Ерих Мария Ремарк
Триумфалната арка (12)

12

— Отрязахте ли ми крака? — попита Жано. Дребничкото му лице беше безкръвно и бяло като стената на стара къща. Луничките му се очертаваха ярко, сякаш не принадлежаха на това лице, а бяха капчици боя, пръснати по него. Ампутираният крак лежеше в телено кошче, върху което бе проснато одеялото.

— Имаш ли болки? — попита Равик.

— Да. В крака. Кракът много ме боли. Попитах сестрата, но тоя стар дракон нищо не ми каза.

— Отрязахме крака — каза Равик.

— Над коляното ли или под него?

— Десет сантиметра над коляното. То беше смазано и не можеше да се спаси.

— Добре — каза Жано. — Това ще увеличи застраховката с около петнадесет процента. Много добре! Изкуственият крак си е изкуствен. Все едно дали е над коляното или под коляното. Но петнадесет на сто повече е нещо, което човек слага всеки месец в джоба си. — Той се поколеба за миг. — По-добре ще е засега да не казвате нищо на майка ми. От тая папагалска клетка тя няма да види ампутирания ми крак.

— Няма да й кажем нищо, Жано.

— Застрахователното дружество ще ми плаща пожизнена пенсия. Така е, нали?

— Мисля, че да.

Бялото като сирене лице на момчето се изкриви в гримаса.

— Ще има да се пулят, като разберат, че съм само на тринадесет години. Дълго ще трябва да ми плащат. Знаете ли вече кое е застрахователното дружество?

— Още не. Но знам номера на колата. Нали си го запомнил. Полицията беше вече тук. Искаха да те разпитат, но ти още спеше тази сутрин. Довечера ще дойдат пак.

Жано се замисли. После каза:

— Ами свидетели! Важно е да имаме свидетели. А имаме ли?

— Мисля, че майка ти има два адреса. Държеше някакви листчета в ръката си.

Момчето стана неспокойно.

— Тя ще ги загуби, ако не ги е загубила вече. Нали знаете какви са старите хора? Къде е тя сега?

— Майка ти беше при теб цяла нощ, както и днес до обед. Едва тогава успяхме да я отпратим. Скоро ще дойде.

— Дано не ги е загубила. Полицията… — Той махна леко със слабата си ръка. — Мошеници! — промълви. — Всички са мошеници! Комбина със застрахователните дружества. Но ако човек има добри свидетели… Кога ще дойде майка ми?

— Скоро. Не се тревожи. Всичко ще се уреди. Жано размърда устни, като че дъвче нещо.

— Понякога плащат веднага цялата сума. Като обезщетение. Вместо пенсия. С тоя капитал бихме могли да започнем някаква търговия с майка.

— Почивай сега — каза Равик. — Имаш време да обмислиш тоя въпрос.

Момчето поклати отрицателно глава.

— Разбира се, че е така — каза Равик. — А и трябва да си отпочинал, когато дойде полицията.

— Да, имате право. Какво трябва да правя?

— Да спиш.

— Ами после?

— Ще те събудят.

— Червена светлина. Сигурен съм, че беше червена.

— Сигурно. А сега се опитай да заспиш. До тебе има звънец в случай че имаш нужда от нещо.

— Докторе…

— Да? — обърна се Равик.

— Ако всичко се уреди, както трябва… — Жано лежеше на възглавницата и нещо като усмивка пробягна по сгърченото му, преждевременно състарено лице. — Човек трябва все пак понякога да има късмет, нали?

Вечерта беше влажна и топла. Разкъсани облаци се спускаха ниско над града. Пред ресторант „Фуке“ бяха наредени кръгли мангали. Около тях имаше няколко маси и столове. На една от тях седеше Морозов. Забеляза Равик и му кимна.

— Ела да пийнем нещо.

Равик седна при него.

— Не ти ли прави впечатление — попита Морозов, — че стоим твърде много затворени в къщи?

— Ти поне — не. Нали непрекъснато стоиш на улицата пред „Шехеразада“.

— Престани с твоята жалка логика, моето момче. Вечер аз съм нещо като двукрака врата на „Шехеразада“, а съвсем не човек на чист въздух. Казвам ти, че сме се затворили в къщи, мислим там, живеем там, отчайваме се там. А кой се отчайва, когато е навън?

— И още как! — каза Равик.

