Ерих Мария Ремарк
Триумфалната арка (6)

6

Когато Равик влезе, Люсиен Мартине седеше до прозореца.

— Как се чувствате след първото ставане от леглото?

Девойката го погледна, после погледна сивия следобед навън и се обърна пак към него.

— Времето днес не е много хубаво — каза той.

— Хубаво е — отговори тя. — За мене е хубаво.

— Защо?

— Защото няма да излизам.

Тя се бе сгушила на стола, метнала на плещите си евтино памучно кимоно — слабо, неугледно създание с грозни зъби; но за Равик тя беше сега по-хубава от Троянската Елена. Беше късче живот, което със собствените си ръце бе спасил. Нямаше защо да се гордее особено много; нали неотдавна една умря, а може и следващата да умре. Не умираха ли в края на краищата всички? Но тази девойка беше засега спасена.

— Не е особено приятно да разнасяш шапки в такова време — каза Люсиен.

— Шапки ли сте разнасяли?

— Да. За госпожа Ланвер. От магазина на булевард „Матиньон“, Работим до пет часа. След това трябва да разнасяме кутии с шапки на клиентите. Часът е пет и половина. По това време съм на път. — Тя погледна през прозореца. — Жалко, че вече не вали. Вчера беше по-хубаво. Валеше проливен дъжд. Някой друг върши сега работата ми.

Равик седна срещу нея на перваза на прозореца. „Странно — помисли той. — Човек очаква винаги, че хората, спасени от смърт, ще се чувстват безкрайно щастливи. А това не става почти никога. Ето и тази. Тя се спаси като по чудо, а единственото нещо, което я интересува, е само това, че не е принудена да излиза, когато вали.“

— Как попаднахте именно в тази болница, Люсиен? — попита той.

— Препоръчаха ми я — каза тя, като го погледна предпазливо.

— Кой?

— Една позната.

— Каква позната?

Девойката се поколеба.

— Една позната, която се бе лекувала тук. Аз я доведох до вратата. Оттам знам болницата.

— Кога беше това?

— Една седмица преди да дойда.

— Да не е била девойката, която почина по време на операцията?

— Да.

— И вие дойдохте въпреки това?

— Да — отговори безразлично Люсиен. — Защо не?

Равик не каза това, което смяташе да каже. Погледна дребничкото, студено лице, което някога е било нежно, но сега бе закоравяло така бързо от живота.

— При същата акушерка ли бяхте?

Люсиен не отговори.

— Или при същия лекар? Можете спокойно да ми кажете. Аз не знам кой е.

— Мари отиде първа там. Една седмица, не, десет дни по-рано.

— И вие отидохте там, при все че знаехте какво се случи с нея?

Люсиен вдигна рамене.

— Какво да правя? Трябваше да рискувам. Не познавах никой друг. Какво щях да правя с дете? — Тя погледна през прозореца. На отсрещния балкон стоеше един мъж по тиранти, с разпънат чадър в ръка. — Колко време още трябва да стоя тук, докторе?

— Около две седмици.

— Още две седмици ли?

— Не е много време. Защо питате?

— Защото струва много пари…

— Ще успеем да намалим може би с няколко дни.

— Мислите ли, че бих могла да платя на части? Аз нямам достатъчно пари. Скъпо е — всеки ден по тридесет франка.

— Кой ви каза това?

— Сестрата.

— Коя? Сигурно Йожени.

— Да. Тя каза, че операцията и превръзките се плащат отделно. Много ли струват те?

— Вие сте платили вече за операцията.

— Сестрата каза, че не е достатъчно.

— Сестрата не знае, Люсиен. По-добре ще е да попитате доктор Вебер.

— Бих искала да науча това по-скоро.

— Защо?

— За да пресметна колко време трябва да работя за изплащането. — Люсиен погледна ръцете си. Пръстите й бяха тънки и избодени. — Имам да плащам и наем за един месец. Постъпих тук на тринадесети. Бих могла да напусна стаята си на петнадесети. А сега ще трябва да платя за цял месец. За нищо.

— Няма ли кой да ви помогне?

Люсиен вдигна глава. Лицето й сякаш се състари изведнъж с десет години.

— Сам знаете тия неща, докторе. Той се разсърди. Не знаел, че съм толкова невежа — иначе нямало да се залови с мене.

