Пол Дохърти
Сянка над короната (15)

ГЛАВА ЧЕТИРИНАЙСЕТА

След като прекоси обратно Форт, Корбет се присъедини към спътниците си. Обратният път започна без особени събития. Минаха моста при Далмени и излязоха в откритото поле. Едва тогава връхлетяха нападателите. Бяха петима или шестима конници, маскирани, добре въоръжени. Изскочиха иззад няколко дървета и ги нападнаха. Корбет сграбчи заредения арбалет, който висеше на седлото му, прицели се и заби стрелата дълбоко в гърлото на водача им. Но останалите наближиха, размахвайки къси мечове, тояги и боздугани. Ранулф и другите двама мъже извадиха мечове и ги размахаха, крещейки, към нападателите. Корбет извади светкавично голямата си уелска кама, заби шпори в хълбоците на коня си, извика на останалите да го следват, премина през нападателите и се отдалечи в галоп от дърветата, послужили за засадата. Беше ползвал същата тактика в Уелс — кавалерията не спираше, за да се сражава с внезапно изскочилия отнякъде противник, а просто минаваше през него, избягвайки клопката. Корбет бе видял как двама от нападателите падат с вик от конете си, притиснали яркочервените рани, които разцъфтяха на гърдите им, и се надяваше това да стресне достатъчно останалите, та да се откажат да ги следват. Възможно бе да не бяха очаквали толкова яростна съпротива.

Препускаха така известно време, докато най-сетне Корбет заповяда да спрат. Конят му едва дишаше, а му беше станало ясно, че никои не ги преследва. Беше невредим, но му призляваше от преживения страх. Ранулф имаше синини от удари и няколко повърхностни рани по ръцете и краката, но единият от хората на Бърнел, съвсем млад човек, бе получил жестока рана в корема. Корбет беше наясно, че той ще умре много скоро. Кръвта се стичаше от раната, а момчето стенеше и молеше за вода. Корбет му даде да пие с пълното съзнание, че това може да ускори края му. Свалиха го от коня и го положиха внимателно на земята; Ранулф остана на стража, а Корбет и другият мъж стояха мълчаливо край ранения, чакайки да издъхне. И той издъхна скоро. По устата му изби кървава пяна и мъките му свършиха. Корбет прошепна молитва над тялото, и едва сега осъзна, че така и не бе успял да научи името на загиналия. Бил е нечий брат, син или любим, а вече го нямаше. Корбет не можеше да откъсне очи от трупа, съзнаващ преходността на човешкото съществувание. Нареди да увият тялото в едно наметало, качиха го на един от конете и продължиха към абатството Холируд. Пристигнаха късно през нощта. Корбет се стряскаше от всяка сянка и едва издържаше, съсипан от умора и напрежение. Не обърна внимание на въпросите на сънливия приор, помоли го да се погрижи за мъртвия, и обеща, че той ще поеме разноските. После двамата с Ранулф тръгнаха със сетни сили към килиите си.

На другата сутрин присъстваха на заупокойната литургия за мъртвия им другар. Тялото беше подготвено от монасите за погребението и лежеше в нов ковчег от чамови дъски на стъпалата пред църковния олтар.

Приорът, особено достолепен в своите одежди в черно и златисто, се изправи, протегнал ръце нагоре, и подхвана встъплението:

„Requiem aeternam dona ei Domine“. „Дарувай му вечен покой, Господи, и нека Твоята светлина го озарява во веки веков“. Корбет потри уморено очи и се запита кога той ще намери покой от тази безкрайна история, кои ли бяха вчерашните нападатели и най-вече кой им бе платил? Хорът продължаваше с прекрасните стихове на Томазо ди Целано „Dies Irae, Dies Ilia“:

О, ден на гняв и ден на скръб! Ден, сбъднал всичко предвещано, Земя и небосвод във пламък потопил, Светът греховен прах да стане!

Корбет долавяше отделни фрази: „И Съдникът от небесата слиза“. Обърна се към ковчега и се закле в себе си, че младият мъж, когото погребваха, нямаше да чака до Съдния ден, за да получи справедливост.

След погребението Корбет изпрати също толкова притеснения Ранулф в замъка, като го успокои, че всичко ще бъде наред и го помоли да поиска аудиенция при епископ Уисхарт. Възложи му да помоли добрия епископ да приеме Корбет още веднъж, но да уреди този път на разговора да присъства и изповедникът на краля. Корбет добави също, че ще му бъде особено благодарен, ако изпрати въоръжен ескорт да го придружи до замъка, предполагайки, че по този начин си осигурява компанията на сър Джеймс Селкърк. Късно следобед Ранулф се върна заедно с малък конен отряд, воден от сър Джеймс, Корбет оседла набързо един кон и потегли незабавно с тях към замъка. Сър Джеймс се опитваше да се шегува и все подпитваше Корбет дали не би желал да се наслади още веднъж на гостоприемството му. Когато Корбет най-сетне отвърна, че гостоприемството му не отстъпва по нищо на благородните му маниери, рицарят най-сетне млъкна обидено.

