Ерих Мария Ремарк
Триумфалната арка (5)

5

Съдържателят позна веднага Равик.

— Дамата е в стаята си — каза той.

— Можете ли да й съобщите, че я чакам тук?

— В стаята й няма телефон. Можете да се качите.

— В коя стая?

— Номер 27.

— Забравих й името. Как се казваше? Съдържателят ни най-малко не се изненада.

— Маду. Жоан Маду — добави той. — Но предполагам, че това не е истинското й име. Трябва да е псевдоним.

— Защо пък псевдоним?

— Записала се е като артистка. Пък и името звучи артистично, нали?

— Не знам. Познавах някога един артист, който се казваше Густав Шмид. Истинското му име беше Александер Мария граф фон Замбона. Густав Шмид му беше псевдоним. Съвсем не звучи артистично, нали? Съдържателят не искаше да се признае победен.

— Какво ли не става днес — заяви философски той.

— Не стават толкова много неща. Ако проследите историята, ще видите, че живеем в сравнително спокойни времена.

— Благодаря за такова спокойствие.

— И аз също. Но човек трябва да се утеши с каквото може. Номер двадесет и седем ли казахте?

— Да, господине.

Равик почука. Никакъв отговор. Той почука повторно и чу неясен глас. Когато отвори, видя жената. Тя седеше на леглото до стената. Беше облечена в тъмносиния костюм, в който я бе видял за пръв път. Не би изглеждала така изоставена, ако се бе излегнала небрежно по пеньоар. Но така облечена, макар че не очакваше никого и нищо, а просто по навик, който нямаше сега никакъв смисъл, беше някак си трогателна за Равик. Той бе свикнал с подобна гледка — виждал бе стотици емигранти, които седяха по същия начин безпомощни в чуждата страна. Седяха, сякаш се намират на островче несигурен живот, без да знаят къде да отидат и само навикът ги крепеше.

Той затвори вратата.

— Надявам се, че не ви безпокоя — каза той и веднага почувства колко безсмислени са тия думи. Какво би могло да безпокои тая жена? Нищо не можеше да я разтревожи вече. — Успяхте ли да уредите всичко — продължи той, като остави шапката си на стола.

— Да. Нямаше много неща за уреждане.

— Имахте ли някакви неприятности?

— Не.

Равик седна на единственото кресло в стаята. Пружините изскърцаха и той усети, че едната е счупена.

— Ще излизате ли? — попита после.

— Да. Малко по-късно. Така, без определена цел. Само за да изляза. Какво друго мога да направя?

— Нищо наистина. Така е най-добре — от първите дни. Имате ли познати в Париж?

— Не.

— Никого ли не познавате?

Жената повдигна отегчено глава.

— Никого, с изключение на вас, съдържателя, келнера и камериерката. — Тя се усмихна мрачно. — Не са много, нали?

— Не. А господин… — Равик се опита да си припомни името на покойника. Забравил го бе.

— Не — каза жената. — Рашински нямаше приятели тук или поне аз никога не съм ги виждала. Той се разболя веднага след пристигането ни.

Равик не възнамеряваше да остане дълго. Но като видя в какво положение е жената, промени решението си и запита:

— Вечеряли ли сте?

— Не. Но не съм и гладна.

— Яли ли сте изобщо днес?

— Да. На обед. През деня е по-леко. Вечер…

Равик се огледа. От малката гола стая лъхаше безнадеждност и студенина.

— Трябва да излезете от тази дупка — каза той. — Елате. Ще отидем да хапнем.

Той очакваше, че жената ще възрази. Изглеждаше потънала в безразличие, от което не може да я изтръгне. Но тя стана веднага и потърси шлифера си.

— Не може така — каза Равик. — Палтото ви е много тънко. Нямате ли нещо по-топло? Навън е студено.

— Преди малко валеше…

— Още вали, но е и студено. Не можете ли да облечете нещо под шлифера? Сако или поне пуловер?.

— Имам пуловер.