Равик кимна. Това не беше нещо ново за него.

— Слушайте, Люсиен — каза той, — ще се опитаме да вземем нещо от жената, която е извършила аборта. Тя е виновна. Трябва да ми кажете само името й.

Девойката подскочи. Цялото й същество бе нащрек.

— Полиция ли? Не. В такъв случай и аз ще изгърмя. — Без полиция. Само ще я сплаша.

Люсиен се засмя горчиво.

— Нищо няма да получите по тоя начин от нея. Тя е коварна жена. Трябваше да й платя триста франка, и то за… — Тя поправи кимоното си. — Някои хора просто нямат късмет — каза без никакво примирение, като че говореше за другиго, а не за себе си.

— Напротив — възрази Равик. — Вие имахте голям късмет.

 

 

Той видя Йожени в операционната, където лъскаше никелирани инструменти. Това беше една от страстите й. Беше така погълната от работата си, че не го забеляза, като влезе.

— Йожени! — каза той.

Тя се обърна изненадано.

— О, вие ли сте? Винаги ли трябва да плашите хората?

— Не мисля, че съм толкова важна личност, та да мога да плаша. А вие не трябва да плашите пациентите с приказките си за хонорари и цени.

Йожени се изправи, но продължаваше да държи в ръка кърпата, с която лъскаше.

— Онази уличница, естествено, веднага е издрънкала.

— Слушайте, Йожени — каза Равик, — има много повече уличници между жените, които не са спали никога с мъже, отколкото между тия, които изкарват по тоя тежък начин хляба си. Да не говорим за омъжените. Освен това девойката не е дрънкала. Вие сте отровили чисто и просто деня й. Това е всичко.

— Какво от това? Много чувствителна, а води такъв живот.

„Всезнаещ нравствен катехизис — помисли Равик. — Противна лъжедобродетел, какво разбираш ти от отчаянието на тази малка шапкарка, отишла храбро при същата акушерка, която е погубила приятелката й, в същата болница, където тя е умряла, и която може да каже само: «Какво друго бих могла да сторя?» из «Как ще мога да платя?»“

— Трябва да се омъжите, Йожени. — Добави той. — За някой вдовец с деца. Или за собственик на погребално бюро.

— Господин Равик — възрази с достойнство сестрата, — ще бъдете ли любезен да не се занимавате с частния ми живот? В противен случай ще трябва да се оплача на доктор Вебер.

— И без това го правите цял ден. — Равик видя с удоволствие две червени петна по бузите й. — Защо набожните хора толкова рядко са почтени, Йожени? Най-добри са циниците, а най-непоносими — идеалистите. Не ви ли е накарало това да се замислите?

— Не, слава Богу.

— Така си и мислех. Сега отивам при децата на греха. В „Озирис“. Казвам това, в случай че доктор Вебер има нужда от мен.

— Не смятам, че доктор Вебер ще има нужда от вас.

— Целомъдрието не е винаги израз на прозорливост. Възможно е и да му потрябвам. В „Озирис“ ще бъда до пет часа. След това ще отида в хотела.

— Хубав хотел е тази еврейска дупка!

Равик се обърна.

— Всички бежанци не са евреи, Йожени. И всички евреи дори не са евреи. А някои са такива без човек и да подозира това. Познавах един негър-евреин. Беше ужасно саможив. Единственото нещо, което обичаше, беше китайска кухня. Такъв е животът.

Сестрата не отговори. Лъскаше една безупречно чиста никелирана табличка.

 

 

Равик беше в бистрото на улица „Боасиер“ и гледаше през замъгления от дъжда прозорец, когато видя навън мъжа. Нещо го сви под лъжичката. В първия миг почувства само шока, без да разбере какво става, но още в следната секунда бутна масата настрана, скочи от мястото си и се втурна неудържимо през препълнената зала към вратата…

Някой го сграбчи за ръката и го задържа. Той се обърна и попита, без да разбира:

— Какво искате?

Беше келнерът.

— Не сте платили, господине.

— Какво?… О, да… ще се върна… — Той се опита да се отскубне.

— Не позволяваме тук такива работи — каза келнерът, като се изчерви. — Трябва да си платите.

— Ето…

Равик извади една банкнота от джоба си, хвърли му я и бутна вратата. Проправи си път покрай група хора и зави тичешком вдясно по улица „Боасиер“.

