Ерих Мария Ремарк
Триумфалната арка (7)

7

— Кога трябва да постъпя в болницата, Равик? — запита Кейт Хегстрьом.

— Когато искате. Утре, в други ден, по-късно. Не е чак толкова спешно.

Тя бе застанала пред него стройна, с момчешка външност, самоуверена, хубава, но не вече съвсем млада.

Равик я бе оперирал преди две години от апендикс. Това бе първата му операция в Париж. Тя му донесе щастие. Оттогава той започна да работи тук, без да има каквито и да е неприятности с полицията. Така Кейт Хегстрьом му стана нещо като талисман.

— Този път се страхувам — каза тя. — Не знам защо. Но се страхувам.

— Няма защо. Обикновена операция.

Тя отиде до прозореца и погледна навън. Долу беше дворът на хотел „Ланкастър“. Огромен стар кестен простираше клони нагоре към влажното небе.

— Какъв дъжд! — каза тя. — Напуснах Виена в дъжд, пробудих се в Цюрих, пак — дъжд. А сега и тук… — Тя спусна отново завесите. — Не знам какво ми е. Струва ми се, че остарявам.

— Всеки мисли така, докато е още млад.

— Но с мен е друго. Разведох се едва преди две седмици. Би трябвало да се радвам. А съм уморена. Всичко се повтаря, Равик. Защо?

— Нищо не се повтаря. Ние просто се повтаряме. Това е всичко.

Тя се усмихна и седна на канапето до изкуствената камина.

— Добре, че дойдох тук — каза тя. — Виена се е превърнала в казарма. Безутешна. Смазаха я германците. А заедно с тях и австрийците. Да, Равик, и австрийците. Аз мислех, че австриец-националсоциалист — това е противоречие на природата. Но ги видях с очите си.

— Не е чудно, Кейт. Властта е най-заразителната болест.

— И най-обезобразяваща. Затова поисках развод. Този очарователен безделник, за когото се омъжих преди две години, стана изведнъж ревящ есесовец, който накара стария професор Бернщайн да мие улиците, а той седи до него и се смее. Същият Бернщайн, който го излекува преди една година от възпаление на бъбреците. Предлогът беше, че е взел много пари. — Кейт Хегстрьом сви устни. — Аз ги дадох, а не той.

— Радвайте се, че сте се отървали от него.

— Поиска ми двеста и петдесет хиляди шилинга, за да се съгласи на развод.

— Евтино — каза Равик. — Всичко, което може да се уреди с пари, е евтино.

— Но не получи нищо. — Кейт Хегстрьом вдигна тясното си лице с фини очертания на камея [Фин скъпоценен или полускъпоценен камък, изработен релефно — Б. пр.]. — Казах му какво мисля за него, за партията и за фюрера му — казах, че отсега нататък открито ще говоря за това. Той ме заплаши с гестапо и концентрационен лагер. Аз му се изсмях. Все още съм американка и под закрилата на нашето посолство. Нищо не може да ми се случи, но не е сигурно дали той няма да пострада, защото е бил женен за мен. Тя се смя. — Това не бе му минавало през ум. След като му го припомних, престана да се занимава с мене.

„Посолство, защита, закрила“ — помисли Равик. Всичко това беше като сън от някакъв друг свят.

— Чудя се как Бернщайн може още да практикува — каза той.

— Вече не може. Той ме прегледа тайно при първия кръвоизлив. Слава Богу, че не мога да имам дете. Дете от националсоциалист.

Тя потрепера. Равик стана.

— Трябва да си тръгвам. Вебер ще ви прегледа още веднъж следобед. Проформа.

 

— Знам. И все пак… този път се страхувам.

— Но, Кейт, не ви е за пръв път. Сега работата дори е по-лека от апендикса, който ви махнах преди две години. — Равик я прегърна леко през рамото. — Вие бяхте първата пациентка, която оперирах тук. А това е нещо като първа любов. Ще бъда много внимателен. Освен това вие сте ми талисман. Носите ми щастие и искам и за в бъдеще да е така.

