Емилио Салгари
Борба на борда (5)

Глава V
ПРИСТИГАНЕ В БРИНДИЗИ

И сега, както и предишния ден, капитанът ме събуди внезапно, но не вече с обикновения си зверски глас, а с възможно най-голямата приветливост, каквато въобще трудно може да се открие у подобни хора.

Разхвърлял наоколо обуща, дрехи, джезвето за кафе и какво ли не още, весел-весел, той ми съобщи: „Бриндизи! Бриндизи!“ И в същото време над леговището ми се надвеси червеното му топчесто лице като слънце при залез.

За мен не беше неочаквано, че сме пристигнали в Бриндизи, защото, както казах вече, още преди полунощ бях забелязал фара. Все пак побързах да изскоча от кабината и да се изкача на мостика полугол и полуспящ.

Отначало видях само няколко броненосеца, които ми се сториха английски, и мачтите на търговски кораби. Но малко по малко различих ясно града.

Облякох се колкото можех по-грижливо, изваждайки от сандъчето най-хубавото си облекло и най-добре колосаната яка, и застанах пред огледалото. Отстъпих назад изумен. Приличах на някой анголски негър, толкова много бях изцапан от въглищата. Започнах да се мия. Насапунисах се, затърках се и най-после лицето и ръцете ми се поизчистиха малко, станаха по-малко живописни.

Исках да се покажа в колкото може по-добър вид.

Дори лъснах обущата си с малко сажди, които успях да намеря в стария комин.

После се погледнах пак в огледалото.

Не бях елегантен. Не, в никакъв случай! Напротив!

С това тъмносинкаво лице, с дългата ми и настръхнала по американски брада.

Задоволен донякъде, аз се изкачих на палубата заедно с моята мечка — капитана. Да не мислите, че той се бе докарал повече от мен?

Ако аз можех да разсмея някого, то можете да си представите що за фигура беше пък той.

Черен като огняр, ризата му по-черна и от него. Но беше се обръснал и това го подмладяваше най-малко с десетина години.

Оставихме на моряците грижата за голетата. Капитанът даде нарежданията си да не се объркат в маневрата и да затруднят слизането. После заповяда да спуснат спасителната лодка в морето и с няколко удара на веслата стигнахме до брега, във фамозния град, който занимаваше умовете на всички моряци и се стремеше да бъде щастливият съперник на Марсилия.

Филолозите смятат, че името Бриндизи идва от думата „бренду“, което значи „еленова глава“, поради очертанията на залива му, който прилича донякъде на еленови рога.

Произходът му е чисто италиански, но някога е бил гръцка колония. Херодот наистина говори за пристанището му и за благоприятното географско положение, откъдето идват и богатството, и благополучието му.

Римската империя след завладяването на Южна Италия основава в Бриндизи колония с правото да сече монети. Оттогава градът служи за място, откъдето тръгват и където се връщат от Изтока.

И тъй като обикновено тези, които предприемат такова дълго пътуване, се придружават чак до качването им на кораба и накрая се пие за здравето на заминаващия, се появява и името Бриндизи (на италиански значи тост, наздравица), тоест това е пожеланието, което се прави с чаша в ръка по време на пир.

Сега градът Бриндизи е изходна точка при пътуванията за Индия.

Към средата на VIII век след Христа градът бил разрушен от сарацините. Но Василий Македонски, византийски император, заповядал да го построят отново.

Към края на XI век и по-точно, по времето на папа Урбан II, Бриндизи бил отново разрушен, но през следващия век, по време на царуването на нормандеца Руджеро, го издигат за трети път благодарение на намесата на епископ Балард.

От античната епоха Бриндизи запазва още много неща, между които и двете колони, пренесени от Сула от Изтока и бележещи края на виа Апиа.

От тези две колони едната е цяла, а другата е сведена до основата й. Те се намират на една височина, откъдето се вижда цялото пристанище.

Тази колона, за която казахме, че е цяла, е висока повече от двадесет метра и се състои от осем мраморни блока, с капител в коринтски стил. В долната й част се намира корона от аканто-ви листа, а в горната — много човешки фигури. На страните, които са обърнати към морето и към града, се намират две мъжки и две женски фигури.

Скулптурата е твърде хубава и в основата й се чете латински надпис. Тези две колони образуват герба на града, който е издълбан на градските стени заедно с гербовете на Арагона.

Друга, не по-малко интересна старина е замъкът, разположен на североизток от пристанището, издигнат от Фредерик II — величествен по размери замък, до самия бряг на морето и защитен с ров откъм сушата… Този замък сега служи за затваряне на злосторниците.

