Ерих Мария Ремарк
Триумфалната арка (8)

8

— Виждате ли? — запита Равик. — Тук… тук… и тук…

Вебер се наведе над открития разрез.

— Да.

— Тези малки грапавини тук… и тук… не е подутина, нито срастване…

— Не… Равик се изправи.

— Рак — каза той. — Ясен, типичен случай на рак. Това е най-проклетата ми операция от години насам. Със спекулума не се виждаше нищо. Прегледът на малкия таз показа само леко подуване от едната страна, вероятно от киста или миом, нищо особено; но трябваше да оперирам през корема и ето ти на рак.

— Какво смятате да правите? — погледна го Вебер.

— Замразен срез. Ще изчакаме резултата от микроскопичното изследване. В лабораторията ли е Боасон?

— Сигурно.

Вебер нареди на сестрата да се обади в лабораторията.

Тя излезе бързо и безшумно с гумените си подметки.

— Да продължим операцията — каза Равик. — Ще направим хистеректомия. Няма друг изход. Най-важното е, че тя не знае. Как е пулсът? — обърна се той към сестрата, която даваше упойката.

— Правилен. Деветдесет.

— Кръвното налягане?

— Сто и двадесет.

— Добре. — Равик погледна Кейт Хегстрьом, която лежеше на операционната маса с отпусната глава в положение на Тренделенбург. — Трябваше да знае. Да ни даде съгласието си. Не може така на своя глава. Или защо пък не?

— Съгласно закона не можем. От друга страна… вече започнахме.

— Трябваше да го направим. Но можеше да извършим кюртажа без разрез на корема. А това е съвсем друга операция. Изваждането на матката не е кюртаж.

— Струва ми се, че тя напълно ви се доверява, Равик.

— Не знам. Може би. Но дали би се съгласила… — Той намести с лакът гумената престилка. — Както и да е… ще се опитам да продължа. Тогава ще решим дали се налага хистеректомия. Йожени, скалпел!

Той продължи разреза по пъпа и клампира малките кръвоносни съдове. На по-големите направи лигатури, взе друг скалпел, разряза жълтата фасция, отпрепарира мускулите под нея с тъпата страна на скалпела, след това повдигна перитонеума, отвори го и го защипа.

— Екартьора!

Асистиращата сестра го бе приготвила. Тя сложи веригата с тежестта между краката на Кейт Хегстрьом и я закачи на предварително сложената плочка.

— Изолационни компреси!

Той сложи влажните, топли компреси, отвори коремната кухина и вкара внимателно форцепса. После вдигна глава:

— Погледнете тук, Вебер! И тук — широкия лигамент! Тази твърда и плътна маса! Невъзможно е да работим с кохеровите щипци. Много надълбоко е стигнало.

Вебер погледна посоченото място.

— Вижте и тук — каза Равик. — Няма да можем да клампираме артериите. Много са крехки. И тук е достигнал. Безнадеждно…

Той извади внимателно едно късче от болната тъкан. — В лабораторията ли е Боасон?

— Да — каза сестрата. — Телефонирах му. Той чака.

— Добре. Занесете му това. Ще изчакаме за резултата. Няма да му отнеме повече от десет минути.

— Кажете му да телефонира — каза Вебер, — щом свърши. Ще изчакаме резултата.

Равик се изправи.

— Как е пулсът?

— Деветдесет и пет.

— А кръвното налягане?

— Сто и петнадесет.

— Добре. Вече няма какво да мислим дали е трябвало да я питаме, или не, Вебер. Нищо не може да се направи.

Вебер кимна.

— Ще я затворим — каза Равик. — Ще извадим само плода. Ще я затворим и после нито дума.

Той застана за миг и погледна откритото тяло под белите чаршафи. Те изглеждаха още по-бели на ослепителната светлина, като пресен сняг, под който зееше червеният кратер на откритата рана. Кейт Хегстрьом, тридесет и четири годишна, капризна, стройна, обгоряла от слънцето, жизнерадостна и… осъдена на смърт от тази незнайна и невидима болест, която разрушава органите й.

Той се наведе отново над тялото.

