Михаил Лъкатник
Подсказвачка

— Номер втори — учителят каза, — я излез веднага на дъската.

Номер втори, туй е наш Григори. Подкосиха му се в миг краката.

— Ще подсказваш! — рече той на Гана и лениво от чина си стана. Мудно към дъската взе да крачи — идеше му просто да заплаче.

Номер втори, нашият Григори, за тюлена днес ще ни говори. Но какво горкият ще разкаже? Той учебника не е разтварял даже.

— Той, тюлена… хм… тюлен… тюлена… е от перкокраките бозайници… Той живее… в моретата студени… Има той лопатовидни крайници…

По-нататък? Сви Григори вежди. Млъкна и очите си облещи. Взе към Гана често да поглежда — няма ли да му подскаже нещо.

А пък Гана там му дава знаци, че тюленът има и мустаци, че е кожата му сиво-жълта, че тюленът много риба гълта, че главата му не е голяма, че уши, уши той външни няма, че очите му са като чаши, че от бели мечки той се плаши…

Учителят гледа — някой шава: Гана на Григори знаци дава.

— А, а, така ли? Ето, ето значи има във класа ви подсказвачи. Я излез ти, Ганке, на дъската!

Глътна си езика тя горката.

— Я кажи — учителят попита, — де яйцата свои снася кита?

— Че къде ли? Снася ги в реката!

— Ха-ха-ха — засмяха се децата.

— Ами колко снася на година?

— Снася… снася… около стотина.

— Тъй! А колко са големи? — рече Боре.

— Колкото един кокосов орех!

И заля смях класната ни стая. Ганка от учудване се смая: бре нима яйца не снася кита? Но учителят за друго я попита:

— Колко малки крокодилът ражда?

— Десет! — плахо Ганка се обажда.

— Пет! — Григори там във миг отвръща. — Малки като гущерчета също.

А класът така се звучно смее, че от смях стените се люлеят.

— Стига смешки! — учителят рече. — Вий, смешници, сядайте си вече. Двойка, ти Григори, ще получиш, дето си уроците не учиш… Ганкината работа е тежка: ще й пиша, първо, забележка; второ, с единица за подсказване Ганка подсказвачката наказвам, а затуй, че нищичко не знае, получава двойка най-накрая…

И така:

Стана тя, каквато стана, с нашта Гана подсказвана и с Григори номер втори…