Като цяло градът не е никак хубав и може да се приеме дори за село. Но по всичко личи, че се стреми да стане главен град. Има само един дворец на име Л’Алберти Чентрале, построен почти на брега. Улиците не са благоустроени, с изключение на централната, която минава през целия град. Но за това пък има прекрасни градини с палми и тераси, където вечер свирят и танцуват.

Освен това и заливът е очарователен, а това не е малко.

Градските стени са стари и порутени. Има няколко черкви, които са доста повредени от земетресенията.

Пристанището може да бъде отбелязано като най-значителното място за развлечения в града. Разположено е срещу Йонийските острови и има широк излаз към морето.

Величественият залив, който се простира пред града, е бил запълнен с пясък още от Юлий Цезар, когато е обсаждал на това място Помпей.

Всъщност тази епоха бележи и западането на Бриндизи, някога цветущ и преуспяващ град.

Няма съмнение, че този град, който сега брои четиринадесет хиляди жители, е предопределен за по-малко време, отколкото се мисли, да стане едно от главните и най-богати пристанища за италианската и европейската търговия.

След като обходихме заедно с милия ми капитан града и вкусихме от плодовете, които се продаваха на пазара доста скъпо, макар в Бриндизи смокините да растат покрай пътя и из полето, където служат за плетища, ние влязохме в едно кафене, за да опитаме превъзходното питие с надежда, че няма да има нищо общо с кафето от борда на нашата го-лета.

Срещнах неколцина венециански капитани, с които отидохме в една пивница. Там ни приеха с куп поклони и ни нарекоха „превъзходителства“, като че бяхме някакви князе. Предложиха ни от онова прочуто вино, което скоро те кара да си удряш главата в стената, ако не си му предварително навикнал.

Прибрах се на борда към обяд и научих лошата новина, че товарът щял да се свали едва след три-четири дни.

Привечер отново се върнах на сушата, облечен малко по-добре от сутринта. Не намерих жив човек освен няколкото жители на града, заспали по улиците.

Къде се събираха богатите, не можах да узная. През целия ми престой видях толкова малко хора, и то такива, че можеше да се помисли, че Бриндизи е населен само с работници и продавачи на плодове. Да не забравяме и бръснарите, които тук са в изобилие по всички улици.

Твърде отегчен, при светлината на величествената луна, аз се върнах на борда на голетата, която бе опустяла. Седнах пред кормилното колело и започнах да съзерцавам града и залива. Нощта беше светла и свежа. Лек ветрец подухваше от изток и носеше животворни благоухания от градините на брега. Ветрецът свиреше по въжетата на голетата, като ми нашепваше някакви тайнствени думи. Под краката ми, в тихите води, плуваха риби, въртяха се и светеха ослепително поради фосфоресценцията от маслените петна, пръснати по повърхността на залива. Тази светлина беше такава, че можеше ясно да се различат дори и най-тъмните морски обитатели, които, подскачайки, попадаха в светлите фосфоресциращи ивици.

Обзе ме меланхолия. Спомних си отново онази, която толкова много обичах там, във Венеция, докато фанфарените звуци, идващи откъм терасите на града, и далечните стонове на морето се смесваха с въздишките на вечерния вятър.

Останах така, обзет от мисли и спомени, докато острият студ не ме откъсна от меланхолията ми.

Спуснах се в тъмната кабина, където въздухът бе спарен. Страшната горещина ме прикова на последното стъпало. Струваше ми се, че на борда се беше разразил някакъв пожар. Запалих лампата и приближих до леглото. Но каква бе изненадата ми, когато видях сред чаршафите ми да марширува цял легион отвратителни бели и черни дървеници, дребни и пълнички, които изпускаха нетърпима миризма. Останах като вцепенен пред тази гледка. А отблъскващите насекоми лазеха по чаршафите ми стремглаво нагоре-надолу, като че се намираха у дома си. Откъде бяха проникнали тук тези отвратителни животинки? Защо бяха нападнали леглото ми? Тогава се досетих, че бях изхвърлил сандъка с бисквитите, който се намираше под леглото ми, и че сега животинките, не намирайки може би с какво да се хранят, бяха нападнали леглото ми с надежда, че като заспя, ще могат да изсмучат кръвта ми.

Изплаших се и бях готов веднага да побягна. После ме обзе луд гняв и надвивайки отвращението, което ми вдъхваха тия отвратителни същества, скочих с лампата върху леглото. Най-малките дървеници избягаха от това нападение главоломно, но по-големите не се изплашиха, а само се спряха стъписани.

