Пол Дохърти
Сянка над короната (4)

ГЛАВА ТРЕТА

Когато се озова пред покоите на кралицата, Корбет установи, че офицерът го чака — сега, когато бе разбрал, че вдовстващата кралица е била склонна да приеме новодошлия, той се държеше малко по-дружелюбно.

— Довечера ли тръгваш обратно? — попита той със силен, гърлен акцент.

— Защо? — отвърна усмихнато Корбет. — Нима имам избор? Войникът сви рамене.

— Можеш да пренощуваш тук и да се качиш на лодката на зазоряване, когато преминава за първи път реката. Както предпочиташ.

— Благодаря тогава — каза учтиво Корбет, — ще остана. Но я ми кажи — допълни той, — коя е червенокосата придворна на кралицата? Отракана ми се видя!

Сега вече офицерът се ухили, видяха се пожълтелите му зъби, но усмивката смекчи суровото му изражение.

— За Агнес Ленъкс ли говориш? — отвърна той. — Прав си, отракана е дори в повече от необходимото. Кралицата никак не я обича. Защо питаш?

— Просто така — смънка Корбет. — Ами я да те питам още нещо. На пост ли беше през онази нощ, когато загина кралят?

— Че как иначе. Но не съм мърдал от тук. Един вестоносец пристигна, за да съобщи за неговата смърт.

— Същият вестоносец, който преди това е донесъл писмото със съобщението, че кралят пристига в Кингхорн, така ли? — намеси се Корбет.

— Какви ги говориш, човече! — възрази офицерът. — Онова си беше просто някакво писмо, оставено на портата по залез слънце. Бог знае кой го е донесъл. Най-добре задай на доставчика същия въпрос.

Корбет почувства как сърцето му заби по-бързо.

— Онзи, който посрещнал краля, когато той слязъл на отсамния бряг?

— Ами да — каза офицерът. — Александър се казва, носи името на покойния крал. Ти какво почна да разпитваш? — той сви очи и загледа по-внимателно Корбет. — Много въпроси задаваш, господин английски писарю!

Корбет се усмихна.

— Съжалявам — извини се той. — Но в английския кралски двор бяха толкова потресени от смъртта на вашия крал, че не можеха да повярват на вестите. Господарите ми очакват от мен да им донеса новини. — Офицерът се поуспокои и го потупа покровителствено по рамото.

— Знам, знам, нали всички изпълняваме заповеди. Аз сам не мога да повярвам, че кралят е мъртъв. Все си мисля, че това са някакви слухове. Е, хайде да те запозная с Александър. Той вече е разказал цялата история Бог знае колко пъти, но се кълна, че ще ти я разкаже и на теб с удоволствие.

Корбет последва капитана надолу по витото каменно стълбище. Слязоха в централната зала В по-щастливи, по-добри времена залата сигурно е изглеждала внушително, дори царствено — с издигнатия подиум в единия й край, зад който висеше голям гоблен с избродирания герб на шотландските крале. Сега обаче видът й беше мърляв. Тръстиките на пода се нуждаеха от подмяна; гладни хрътки ровеха из тях за остатъци от храна, а Корбет дочу и писъка, и топуркането на плъхове. Дървените маси, разположени по продължение на стените, бяха изпоцапани с петна от вино и осеяни с останките от не един обяд. Неподдържаните факли по стените пукаха и пръскаха яростно. Писарят разбра, че прислугата се възползва изцяло от смъртта на краля и самотата на изолираната от двора вдовица. На края на една от масите бяха насядали неколцина мъже, сред чаши и кани, и играеха на зарове, като постоянно викаха и се ругаеха един друг. Офицерът подръпна Корбет за ръкава, заведе го при тях и потупа по рамото един от играещите.

— Александър — започна той присмехулно, — ето, водя ти още някой, който би желал да изслуша разказа ти.

Човекът се обърна. Имаше дълго, конско лице, изпъкнали сини очи и широка, отпусната уста. Гъстата му тъмна коса беше разбъркана.

— Играя! — изръмжа той и изгледа гневно Корбет.

— Виждам — отвърна английският писар любезно, — но аз сигурно ще успея да те обезщетя за досегашните ти загуби! — и подрънка монетите в кесията си.

Александър явно бе погълнал прекалено голямо количество вино, за да забележи иронията в думите му. Той се взря в Корбет, облиза алчно устни, и като взе препълнената си чаша, стана, залитайки и му посочи най-далечния край на залата. Офицерът направи на Корбет знак с глава да го последва и незабавно зае освободеното място сред играещите.

— Слушай — подвикна той след писаря, — когато приключите с разказа, ти просто си легни някъде тук, в залата. Ще ти донеса наметка да се завиеш. Не е кой знае какво, но все пак ще ти бъде по-топло и уютно, отколкото ако прекараш нощта навън, на скалите.

