Ерих Мария Ремарк
Триумфалната арка (16)

16

Светлина. Само светлина. Тя долиташе от кръгозора като бяла мъгла между тъмната синева на морето и светлосиньото небе. Едновременно бездиханна и запъхтяна, сияеща и отразяваща, обзета от едничката радост, че свети, блести и препуска из простора…

„Как само огражда главата й — помисли Равик. — Като безцветен ореол. Простор без перспектива. Как се лее над раменете й! Мляко от Ханаан, копринена паяжина от лъчи: никой не може да изглежда гол в такава светлина. Кожата я поглъща и отразява, както скалите — морето. Светлинна пяна, прозрачна мъгла, тъничка дреха от сияйна мараня…“

— Откога сме тук? — попита Жоан.

— От осем дни.

— Които са като осем години. Не намираш ли?

— Не — каза Равик. — Като осем часа. Осем часа и три хиляди години. Тук, където стоиш ти, е седяла преди три хиляди години някоя млада етруска жена, вятърът е веел по същия начин откъм Африка и гонел светлината през морето.

Жоан клекна на скалата до него.

— Кога ще трябва да се върнем в Париж?

— Ще разбера тази вечер в казиното.

— Печелим ли?

— Недостатъчно е.

— Играеш така, сякаш не ти е за пръв път. Всъщност в това няма нищо чудно. Аз не знам нищо за теб. Защо крупието те поздрави, като че си някой богат фабрикант на оръжие?

— Защото ме сметна за такъв.

— Не е вярно. И ти го познаваш.

— По-учтиво беше да се престоря, че го познавам.

— Кога си бил тук за последен път?

— Не знам. Идвах веднъж преди много години. Колко си почерняла. Трябва винаги да имаш такъв тен.

— Тогава ще трябва тук да живея.

— Искаш ли?

— Не за постоянно. Но бих желала да живея винаги така, както сега. — Тя отметна косата си на раменете. — Сигурно ме намираш много повърхностна, нали?

— Не — каза Равик.

Тя се усмихна и се обърна към него.

— Знам, че съм повърхностна, мили, но толкова рядко ни се случва да сме такива в този дяволски труден живот. Преживяхме достатъчно войни, глад, въстания, революции и инфлации, а нямаме сигурност, безгрижие, спокойствие и свободно време. Сега казваш, че ще има нова война. Колко по-лек е бил наистина животът на родителите ни, нали, Равик!

— Да.

— Имаме само този кратък живот, а той отминава… — Сложи ръце върху топлата скала. — Аз не струвам кой знае колко, Равик. Не държа да живея в някоя историческа епоха. Искам да бъда щастлива. Животът да не е толкова тъжен и труден. И нищо повече.

— Кой не иска това, Жоан?

— И ти ли?

— Разбира се.

„Тази синева — помисли Равик. — Тази почти безцветна синева на кръгозора, където небето се слива с морето, тази буря от морските дълбини чак до зенита, отразяваща се в очите, по-сини тук, отколкото в Париж.“

— Ех, да беше така — каза Жоан.

— Че то и сега е така.

— Да, в момента, за няколко дни, след това ще се върнем пак в Париж, в бара, където нищо не се променя, в мръсния хотел…

— Преувеличаваш. Твоят хотел не е мръсен. Мръсен е моят. С изключение на стаята ми.

Вятърът развяваше косите й.

— Морозов казва, че си прекрасен лекар. Жалко, че си в такова положение. Иначе щеше да печелиш много пари, особено като хирург. Професор Дюран…

— Откъде се сети за него?

— Идва понякога в „Шехеразада“. Оберкелнерът Рене казва, че не помръдва и пръста си за по-малко от десет хиляди франка.

— Рене е добре осведомен.