Когато пристигнаха в замъка, отведоха Корбет право в стаята на епископа. Уисхарт го чакаше, седнал зад голямата маса от полирано дърво — като че ли не беше мърдал от това място от последния път, когато писарят го видя. До епископа се бе изправил дребен и слаб човек с аскетично лице, в черно-кафявото расо на францискански монах. Корбет предположи, че това бе отец Джон.

— Влез, английски писарю.

Епископът покани Корбет и Ранулф да седнат на пейката пред писалището му.

— Ще ни кажеш ли на какво се дължи тази припряност? Какво се е случило?

— Милорд — отвърна Корбет, без дори да сяда, — бих искал да попитам отец Джон, защото предполагам, че това е той, защо покойният крал е искал да го изпрати в Рим? — монахът облиза устни и хвърли кос поглед към епископа.

— Милорд — измънка той, — не мога. Всичко това ми бе доверено „sub sigillo“, под печата на тайната на изповедта. Нямам право да споделям тези неща с никого. Дори Светият отец няма право да поиска това от мен!

Епископът изду устни, кимна и погледна въпросително Корбет.

— Отче — отвърна писарят. — Запознат съм с каноничното право и знам, че то почива върху Божията справедливост. Не желая да те карам да нарушаваш положената клетва, нито пък да обременяваш съвестта си, но — той се обърна към епископа, — с позволението на негова светлост бих искал да ти задам насаме само един въпрос. Ако предположението ми е неправилно, не казвай нищо, а пък аз обещавам да не те разпитвам повече.

Епископът се обърна към францисканеца, който преглътна притеснено и кимна в знак на съгласие. Епископът повдигна вежди, погледна Корбет и го подкани с жест да продължава. Ранулф не откъсваше поглед от господаря си, който отведе отеца в най-отдалечения ъгъл на стаята. Корбет прошепна няколко думи, монахът вдигна рязко глава и кимна.

— Sic habes! — възкликна той на латински. — Имаш право!

Корбет се усмихна, върна се при писалището и седна на пейката, а монахът се поклони безмълвно на епископа и излезе.

Епископът изгледа озадачено писаря.

— Какво му каза? — попита той.

— Засега, милорд, предпочитам да запазя наученото в тайна. Бих те помолил също да ми разкажеш по-подробно за смъртта на Ерсилдун.

Епископът порови из пергаментовите свитъци, затрупали писалището, откри един и го подхвърли на Корбет. Свитъкът падна в скута на писаря.

— Това е докладът на кралския следовател. Можеш да го прочетеш.

Корбет зачете криво-ляво скалъпения доклад на някой си Матю Релстън, следовател на служба на Короната.

„Написано през юни 1286, за трупа на Томас Ерсилдун, открит пред олтара на църквата «Сейнт Джайлс» вечерта на 26 юни от енориаши на споменатата църква. По тялото няма следи от насилие, като изключим дълбока следа от въже около врата. Като проучвах събитията, предшестващи смъртта, научих как Ерсилдун казал на познати, че има среща в «Сейнт Джайлс» с някакъв свещеник. Невъзможно бе да се установи кой е бил споменатият свещеник. Заключението ми е, че Ерсилдун е убит от неизвестно лице или лица“.

Корбет върна свитъка на епископа.

— Това ли е всичко? — попита той.

— Да — кимна Уисхарт. — Съмнявам се, че ако наистина е имал среща със свещеник, въпросният свещеник го е убил; Ерсилдун беше як млад мъж, войник, и ми се струва невероятно някакъв свещеник, че дори и двама, биха успели да се справят с него.

— Искам да огледам тялото — заяви Корбет.

— Невъзможно! — възкликна епископът.

— Налага се! — настоя Корбет. — При това не само неговото тяло, но и тялото на Ситън.

Той чу как Ранулф изохка.

— Тъкмо ти, твоя светлост, можеш да дадеш такова разрешение. Гробовете ще бъдат отворени късно през нощта, за да не засегнем чувствата на близките на покойниците и да не проявим неуважение към тях самите.

— Налага се, казваш?

— Наистина, милорд. Имам също така нужда и от охраната на сър Джеймс Селкърк.

— От кого се пазиш? — попита сопнато епископът.

— Не знам, милорд, но ми е ясно, че навлизам в дълбоки и мътни води, с коварни подводни течения.

Той се взря право в очите на Уисхарт, който го гледаше изпод прихлупените си клепачи.

— Знам ли, може би трябва да се пазя дори от твоя светлост!