— Трябва все пак да…

Детето. Един несъзнателен сляп живот се развиваше в това разлагащо се тяло. Осъден заедно с него на смърт. Сучещ жадно животворните му сокове. Обладан от инстинкта да се развива, да се превърне в нещо, което един ден ще играе в градини, ще стане инженер, свещеник, войник, убиец, човек, което ще иска да живее, да страда, да бъде щастливо и да рухне… Инструментът се плъзна внимателно по невидимата стена, намери връзката, разкъса я предпазливо, отдели го… край на всичко. Край на неосъзнатия кръговрат, на неиздишаното дихание, на неизживяните радости, страдание, стремежи. Само късче мъртва бледа плът и съсирена кръв.

— Няма ли още резултат от Боасон?

— Още не. Всеки миг вече трябва да се обади.

— Може да почакаме още няколко минути.

Равик отстъпи назад.

— А пулсът?

Той погледна очите на Кейт Хегстрьом. Те бяха отворени и тя го гледаше не с изцъклен поглед, а като че го вижда и знае всичко. Той помисли за миг, че е в съзнание. Направи стъпка напред и се спря. Невъзможно! Случайно е! Трябва да е от светлината.

— Как е пулсът?

— Сто. Кръвно налягане сто и двадесет. Спада.

— Време е — каза Равик. Боасон трябваше вече да се обади.

Телефонът глухо иззвъня. Вебер погледна към вратата. Равик не вдигна глава. Чакаше. Чу отварянето на вратата. Сестрата влезе.

— Да — каза Вебер, — рак.

Равик кимна и продължи да работи. Извади форцепса, инструментите и компресите. Повдигна екартьора и го откачи. До него Йожени броеше инструментите. Той започна да шие. Леко, методично, съсредоточено и без да мисли. Гробът се затвори. Заши отделните слоеве един след друг. Клампира кожата и се изправи.

— Готово.

Йожени натисна педала, за да постави операционната маса в хоризонтално положение, и зави Кейт Хегстрьом. „Завчера — «Шехеразада» — помисли Равик, рокля от «Монбоше», били ли сте някога щастлив? Често; страх ме е, обикновена операция; циганите свирят.“ Той погледна часовника над вратата. Дванадесет. Обед е. Сега навън канцеларии и фабрики разтварят врати и здравите хора тръгват. Двете сестри изкараха носилката от операционната зала. Равик извади гумените ръкавици, отиде до умивалнята и почна да се мие.

— Цигарата ви — каза Вебер, който се миеше на съседния умивалник. — Ще си изгорите устните.

— Да, благодаря. Кой ще й каже, Вебер?

— Вие — заяви без колебание Вебер.

— Ще трябва да се обясни защо сме били принудени да я оперираме; тя очакваше, че ще го направим само отвътре. А не можем да й кажем истината.

— Ще измислите нещо — каза уверено Вебер.

— Тъй ли мислите?

— Разбира се. Най-сетне имате време до довечера.

— А вие?

— Тя няма да повярва, каквото и да й кажа. Знае, че вие сте извършили операцията, и ще иска да узнае от вас. Ако й кажа нещо, ще събудя у нея само подозрение.

— Правилно.

— Все още не мога да разбера — каза Вебер — как е можал да се развие за толкова кратко време.

— Винаги е възможно. Бих искал да знам какво да й кажа.

— Ще измислите нещо, Равик. Някаква киста или миом.

— Да — каза Равик. — Някаква киста или миом.

Вечерта отиде отново в болницата. Кейт Хегстрьом спеше. Пробудила се привечер, повърнала, прекарала един неспокоен час и заспала отново.

— Пита ли нещо?

— Не — каза червенобузестата сестра. — Беше още унесена и не разпитва нищо.

— Предполагам, че ще спи до сутринта. В случай че се пробуди и пита нещо, кажете й, че всичко е минало добре. Трябва да спи. Дайте й нещо за сън, ако стане нужда. Ако е неспокойна, повикайте доктор Вебер или мене. Ще оставя бележка в хотела къде могат да ме намерят.

