателния вариант.

„Хю Корбет, писар, до Робърт Бърнел, епископ на Бат и Уелс, лорд-канцлер. Поздрав! Все още пребивавам в абатството Холируд, по работата, която твоя милост ми възложи. Първо ще кажа, че тук слуховете и клюките се роят в изобилие — много привидения, но малко осезаеми факти. Общоприетата версия гласи, че Александър III, крал на Шотландия, паднал случайно с коня си от Кингхорн Нес на 18 март 1286 и загинал. На същия този ден кралят свикал съвета на благородниците, за да обсъдят арестуването на някакъв барон от Галоуей в Англия. Присъствали най-видните личности в кралството — благородниците и висшият клир. Когато кралят се появил, бил мрачен и разсеян, но внезапно настроението му се променило рязко. Работата, по която се събрал съветът, приключила скоро и всички седнали да пируват. На пиршеството кралят изненадал всички със съобщението, че възнамерява незабавно да отиде в Кингхорн при кралицата. Мнозина възразили и се опитали да го вразумят, защото навън вилнеела страшна буря, и такова пътуване, особено нощем, криело много опасности. Кралят не се вслушал в съветите на приближените си и тръгнал на път, като взел със себе си двама оръженосци — Патрик Ситън и Томас Ерсилдун. Препуснали до Куийнсфери, където убедили лодкаря, въпреки протестите му, да ги превози през устието на Форт до Инвъркийтинг. Пристигнали живи и здрави на другия бряг, където били посрещнати от кралския доставчик в Кингхорн (по име също Александър), който бил довел коне на брега. Водел любимата кобила на краля, Тамезин, която той бил оставил в Кингхорн, за да я язди кралицата. Въпросният доставчик също се опитал да разубеди краля, но и той не успял да постигне нищо. Негово величество препуснал нататък. Един от оръженосците, Ситън (за когото се шушукало, че е любовник на краля), познавал по-добре пътеките и в мрака избързал неволно много пред краля. В крайна сметка той стигнал до замъка Кингхорн. Ерсилдун имал далеч по-лош късмет. Не успял да овладее коня си, който го хвърлил и избягал. Затова Ерсилдун останал в Инвъркийтинг, където пили с кралския доставчик чак до другия ден. Междувременно крал Александър стигнал най-високата част на Кингхорн Нес, откъдето конят и конникът паднали върху скалистия бряг в ниското и загинали.

На другата сутрин изпратили хора да търсят краля и те открили труповете на брега. Вратът на краля бил счупен, лицето му било почти неузнаваемо, тялото му изпотрошено и цялото в рани. Кралският лекар подготвил трупа за погребението, което се състояло единайсет дни по-късно в Джедбърг. Учреден бил Съвет на Регентите, за да ръководи делата на кралството: кралицата е бременна, но ако все пак не се роди жив наследник, короната ще премине във внучката на покойния крал, тригодишната норвежка принцеса Маргарет. Има обаче други лица, и най-вече родът Брус, които са готови и обзети от голямото желание да поемат властта. Но тъй като основната цел на идването ми тук е да разбера причината за смъртта на крал Александър, ще изредя тук няколко заключения, до които достигнах.

Първо — всеизвестна била склонността на краля да препуска като луд нощем из цялата страна, за да прекара нощта с една или друга дама. Няма основания отношението му към новата кралица да е било по-различно.

Второ — през нощта на 18 март имало страховита буря; Александър не бил пиян, но все пак пил много, преди да потегли на път. Нещо повече, пътят, по който яздел, е извънредно опасен. Ако някой твърди, че би могъл да избере по-безопасен път, трябва да изтъкна, че такъв път няма. Кингхорн се намира близо до река Форт, и най-лесно до замъка се стига по пътя, който се вие по крайбрежните скали. Кралят наистина е можел да язди по-навътре в сушата; но сигурно би загубил пътя из дивата пустош, изпъстрена с блата и мочурища, прикрити с оскъдна растителност като капани за непредпазливия пътник. Следователно Александър е избрал обичайния, познат път, макар и при много опасни обстоятелства.

За смъртта на краля може да има редица обяснения:

Първо — било е злополука. Конят на краля, като се имат предвид описаните по-горе условия, може да се е подхлъзнал и да е паднал надолу по скалите заедно с ездача си.