Тя отвори по-големия куфар. Равик забеляза, че не бе извадила почти нищо. Взе от куфара един черен пуловер, свали жакета си и го облече. Имаше високи, хубави рамене. След това взе баретата и облече жакета и шлифера.

— Добре ли е така?

— Много по-добре.

Слязоха по стълбата. Съдържателят го нямаше вече. До дъската с ключовете седеше портиерът. Той подреждаше писма и целият миришеше на чесън. Една пъстра котка седеше неподвижно до него и го наблюдаваше. — Все още ли не ви се яде нищо? — запита Равик, когато излязоха от хотела.

— Не знам. Може да хапна нещо малко.

Равик махна на едно такси.

— Добре. Ще отидем тогава в „Бел Орор“. Там човек не е необходимо да вечеря.

 

 

В „Бел Орор“ нямаше много посетители. Беше вече късно. Намериха маса в малката горна зала с ниския таван. Освен тях тук имаше само една двойка, която седеше до прозореца и ядеше сирене, и един самотен слаб мъж пред цяла планина от стриди. Келнерът дойде, огледа критично кариращата покривка и реши да я смени.

— Две студени водки — поръча Равик. — Ще пийнем и ще хапнем нещо — обърна се той към жената. — Мисля, че така ще е най-добре за вас. Този ресторант е прочут със своите ордьоври. Друго почти не сервират. Всъщност никой и не търси друго. Ордьоврите са разнообразни — топли и студени и много вкусни. Ще ги опитаме.

Келнерът донесе водката и извади бележника си.

— Една кана розе — каза Равик. — Имате ли анжу?

— Една кана анжу, розе. Разбира се, господине.

— Хубаво. Една голяма кана, лед и ордьовър.

Келнерът си отиде. Пред вратата той почти се сблъска в една жена с червена шапка с пера, която се изкачваше тичешком по стълбите. Тя го бутна настрана и се приближи към слабия мъж със стридите.

— Алберт! — извика тя. — Свиня такава…

— Шт — каза Алберт и се огледа.

— Никакво шт! — Жената сложи на масата мокрия си чадър и седна решително. Алберт не изглеждаше изненадан.

— Мила — заговори й той шепнешком.

— Да пием — предложи Равик, като се усмихна и вдигна чашата си. — Наздраве.

— Наздраве — отвърна Жоан Маду и отпи. Докараха количката с ордьоврите.

— Какво искате? — каза Равик, обръщайки се към Жоан. — Струва ми се, че ще е най-добре аз да ви избера.

Той напълни чинията и й я подаде.

— Ако не ви харесват, не ги изяждайте. Ще донесат и друго. Това е само началото.

След това напълни една чиния и за себе си и започна да яде, без да й обръща внимание. Изведнъж усети, че и тя яде. Той изчисти една лангуста и й я подаде.

— Опитайте. А сега малко домашен пастет. С препечен бял хляб. Така, не е лошо. И малко вино. Леко, тръпчиво и студено.

— Много се грижите за мене — каза жената.

— Да, като оберкелнер — засмя се Равик.

— Не. Вие наистина се грижите за мене.

— Не обичам да се храня сам. Това е всичко. Точно като вас.

— Не съм приятна компания.

— Напротив — отговори Равик. — За вечеря сте приятна компания. Първокласна дори. Не обичам бъбриви и шумни хора.

Той погледна към Алберт. Червената шапка с перата му обясняваше в този момент на висок глас защо е такава свиня, като при това чукаше ритмично с чадъра по масата. Алберт слушаше търпеливо.

— Виж, това не мога. — каза Жоан Маду, като се усмихна едва забележимо.

— Ето и втората количка. Веднага ли ще вземем нещо или предпочитате да изпушите първо една цигара.

— По-добре преди това една цигара.

— Добре. Днес имам други цигари, не с черен тютюн.

Той й поднесе огън. Тя се наведе и дръпна дълбоко. След това го погледна право в очите.

— Хубаво е да седиш така — каза тя и за момент му се стори, че ще заплаче.