Той стоеше на улицата като човек, който е успял да избяга от преследвачите си. Още няколко часа покой, преди да бъде принуден да излъже едно доверчиво лице. Нощта му се стори внезапно топла и звездна. Сивата тиня на живота бе отново състрадателно покрита от няколко подарени часа, които отлитаха като гълъби. И те бяха измама… Нищо не се дава даром на този свят… Само отлагане, но нима всичко не е отлагане на този свят? Милостиво отлагане, светло знаме, което закрива далечната, черна, неумолимо приближаваща врата!

Той влезе в едно бистро и седна на една мраморна маса до прозореца. Заведението беше шумно и задимено. Дойде келнерът.

— Чаша дюбоне и един пакет колониални.

Отвори пакета и запали една от черните цигари. Няколко французи разговаряха на съседната маса за корумпираното правителство и за Мюнхенската спогодба. Равик слушаше с половин ухо. Всеки разбираше, че светът върви апатично към нова война. И ни кой не се опитваше да я предотврати. Отлагане, още една година отлагане… това беше всичко, за което се бореха. И тук отлагане.

Той изпи чашата дюбоне.

Ликьорът остави в устата му сладникав, неприятен вкус. Защо го бе поръчал? Повика келнера.

— Един коняк!

След това погледна през прозореца, за да прогони мислите си. Защо да се измъчва човек, когато не може да се промени. Той си спомни кога бе научил тази истина. Една от големите истини, които бе разбрал в живота си…

Беше през август 1916 г., близо до Иперн. Ротата се бе върнала предишния ден от фронта. Спокоен сектор, където участваха за пръв път в боевете, откакто бяха мобилизирани. Нищо не бе се случило. Приличаха се на топлото августовско слънце край малък огън, на който печаха намерени в нивите картофи. Само миг след това не остана нищо от тази идилия. Внезапно артилерийско нападение. Една граната, попаднала точно в огъня… Когато дойде отново на себе си, здрав и невредим, той видя двама от другарите си мъртви, а по-нататък лежеше приятелят му Паул Месман, когото познаваше от времето, когато и двамата се учеха да ходят, с когото бе играл, ходил на училище и бяха неразделни. Лежеше с изтърбушен корем и изпадали черва…

Пренесоха го на платнище до лазарета по най-близкия път — през една житна нива нагоре по хълма. Носеха го четирима, всеки хванал по един ъгъл на тъмнокафявото платнище, върху което той лежеше, притиснал с ръце белите, мазни, окървавени черва. С отворена уста и почти безжизнен, с втренчен поглед… Два часа по-късно той умря, като накрая вече стенеше неистово.

Равик помнеше връщането. Седеше в бараката, безмълвен и потресен. За пръв път бе видял такова нещо. Намери го взводният командир Качински, обущар в цивилния живот. „Ела — рече той. — В баварската лавка днес има бира, водка и салам.“ Равик го погледна с недоумение. Не можеше да разбере подобно жестоко равнодушие. Качински мълча известно време, после каза: „Ще дойдеш с мен, дори ако трябва да те набия. Днес ще ядеш, ще се напиеш и ще се забавляваш.“ Равик не отговори. Качински седна до него. „Знам какво ти е. Знам и какво мислиш за мен. Но аз съм тук от две години, а ти от две седмици. Слушай, можем ли да върнем Месман? — Не. Нима не знаеш, че щяхме да направим всичко, за да го спасим?“ Той вдигна глава. Да. Така беше. Познаваше Качински добре. „Е добре, той е мъртъв. Нищо вече не може да се направи. След два дни и ние ще заминем оттук за фронта. Този път няма да е така спокойно. Да седнеш сега да мислиш за Месман, значи да се тровиш. Да късаш нервите си. И при следващото нападение да закъснееш само с половин секунда, а после да трябва да отнесем и теб както Месман. Кому е нужно това? На Месман ли? Не. На някой друг? Не. Погубваш само себе си и нищо повече. Разбра ли?“ — „Да, но не мога да постъпя иначе.“ — „Шт, можеш! Как могат останалите? Ти не си първият.“

След тази нощ му стана по-леко. Той отиде с Качински; научи простата истина: Помагай, когато можеш, направи всичко това; но когато е невъзможно вече да се помогне, по-добре забрави! Отвърни глава! Съвземи се! Състраданието е за спокойни времена. Не за дни, когато ти самият излагаш живота си. Погребвай мъртвите и се радвай на живота! Имаш нужда все още от него. Мъката е едно, фактите са друго. Човек не скърби по-малко, ако приема действителността такава, каквато е. Само така той ще оцелее.