Корбет кимна, усмихна му се с благодарност и се упъти към другия край на залата, където Александър вече се беше разположил отпуснато, в пиянски унес.

Корбет се представи и обясни любопитството си по същия начин, както го бе сторил и пред офицера. Тъй или иначе, събеседникът му беше прекалено пиян, за да го е грижа — писарят трябваше да се вслушва много старателно, за да разбира фъфленето му. Оказа се, че въпросният Александър е писар като него, бил на служба при шотландския крал. Дори отишъл с него в Англия навремето, когато покойният отпътувал на юг, за да участва в празненствата по коронацията на крал Едуард Първи. Корбет го остави да бърбори безсмислено, докато играещите се разотидоха, сбогувайки се шумно. Един забързан прислужник донесе на писаря обещаното наметало. Едва тогава английският писар насочи полека Александър към въпросите, които, го интересуваха, но не успя да научи нищо ново. В деня, когато загинал кралят, непознат пратеник оставил едно писмо на портата на замъка, по залез слънце. Писмото веднага било отнесено на кралица Йоланда, която повикала Александър и му наредила да оседлае любимия кон на негово величество — една бяла кобила, която държали в конюшнята на Кингхорн, и да я отведе долу до пристана. Александър още се оплакваше и хленчеше, задето трябвало да излиза заради краля в такава ужасна, студена и бурна нощ.

— Но сторих, каквото ми бе заповядано — изръмжа той. — Чаках с часове, докато се появи лодката с негово величество. Опитах се да го възпра, но той не пожела да се вслуша в думите ми. Трябвало да отиде тази нощ при кралицата и толкоз — метна се на коня и потегли.

— А ти какво направи?

Александър се оригна и се почеса по брадичката.

— Отидох в кръчмата в Инвъркийтинг, а после към мен се присъедини и един от спътниците на краля.

— Какво? — възкликна Корбет. — Един от спътниците на краля е бил там?

— Точно така — отвърна Александър, опитвайки се да огледа по-внимателно този странен английски писар. — Нещастникът беше хвърлен от коня си и му се наложило да се върне в селото. Двамата останахме в кръчмата до късно на другия ден. — Той изгледа лукаво Корбет. — Нали разбираш, запихме се. Чак когато излязохме от кръчмата, научихме за смъртта на краля.

Корбет кимна и пъхна няколко монети в отпуснатите ръце на събеседника си.

— А кой всъщност откри тялото на краля?

— Ами хора, изпратени от замъка отвъд Форт. Те вдигнали тялото и го откарали обратно на кралската ладия.

Корбет кимна с разбиране, докато се опитваше да подреди наум събитията, съпровождали смъртта на шотландския крал. Имаше нещо нередно, но той още не можеше да си изясни какво е то.

— Значи — поде той бавно, — един от спътниците на краля останал с теб и изобщо не стигнал до замъка?

Александър кимна.

— А какво е станало с другия? — попита Корбет. — Ако той е успял да стигне до замъка, защо не се е върнал да потърси господаря си? Всъщност — сега Корбет се опитваше да изясни съмненията, които се въртяха в главата му — защо кралицата не е изпратила хора да търсят съпруга й?

— Нали, доколкото разбирам, са очаквали пристигането му?

Другият се взираше в масата, опитвайки да се съсредоточи.

— Не знам — изфъфли той накрая. — Онзи, с когото пихме, се върна обратно, същото стори и другият. Доколкото разбирам, той е яздел пред краля и стигнал до Кингхорн. Защо нито той, нито кралицата са пратили хора да търсят негово величество, не ми е ясно. — Той отправи помътен пиянски поглед към Корбет. — Загадка е цялата история, мастър писарю, и може би ти ще можеш да отговориш на въпросите. Загадка е и самото желание на краля да дойде при кралицата, защото — допълни той с горчивина, — не може да се каже, че тя му доставяше радост.

— Какво искаш да кажеш? — попита Корбет. — Нима кралица Йоланда е мразела съпруга си?

Александър само изкриви лице в гримаса, после главата му се отпусна напред и той потъна в дълбок пиянски сън. Корбет изруга и стана. Взе мръсното наметало, и като се постара да намери най-чистото място в залата, легна там и заспа.