Кафето си пиха в „Колизей“. Голямата зала срещу Елисейските полета беше препълнена, но те успяха да си намерят маса долу, в бара. Горната част на стените беше остъклена, а зад нея се люлееха папагали и прелитаха пъстри тропически птици.

— Решихте ли вече какво ще правите? — попита Равик?

— Не, още не.

— Нямахте ли нищо предвид, когато пристигнахте тук.

— Не, нищо определено — отвърна колебливо жената.

— Не ви разпитвам от любопитство.

— Знам. Мислите, че трябва да работя нещо. Това искам и аз. Повтарям си го всеки ден, но…

— Съдържателят ми каза, че сте артистка. Не го питах, но той ми каза това, когато запитах за името ви.

— Не си го спомняхте?

Равик вдигна глава. Тя го гледаше спокойно.

— Не — каза той. — Забравих бележката в хотела си, а в момента не можех да си спомня името ви.

— Сега знаете ли го?

— Да. Жоан Маду.

— Не съм добра артистка — каза жената. — Играех малки роли. И не съм играла почти нищо през последните няколко години. Не говоря добре френски.

— Какъв език говорите?

— Италиански. Там съм израснала. Също и малко английски и румънски. Баща ми беше румънец. Той е починал. Майка ми е англичанка. Живее все още в Италия, но не знам точно къде.

Равик почти не слушаше. Беше отегчен и не знаеше за какво да говори вече.

— Занимавали ли сте се и с нещо друго? — запита той, само за да каже нещо. — Освен второстепенни роли, какво още сте играли?

— Само това, което влиза в тях. Малко танци и пеене.

Равик я погледна недоверчиво. Не изглеждаше подходяща за такива роли. Беше бледа, невзрачна, непривлекателна. Дори не приличаше на артистка. И без друго това беше твърде широко понятие.

— С това може по-лесно да пробиете тук — каза той. — За него не е необходимо да говорите перфектно езика.

— Да. Но най-напред трябва все пак да намеря нещо. А това не е лесно, когато не познаваш никого.

„Морозов — помисли изведнъж Равик, — «Шехеразада». Разбира се. Той трябва да знае.“ Тази мисъл го съживи. Морозов го бе тласнал към тази мрачна вечер — затова ще му предаде жената и Борис ще трябва да докаже на какво е способен.

— Знаете ли руски?. — запита Равик.

— Малко. Няколко цигански песни. Те приличат на румънските. Защо?

— Познавам човек, който разбира от тия работи. Би могъл да ви помогне евентуално. Ще ви дам адреса му.

— Не мисля, че има смисъл. Импресарията са навред едни и същи. Препоръките не помагат много.

„Смята, че искам да се освободя набързо от нея“ — помисли Равик. И понеже това беше вярно, запротестира.

— Човекът, когото имам предвид, не е импресарио. Той е портиер на „Шехеразада“, руски бар на Монмартр.

— Портиер ли? — Жоан Маду вдигна глава. — Това е друго — каза тя. — Портиерите са много по-добре осведомени от импресарията. Оттук може да излезе нещо. Познавате ли го добре?

— Да.

Равик я погледна учудено. Тя бе заговорила изведнъж като професионалистка. „Бързо реагира“, помисли си.

— Приятел ми е — каза после. — Името му е Борис Морозов и от десет години е в „Шехеразада“. Имат винаги богата програма и менят често номерата. Той е в добри отношения с управителя. Ако няма работа за вас в „Шехеразада“, сигурно ще може да намери нещо друго. Искате ли да опитате?

— Да. Кога?

— Най-добре ще е към девет часа вечерта. Тогава няма още много хора и той ще има време за вас. Ще го предупредя. — Равик си представи лицето на Морозов. Почувства се изведнъж по-добре. Чувството за отговорност, което той все още изпитваше към тая жена, беше изчезнало. Направил бе, каквото може, сега всичко зависеше от нея. — Изморена ли сте? — попита той.