— Понякога правел по две-три операции на ден. Имал чудесна къща, кола „Пакард“…

„Странно — помисли Равик. — Изражението й не се промени. Напротив, то дори е по-привлекателно сега, когато говори тия стари женски глупости. Прилича на амазонка с морски очи, която проповядва банкерски идеали, подтиквана от инстинкта за продължение на рода. Но няма ли право? Не е ли винаги права такава красота? И не е ли всякога оправдана?“

Той видя, че моторницата приближава сред вълни от бяла пяна. Не мръдна от мястото си; знаеше защо идва.

— Приятелите ти идват — каза той.

— Къде са? — Жоан бе вече забелязала лодката. — Защо да са мои приятели? — попита тя. — Те са всъщност повече твои. Познават те от по-отрано, отколкото мен.

— Десет минути по-рано…

— Все пак по-отдавна.

— Добре, Жоан — засмя се Равик.

— Не съм длъжна да отида. Много просто. Няма да отида.

— Не, разбира се.

Равик се изтегна на скалата и затвори очи. Слънцето се превърна изведнъж в топло златисто одеяло. Той знаеше какво ще последва.

— Не сме много учтиви — каза след малко Жоан.

— Влюбените никога не са учтиви.

— Хората идват заради нас. Да ни вземат. Ако не искаме да се разходим, трябва поне да слезеш долу и да им кажеш.

— Добре. — Равик полуотвори очи. — Да не усложняваме нещата. Ти ще слезеш и ще им кажеш, че аз имам работа, и ще отидеш да се разходиш с тях. Също като вчера.

— Думата „работа“ звучи странно. Кой работи тук? Защо не дойдеш с нас? Те те обичат. Бяха разочаровани, че вчера не дойде.

— Господи! — Равик отвори очи. — Защо всички жени обичат тия глупави разговори! Ти искаш да се разходиш; аз нямам моторница; животът е кратък; тук сме само за няколко дни; защо трябва да се пиша великодушен и да те карам да правиш нещо, което така и така ще направиш? Само за да ти е по-приятно?

— Няма защо да ме караш. Аз мога и сама.

Тя го погледна. Очите й светеха със същия силен блясък; само устните й се свиха за миг — гримасата мина толкова бързо през лицето й, че Равик можеше да допусне, че се е заблудил. Но знаеше, че не се е заблудил.

Морето удряше с грохот скалите на кея и ги обливаше с рой бисерни капки, които вятърът отнасяше в простора. Тръпки побиваха Равик, когато докосваха тялото му.

— Това беше твоята вълна — каза Жоан. — Твоята вълна от приказката, която ми разказа в Париж.

— Спомняш ли си я?

— Да. Само че ти не си скала. А бетонен блок.

И тръгна към пристана, понесла сякаш цялото небе на прекрасните си рамене. „Намери оправдание. Ще седне в бялата лодка, вятърът ще развява косите й… А аз съм идиот, че не отивам с тях — помисли Равик. — Но не съм още подходящ за тази роля. И това е глупаво самолюбие от забравените дни. Истинско донкихотство — но какво друго ми е останало? Цъфнали смокини в лунни нощи, мъдростта на Сенека и Сократ, цигулковият концерт на Шуман и старото предчувствие, че ще загубя нещо.“

Чу гласа на Жоан, долитащ отдолу. След това долови глухото бръмчене на мотора. Не стана. Знаеше, че тя ще седне на кърмата. Някъде в морето имаше островче с манастир. Оттам се чуваше понякога да кукуригат петли. Колко е червено слънцето, когато го гледаш със затворени очи! Приятни са поляните на младостта, поруменели от цветята на очакващата кръв. Старата Люлчина песен на морето. Камбаните на Винета. Вълшебното щастие да не мислиш за нищо. Той заспа почти веднага.

 

 

Следобед отиде да вземе колата от гаража. Един „Талбот“, който Морозов бе наел и му бе дал в Париж. С него бяха дошли дотук.