Второ — смъртта на краля може да е резултат на небрежност. Доставчикът, довел конете, е пияница. Вероятно е излязъл с нежелание в такава мрачна и бурна нощ, не е изключено да е оседлал кобилата на краля без особено внимание и това да е истинската причина за злополуката при Кингхорн Нес. Но ако това е така, защо кралят не е паднал по-рано? И дали немарливото оседлаване на коня може да стане причина и конят, и конникът да паднат в пропастта?

Трето — наистина ли Александър III е загинал при Кингхорн Нес или сме свидетели на някакъв лукав ход от страна на краля? Поданиците и приближените му познават неговата слабост към театъра, шегите и маските. Възможно ли е да е инсценирал собствената си смърт по някакви свои тайни подбуди? Съзнавам, че това предположение почива на чиста фантазия и не е подкрепено от никакви сериозни доказателства. Нещо повече, нещастието се е случило преди повече от два месеца и няма причини да отхвърляме очевидното, а именно, че крал Александър е мъртъв и погребан в абатството Джедбърг.

Четвърто — кралят може да е бил убит от неизвестно лице (или лица), но по какви причини и как точно — тези въпроси засега остават загадка за мен.

Но възможността това да е истина се подкрепя от редица необясними обстоятелства:

Първо — защо му е било на краля да напуска Единбург през такава ужасна нощ, само и само за да бъде с кралицата? Можел е да почака до сутринта. Ако е трябвало да задоволи страстта си, достатъчно други дами в двора са щели да предложат услугите си. Ако двамата са били свързани от страстна любов, защо кралица Йоланда изглежда толкова спокойна и видимо незасегната от смъртта на съпруга си?

Второ — кралят пристигнал в много лошо настроение на заседанието на съвета, свикано по съвсем незначителен повод, но изведнъж нещо се променило. Той се развеселил, бил щастлив като младоженец пред първата брачна нощ. Какво е причинило тази рязка промяна?

Трето — най-необясним в цялата история е фактът, че когато кралят пристигнал на съвета, по нищо не личало, че има намерение да напуска града. Очевидно решението му било взето там, а не по-рано. Въпреки това се оказва, че в Кингхорн вече се било получило известие, в което се нареждало на доставчика да чака краля и придружителите му с коне на брега на Форт. Известието било изпратено цели часове, преди съветът да се събере. Кой е изпратил тези нареждания и как са достигнали до Кингхорн? Кой е превозил преносителя през Форт?

Най-сетне трябва да спомена и пророчествата за близката смърт на Александър, за които се шушукало седмици преди нещастието. Кой е източникът на тези предсказания? Ако наистина става дума за убийство, а аз все още разполагам с много оскъдни доказателства, подкрепящи тази теория, то, милорд, е редно да си припомним въпроса на Цицерон — «В чий интерес е?». Кой ще извлече най-голяма полза от смъртта на краля? Дали Брус, който още таи злоба заради отнетите му през 1238 година надежди за короната? Няма съмнение, че не е обичал Александър, и сигурно се е боял, че младата кралица ще зачене и ще дари короната с наследник, като потъпче за втори път надеждите на неговия род.

От своя страна Йоланда, вдовстващата кралица, толкова слабо се е вълнувала от съдбата на съпруга си, че дори не е отишла да види трупа му. Тя не напуска Кингхорн и твърди, че е бременна. Била е предизвестена, че кралят ще пристигне през онази фатална нощ, но когато в крайна сметка не се появил, не изпитала никакво безпокойство и дори не пратила хора да го търсят.

Що се отнася до Патрик Ситън, личният оръженосец на краля, той вероятно е бил влюбен в Александър, ревнувал го е от кралицата, а освен това е единственият човек, за когото се знае, че е бил близо до краля в часа на неговата смърт. Зададох си въпроса възможно ли е поредното лудешко препускане на краля през тази бурна нощ да е преляло чашата на търпението му — дотолкова, че да е предизвикал смъртта на Александър, а после съзнанието за стореното да го е довело до лудост и смърт? Не мога да си обясня защо, след като е пристигнал в Кингхорн, не е останал буден, за да чака пристигането на господаря си, а сетне не е тръгнал да го дири. Нима е знаел, че господарят му вече не е между живите?