Уисхарт продължи да го гледа внимателно, после се засмя, като че ли Корбет се бе пошегувал. После започна да дращи с перото върху къс велен. Когато свърши, посипа с пясък написаното, за да изсуши мастилото, сви листа, запечата го и го подаде на Корбет.

— Това са пълномощията ти, мастър писарю. Прави, каквото ще правиш, но не се бави! — Той погледна към Селкърк. — Работата трябва да приключи още тази нощ. — Кимна на Корбет. — Засега се сбогувам с теб, но ти припомням, че ще очаквам подробен доклад за всичко свършено тук.

Корбет остана в замъка до свечеряване. Кръстосваше залите, търсейки тихо място, където да седне и да обмисли наученото. В мислите му се бе оформила точна и ясна картина, но той все още не бе в състояние да повярва на собствените си предположения. Докато крачеше безцелно по един от мрачните, ветровити ходници на замъка, а Ранулф се влачеше подире му като куче, Корбет едва не се сблъска с Бенстийд и неговия странен телохранител Аарон.

— Мастър Корбет! — възкликна Бенстийд. Кръглото му лице грейна в усмивка. — Най-сетне! Разбрах за проблемите ти със Селкърк, и разбира се, веднага внесох възражение пред съвета. Чувам, че също така са те нападнали? — Корбет кимна.

— Дори два пъти. Втория път беше, когато се прибирах в Единбург. Загина един от хората на лорд-канцлера Бърнел!

Бенстийд се озърна с мрачно изражение.

— Същото важи и за мен. Преди две-три седмици стрела, изстреляна от арбалет, мина на косъм от лицето ми, докато прекосявахме Лаунмаркет. Заподозрях Дьо Краон, той заговорничи срещу мен от мига, в който стъпи в Шотландия. Непрекъснато разговаряше насаме с покойния крал, дори и в деня преди Александър да загине! По израза на лицето му, когато срещата им приключи, прецених, че кралят му е казал нещо доста неприятно.

Корбет сви рамене.

— В такъв случай всички трябва да бъдем нащрек! — отбеляза той. — Има ли новини от Англия?

Бенстийд въздъхна.

— Никакви. Но знам, че Бърнел и свитата му се канят да пътуват на север. Крал Едуард е все още във Франция — той стисна здраво ръката на Корбет и допълни: — Пази се, мастър писарю!

После продължи по пътя си. Прислужникът му се плъзгаше безшумно като сянка подир него.

Корбет ги проследи с очи, после се усмихна при мисълта за това, което бе чул току-що. Бърнел идваше на север! Чудесно! Не беше изключено той да изпрати заповед Корбет и Ранулф да напуснат Шотландия и да се присъединят към свитата му.

Късно същата вечер при Корбет дойде един прислужник, изпратен от сър Джон Селкърк. Човекът обяви на трудно разбираем шотландски диалект, че рицарят ще е много благодарен, ако мастър Корбет слезе в двора на замъка при голямата външна порта. Корбет и Ранулф довършиха на бързо оскъдната вечеря, която бяха изпросили от кухнята, и забързаха надолу. Селкърк и четирима въоръжени до зъби войници с лопати и лостове, чакаха, видимо притеснени, до портата. Корбет се усмихна.

— Да тръгваме, щом всичко е готово, сър Джеймс. Къде са погребани телата?

— В двора на „Сейнт Джайлс“ — отвърна мрачно сър Джеймс и вдигна поглед към нощното небе. — Има пълна луна, та няма да ни трябват факли. Проверих къде точно са гробовете. Да вървим и да приключваме по-бързо с това!

Слязоха в града, потънал в мрак, въпреки законите, според които пред входа на всяка къща трябваше да свети фенер. Селкърк поясни, че бил въведен вечерен час, поради объркването след внезапната смърт на негово величество. Повечето почтени граждани се придържаха към заповедите, но не и обитателите на бордеите и кривите, вмирисани улички в крайните квартали на града. Нерядко Корбет забелязваше някаква сянка, която се шмугваше по улиците, или долавяше някакво движение в сенките, което притихваше, когато наближаха. Иначе не срещнаха никого. Стъпките на войниците отекваха глухо из покритите проходи между къщите и подплашваха единствено котките и плъховете, които се ровеха из купчините отпадъци. Прекосиха Лаунмаркет. Корбет потръпна, когато видя силуета на бесилката, натежала от гниещи трупове — страховита черна сянка на фона на светлото лятно небе. Пред тях се издигаха мрачните стени на „Сейнт Джайлс“. Влязоха в двора, заобиколиха покрай една от страничните стени на църквата и се озоваха в тъмното гробище зад нея. Навсякъде се извисяваха стволовете на стари дървета. Всички спряха. Войниците се опитваха да прикрият страха си, а Корбет забеляза, че дори сър Джеймс би желал да бъде навсякъде другаде, но не и тук. Мъртвите не ме плашат, каза си писарят, живите са тези, които плетат интриги и убиват.