Започнах да ги удрям с все сила и в миг на гняв дори ги замачках с ръце — изпълних кабината със страхотна миризма. Като превърнах тези зверове в леш, а голяма част от тях търтиха в луд бяг, леглото ми беше освободено. Но все още не се осмелявах да си легна и избягах на палубата, решен да не позволявам на тия отвратителни животинки да пият кръвта ми.

В същото време към голетата се движеше облак от белезникава пара, гъст облак, който носеше със себе си болестните тежки миазми. Това ме принуди да се върна веднага в кабината и в леглото си, където дървениците отново бяха излезли на разходка.

Проклех мига, в който се бях качил на голетата. После не знам по какъв начин съм преодолял отвращението, което ми вдъхваха тези мръсни животинки, и се хвърлих в леглото със запалената лампа. Задушавах се, но независимо от това се завих презглава с чаршафа, за да се предпазя от допира на тази сган.

Пръхтейки като тюлен, целият в пот, задушаван и изплашен, след като разритах всички маси в кабината, за да отдалеча дървениците колкото може повече, аз се помъчих да заспя.

Но, за съжаление, това не ми се удаде. Толкова много ме отвращаваше присъствието на тия животинки. Малко да се раздвижа и да покажа ръцете си навън — и веднага трябваше да ги дръпна под чаршафа, защото напипвах лепкавото тяло на дървеница. Вдигах крак, ритах ги, за да не се приближават до мен. Търкалях се по леглото и се мъчех да дишам през чаршафите, които стягаха главата и тялото ми.

Малко по малко умората затвори очите ми. Заспах най-сетне и засънувах хилядите легиони дървеници, които смучеха кръвта ми.

Не зная колко време съм спал, но вероятно не много. Когато се събудих и вдигнах завивките — о, ужас! Увиснали по ръцете и краката ми, петдесетина от тия отвратителни животинки утоляваха глада си с моята кръв. Студена пот обля челото ми и аз скочих на крака, като виках и се отбранявах с все сила. Стори ми се, че сърцето ми престава да бие от ужас. Няма повече да описвам тревогите от останалата част на нощта, която прекарах отчасти на крака, отчасти в ожесточени сражения с нападателите ми.

Слънцето ме завари заспал, свит до един сандък току под стълбата, с лице, изкривено от ужаса, който бях изпитал. Всъщност не бях избягнал присъствието на тези зверове, най-страшните, които бях срещал през живота си.

Изкачих се на палубата още полусънен и с отвращение в сърцето. Бях решен да се оплача на капитана. Намерих го да се разхожда по мостика с лула в уста. Мърмореше нещо против железопътното дружество, което забавяше с още два дни разтоварването.

Моментът не беше подходящ, но въпреки това започнах да се оплаквам невъздържано. Застанах пред този звяр разгневен и го спрях с жест на възмущение.

— Господин капитан — обърнах се към него, — вашата голета е едно мръсно корито…

Той ме изгледа изненадан и не ми отговори нищо. Тогава, сменяйки жестовете с думи, аз му разказах страшното си нощно изпитание и ожесточената битка с дървениците.

— Не мога да спя с подобни съквартиранти! — му извиках гневно. — Изморен съм от тези условия, които предлагате на вашата голета. Тя е свърталище на всичко отвратително и ужасяващо!

Капитанът спря и ме загледа глуповато.

— Всеки ден има по нещо ново в тази мръсна дупка, която вие се осмелявате да наричате кораб. В началото, ако си спомняте, ми бяхте обещали здрава, питателна и изобилна храна. Но не и затворнически режим, какъвто срещнах тук. Невероятно лоши условия! Най-напред ми предложихте за компания камари от въглища, които ме направиха като коминочистач! А сега, за развлечение, цял легион от отвратителни животинки, за които само като си спомня, предпочитам да намеря спокойствие единствено на дъното на морето!… Ако аз бях господарят на тази таратайка, досега три пъти да съм я запалил!…

Капитанът продължаваше да ме гледа с глуповатата си пиянска усмивка и отговори:

— Но защо, господин Емилио, се занимавате толкова много с тези безобидни животинки?

— Безобидни? — възразих аз. — Безобидни наричате тези гадини, които, ако ги оставя на свобода, ще изсмучат всичката ми кръв?

— Ето добър случай, когато ще можете да си пуснете малко кръв, без да прибягвате до помощта на лекар! — добави грубиянът, — Пък и не са толкова страшни тези дървеници, колкото искате да ги изкарате!… Колко пъти съм ги усещал да пълзят деликатно по лицето ми! Навикнал съм им толкова много, че сега дори пръста си не помръдвам, за да ги гоня. Знайте: дървениците и плъховете са най-вярната компания на моряка! Налага се да се помирите с тях. Тяхното съседство е неизбежно!