Немалка изгода от смъртта на краля имат и французите. Техният нов крал, Филип IV, е съсредоточил всичките си сили и енергия в изграждането на съюзи из цяла Европа. Александър, Бог знае по каква причина, винаги е отхвърлял идеята за съюз с Франция; сега, след неговата смърт, Филип наново може да плете мрежите си, и този път да се сдобие със съюзник, с чиято помощ винаги ще може да забие нож в гърба на Англия. А може би той винаги се е надявал, че нашият господар, крал Едуард, ще се изкуши да се намеси във вътрешните дела на Шотландия и така ще отклони сили и войски в тази посока, вместо да ги насочи към възвръщането на английските провинции в Гаскония.

Да не забравяме и нашия потаен и хитър отец во Христе, епископ Уисхарт. Близък съветник на покойния крал, сега той упражнява почти неограничена власт. Защо именно той (той трябва да е бил) изпраща още рано сутринта на 19 март конници, за да провери дали кралят е жив и здрав? Дали вече не е знаел, че нещо се е случило? За съжаление още не ми се е удал случай да го разпитам, не съм говорил и с хората, открили тялото на краля.

Разбира се, възможно е, колкото и да не ми се иска да засегна този въпрос, англичаните да са организирали убийството на Александър III, но каква би била ползата ни от неговата смърт? Има далеч по-убедителни заподозрени. Крал Едуард е във Франция, пък и не разбирам каква изгода би имал от смъртта на съюзник.

Съществуват още подробности, които допълнително усложняват загадката; който и да е убиецът на Александър, той със сигурност би трябвало да е стигнал първи до пристана, да е преминал първи устието на Форт, да е знаел пътя, по който е щял да язди кралят, за да може след това да изпълни плана си и да се измъкне, без придружителите на краля да го забележат. И всичко това трябва да е било изпълнено в тъмна и бурна нощ. Бог ми е свидетел, изкушавам се да отхвърля цялата идея като приумица и да приема, че шотландският крал се е пребил съвсем случайно, падайки от скалите с коня си. Но не мога да го сторя заради една своя находка — няколко нишки от здраво въже, останали по един храст на Кингхорн Нес. Това въже сякаш крещи «убийство!» А дори за него да се намери обяснение, има и други въпроси, които не ме оставят на спокойствие. Отговорът им може да бъде открит само ако се изложа на голяма опасност. Затова те моля, господарю, да наредиш да напусна тази страна, където сатаната е пуснат на свобода. Шотландия прилича на врящ казан, който скоро ще прелее, и ще попари и изгори всеки, който е близо до него. Моят живот и животът на посланика Бенстийд са застрашени, защото хората са убедени, че сме изпратени тук с тайна мисия, свързана по някакъв начин с наследяването на шотландския престол. Въпреки това ние нямаме представа кой ни преследва. Умолявам те да обмислиш добре всичко това. Бог да те пази. Написано на 18 юни 1286 в абатството Холируд“.

Корбет поседя още малко, обмисляйки писмото, което бе написал. Започна да се смрачава и той прибра доклада си, легна на леглото и продължи да обмисля съдържанието му. Казваше си, че не може да няма ключ към мистерията, че трябва да намери някаква пукнатина, някаква нишка, с помощта на която ще може да разплете кълбото от загадки. Спомни си на какво го бяха учили в колежа: „Ако съществува проблем, неминуемо съществува и неговото логично разрешение. Намирането му е само въпрос на време“. Ако изобщо успея да го намеря, каза си Корбет с горчивина. Имаше чувството, че е попаднал в някои от театралните пиеси, поставяни за забавление на придворните, някакъв маскарад, в който и той се лута в мрака сред маските, и чува сподавения смях на наблюдателите, които се крият в сенките. Бясно препускане в полунощ по брулени от вятъра скали, кралят, погълнат от пропастта, гибелни предсказания. Корбет се замисли за предсказанията. Може би, ако се добереше до източника им, щеше да научи нещо повече? Ако пророчествата бяха само невинни стихчета, то кой правеше всичко възможно те да се разпространяват сред народа? Корбет продължи да разплита на ум кълбото от натрупани сведения. Имаше някакъв пророк, нали? Някой си Томас, Стихоплетеца Томас, Томас от Лиърмаут. Корбет спусна крака от леглото, взе кремък и прахан, запали трите големи свещи в стаята, извади писмото до Бърнел и го запечата. Реши да го изпрати в този му вид, преди да е продъжил по-нататък диренията си.