— Не съм изморена — каза Жоан Маду, като го погледна право в очите. — Но знам, че не ви е особено приятно да седите тук с мен. Дойдохте от състрадание и аз съм ви благодарна за това. Изведохте ме от стаята, разговаряхте с мен. Това е много, защото дни наред не бях разменила с никого нито дума. Сега ще си отида. Направихте твърде много за мен през цялото това време. Какво щях да направя без вас?

„Господи — помисли Равик, — сега ще започнат благодарностите!“ Той погледна неловко стъклената стена отсреща. Един гълъб се опитваше да привлече вниманието на някакъв папагал. Но той бе толкова отегчен, че дори не трепна. Продължи си да яде, пренебрегвайки го напълно.

— Не бе от състрадание.

— А от какво?

Гълъбът се отказа от намерението си. Той отхвръкна от широкия гръб на папагала и почна да си чисти перушината. Папагалът вдигна равнодушно опашка и се изцвъка.

— Да изпием по чаша хубав, стар коняк — каза Равик. — Това е най-добрият отговор. Но повярвайте ми — аз не съм чак такъв филантроп. Много вечери прекарвам съвсем сам. Мислите ли, че това е особено интересно?

— Не, но аз съм лош партньор. А това е още по-неприятно.

— Отдавна съм се отказал да си търся партньор. Ето коняка ви. Наздраве.

— Наздраве.

Равик остави чашата си.

— Така! А сега да оставим тази менажерия. Сигурно не искате още да си ходите в хотела, нали?

Жоан Маду поклати отрицателно глава.

— Добре. Да отидем другаде тогава. Да отидем в „Шехеразада“. Ще пийнем там по нещо. И двамата имаме нужда от това — а същевременно ще видите и заведението.

 

 

Беше към три часа през нощта. Те стояха пред хотел „Милано“.

— Достатъчно ли пихте? — попита Равик.

Жоан Маду се поколеба.

— Докато бяхме в „Шехеразада“, мислех, че съм пила достатъчно. Но сега, като видях тая врата, разбирам, че не е така.

— Това може да се поправи. Може би тук, в хотела, ще намерим нещо. Ако не, ще купим една бутилка от някое заведение. Елате.

 

Тя погледна него, след това вратата. И каза решително:

— Добре. — Но продължаваше да стои на мястото си, — Да се кача там — добави, — в оная празна стая…

— Аз ще дойда с вас. Ще вземем и една бутилка. Портиерът се събуди.

— Имате ли нещо за пиене? — запита Равик.

— Коктейл с шампанско? — предложи веднага портиерът с делови тон, като се прозяваше.

— Благодаря. Нещо по-силно. Бутилка коняк.

— Курвоазие, Мартел, Енеси, Бискит, Дюбоне?

— Курвоазие.

— Добре, господине. Ще отворя бутилката и ще ви я донеса горе.

— Взехте ли ключа? — попита Равик, като се качваха.

— Стаята не е заключена.

— Така може да ви откраднат парите и документите.

— Това може да се случи, дори ако я заключвам.

— Вярно, при тези брави. Макар че няма да е толкова лесно.

— Може би. Но не бих искала да се връщам сама и да отключвам вратата на празна стая — сякаш отваряш гроб. Достатъчно е, че трябва да вляза в стаята, където ме чакат само няколко куфара.

— Никъде нищо не ни чака — каза Равик. — За всичко сами трябва да се грижим.

— Възможно е. Но понякога поне имаме милостиви илюзии. А тук няма нищо…

Жоан Маду хвърли баретата и шлифера си на леглото и погледна Равик. Очите й бяха светли и големи, сякаш замръзнали в гневно отчаяние на бледото й лице. Тя постоя така за миг. След това започна да се разхожда напред-назад из малката стая с големи крачки и ръце в джобовете, като отмяташе гъвкаво снага при всяко обръщане. Равик я наблюдаваше внимателно. Придобила бе изведнъж такава сила и необуздана пъргавина, че стаята й беше тясна.