Равик изпи коняка си. Французите на съседната маса продължаваха да разговарят за правителството си. За Италия. За Чембърлейн. Думи, думи! Само ония работеха. Те не бяха по-силни, а по-решителни. Не бяха по-смели, но знаеха, че другите не искат да се бият. Отлагане… но какво се печели с него? Въоръжаваха ли се? Наваксваха ли загубеното, опомняха ли се? Само наблюдаваха как другите се въоръжават и чакаха с пасивна надежда ново отлагане. Историята на стадо моржове. Стотици моржове на брега. Ловецът ги избива по най-жесток начин един след друг. Ако се втурнат заедно срещу него, могат много лесно да го смажат; но те си лежат, без да мръднат, и наблюдават как идва да ги убие. Той убива само съседите им. Един след друг. Такава е историята и на европейските моржове. Залез на цивилизацията. Уморен, безформен залез на боговете. Празни изявления за правата на човека. Разпродажба на цял континент. Надигаща се буря. Долни пазарлъци. Старият отчаян танц по ръба на вулкана. Народи, тласкани бавно към ново клане. Бълхите ще се спасят, ако овцата бъде принесена в жертва. Както винаги.

Равик загаси цигарата си. Огледа се. Какво значеше това? Нима вечерта не приличаше преди малко на нежен сив гълъб? Погребвай мъртвите и се радвай на живота! Времето ти тече. Единственият смисъл е да оцелееш. Ще дойде време, когато ти ще си нужен. Трябва да се запазиш невредим и готов за тоя ден. Той повика келнера и плати.

 

 

Когато влезе в „Шехеразада“, залата беше полутъмна. Циганите свиреха, прожекторът обливаше с ярка светлина масата до оркестъра, където седеше Жоан Маду, Равик се спря на вратата. Един келнер се приближи и му разчисти една маса. Но Равик продължаваше да стои прав, загледан в Жоан Маду.

— Водка? — попита келнерът.

— Да. Една бутилка.

Равик седна. Наля си една чаша и я изпи бързо. Искаше да се отърве от мислите, с които бе влязъл. От гримасата на миналото и смъртта — от разкъсания с граната или разяден от рак корем. Забеляза, че е на същата маса, където бе седял преди два дни с Кейт Хегстрьом. До него се освободи друга. Той не се премести. Защо ли? За Кейт Хегстрьом беше все едно дали ще стои на тази, или на другата маса. Нищо няма да й помогне. Какво беше казал Вебер един път? Защо да се разстройваме, когато операцията е безнадеждна? Направил си каквото можеш и край. Иначе докъде ще стигнем? Той чу откъм оркестъра гласа на Жоан Маду. Кейт Хегстрьом имаше право — вълнуващ глас. Протегна ръка към бутилката водка. Един от тия мигове, когато цветовете избледняват и животът увехне под безпомощните ръце. Мистичен залез. Почивка между две въздишки. Времето бавно разяжда сърцето. „Санта Лучия“ пееше гласът под звуците на оркестъра. Стори му се, че идва от някаква страна отвъд океана, от забравен далечен бряг, където нещо цъфти.

— Как я намирате?

— Кого? — вдигна глава Равик. До него бе застанал съдържателят, който посочи Жоан Маду.

— Добра е. Много е добра.

— Не е нещо особено, но за запълване на паузите между другите номера.

Съдържателят отмина. Острата му брадичка се очерта за миг на бялата светлина. След това се загуби в тъмнината. Равик го проследи с поглед и посегна към чашата си.

Прожекторът угасна. Оркестърът засвири танго. Светлините пробягваха от време на време по масите, а над тях изплуваха замъглени лица. Жоан Маду стана и тръгна между масите. Трябваше да спира често, защото двойки отиваха на дансинга да танцуват. Равик я погледна. Тя — също. Лицето й не изрази никаква изненада. Тръгна право към него. Той стана и бутна масата настрана. Един келнер дойде да му помогне.