— Да — каза тя и го погледна.

— И така, довиждане, Кейт. Ще дойда да ви взема в осем вечерта.

— Довиждане, Равик. Сега ще отида да си купя вечерна рокля от „Монбоше“. Трябва да се отърся от тази умора. И от чувството, че съм обвита в паяжина. Виена… — каза с горчива усмивка тя. — Този град-мечта…

Равик слезе с асансьора и мина през хола покрай бара. Там имаше няколко американци. На една маса в средата имаше огромен букет червени гладиоли. Сивата разсеяна светлина, която идваше отвън, им придаваше цвят на стара кръв и човек забелязваше, че са свежи едва когато се приближи до тях.

На втория етаж на хотел „Интернационал“ цареше голямо оживление. Няколко стаи бяха отворени, камериерът и камериерката тичаха насам-натам, съдържателката ръководеше всичко от коридора. Равик се качи по стълбите.

— Какво става тук? — попита той.

Съдържателката беше едра жена с огромен бюст и малка глава с къси черни къдри.

— Испанците си отидоха — каза тя.

— Знам. Но защо толкова късно чистите стаите?

— Защото ни трябват за утре сутринта.

— За нови бежанци от Германия ли?

— Не. От Испания.

— От Испания ли? — попита Равик, без да разбере отначало какво иска да му каже. — Защо? Нали току-що напуснаха.

Съдържателката го погледна с блестящите си черни очи и се усмихна. Усмивка, която издаваше едновременно осведоменост и горчива ирония.

— Другите се връщат — каза тя.

— Кои други?

— Опозицията, естествено. Винаги е така. — Тя извика нещо на девойката, която чистеше. — Ние сме стар хотел — продължи после с известна гордост. — Клиентите ни се връщат с удоволствие. Чакат да се освободят някогашните им стаи.

— Кои стаи? — попита учудено Равик. — Кой чака?

— Господата от опозицията. Повечето от тях са били вече тук. Някои естествено междувременно са загинали. Но останалите чакаха в „Биариц“ и „Сен Жан де-Люз“, докато се освободиха стаи при нас.

— Кога са били тук?

— Господин Равик! — съдържателката беше изненадана, че не я разбра веднага. — То се знае, докато Примо де Ривера беше диктатор в Испания. Трябвало е да избягат и живееха тук. Когато Испания стана република, те си отидоха, а местата им тук се заеха от монархистите и фашистите. Сега те си отидоха, а републиканците се връщат. Тези, които са живи.

— Вярно, не бях помислил за това — каза Равик. Съдържателката погледна в една от стаите. Над леглото бе окачен цветен портрет на бившия крал Алфонс.

— Свали го, Жан — извика тя.

Девойката донесе портрета.

— Остави го ей там! — Съдържателката облегна портрета до стената вдясно и тръгна нататък. В съседната стая имаше портрет на генерал Франко. — Свали и този! И го сложи при другите.

— Защо испанците не са си взели портретите?

— Емигрантите рядко вземат портрети, когато се връщат — обясни съдържателката. — В чужбина те са нещо като утеха. Никой няма нужда от тях обаче в родината си. Освен това рамките са неудобни за пренасяне, а и стъклата много лесно се чупят. Затова си остават почти винаги в хотелите.

Тя прибра в коридора още два портрета на дебелия генерал Франко, един на Алфонс и един по-малък на Гуепо де Лано.

— Иконите може да останат — реши тя, когато намери една Мадона. — Светците са неутрални.

— Не винаги. — каза Равик.

— Бог печели винаги в тежки времена. Аз съм виждала тук и безбожници дори да се молят. — Съдържателката поправи бюста си с енергично движение. — Не сте ли се молили някога, когато сте изпадали в беда?

— Разбира се. Аз не съм безбожник. Но не и дълбоко верующ.

Камериерът се качи по стълбите и мъкнеше по коридора цял куп портрети.

— Нова украса ли? — попита Равик.