Някой почука. Портиерът донесе коняка.

— Ще желаят ли господата да хапнат нещо? — попита той. — Студено пиле, сандвичи…

— Излишно губене на време. — Равик плати и го отпрати. След това наля две чаши.

— Ето. Просто и варварско — но в тежки ситуации колкото е по-първобитно, толкова е по-добре. Изискаността е за спокойни времена. Изпийте чашата.

— А после?

— После ще изпиете още една.

— Опитвала съм. Но не помага. Не е хубаво да си пиян, когато си сам.

— Трябва само достатъчно да си се напил. Тогава всичко е наред.

Равик седна на тясната и разклатена кушетка, която се намираше до стената, напречно на леглото. Не бе я видял по-рано.

— Тук ли беше тази кушетка, когато се нанесохте? — попита той.

Тя поклати глава.

— Аз накарах да я внесат. Не можех да спя в леглото. Може да ви се струва смешно. Да се събличам, да си лягам и така нататък… Защо? Сутрин и през деня ти се струва възможно. Но нощем…

— Трябва да си намерите работа. — Равик запали цигара. — Жалко, че не намерихме Морозов. Не знаех, че днес има почивен ден. Идете утре вечер към девет часа. Сигурен съм, че ще ви намери нещо. Най-малкото някаква работа в кухнята. Така ще бъдете заета нощем. Това искате, нали?

— Да. — Жоан Маду престана да се разхожда. Изпи коняка си и седна на леглото. — Всяка нощ излизах навън. По-леко ми бе, когато ходех. Но щом седнех, имах чувството, че таванът ще ми падне върху главата…

— А не са ли ви закачали по улиците? Не са ли ви открадвали нещо?

— Не. Едва ли приличам на човек, който има какво да му се открадне. — Тя подаде на Равик празната си чаша. — А колкото до другото? Често очаквах да ми се случи нещо. Поне да ме заговори някой. Да престана да съм нищо, да ме погледнат очи, а не само тези камъни. Да не скитам като бездомник. Като човек от друга планета. — Отметна косата си назад и взе подадената от Равик чаша. — Не знам защо разправям това — добави после. — Не исках да го правя. Може би защото толкова дни нямаше с кого да продумам.

Или защото за пръв път днес… — Тя млъкна. — Не ме слушайте…

— Аз пия — каза Равик. — Говорете, каквото искате. Нощ е. Никой не ви слуша. Аз чувам само своя собствен глас. Утре всичко ще бъде забравено.

Той се облегна. Някъде в зданието шумеше вода. Нещо изтрака в радиатора, дъждът все още чукаше леко по прозореца.

— Когато човек се прибере и угаси светлината… мракът го поглъща, както хлороформът прониква в тампон от памук, а после, когато светне отново и почне да гледа, да гледа…

„Трябва да съм пиян — помисли Равик. — Този път по-рано от обикновено. Или може би това е от слабата светлина. Или я от двете. Но тази жена не е вече същото незначително, повехнало създание. Друга е. Появиха се внезапно очи, лице. Нещо ме гледа. Трябва да са призраци. Отражение на нежния огън зад челото ми, който я е озарил. Първият плам на опиянението.“

Той не слушаше какво говори Жоан Маду. Всичко това му беше известно н вече не го интересуваше. Самота — вечният припев в живота. Ни по-добър, ни по-лош. Прекалено много говореха за нея. Човек е сам винаги и никога. Внезапно прозвуча цигулка — някъде там в полумрака. После изплува една градина на хълмовете край Будапеща. Тежък мирис на кестени. Вятър. Мечти, кацнали на рамото като млади кукумявки със светнали в тъмнината очи. Нощта, в която никога не се стъмва. Часът, в който всички жени са прекрасни. Нощните пеперуди бяха разтворили големите си кафяви крила.

Той вдигна глава.

— Благодаря — каза Жоан Маду.

— Защо?

— Защото ме оставихте да говоря, без да ме слушате. Помогна ми. Имах нужда от това.