Камбаните забиха за вечерня, но Корбет изчака, докато чу, че монасите се връщат от параклиса. Едва тогава слезе в белосаната трапезария, където завари Ранулф. Вечерята беше проста — супа, хляб и разредено вино. Докато братята се хранеха, един от монасите четеше на глас Светото писание. Корбет изчака нетърпеливо края на вечерята. Единствената му разтуха бе да наблюдава лицето на Ранулф, което се измени при вида на скромната вечеря, толкова повече, че му се налагаше да се храни в такава свята обстановка. Щом всички приключиха с храненето и започнаха да четат благодарствената молитва, Корбет прошепна на Ранулф да се качи обратно в стаята им, а самият той помоли приорът да му отдели малко време за разговор насаме. Приорът прие с готовност и подкани Корбет да го последва. Двамата закрачиха под пустите, сенчести манастирски колонади, решени да се възползват от приятната прохлада на тази ранна лятна вечер. Известно време вървяха мълчаливо, после Корбет се зае да разпитва приора как е избрал духовното поприще. Установи с учудване, че приорът е далечен роднина на Робърт Брус, а освен това отличен познавач на билките, че проявява голям интерес към медицината и сам приготовлява отвари, мехлеми и всякакви лековити смеси. Корбет насочи внимателно разговора към покойния крал, но не очакваше, че ще предизвика в отговор такава бурна тирада.

— Добър, силен владетел — поде приорът, — но като човек… — той замълча. Настъпи тишина, нарушавана само от шляпането на сандалите му по плочите.

— Какво искаш да кажеш? — попита Корбет.

— Искам да кажа — започна разгорещено приорът, — че беше развратник, и че пренебрегна дълга си като крал. Десет, не единадесет години остана вдовец. Имаше много възможности да се ожени и да се сдобие със законен наследник. Вместо това се бе отдал на страстите си, ожени се късно, а сетне загина пак като жертва на страстите си, оставяйки Шотландия без наследник.

Корбет прецени, че гневът и горчивината, насъбрали се в сърцето на духовника, всеки миг ще прелеят, затова реши да си мълчи тактично.

— Дори тук — продължи приорът, — в абатството Холируд, не се отказваше от порочните си приумици! Една млада благородна дама, вдовица, бе отседнала тук на път към гроба на съпруга си, но кралят дойде по същото време и я видя. Започна да я ухажва, да я обсипва с подаръци, накити и скъпи платове. Накрая успя да я прелъсти — не в замъка си, или в някое от многобройните си имения, а тук — като явно предизвикателство към своите и нашите обети. Укорих го, а той ми се изсмя. — Приорът помълча. — Подходящ край за човек като него — отбеляза той след малко. — Дано Бог се смили над душата му. Знаеш ли, аз също трябваше да присъствам на онзи съвет — добави той с малко по-спокоен тон, — но се извиних и отказах. Кой знае, ако бях там, може би щях да успея да го възпра.

Той замълча. Корбет хвърли поглед към него и дори в играта на сенките под лунната светлина успя да забележи колко тревожен и огорчен е приорът.

— Отче — поде предпазливо писарят, — казваш, че кралят едва ли не е станал сам причина за смъртта си?

Приорът изду устни и кимна.

— А има ли други, които мислят така? — настоя Корбет. — Искам да кажа, може би това е първоизточникът на множеството предсказания, според които кралят го очаквала гибел?

Приорът сви рамене и продължи да крачи напред, поставил леко ръка върху лакътя на Корбет.

— Да — отвърна той след малко. — Хората бяха убедени, че кралят прекалено лесно се поддава на прищевките си, но имаше други предсказания, не просто набожни упреци към него. Правеше ги един много странен човек, Стихоплетеца Томас, Томас от Лиърмаут.

— Защо странен?

— Странен е и на вид, и по поведение. Непрекъснато сипе четиристишия, с които предсказва бъдещето на отделни личности, а понякога и на цели родове. Странен човек със загадъчно минало. Носят се дори слухове, че веднъж изчезнал и пребивавал единайсет години в страната на елфите!

— Мога ли да го намеря? — попита рязко Корбет. — Възможно ли е?

Приорът се обърна. По устните му плъзна лека усмивка.

— Тъкмо се чудех за какво искаше да разговаряш с мен. По произход Томас е дребен благородник, има земи близо до Ърлстън, в графство Роксбърг. Познавам го, дори неведнъж ми се е налагало да го защитавам срещу ожесточените нападения на мои братя во Христе. — Той спря и постави ръка на рамото на Корбет. — Ще му пиша и ще видя какво мога да уредя, но те предупреждавам, Хю, бъди внимателен, бъди много внимателен!