— Разбира се. В нашия занаят човек трябва да е тактичен. Така се печели добро име. Особено при нашите посетители, които, мога да ви уверя, са чувствителни към тия неща. Едва ли може да се предположи, че някой ще се чувства удобно в стая, където най-големият му враг го гледа гордо от златна рамка. Не съм ли права?

— Сто на сто.

Съдържателката се обърна към камериера:

— Остави тия портрети тук, Адолф. Или не, нареди ги по-добре срещу светлината, до онази стена, един до друг, за да може да се виждат.

Камериерът изръмжа и се наведе да приготви изложбата.

— Какво ще окачите сега тук? — попита любопитно Равик. — Елени, пейзажи, вулканът Везувий и тем подобни ли?

— Само ако не ми стигнат старите портрети.

— Кои стари?

— Тези, които оставиха господата, когато заминаха да поемат властта. Ето ги там.

Тя посочи към лявата стена на коридора. Камериерът бе наредил новите портрети срещу извадените от стаята. Имаше два портрета на Маркс, три на Ленин (единият от които бе наполовина облепен с хартия), един на Троцки, няколко гравюри на Негрин и други портрети на водачи-републиканци в Испания. Те бяха невзрачни и не така лъскави и накичени като пищната редица вдясно, от която гледаха Алфонс, Примо и Франко. Две философии се гледаха мълчаливо в слабо осветения коридор, а между тях — съдържателката-французойка с цялата опитност, такт и иронична мъдрост на своята раса.

— На времето аз запазих тия неща — каза тя, — когато господата заминаха. В наше време правителствата не траят дълго. Виждате, че съм имала право — сега ми са добре дошли. В нашия занаят човек трябва да е предвидлив.

Тя разпореди къде да бъдат окачени портретите. Троцки бе върнат обратно. Не беше много сигурна как стоят нещата с него. Равик разгледа снимката на Ленин, върху която имаше залепена хартия. Остърга част от хартията около главата му и от изчистеното място се показа друга глава — на Троцки, гледащ усмихнато Ленин. Сигурно е била залепена от някой привърженик на Сталин.

— Гледайте — каза Равик, — тук е скрит още един Троцки. От доброто старо време на приятелството и братството.

Съдържателката взе снимката.

— Можем да я хвърлим. Няма никаква стойност. Едната й половина оскърбява непрекъснато другата. — Тя я подаде на камериера. — Запази само рамката, Адолф. Тя е от хубаво дърво.

— Какво ще правите с другите? — попита Равик. — С тези на Алфонс и Франко?

— Ще ги прибера в мазето. Не се знае дали някой ден няма пак да потрябват.

— Сигурно е интересно човек да разгледа вашето мазе. Истински мавзолей. Имате ли и други портрети там?

— Разбира се, имаме руски — няколко обикновени портрета на Ленин в картонена рамка, както и портрети на последния цар. Останаха ни от починали в хотела руснаци. Между тях една великолепна картина с маслени бои и тежка позлатена рамка. От един господин, който се самоуби. Имаме и италиански картини. Два портрета на Гарибалди, трима крале и една малко повредена снимка на Мусолини, изрязана от вестник, от времето, когато като социалист е бил в Цюрих. Тя е интересна само като антика. Никой не би желал да я види окачена.

— Имате ли германски портрети?

— Няколко портрета на Маркс — те са най-много; един Ласал, един Бебел, една групова снимка с Еберт, Шайдеман, Носке и няколко други. Носке е зацапан с мастило на тая снимка. Господата, които го направиха, ми казаха, че е станал нацист.

— Истина е. Може да го закачите редом със снимката на социалиста Мусолини. Нямаме ли някой от противниковите германски партии?

— А, да. Имаме. Един Хинденбург, един кайзер Вилхелм, един Бисмарк и дори — съдържателката се усмихна — един Хитлер с шлифер, — Колекцията е почти пълна.

— Какво? — каза Равик. — Хитлер ли? Как е попаднал тук?