— Благодаря — каза той. — Мога и сам. Трябва само още една чаша.

Оправи масата и напълни донесената от келнера чаша.

— Ето ви водка — каза той. — Не знам, пиете ли.

— Да, и по-рано пихме. В „Бел Орор“.

— Правилно.

„И тук бяхме — помисли той. — Цяла вечност оттогава. Преди три седмици беше. Тогава седеше тук, сгушена в шлифера си, съвсем нещастна и помръкнала. А сега…“

— Наздраве — каза той.

Един лъч пробягна по лицето й. Тя не се усмихна; само лицето й стана по-светло.

— Отдавна не съм чувала тая дума — каза тя. — Наздраве.

Той изпи чашата си и я погледна. Високите вежди, раздалечените очи, устата, всичко, което някога беше невзрачно и несвързано, изведнъж се бе сляло в светло, тайнствено лице, което не криеше нищо и точно за това беше загадъчно. „Интересно как не съм го забелязал досега — помисли той. — Но този израз не е съществувал, може би. Тогава лицето е излъчвало навярно само смущение и страх.“

— Имате ли цигари? — попита Жоан Маду.

— Само алжирски със силен черен тютюн.

Равик се готвеше да повика келнера, когато Жоан Маду го спря.

— Не са много силни. Вие ми дадохте някога една на моста „Алма“.

— Вярно.

„Вярно е и не е вярно — разсъждаваше той. — Пред мен беше тогава едно бледо, подгонено същество, а не ти. Между нас имаше и много други неща, но ни едно от тях вече не е вярно.“

— Идвах тук — каза той. — Онзи ден.

— Знам. Видях ви.

Тя не запита за Кейт Хегстрьом. Седеше спокойна и отпусната в ъгъла, пушеше и изглеждаше напълно унесена в пушенето. След това започна да пие бавно и спокойно, напълно унесена в пиенето. Изглежда, че всякога изцяло се отдаваше на онова, което върши, колкото и незначително да е.

„Тогава беше съвсем отчаяна — помисли Равик, — а сега вече не е.“ Придобила бе внезапно топлота и самоуверено безразличие. Той не знаеше дали то се дължи на обстоятелството, че нищо не я вълнува в тоя миг; само чувстваше как това го привлича.

Бутилката водка бе празна.

— Да продължим ли?

— Какво ми дадохте да пия тогава?

— Кога? Тук ли? Мисля, че смесихте много напитки.

— Не, не тук. Първата вечер.

Равик се замисли.

— Не мога да си спомня вече. Не беше ли коняк?

— Не. Приличаше на коняк, но беше нещо друго. Опитах се да го намеря, но не можах.

— Защо? Толкова ли бе хубаво?

— Не беше хубаво. Но беше най-топлото питие, което съм пила някога.

— Къде го пихме?

— В едно малко бистро, близо до Арката. Трябваше да слезем няколко стъпала. Там имаше шофьори и няколко момичета. На ръката на келнера имаше татуирана жена.

— Сега си спомням. Трябва да е било калвадос.

Нормандска ябълкова ракия. Опитахте ли?

— Не.

Равик повика келнера.

— Имате ли калвадос?

— Съжалявам, никой не го поръчва.

— Вашето заведение е много изискано за такива напитки. Трябва да е било значи калвадос. Срамота е да не можем да открием какво е било. Най-лесно ще го направим, като отидем в същото бистро. Но сега това е невъзможно.

— Защо?

— Не трябва ли да стоите тук?

— Не. Свърших номера си.

— Добре. Искате ли да отидем там?

— Да.

 

 

Равик намери лесно бистрото. Беше почти празно. Келнерът с татуираната жена на ръката погледна последователно и двамата, след това излезе иззад тезгяха и избърса масата.

— Това е вече напредък — каза Равик. — Миналия път не го направи.

— Миналия път не беше тая, а оная маса — каза Жоан Маду.

— Суеверна ли сте? — усмихна се Равик.

— Понякога.

Келнерът стоеше до тях.

— Точно тази е — каза той, като сви ръка, за да изпъкне татуировката. — На тази маса бяхте миналия път.

— Нима си спомняте?