Той отиде да се разходи край брега. Денят беше ясен, дори прекалено ясен. Отиде през Корниш до Ница и Монте Карло, а оттам до Вилфранш. Обичаше малкото старо пристанище и поседя известно време пред едно бистро на кея. Обиколи бавно градината пред казиното на Монте Карло и гробището на самоубийците, издигнато високо над морето, потърси един гроб и дълго стоя усмихнат пред него. Мина през тесните улици на старата Ница и през новата част на града, през площадите с паметници; след това мина през Кан и отиде до червените скали, където рибарските селца носят библейски имена.

Забрави Жоан. Забрави и себе си. Просто се отдаде на светлия ден, на тризвучието на слънце, море и суша, покрило крайбрежието с цветя, докато планинските шосета над него бяха още отрупани със сняг. Дъжд заплашваше Франция, буря тътнеше над Европа — а това тясно крайбрежие дори не искаше да знае за тези неща. То изглеждаше забравено; животът туптеше тук другояче; и докато сушата зад него посивяваше в мъглата на страданието, предчувствията и опасностите, тук грееше слънце, небето беше ясно и в неговото сияние се вливаше последната пяна на умиращия свят.

Кратък танц на комари и мушици около последната светлина — безсмислен като всеки техен танц, глупав като леката музика в кафенетата… Един излишен свят, ненужен като пеперуди през октомври с вече смразени летни сърчица, продължаващ да танцува, да бъбри, да флиртува, да люби и да изневерява, самоизмамващ се до появата на сърпа и зимните ветрове.

Равик сви с колата до Сен Рафаел. Малкото четвъртито пристанище беше пълно с платноходки и моторници. Кафенетата на кея бяха разпънали пъстри чадъри. Край масите седяха обгорели от слънцето жени. „Как всичко се връща — помисли Равик, — приятният и лек живот, веселото изкушение, волността, играта, как всичко се връща, независимо колко отдавна е било.“ Той бе водил някога също живот на пеперуда и смяташе това за напълно нормално. Колата излетя от завоя на улицата към сияйния залез.

 

 

Върна се в хотела, където намери бележка от Жоан. Беше се обадила, за да съобщи, че няма да се върне за вечеря. Слезе до „Райската скала“. Имаше малко посетители за вечеря. Повечето бяха в Жуан-ле-Пен и Кан. Седна на терасата, построена в скалата като корабна палуба. Долу се чуваше прибоят. Вълните изникваха откъм залеза, тъмночервени и зеленосини, превръщаха се в златисточервени и оранжеви, понасяха тъмнината на острите си върхове към скалите и ги разбиваха на многоцветна пяна.

Равик седя дълго на терасата, чувстваше хлад и дълбока самота. Виждаше ясно и без вълнение какво ще се случи. Можеше да го отложи за известно време. Имаше предостатъчно хитрости. Той ги знаеше, но нямаше да ги използува. Беше вече много късно. Те са за по-незначителни случаи. Оставаше му само едно: да се справи със станалото. Честно, без измама и притеснения.

Вдигна срещу светлината чашата бистро и леко провансалско вино. Хладна нощ, шум на море, небе, изпълнено със смеха на раздялата със слънцето и звънчетата на далечните звезди… „А аз целият съм скован от студ — помисли той, — един прожектор, който пронизва безгласните месеци на бъдещето, плъзва се по тях и ги оставя в мрака; съзнавам всичко това все още без мъка, но разбирам, че няма да остане така, виждам отново живота си като тази прозрачна чаша в ръката му, пълна с чуждестранно вино, което няма да се запази и ще се превърне във вкиснат оцет на покварена страст.“

Това нямаше да трае дълго. Прекалено ясно прозираше началото на друг живот, за да можеше да съществува. То се обръщаше невинно и безцеремонно като растение към светлината, към изкушенията и простото многообразие на по-веселия живот. Искаше бъдеще — а той можеше да му предложи само частица от това малко настояще. Нищо още не бе се случило. Но това не беше и необходимо. Нещата се решават много по-рано. Обикновено човек забелязва това и взема шумния край за решение; а то е било постигнато мълчаливо много месеци по-рано.

Равик изпи чашата. Виното сякаш бе друго. Той си наля още една и я изпи. И този път виното му се стори леко, с приятен мек вкус.