— От един хомосексуалист. Пристигна през 1934 г., когато убиха Рьом и другарите му. Беше много уплашен и непрекъснато се молеше. По-късно замина с един богат аржентинец. Малкото му име беше Пуци. Искате ли да видите снимката? Тя е в мазето.

— — Не сега, още повече там. Предпочитам да я видя, когато във всички стаи на хотела ще висят такива портрети.

Съдържателката го изгледа за миг проницателно. После каза:

— Така ли! Искате да кажете, когато всички дойдат като емигранти.

 

 

Борис Морозов бе застанал пред „Шехеразада“ в своята униформа със златни нашивки и отвори вратата на таксито. Равик слезе.

— Мислех, че няма да дойдеш — усмихна се Морозов.

— Нямах никакво намерение.

— Аз го накарах, Борис. — Кейт Хегстрьом прегърна Морозов. — Пак съм при вас, слава Богу.

— Вие имате руска душа, Катя. Бог знае защо е трябвало да се родите в Бостон. Ела, Равик. — Морозов бутна входната врата. — Човек има велики намерения, но малки възможности за осъществяването им. Това е нещастието и чарът ни.

„Шехеразада“ беше украсена като кавказка шатра. Келнерите бяха руснаци, в червени черкезки униформи. Оркестърът бе съставен от руски и румънски цигани. Посетителите седяха на малки маси, наредени пред пейки покрай стените. Залата бе тъмна и доста препълнена.

— Какво ще пиете, Кейт? — попита Равик.

— Водка. И кажете на циганите да засвирят. Дотегна ми да слушам „Виенската гора“, свирена като марш. — Тя си събу обувките и вдигна крака на пейката. — Не съм вече уморена, Равик — каза тя. — Няколкото часа в Париж ме промениха. Но все още имам чувството, че съм избягала от концентрационен лагер. Можете ли да си представите?

— Донякъде — отговори той, като я погледна. Келнер в черкезка униформа донесе бутилка водка и чаши. Равик наля и подаде една на Кейт Хегстрьом. Тя я изпи бързо и жадно и я остави на масата. После се огледа.

— Мухлясала дупка — каза тя и се усмихна. — Но нощем се превръща в убежище на бежанци и блянове.

Тя се облегна. Меката светлина под стъклената повърхност на масата озари лицето й.

— Равик, защо нощем всичко става по-осезаемо? Нищо вече не изглежда така трудно; мислиш, че си в състояние да постигнеш всичко, а ако не успееш, го заместваш с мечти. Защо?

Той се усмихна.

— Мечтите са ни дадени, защото без тях не бихме могли да понасяме истината.

Оркестърът започна да настройва инструментите. Няколко квинти и цигулкови пасажа се понесоха из залата.

— Не приличате на човек, който може да се самоизмамва с мечти — каза Кейт Хегстрьом.

— Човек може да се залъгва и с истината. Тя е дори по-опасна мечта.

Оркестърът засвири. Отначало зазвуча цимбал. Леките удари се разляха из тъмнината в тиха, едва доловима мелодия, после преминаха в меко глисандо и постепенно я предадоха на цигулките.

Минавайки през дансинга, циганинът се приближи бавно до масата. Той застана пред тях усмихнат, с цигулка на рамо и дързък, алчен поглед. Без цигулката спокойно можеше да бъде търговец на добитък; с нея беше пратеник на степите, на безкрайни вечери и кръгозори, на всичко, което нямаше никога да стане действителност.

За Кейт Хегстрьом мелодията беше като изворна вода през април, обливаща кожата й. Изведнъж почувства, че в нея хиляди гласове отекват, но ни един не я зовеше. Те тихо шептяха, трепкаха неясни спомени, от време На време нещо проблясваше, но после отлиташе нанякъде като вихрушка и тя отново беше сама. Съвсем сама.

Циганинът се поклони. Равик му подаде под масата една банкнота. Кейт Хегстрьом се раздвижи в ъгъла.

— Били ли сте някога щастлив, Равик?