Някой извика зад него. Той се опомни, престана да тича и тръгна колкото е възможно по-бързо, без да буди подозрение. „Невъзможно е — мислеше той, — абсолютно невъзможно е. Трябва да съм полудял. Лицето… Трябва да има някаква прилика в лицето. Някаква дяволска прилика. Глупава шега, нервите ми не издържаха… Това лице не може да е в Париж. То е в Германия, в Берлин; прозорецът беше замъглен от дъжда, не можех ясно да видя, сигурно съм се заблудил…“ Той се промъкна през тълпата, която излизаше от някакво кино, взираше се във всяко срещнато лице, надничаше под шапките, срещаше сърдити и учудени погледи, продължаваше да оглежда други лица, други шапки — сиви, черни, сини, отминаваше ги, връщаше се, гледаше ги втренчено… Спря се на пресечката с авеню „Клебер“. Опомни си изведнъж, че бе видял една жена, жена с пудел — и непосредствено след нея бе той.

Отдавна бе отминал жената с пудела. Тръгна бързо назад. Като я видя отдалече с кучето, той се спря на тротоара. Стисна юмруци в джобовете и започна да оглежда всеки минувач. Пуделът се спря край една улична лампа, подуши я и вдигна ужасно бавно задното си краче. След това подраска тържествено плочника и изтича напред. Изведнъж Равик почувства, не по врата му избива пот. Почака още няколко минути, но лицето не се появи. Огледа паркиралите коли. Всички бяха празни. Върна се отново и тръгна бързо към метрото на авеню „Клебер“. Изтича до входа, купи си билет и тръгна по перона. Беше препълнен. Още преди да беше огледал всички, един влак пристигна, спря и изчезна в тунела. Перонът опустя. Той се върна бавно в бистрото. Седна на същата маса. Полупразната чаша калвадос беше още там. Странно, че не бе прибрана. Келнерът веднага се дотътри.

— Извинете, господине, не знаех…

— Няма нищо — каза Равик. — Донесете ми още един калвадос.

— Още един ли? — Келнерът погледна недопитата чаша на масата. — Не бихте ли желали да изпиете първо този?

— Не, донесете ми друг.

Келнерът вдигна чашата и я помириса.

— Не е ли хубав?

— Нищо му няма, но искам друг.

— Добре, господине.

„Заблудих се — помисли Равик. — От този полузамъглен от дъжда прозорец; как би могло да се познае нещо през него?“ Той погледна пак през прозореца. Гледаше внимателно, като ловец, дебнещ из засада, наблюдаваше всеки минувач, но пред погледа му заедно с това минаваха като на филм призрачни, ясни спомени…

Берлин. Лятна вечер, 1934 година. Сградата на Гестапо. Кръв. Гола стая без прозорци. Силна светлина на електрически крушки; маса с кървави петна и ремъци за връзване; мъчителна яснота на мозъка, пробуждан многократно от безсъзнание с плискането на кофа вода; смазани бъбреци, толкова смазани, че вече не ги чувстваш; разкървавеното безпомощно лице на Сибила пред него; двама палачи в униформа, които я държат… и едно усмихнато лице, един глас, обясняващ приятелски какво ще стане с жената, ако не признае… Същата тази Сибила след три дни бе намерена уж обесена.

Келнерът дойде и остави чашата.

— Тази ракия е друга, господине. Дидие от Кан. По-стара е.

— Добре. Благодаря.

Равик изпи чашата. Извади пакет цигари от джоба си, взе една и я запали. Ръцете му все още трепереха. Той хвърли клечката на пода и поръча още един калвадос. Лицето, усмихнатото лице, което му се стори, че вижда преди малко… Трябва да е сбъркал. Невъзможно е Хааке да е в Париж. Невъзможно! Той прогони спомените. Безсмислено беше да се трови с тях, щом не е в състояние да направи нищо. Ще дойде ред и за това, когато там всичко се сгромоляса, когато ще може да се върне. Дотогава…

Повика келнера и плати. Но не можеше да престане да се взира във всеки минувач.

 

 

Седеше с Морозов в „Катакомбите“.

— Мислиш ли, че е бил той? — попита Морозов.