Равик кимна. Забеляза, че чашата й отново е празна.

— Добре — каза той. — Ще ви оставя бутилката.

После стана. Стая. Жена. И нищо повече. Бледо лице, което не излъчваше вече светлина.

— Наистина ли си отивате? — запита Жоан Маду. И се огледа, като че в стаята й се е скрил човек.

— Ето ви адреса на Морозов. И името му, за да не го забравите. Утре вечер в девет.

Равик записа нещо на блока с рецепти. След това откъсна листа и го сложи на куфара.

Жоан Маду стана. Взе шлифера и баретата си. Равик я погледна.

— Няма защо да ме изпращате.

— Нямах това предвид. Просто не желая да остана тук сега. Трябва малко да поскитам.

— И все пак ще трябва да се върнете. Пак ще се повтори същото. Защо не останете? Сега поне преодоляхте влизането.

— Скоро ще се съмне. Когато се върна, ще е вече светло. И така ще ми е по-леко.

Равик отиде към прозореца. Продължаваше да вали. На жълтеникавата светлина на уличните лампи дъждовните капки се люшкаха като мокри, посребрели къдрици.

— Елате да изпием по още една чаша, а след това ще си легнете. Не е време за разходки.

Той взе бутилката. Жоан Маду застана изведнъж до него.

— Не ме оставяйте — каза бързо и настойчиво, бе толкова близо до него, че почувства дъха й. — Не ме оставяйте сама тази нощ! Не знам защо. Но не ме оставяйте сама тази нощ. Утре ще имам смелост, но днес не мога да остана сама; чувствам се уморена, слаба, изхабена, нямам ни капка сила; не трябваше да ме извеждате тази вечер… Сега не мога да остана сама.

Равик остави внимателно бутилката на масата и освободи ръката си от нейната.

— Понякога се налага да свикнем с много нещо, моето момиче — каза той и погледна кушетката. — Може да спя тук. Няма смисъл да ходя другаде. Трябва само да поспя няколко часа. Утре в девет часа имам операция. Мога да спя и тук. Това не ще е първото ми нощно дежурство. Доволна ли сте?

Тя кимна утвърдително, все още застанала до него.

— Трябва да изляза в седем и половина. Дяволски рано. Ще ви събудя.

— Няма значение. Аз ще стана, ще ви приготвя закуска. Всичко…

— Нищо няма да правите — каза Равик. — Ще закуся в близкото кафене, като всеки разумен работник: кафе с ром и кифли. Всичко останало ще свърша в болницата. Ще ми е приятно да поискам от Йожени да приготви банята. Добре, оставам тук. Две загубени души през ноември. Легнете си на леглото, ако искате; аз мога да сляза при стария портиер, докато се приготвите.

— Не — каза Жоан Маду.

— Няма да избягам. Освен това ще имаме нужда от някои неща. Възглавница, одеяло и така нататък.

— Сега ще му позвъня.

— Мога и аз да го направя. — Равик потърси Звънеца. — Това е мъжка работа.

Портиерът дойде бързо. Носеше още една бутилка коняк.

— Надценявате ни — каза Равик. — Много ви благодаря. Но ние сме от следвоенното поколение. Едно одеяло, една възглавница и един-два чаршафа. Ще остана да спя тук. Навън е много студено и вали силен дъжд. Едва от два дни съм станал след тежка пневмония. Ще го направите ли?

— Разбира се, господине. Така си и мислех.

— Добре. — Равик запали цигара. — Ще изляза малко в коридора. Да погледам обувките пред вратите. Това отдавна ми е любимо занимание. Няма да избягам — каза той, като забеляза изражението на Жоан Маду. — Не съм целомъдреният Йосиф. Пък и няма да зарежа тук палтото си.

 

 

Портиерът се върна с исканите вещи. Спря се внезапно, когато видя Равик в коридора. Лицето му светна.

— Рядко ще видиш подобно нещо — каза той.