— Често.

— Нямам предвид такова щастие. Искам да кажа, истински щастлив. Безумно, задъхано, доволен от всичко, което имате.

Равик погледна развълнуваното тясно лице, което разбираше само един вид щастие, и то най-несигурното от всички — любовта.

— Често, Кейт — каза той, като имаше предвид съвсем друго нещо, но чувстваше, че и това не е истината.

— Не искате да ме разберете. Или да говорите за това. Кой пее сега с оркестъра?

— Не знам. Отдавна не съм идвал тук.

— Жената не се вижда оттук. Не е при циганите. Трябва да е седнала на някоя маса.

— Посетителка навярно. Това се случва често тук.

— Странен глас — каза Кейт Хегстрьом. — Едновременно тъжен и бунтовен.

— Такива са песните.

— Или пък аз съм станала такава. Разбирате ли какво пее?

— „Я вас любил“ — песен от Пушкин.

— Знаете ли руски?

— Научил съм нещичко от Морозов. Главно ругатни. Много хубаво звучат на руски.

— Не обичате да говорите за себе си, нали?

— Не обичам дори да мисля за себе си.

Тя помълча известно време. После каза:

— Понякога мисля, че някогашният живот е изчезнал вече. Безгрижието, надеждите, всичко, което някога е съществувало.

— Не е изчезнало, Кейт — усмихна се Равик. — Животът е нещо толкова голямо, че не може да изчезне, преди да сме престанали да дишаме.

Тя не го слушаше. И каза:

— Често изпитвам страх. Внезапен, необясним страх. Сякаш светът всеки момент ще се сгромоляса. Познато ли ви е това чувство?

— Да, Кейт. Всеки го е изпитвал. Това е болестта на Европа от двадесет години насам.

Тя замълча. След това каза, заслушана в музиката:

— Това вече не е руска песен.

— Не, италианска е. „Санта Лучия лунтана“.

Светлината на прожектора се премести от цигуларя към масата пред оркестъра. Равик видя сега жената, която пееше. Беше Жоан Маду. Тя седеше сама, подпряла лакът на масата и загледана право пред себе си, сякаш потънала, необезпокоявана от никого, в дълбок размисъл. На бялата светлина лицето й изглеждаше много бледо. По него нямаше вече ни следа от простото, невзрачно изражение, познато на Равик. То бе озарено неочаквано от една вълнуваща, отчаяна красота; той си спомни, че го бе видял някога бегло със същото изражение — през нощта, прекарана в стаята й, но тогава бе помислил, че се дължи на пиянството; веднага след това сиянието бе угаснало и изчезнало. Сега се бе появило отново, и то много по-ярко.

— Какво има, Равик? — попита Кейт Хегстрьом.

Той се обърна.

— Нищо. Тази песен ми е позната. Сладникава неаполитанска канцонета.

— Спомени ли?

— Не. Аз нямам спомени.

Той каза това по-рязко, отколкото искаше. Кейт Хегстрьом го погледна.

— Понякога наистина искам да узная какво става с вас, Равик.

Той махна с ръка.

— Нищо повече от това, което става и с другите. Светът е пълен с авантюристи по неволя. Всеки хотел за бежанци е пълен с тях. Историята на който и да е от тях би била цяла сензация за Александър Дюма или Виктор Юго; но ние почваме да се прозяваме преди още да започнат да ни я разказват. Ето ви още едва водка, Кейт. Най-интересното приключение днес е спокойният живот.

Оркестърът засвири блуз. Свиреха доста лошо танцова музика. Няколко посетители станаха да танцуват. Жоан Маду стана и тръгна към изхода. Вървеше така, като че залата бе съвсем празна. Равик си припомни изведнъж какво каза Морозов за нея. Тя мина съвсем близо до масата. Стори му се, че го видя, но погледът; й се плъзна веднага безразлично настрана и излезе.

— Познавате ли тази жена? — попита Кейт Хегстрьом, която го наблюдаваше.

— Не.