— Не. Но приличаше на него. Някаква дяволска прилика. Или паметта ми изневерява.

— Жалко, че си бил в бистрото.

— Да.

Морозов замълча.

— Човек става страшно неспокоен, нали? — каза той.

— Не. Защо?

— Защото не знае.

— Но аз знам.

Морозов не отговори.

— Призраци — каза Равик. — Мислех, че съм се отърсил вече от тях.

— Човек не се отърсва никога. Преживял съм същото. Особено в началото. През първите пет-шест години. И досега чакам трима, които са в Русия. Бяха седем души. Четирима умряха. Двамата бяха застреляни от партията. Чакам вече повече от двадесет години. От 1917. Един от тримата, които са живи и досега, трябва да е седемдесетгодишен. Другите двама са към четиридесет-петдесет. Надявам се тях поне да пипна. Заради баща ми.

Равик погледна Борис. Той беше над шестдесет години, но истински исполин.

— Ще ги хванеш — каза Равик.

— Да. — Морозов разтвори и събра отново големите си ръце. — Само това чакам и затова пазя живота си. Не пия вече толкова често. Кой знае колко време ще продължи. Искам да бъда и силен, защото не желая нито да ги застрелям, нито да ги убия с нож.

— И аз не искам.

Те помълчаха.

— Да изиграем ли един шах — предложи Морозов.

— Добре. Но не виждам свободна дъска.

— Отсреща професорът свършва играта си с Леви. И победи както винаги.

Равик отиде да вземе дъската и фигурите.

— Дълго играхте, професоре — каза той. — Цял следобед.

— Играта на шах е за мен удоволствие — кимна старецът. — Много по-голямо от картите. На карти човек зависи от случайността. А това не ти прави удоволствие. Да, шахът… Зад него се крие цял свят и докато играеш, забравяш другия навън. — Той вдигна възпалените си очи. — Който не е толкова съвършен.

Партньорът му Леви измърмори нещо неочаквано. После млъкна, обърна се изплашено и последва професора.

Играха две игри. След това Морозов стана.

— Трябва да отида да отворя, елитът на обществото ме зове. Защо не идваш вече в „Шехеразада“?

— Не знам. Просто случайно.

— Елате утре вечер.

— Утре не мога. Ще вечерям в „Максим“.

Морозов се ухили.

— Твърде нагло е за един емигрант като тебе без документи да се подвизава в най-елегантните локали на Париж.

— Това е единственото място, Борис, където си в безопасност. Ако се държиш като бежанец, скоро ща те пипнат. Би трябвало да знаеш твърде добре това като притежател на Нансенов паспорт.

— Вярно. С кого ще отидеш? С германския посланик ли? За да те закриля?

— С Кейт Хегстрьом.

Морозов подсвирна.

— С Кейт Хегстрьом? — каза той. — Върна ли се тя?

— Утре сутринта пристига от Виена.

— Чудесно! Тогава все пак ще те видя в „Шехеразада“.

— Може би не.

— Невъзможно — отсече Морозов. — „Шехеразада“ е главната квартира на Кейт Хегстрьом, когато е в Париж.

— Този път няма да е така. Тя идва, за да постъпи в болница, скоро ще я оперират.

— Точно затова и ще дойде. Нищо не разбираш от жени. — Морозов сви очите си. — Или може би не искаш тя да дойде?

— Сега си спомням, че не си идвал при нас, откакто ми изпрати онази жена. Жоан Маду. Изглежда, че не е само случайност.

— Глупости! Аз дори и не знаех, че тя е още при вас. Намери ли се работа за нея?

— Да. Отначало беше в хора. Сега изпълнява сама малък номер. Две-три песни.

— Посвикна ли малко?

— Разбира се. Защо не?

— Беше ужасно отчаяна, горката.

— Какво? — попита Морозов.

— Казах: горката.

Морозов се усмихна.

— Слушай, Равик — отвърна той бащински с такова изражение на лицето, от което лъхаше на степи, простор, трева и на което бе изписан безкраен житейски опит, — не говори глупости. Тази жена е същинска кучка.

— Какво? — попита Равик.

— Кучка. Не проститутка. А кучка. Ако беше руснак, щеше да разбереш.

Равик се засмя.

— Трябва да се е променила твърде много тогава. Довиждане, Борис, бог да те благослови.