На другата утрин се събуди с чувството, че е ужасно мръсен. Освен това го боляха всички кости. Стана, излезе в двора да се облекчи, после отиде в кухнята да изпроси чаша разреден ейл и къс мазно сушено месо, за да успокои стомаха си — не беше ял, откакто напусна абатството Холируд предния ден. Искаше да напусне Кингхорн колкото можеше по-бързо, преди на офицера или Александър да им е хрумнало да го разпитват на свой ред. Затова, щом привърши с яденето, се отправи към конюшнята и се зае да оседлава кончето си, после го поведе към портата. Почти беше стигнал до нея, когато чу, че някой го вика. Обърна се и видя червенокосата жена, която май се наричаше Ленъкс, да излиза от входа на главната сграда с глинена кана в ръка. Корбет простена и спря.

— Нима си тръгваш тъй рано, английски писарю? — попита тя предизвикателно, а очите й огледаха смело Корбет от глава до пети.

— Да, тръгвам си — отвърна той. — Налага се. Да оставим разговора за следващия път.

— Следващия път — прошепна Агнес дрезгаво, — трябва да поговорим и да се опознаем по-добре.

— Да — отвърна Корбет, — но не и днес. Сбогом!

— До скоро, мастър писарю — отвърна невъзмутимо червенокосата. — До следващия път!

Корбет въздъхна, обърна коня, и след кратък спор със сънливия страж, напусна Кингхорн и се упъти към пристана.

Стигна до него без неприятности по пътя, но му се наложи да почака, наблюдавайки изгрева, докато се появи лодкарят. Той поздрави дружелюбно Корбет, увери се, че е върнал коня в Инвъркийтинг, и сетне откара писаря на другия бряг на Форт. Този път той задаваше въпросите, обзет от любопитство да разбере повече за кралицата и за големите благородници на страната. Корбет, премръзнал и гладен, мънкаше нещо в отговор и беше извънредно доволен, когато пристанаха в Куийнсфери.

— Кажи ми — обърна се той тогава към лодкаря, — превози ли още някого през Форт в деня, когато загина кралят?

Лодкарят поклати глава.

— Не, не — рече той, — бурята трая дълго. Превозих единствено негово величество.

— Но някой трябва да го е сторил! — настоя раздразнително Корбет.

— Да, и така може да е — отвърна лодкарят. — Но не съм бил аз.

— Кой тогава? Лодкарят се ухили.

— Може да е Тагарт, но той е мъртъв, нали?

Ядосан, Корбет се обърна рязко, дръпна поводите на коня и се отправи уморено по обратния път към Холируд.

Реши да не прекосява Единбург, а тръгна по същия път, по който бе минал и преди. Заобиколи града, газейки през мочурищата, докато най-сетне се добра до чистото, свято убежище на абатството. Приветствията на приора звучаха малко иронично, но Корбет прецени, че монасите искрено се зарадваха на завръщането му. За първи път от дълго време насам той се почувства желан гост. Сърцето му се стопли от срещата с тези учени, но простосърдечни хора, така погълнати от своето ежедневие, изпълнено с молитви, труд и учение, че приемаха всеки посетител като видим знак на Божието благоволение. Започнаха да го разпитват за пътуването му, за Кингхорн, за кралица Йоланда, докато приорът най-сетне се намеси и подчерта, че гостът им сигурно има нужда да отдъхне.

Корбет се изкъпа в единственото корито, което се намираше в пристройката за гости, преоблече се и слезе в кухнята, където получи бял, хляб, и риба, варена в мляко. После отиде в библиотеката. Вече се смрачаваше, но старият библиотекар бе запалил факлите по стените, и даде на писаря желаното — свещ и едно опърпано копие на „Sic et Non“ — блестяща сатира на схоластичната теология, дело на парижкия учен Абелар. Абелар бе загубил първо близките си, а сетне и мъжествеността си, задето се присмивал на теолозите, а после утежнил вината си, когато си позволил да се влюби. Корбет винаги се бе наслаждавал на съвършената му логика, винаги предадена с известна насмешка, но така, че само тези, които държаха да се обидят, биха се обидили. Зачете внимателно. Ясният и точен език и поезията на аргументите му помогнаха да проясни и успокои съзнанието си.

Навън падна мрак. Библиотекарят, в постоянен страх от евентуален пожар, любезно подкани Корбет да си върви, затова писарят реши да се поразходи в малката билкова градина на абатството, докато усилено прехвърляше наум всичко научено в Кингхорн. Крачеше напред-назад и спореше със себе си, докато камбаната за вечерня го накара да се върне и да влезе в църквата — висока, просторна, със заострени дъги на покрива и кръгли колони. Прекоси кораба и стигна до квадратното пространство пред олтара, където монасите бяха насядали по пейките от двете страни. Канторът^[1] стана и поде молитвата, която съдържаше предупреждение към братята, че сатаната броди из света като изгладнял лъв и търси жертви, които да разкъса. Корбет, потънал в кротък унес на края на една пейка, бе убеден в това и се чудеше кога ли сатаната ще стигне до него.