— Много добре.

— Трябвало е да станете генерал — добави Равик — с тази памет.

— Нищо не забравям.

— Чудя се тогава как сте още жив. А помните ли какво пихме миналия път?

— Калвадос — каза келнерът без колебание.

— Точно така, това искаме и сега. — Равик се обърна към Жоан Маду. — Колко просто се разрешават понякога нещата. Да видим дали ще е същият на вкус.

Келнерът донесе чашите.

— Големи. Миналия път поръчахте два големи.

— Започва да ме хваща страх от вас, човече. А спомняте ли си как бяхме облечени?

— С шлифер. Госпожата беше с барета.

— Вие не сте за тук. Трябваше да бъдете в някое вариете.

— Едно време бях — каза учудено келнерът. — В цирк. Нали ви казах миналия път. Забравили сте.

— Да. За мой срам.

— Господинът има лоша памет — каза Жоан Маду на келнера. — Той е майстор по забравянето, както вие по незабравянето.

Равик вдигна глава. Тя го погледна. Той се усмихна и каза:

— Може би не чак толкова. А сега да опитаме калвадоса. Наздраве.

— Наздраве.

Келнерът продължаваше да стои до тях.

— Това, което забравяме, господине, ни липсва по-късно в живота — обясни той. Явно не смяташе разговора за приключен.

— Правилно. А това, което не забравяме, превръща живота ни в ад.

— Не и моя. Той е свършен. Как може такъв живот да се превърне в ад?

— Именно заради това, братко — каза Равик и го погледна. — Но вие сте щастлив човек. Не само артист. От същия калвадос ли е? — обърна се той към Жоан Маду.

— По-хубав е.

Той я погледна. Топлина обля челото му. Разбираше какво иска да каже Жоан и точно това го обезоръжаваше. А тя, изглежда, не се интересуваше от ефекта на думите си. Седеше в празната зала, сякаш е съвсем сама. Светлината на голите електрически крушки беше безмилостна. Осветени от нея, две проститутки, седнали малко настрана, приличаха на баби. Само Жоан Маду не се промени. Бе същата както в полумрачния нощен локал. Светло лице с хладно изражение, което не пита, а просто присъства и чака. „Празно лице — помисли Равик, — лице, на което и най-лекият полъх на вятъра може да промени изражението. Какво ли можеш да откриеш в него? Беше като хубава, празна къща, която чака да наредят картините и килимите. Не се знае какво ще излезе — палат или вертеп. Всичко зависи от този, който ще я подреди. Колко ограничено е в сравнение с това всичко, което е претрупано и носи своята маска…“

Той забеляза, че чашата й е празна.

— Моите поздравления — каза той. — Това беше голям калвадос. Искате ли още един?

— Да, ако имате време.

„Защо да нямам време?“ — помисли си. След това си спомни, че го бе видяла миналия път с Кейт Хегстрьом. Вдигна глава. Лицето й не издаваше нищо.

— Имам време. Утре в девет часа сутринта имам операция. Нищо друго.

— Ще можете ли да я направите, ако стоите толкова до късно?

— Да. Какво от това. Свикнал съм вече. Пък и нямам операции всеки ден.

Келнерът наля отново чашите. С бутилката донесе и пакет цигари, които остави на масата. Пакет „Лоран“, зелени.

— Такива поръчахте миналия път, нали? — обърна се тържествуващо към Равик.

— Нямам понятие. Вие помните по-добре. Вярвам ви.

— Прав е — каза Жоан Маду. — „Лоран“, зелени бяха.

— Виждате ли? Госпожата има по-добра памет от вас.

— Не се знае още, но както и да е. Цигарите ще ни потрябват.

Равик отвори пакета и й предложи да си вземе.

— В същия хотел ли сте? — попита.

— Да. Само че наех по-голяма стая.

В бистрото влязоха няколко шофьори. Седнаха на съседната маса и започнаха шумно да разговарят.

— Да си ходим ли? — попита Равик.

Тя кимна. Той повика келнера и плати.

— Наистина ли не трябва да се връщате в „Шехеразада“?

— Не.

Взе палтото й. Тя не го облече, а само го наметна.