— И аз рядко го върша. Само на рождени дни и на Коледа. Дайте ми нещата. Аз ще ги занеса. Какво е това?

— Грейка, господине, нали сте боледували от пневмония.

— Чудесно. Но аз топля дробовете си с коняк. — Равик извади няколко банкноти от джоба си.

— Сигурно нямате пижама, господине. Аз ще ви донеса.

— Благодаря, братко — каза Равик, като погледна стареца. — Сигурно ще ми е малка.

— Напротив, непременно ще ви стане. Съвсем нова. Между нас казано, един американец ми я подари навремето. Подарък му била от една дама. А аз не нося пижами. Спя с нощница. Затова е съвсем нова, господине.

— Добре, донесете да я видя.

Равик почака в коридора. Пред вратите имаше три чифта обувки. Един чифт високи обувки с ластик отстрани. Откъм вратата, пред която бяха поставени, се чуваше ужасно хъркане. Другите два чифта бяха едни тъмнокафяви мъжки половинки и дамски лачени обувки с високи токове и каишки. Тези два чифта бяха оставени пред една врата и изглеждаха странно самотни, при все че бяха заедно.

Портиерът донесе пижамата. Беше наистина великолепна. Синя изкуствена коприна на златни звезди. Равик я разгледа мълчаливо. Разбираше американеца.

— Великолепно, нали? — попита гордо портиерът.

Пижамата беше нова. Още в кутия от магазина „Лувър“, откъдето бе купена.

— Жалко — каза Равик. — Бих желал да видя дамата, която я е избрала.

— Можете да вземете пижамата за тая нощ, господине. Без да я купувате.

— Колко ви дължа?

— Колкото обичате.

— Не сте ли французин?

— Французин съм. От Сен Назер.

— Тогава американците са ви развалили. А пижамата струва и повече.

— Радвам се, че ви хареса, господине. Лека нощ. Утре ще я взема от госпожата.

— Лично ще ви я предам утре заран. Събудете ме в седем и половина. Но почукайте тихо. Ще ви чуя. Лека нощ.

 

 

— Погледнете — каза Равик на Жоан Маду, като й показа пижамата. — Като Дядо Коледа. Този портиер е истински магьосник. Но ще я облека. За да станеш смешен, не трябва само смелост, но и липса на стеснителност.

Той постла одеялата на кушетката. Все едно му беше дали ще нощува в хотела, или тук. В коридора бе открил една сносна баня, а от портиера бе получил нова четка за зъби; останалото нямаше значение. Жената беше за него нещо като пациент.

Наля коняк в една водна чаша и я сложи до леглото заедно с една от донесените от портиера малки чаши.

— Мисля, че това ще ви е достатъчно — каза той. — Така ще е по-добре, вместо да ставам и да ви наливам. А бутилката и другата чаша ще взема при себе си.

— Малката чаша не ми трябва. Мога да пия направо от другата.

— Още по-добре.

Равик се настани на кушетката. Доволен беше, че жената не се интересуваше дали му е удобно. Постигнала беше това, което желаеше, и, слава Богу, не му се натрапваше с излишни грижи.

Той напълни чашата си и остави бутилката на пода.

— Наздраве.

— Наздраве. И благодаря.

— Така стана по-добре. Никак не ми се щеше да излизам в този дъжд.

— Още ли вали?

— Да.

Лекото почукване на дъжда нарушаваше тишината — сякаш нещо сиво, нерадостно и неопределено, нещо по-тъжно от самата скръб, един далечен, неясен спомен искаше да влезе, тласкан от някаква безкрайна вълна, която се опитваше да отнесе и зарови отново онова, което бе заличила и забравила на някакъв далечен остров — частица човечност, светлина и размисъл.

— Нощ само за пиене.

— Да… но ужасна, ако си сам.