Играеше спокойно и на малки суми, чувстваше още хлад и знаеше, че докато това продължава, ще може да печели. Заложи на последните дванадесет, на двадесет и седем каре и на двадесет и седем. След един час бе спечелил вече три хиляди франка. Удвои сумата на карето и заложи и на четворката.

Забеляза Жоан още при влизането й. Беше с друга рокля; върнала се бе, значи, в хотела непосредствено след неговото излизане. Бе с двамата мъже, които бяха дошли да я вземат с моторницата. Белгиецът Льо Клер и американецът Нюджент. Жоан беше много хубава. Бе в бяла вечерна рокля на големи сиви цветя; Купил й я бе един ден преди да заминат. Когато я видя, тя се втурна щастлива към нея. „Откъде разбираш толкова много от вечерни рокли? — попита тя. — Тази е много по-хубава от моята.“ След топа добави: „И по-скъпа.“ „Птичка — помисли той, — все още кацнала на моя клон, но готова да отлети…“

Крупието бутна няколко жетона към него. Каретата печелеха. Той отдели печалбата и остави залога. Жоан отиде към масата за бакара. Не знаеше дали го е забелязала — няколко души, които не играеха, я проследиха с поглед. Тя се движеше винаги така, като че върви срещу лек вятър и без определена цел. Обърна се и каза нещо на Нюджент… Равик почувства внезапно желание да блъсне жетоните, да напусне зелената маса, да стане и да отведе по-скоро Жоан далеч от тези хора, от това място, на някой остров, може би на острова край Антиб, да я откъсне от всичко и да я запази за себе си…

Заложи отново. Излезе седмицата. Островите не отделят. За сърдечните тревоги няма граници, човек загубва най-лесно това, което държи в ръце — никога това, което оставя. Топката бавно се спря. Дванадесет. Заложи отново.

Когато вдигна глава, срещна погледа на Жоан. Тя бе застанала от другата страна на масата и го гледаше. Кимна й с усмивка. Тя продължаваше да го гледа втренчено. Равик посочи рулетката и вдигна рамене. Деветнадесет.

Заложи и вдигна отново глава. Жоан не беше вече отсреща. Той направи усилие да остане на мястото си. Извади цигара от пакета. Един прислужник му поднесе огън. Беше облечен в униформа, плешив и с шкембе.

— Времената се промениха — промълви той.

— Да — отвърна Равик. Не познаваше тоя човек.

— В двадесет и девета година беше съвсем друго.

— Да…

Равик не помнеше вече дали е идвал в Кан през 1929 г. или човекът просто си приказва. Той видя, че четворката е излязла, без да я забележи, и се помъчи да се съсредоточи повече. Но изведнъж му се стори, че е глупаво да играе с няколко франка, за да може да остане още няколко дни. Защо? Защо бе дошъл изобщо тук? Само от тази проклета слабост, от нищо друго. Тя ни похабява бавно и безгласно, а човек я забелязва едва когато поиска да се изправи и рухва внезапно. Морозов беше прав. Най-доброто средство да загубиш някоя жена, е да й предложиш живот, какъвто можеш да й предложиш само за няколко дни. Тя ще се опита да го постигне отново — с друг мъж, който ще може да й го даде завинаги. „Ще й кажа, че ще трябва да скъсаме — помисли той. — Ще се разделя с нея в Париж, докато не е станало още късно.“

Той помисли дали да продължи играта на друга маса. Но изведнъж почувства, че няма желание. Човек не трябва да върши на дребно това, което е вършил на едро. Огледа се. Жоан не се виждаше. Отиде в бара и изпи чаша коняк. После излезе до паркинга, за да вземе колата и да се поразходи.

Запалваше вече мотора, когато забеляза Жоан. Излезе от колата. Тя вървеше бързо към него.

— Без мен ли искаше да се прибереш? — попита тя.

— Щях да се разходя из планините и да се върна.

— Лъжеш! Не си и мислил за това. Щеше да ме оставиш тук с тия идиоти!