Беше евтино кожено палто от норка, вероятно имитация; но на нея й стоеше добре. „Евтина дреха е само тази, която не се носи със самоувереност“ — помисли Равик. Какви евтини палта от скъпи кожи бе виждал.

— Ще ви придружа до хотела — каза той, когато излязоха навън под лекия дъжд.

Тя се обърна бавно към него.

— Няма ли да отидем у теб?

Лицата им бяха съвсем близо едно до друго, нейното извърнато нагоре, към него. Светлината на лампата пред входа го осветяваше. По косата й блещукаха ситни капчици дъжд.

— Добре — отвърна той.

Едно такси се приближи и спря. Шофьорът почака малко. После изцъка с език, превключи шумно и колата отмина.

— Знаеш ли, че аз те чаках! — каза тя.

— Не.

Очите й блестяха в светлината на уличната лампа. Погледът му потъваше в тях като в бездна.

— Струва ми се, че днес те виждам за пръв път — каза той. — Ти не си вече онази жена.

— Не, не съм.

— Сякаш миналото не съществува.

— Не. Аз го забравих.

Той почувства лекия полъх на дъха й, устремен невидимо и нежно към него с готовност и доверие — чужд живот и чужда нощ. Почувства изведнъж кръвта си. Тя кипеше, заливаше живота, хилядократно проклинан и благославян, често изгубван и спечелван отново, до преди миг само пуста, безводна, скалиста и безутешна гледка, а сега бликащ от безброй извори, достигащ онзи тайнствен миг, който той вече дори не очакваше. Сега се чувстваше като човек, който за пръв път застава на брега на океана и надигайки се пред очите му, вълните го обливат с нова сила, бяла и лъчезарна.

— Хвани ме — каза тя.

Той я погледна и я прегърна. Раменете й се приближиха към него като кораб, хвърлящ котва в пристанище.

— Нима трябва някой да те хване? — попита той.

— Да.

Тя бе притиснала ръце на гърдите му.

— Ще те хвана тогава.

— Добре.

Второ такси спря, изскърцвайки на завоя. Шофьорът ги погледна, без да помръдне. На рамото му имаше кученце с плетено палтенце.

— Такси? — извика той с прегракнал глас, излизащ изпод дългите му мустаци.

— Гледай! — каза Равик. — Този човек не знае нищо. Не знае, че нещо ни е променило. Гледа ни и не вижда, че сме други. Такъв е светът: може да се превърнеш в ангел, глупак или престъпник — и никой няма да разбере това. Но ако ти липсва едно копче, всички ще забележат.

— Така е по-добре. Защото по този начин сме сами. Равик я погледна. „Сами — помисли той, — каква дума! Най-тайнствената в света.“

— Такси? — извика нетърпеливо и още по-силно шофьорът, като запали цигара.

— Ела — каза Равик. — Няма да ни остави. Този човек си знае занаята.

— Не искам да се прибираме с кола. Нека походим.

— Почва да зали.

— Това не е дъжд. Само мъгла. Не искам такси. Искам да походя с теб.

— Добре. Но нека поне да обясня на тоя човек какво е станало междувременно с нас.

Равик отиде при шофьора и му каза нещо. Човекът се усмихна, поздрави Жоан така, както само французин може да поздрави в такива случаи, и отмина.

— Как му обясни? — попита тя, когато Равик се върна.

— С пари. По най-простия начин. И той е циник като всички нощни работници. Разбра веднага и прояви благоволението си с едва уловимо любезно презрение.

Жоан се усмихна и се облегна на него. Той почувства, че в гърдите му започва да се надига бавно нещо топло, нежно и голямо, нещо, което го поваля с безброй ръце; стори му се изведнъж непоносимо, че двамата са един до друг, безмислено изправени и люлеещи се, вместо да се забравят и потънат в порива на плътта, да последват зова на хилядолетията, когато още не са съществували ни мозък, ни мисъл, ни страдание, ни съмнение, а само мрачното щастие на плътта.

— Ела — каза той.

Те тръгнаха в лекия дъжд по пустата улица; когато стигнаха до края й, пред тях изведнъж се появи огромният и безкраен площад, а в сребристия простор над него се издигаше оловносива Арката.