Равик замълча за миг. После каза:

— Трябва да свикнем. Всичко, което по-рано ни даваше сили, вече е унищожено. Ние сме се разпиляли сега като стъклени мъниста на скъсан гердан. Няма за какво да се хванеш. — Той наля отново чашата си. — Като момче една нощ спах на една ливада. Беше през лятото и небето беше съвсем ясно. Преди да заспя, видях на хоризонта „Орион“, застанал точно над мене. Не мога да забравя това. Учил бях, че земята е планета и се върти. Знаех го обаче от книгите и както става в такива случаи, не се бях замислял много. Тогава почувствах за пръв път, че това е истина. Усетих как земята мълчаливо лети в безкрайните простори. Почувствах го така осезателно, че просто понечих да се хвана за нещо, за да не изхвръкна при летенето й. Това чувство се дължеше вероятно на внезапното пробуждане от дълбокия сън, когато погледнах към безкрайното, променено небе. Лишен за миг от опората на спомена и навика, изведнъж ми се стори, че земята не е така твърда, и оттогава тя за мен си остана такава.

Той изпи чашата си.

— Това прави живота ни в някои отношения по-труден, а в много други — по-лек. — Погледна към Жоан Маду. — Не знам дали ви се спи. Ако сте уморена, просто не ми отговаряйте.

— Не съм се изморила още, но скоро ще стане и това. В съзнанието ми има още нещо будно. Будно и студено.

Равик остави бутилката на пода до кушетката. От топлината на стаята в него бавно проникваше мрачна умора. Появиха се призраци. Запляскаха с криле. Странна стая, нощ, а навън дъждът чукаше монотонно като далечни барабани — една колиба с малка искрица светлина на ръба на хаоса, едно пламъче сред безсмислената пустиня, едно непознато лице, което говори…

— Изпитвали ли сте и вие същото? — запита той. Тя помълча.

— Да. Но не точно това. По-друго. Когато се случваше да не говоря по цели дни с никого и да скитам по цели нощи — виждайки навред хора, които имат нещо скъпо, запътили са се нанякъде, имат свой дом. Само аз си нямах. Тогава всичко почваше да ми се струва недействително, като че съм удавник, който върви из чужд град под водата…

Някой се качваше навън по стълбите. Издрънкаха ключове. Изтрака врата. Веднага след това шурна чешмата.

— Защо стоите в Париж, като не познавате никого? — попита Равик. Чувстваше, че му се доспива.

— Не знам. Къде другаде бих могла да отида?

— Няма ли при кого да се върнете?

— Не. Човек никога не може да се върне.

Вятърът плисна рой дъждовни капки по прозореца.

— Защо дойдохте в Париж? — попита Равик.

Жоан Маду не отговори. Той помисли, че е заспала.

— Дойдохме с Рашински в Париж, защото искахме да се разделим — каза най-после тя.

Равик не се изненада. Има часове, когато човек не се изненадва от нищо. Човекът, който току-що се прибра в съседната стая, започна да повръща. Откъм вратата се чуваха глухите му хълцания.

— Защо бяхте толкова отчаяна тогава? — попита Равик.

— Защото той умря. Защото внезапно изчезна! Безвъзвратно! Нищо вече не може да се направи! Разбирате ли ме? — Жоан Маду се надигна в леглото и впери очи в Равик.

— Да — отвърна той и помисли: „Не е вярно. Не защото е умрял, а защото те е оставил, преди ти да можеш да го оставиш. Защото те е напуснал, преди да се приготвиш за това.“

— Аз… бих се държала другояче към него… Аз бях…

— Забравете това! Безсмислено е да се съжалява за нещо на тоя свят. Нищо на този свят не може да са върне и да се поправи. Иначе всички щяхме да бъдем светци. Животът няма за цел да ни прави съвършени. Съвършенството е за музеите.

Жоан Маду не отговори. Равик я видя, че изпи няколко глътки и пак легна. Имаше още нещо… На беше толкова уморен, че не можеше да мисли вече. А му беше и безразлично. Спеше му се. Утре щеше да оперира. Нищо вече не го интересуваше. Той остави празната чаша на пода до бутилката. „Странно докъде стигаш понякога в мислите си“ — му мина през ума.