— Жоан, някой ден сигурно ще ме обвиниш, че по моя вина си била с тях.

— Разбира се, че по твоя! Отидох в моторницата им само защото ме разсърди. Защо те нямаше в хотела, когато се върнах?

— Нали щеше да вечеряш с твоите идиоти?

Тя се стресна за миг.

— Оставих тази бележка, само защото не те намерих, когато се върнах.

— Добре, Жоан — каза Равик. — Да не спорим. Приятно ли прекара?

— Не.

Тя бе застанала пред него запъхтяна, развълнувана, буйна в тъмносиния мрак на топлата нощ, луната се отразяваше в косите й и на фона на бледото й дръзко лице устните й бяха толкова тъмночервени, че изглеждаха почти черни. Беше през февруари 1939 година; неизбежното щеше да се случи в Париж, бавно, постепенно, с всички дребни лъжи, унижения и кавги, той искаше да я напусне, преди да се случи това, но тя бе все още с него; а тук не им оставаше много време.

— Къде щеше да отидеш? — попита тя.

— Нямах никаква определена цел. Просто щях да се разходя.

— Ще дойда с теб.

— Какво ще кажат твоите идиоти?

— Нищо. Сбогувах се вече с тях. Казах им, че ме чакаш.

— Добре — каза Равик. — Ти си умно дете. Почакай да сваля гюрука на колата.

— Не, не, остави го така. Палтото ще ме пази. Карай бавно. Да минем покрай всички кафенета, където седят хора, които имат само едно занимание — да са щастливи, без да се карат.

Тя се плъзна на седалката до него и го целуна.

— За пръв път идвам в Ривиерата, Равик. Бъди снизходителен към мен. За пръв път сме наистина заедно, нощите не са вече студени и аз съм щастлива.

Той мина с колата покрай хотел „Карлтон“, за да избегне голямото движение, и се отправи към Жуан-ле-Пен.

— За пръв път — повтори тя. — За пръв път, Равик; знам всичко, което би отговорил, но то няма нищо общо с това. — Тя се облегна на него и сложи глава на рамото му. — Забрави станалото днес! Не мисли за него! Знаеш ли, че караш чудесно кола. Ето на, току-що реагира прекрасно. Онези идиоти казаха същото. Видели са те вчера с колата. Ти си страшен. Нямаш минало. Никой не знае нищо за теб. Знам вече стократно повече за живота на ония идиоти, отколкото за твоя. Мислиш ли, че мога да пия някъде един калвадос? След толкова много вълнения тази вечер имам нужда от един. Мъчно се живее с теб.

Колата се носеше по шосето като птица, която лети ниско.

— Много бързо ли карам? — попита Равик.

— Не. Карай по-бързо. Нека вятърът бие в лицето ми както в дърветата. Как лети нощта! Любовта ме пронизва. Чрез нея човек може да проникне в мен. Толкова много те обичам, сърцето ми се разтваря пред теб. Иска му се да се просне пред теб, на една ливада, да литне. Лудо е по теб. Обича те, когато караш кола. Да не се връщаме никога в Париж. Да откраднем някой куфар със скъпоценности или да ограбим банка, да вземем тая кола и да не се връщаме никога.

Равик спря пред малък бар. Шумът на мотора заглъхна и отдалеко изведнъж се чу дълбокото дишане на морето.

— Ела — каза той. — Тук има от твоя калвадос. Колко изпи досега?

— Много. Заради теб. Освен това не можех повече да слушам дрънкането на ония идиоти.

— Защо не дойде при мен тогава?

— Дойдох при теб.

— Да. Когато помисли, че си отивам. Яла ли си?

— Не много. Гладна съм. Спечели ли?

— Да.