Безразличието на този грубиян към неволите, които ни принуждаваше да споделяме, ме вбеси. Излязох от кожата си и извиках:

— Вие сте истинско животно! Да, животно! И то диво! Не мога да съжителствам с вас!

Но капитанът ни най-малко не се засегна. Със същия спокоен глас ми отвърна:

— Добре, не се ядосвайте. Гледайте, аз ще ви науча как да се справяте с тия животинки, които за мен са безобидни. Не е нужно толкова да се боите от тях. Поне от хлебарките.

И той слезе в кабината. Скоро се върна с две стъклени вази, обвити със слама, а вътре шаваха двадесетина хлебарки. Започнах от сърце да се смея на този способ.

— Не ми се вярва да ги унищожа — отвърнах аз. — Поне хиляда са се скрили под леглото ми.

— Търпение, търпение… Ще видите, че ще се справите — уверяваше ме той. — Започнете още отсега да си приготвяте такива капани. После се качете на мостика. Уверявам ви, че тази нощ ще спите най-малко дванадесет часа въпреки дървениците…

Слязох в кабината, запалих лампата и започнах работа по запушването на всички дупки и поставянето на капани. Хвърлих завивките насред кабината, повдигнах масите и скоро една страшна воня ми извести за присъствието на дървеници и хлебарки, които се бяха настанили под леглото ми. Но трябва да ви припомня, че точно под леглото ми се намираше един сандък, натъпкан с кабели и въжета, в който също така се намираше значително количество картофи и лук. Можете да си представите колко апетитни щяха да бъдат тези хранителни продукти, след като са ги облазили хлебарки!

Насипах по малко захар във всяка от вазите, които ми даде капитанът, като внимавах да не събудя тези, които спяха в дупките си.

После започнах да запушвам с вълнените покривки всички възможни дупки, като влагах в работата цялото си изкуство и старание, за да не оставя и най-малкия отвор незапушен.

Като свърших това, се почувствах по-добре. Пооправих си малко дрехите и отидох при капитана, който ме чакаше на мостика. След това слязохме двамата на сушата. Пообиколихме няколко улици, поразговорихме се с този и онзи. Опитахме някои от плодовете, които се продаваха навсякъде, и най-накрая отидохме в пивницата.

Оставихме плодовете и се заехме с печеното, със сиренето и макароните.

Бяхме влезли към девет часа, а към един още не бяхме свършили с яденето.

Капитанът беше пиян. Аз не по-малко от него. Синът му дойде по едно време да ни прави компания и не се върна на борда целия ден.

Привечер вече не знаехме какво ядем и какво пием, тъй като нищо повече не разбирах — толкова много ме беше замаяло виното. Но си спомням, че дойдоха моряци и капитани и веселието продължи сред песни и викове.

Вече мъртвопияни, ние излязохме и почнахме да обикаляме града, улавяйки се един за друг, за да не паднем, като събуждахме населението с пиянските си викове и олелия. Оргията завърши на борда на кораба с бутилка вишновка.

Към два часа след полунощ се хвърлих в леглото. Бях щастлив и усмихнат и, вярвайте, капитанът устоя на думата си да ми помогне да спя спокойно, тъй като успях да заспя веднага.

Едва на разсъмване разбрах, че дървениците не бяха ме забравили, защото видях краката и ръцете си покрити с големи червени петна.

Спомних си за пиянството предишната вечер, продължило до късно през нощта, още повече, че добрият ми капитан с великодушно и широко отворено сърце ми представи сметката от гостилничаря, която ме накара да подскоча: трябваше да платя половината сметка въпреки енергичните ми протести.

Този непоправим пияница беше и страшен скъперник, който обичаше да яде и пие на чужда сметка, в случая на моя, въпреки икономиите, които правеше от храната на борда и неизпълнението на обещанията преди тръгването ми от Венеция.

Доволен, че платих освен неговата сметка и тази на сина му, мечокът се приближи до мен с лисичата си усмивка и ме покани да слезем отново на сушата, за да закусим.

Не се въздържах и го пратих по дяволите. Разбрал, че няма да мине номерът му този път, той се запъти сам.

— На бягащия неприятел златни мостове! — промърморих една стара поговорка, слизайки в кабината, за да поставя в действие всяко средство, годно за унищожаването на големите ми неприятели — дървениците.