— Ще ни отведеш ли при гробовете, сър Джеймс?

Селкърк кимна.

— Странно — продължи Корбет, — защо ли Ерсилдун е погребан в двора на същата църква, в която е намерил смъртта си!

Сър Джеймс не намираше нищо необичайно.

— И Ситън, и Ерсилдун загинаха в началото на лятото — каза той. — И двамата имаха скромен произход, близките им не биха могли да платят връщането на телата в родните им места, затова ги погребаха тук. Чий гроб ще отворим първо?

— На Ерсилдун — отвърна Корбет. Сър Джеймс преведе войниците през малка странична портичка. Излязоха на широка морава, обрасла с мека трева. Надвисна тежко мълчание. Крачеха между пресни гробове — на някои стърчаха набързо сковани кръстове, други представляваха просто жалки купчинки пръст. Богатите можеха да си позволят пищни мраморни гробници и паметници, но гробовете на бедняците дори не бяха добре изкопани, гробарите си пестяха труда, и кучетата без усилие извличаха телата от плитките ями. Нерядко се спъваха в разпилени човешки кости, случваше се да видят и ръка или крак, изровени изпод тънкия слой пръст.

Над тях изпищя кукумявка. Всички се стреснаха, а единият от войниците изруга, докато птицата прелетя ниско над главите им, стрелна се във високата трева и отлетя отново с някаква дребна животинка, която се гърчеше в ноктите й.

— Хайде! — настоя Селкърк нетърпеливо. Повървяха още малко. Селкърк се озърна и посочи едно място, където тревата бе прясно окосена. По средата се издигаше купчина наскоро изкопана пръст.

— Това е гробът на Ерсилдун — отбеляза той, запали една факла и нареди на войниците да започват да копаят. Задачата беше лесна, гробът бе плитък, затова и скоро успяха да разчистят пръстта от все още белеещия се ковчег.

— Отворете го! — нареди Корбет, но войниците поклатиха глави, хвърлиха лопатите и се отдалечиха. Корбет извади дългата си уелска кама, коленичи пред гроба и пъхна острието в пролуката под капака на ковчега. Той поддаде със скърцане. Корбет се задави и едва не повърна, когато го лъхна сладникавата миризма на гниещ труп. Притисна края на наметалото пред устата и носа си и се взря в ковчега. Трепкащата светлина на факлата, която Селкърк държеше, осветяваше тялото, което лежеше по гръб, с леко извърната встрани глава и полуотворени очи. Плътта около устата и очите вече бе започнала да се разлага, Корбет почувства, че кожата е студена и влажна, когато докосна главата, за да огледа по-внимателно следите от удушаването — широка, морава следа с малки, остри вдлъбнатини тук-там, които я превръщаха в призрачна пародия на огърлица.

Корбет се взираше в ужасяващите останки на човека, когото помнеше като жизнен млад мъж, обзет от страстно желание да докаже пълната си невинност във връзка със злополуката, довела до смъртта на краля. Сега той беше мъртъв, жертва на жестоко убийство, и Корбет съзнаваше, че младежът е бил убит, защото някой е видял, че разговаря с него. Той избърса ръце във влажната трева до гроба, повика един от войниците, който се върна с нежелание, и му нареди да затвори ковчега и да го зарови отново. Корбет забеляза, че спътниците му са се отдалечили. Ранулф седеше доста настрани, а останалите войници се бяха скупчили, мърмореха и ругаеха под нос, докато Селкърк вече се бе упътил към един друг гроб.

— Ако приключи с този — подвикна тихо сър Джеймс, — да започваме тук. Това е гробът на Ситън.

Войниците пак разкопаха пръстта, а Корбет повдигна капака на дървения ковчег. Отметна настрани кожата, с която бе покрит трупът, и чу как Селкърк ахна от удивление. Мъжът в ковчега беше млад, рус, доста нисък, и макар да бе лежал в земята доста по-дълго от Ерсилдун, по тялото, макар и подпухнало и със зеленикав оттенък, почти не се забелязваха следи от разложение.

— В името Божие! — измънка Селкърк. — Как е възможно труп, лежал толкова дълго в земята, да се е съхранил така добре?

— Не знам — отвърна Корбет, — но имам известни подозрения. Почти очаквах нещо подобно.

Заровиха набързо тялото на Ситън, и въпреки протестите на сър Джеймс Корбет настоя охраната да го съпроводи до абатството Холируд. Стигнаха дотам без никакви произшествия по пътя. Корбет благодари сухо на Селкърк и, последван от видимо облекчения Ранулф, потъна в хладните сенки на абатството.