— Да отидем тогава в най-скъпия ресторант, да ядем хайвер с шампанско, да бъдем като родителите ни преди войната — безгрижни, сантиментални, непознаващи страх или забрана, хора е лош вкус, отдадени на сълзи, луна, олеандри, цигулки, море и любов! Искам да повярвам, че ще имаме деца, градина и дом, че ти ще имаш паспорт и бъдеще, че аз съм се отказала заради теб от бляскава кариера, че и след двадесет години ще продължаваме да се обичаме и да се ревнуваме. Ти ще ме намираш все още красива, а аз няма да мога да заспя, ако не се прибереш…

Той видя сълзи по лицето й. Тя се усмихна.

— Всичко това, мили, е част от лошия вкус…

— Ела — каза той, — ще отидем в „Шато Мадрид“. То е в планините; там има руски цигани и може да се намери всичко.

Беше ранна утрин. Морето бе сиво и спокойно, небето — безоблачно и безцветно. Само на хоризонта тясна сребърна ивица се подаваше над водата. Беше толкова тихо, че чуваха дишането си. Бяха последните посетители. Циганите бяха тръгнали преди тях по лъкатушещия път с един стар „Форд“. Келнерът — с един „Ситроен“. А готвачът бе отишъл за продукти с едно шестместно „Делайе“ — модел 1929 година.

— Изгрев — каза Равик. — Нощта е сега някъде от другата страна на земята. Някога ще има самолети, с които човек ще може да я настигне. Ще се движат толкова бързо, колкото земята се върти. И ако ми кажеш пак някога в четири часа сутринта, че ме обичаш, можем да накараме тоя час да трае вечно, просто ще летим около земята с времето и часът няма да се променя.

Жоан се облегна на него.

— Ах, колко е хубаво! Ужасно хубаво! Може да ми се смееш…

— Прекрасно е, Жоан.

Тя го погледна.

— Къде е самолетът, за който говореше? Нима няма да остареем, мили, докато го изнамерят? Аз не искам да остарея. А ти?

— Да.

— Наистина ли?

— Колкото е възможно по-скоро.

— Защо?

— Искам да видя какво ще стане с тази планета.

— Аз не искам да остарея.

— И няма да остарееш. Само дето животът ще минава край лицето ти, а то ще става още по-хубаво. Човек остарява само когато престане да чувства.

— Не. Когато престане да обича.

Равик не отговори. „Да те оставя! — помисли той. — Да те оставя! За какво мислех преди няколко часа в Кан?“

Тя потрепера в ръцете му.

— Разходката вече свърши. Ще се приберем в къщи и ще спим. Колко хубаво е всичко! Колко е хубаво, когато човек живее пълноценно, а не само с една част от себе си! Когато е задоволен и спокоен, защото знае, че няма какво повече да получи! Хайде да си вървим. В нашия дом под наем, в белия хотел, който прилича на вила.

Колата се плъзгаше по лъкатушещия път почти по инерция. Бавно се развиделяваше. Земята миришеше на роса. Равик загаси фаровете. Когато стигнаха до Корниш, започнаха да срещат каруци със зеленчук и цветя. Отиваха в Ница. По-късно срещнаха ескадрон спахии [Кавалерийски военни части в Северна Африка.]. Тропотът на конете се сливаше с бръмченето на мотора. Копитата звънтяха отчетливо и едва ли не изкуствено върху макадаменото шосе. Под наметалата се подаваха тъмните лица на конниците.

Равик погледна Жоан. Тя му се усмихна. Лицето й беше бледо, уморено и по-нежно от друг път. Стори му се по-хубаво с тази лека умора и във вълшебната, тъмна и тиха утрин, чието навечерие бе потънало в безкрая и чийто час скоро нямаше да удари; утро, плуващо сякаш още вън от времето, изпълнено със спокойствие, без тревоги и въпроси.

Заливът Антиб се приближаваше с грамадната си дъга към тях. Ставаше все по-светло. Стоманеносивите сенки на четири военни парахода — три разрушителя и един кръстосвач — се очертаваха в настъпващия ден. Пристигнали бяха вероятно през нощта. Те се бяха притаили, безгласни и заплашителни, под отдалечаващото се небе. Равик погледна Жоан. Бе заспала на рамото му.