— Само защото водим прекалено затворен живот. Нямаше да е така, ако бяхме свикнали да живеем на открито. Човек се чувства по-добре всред природата, отколкото между четири стени. И по-удобно. Не ми противоречи! Противоречието е признак на западно тесногръдие. Всъщност кой ли е прав? Днес е свободният ми ден и аз желая да се радвам на живота. Между другото, когато сме затворени, ние пием повече, отколкото трябва.

— И уринираме също повече.

— Стига с твоята ирония! Животът е прост и тривиален. Само нашето въображение го одухотворява. То превръща пръта за пране във вълшебна флагмачта. Прав ли съм?

— Не.

— Естествено, че не. И не желая да съм.

— Разбира се, че си прав.

— Добре, братле. Ние спим също прекалено много на затворено. Станали сме мебели. Каменните сгради пречупиха гръбнака ни. Превърнали сме се в подвижни дивани, тоалетни масички, долапи, в договори за наем, получатели на заплати, тенджери и клозети.

— Правилно. В подвижни партийни програми, оръжейни фабрики, приюти за слепи и лудници.

— Стига си ме прекъсвал! Пий! Мирувай и живей, убиецо със скалпел в ръка! Виж какви сме станали!

Доколкото ми е известно, само старите гърци са имали богове на пиенето и веселието: Бакхус и Дионисий. Вместо това ние имаме Фройд, комплекс за малоценност и психоанализ. Страхуваме се от силните думи в любовта, а употребяваме много по-силни в политиката. Жалко поколение, нали? — намигна Морозов.

Равик намигна също.

— Ах, ти, стари цинични Мечтателю — каза той. Морозов се ухили.

— Ах, ти, жалки романтико, загубил всичките си илюзии, наречен Равик по време на краткия си земен път!

— По време на краткия си земен път. Този живот ми е трети поред, ако се съди по името. Полска водка ли е тази?

— Естонска. От Рига. Най-хубавата. Налей си! А след това да поседим спокойно тук, за да погледаме най-хубавата улица в света, да благословим приятната вечер и да плюем равнодушно в лицето на отчаянието.

Огънят в мангалите запращя. Един цигулар застана на края на тротоара и започна да свири „При моята блондинка“. Минувачите го блъскаха. Лъкът стържеше, но цигуларят продължаваше да свири, сякаш беше съвсем сам. Песента звучеше тихо, без отглас. Цигулката сякаш зъзнеше. Двама мароканци обикаляха масите и предлагаха килими от изкуствена коприна.

Вестникарчетата тичаха с последните издания. Морозов си купи „Пари соар“ и „Ентраисижан“. Прочете заглавията и хвърли вестниците настрана.

— Всички са проклети мошеници — изръмжа той. — Забелязал ли си, че живеем във времето на мошениците?

— Не. Мисля, че живеем във времето на консервите.

— На консерви ли? Защо?

— На консерви. — Равик посочи вестниците. — Няма защо да мислим вече. Всичко е предварително обмислено, сдъвкано и почувствано. Консерви. Трябва само да ги отвориш. Поднасят ти ги в къщи по три пъти на ден. Нищо, което може да обогати културата ти, да проникне или да се свари в огъня на въпросите, съмненията и желанията. Консерви! — Той се ухили. — Нашият живот не е лек, Борис. А само евтин.

— Живеем като мошеници. — Морозов вдигна вестниците. — Погледни! Строят оръжейни фабрики, защото искали мир; концентрационни лагери, защото обичали истината. Справедливост е прикритието за всяка лудост на партията; политическите разбойници се наричат спасители; а свобода е гръмкото име на всяка жажда за власт. Фалшификация на духовни ценности… Лъжа, наречена пропаганда. В една макиавелистична кухня. Идеализъм, попаднал в ръцете на простолюдието. Да бяхме поне искрени…

Той смачка вестниците на топка и ги захвърли.

— Навярно четеш в къщи и много вестници. — каза Равик.

Морозов се изсмя.

— Разбира се. На открито те служат само за да запалиш огън…

Той млъкна изведнъж. Равик не беше вече при него. Скочил бе и си проправяше път между тълпата пред кафенето към авеню „Георг V“.

Морозов остана за момент смаян на мястото си. След това извади пари от джоба си, хвърли ги върху една от порцелановите чинийки под чашите и тръгна след него. Не знаеше какво се е случило, но реши все пак да го последва, за да е наблизо, ако потрябва на приятеля си. Не видя никакъв полицай, нито цивилен детектив, който да го следи. Тротоарите бяха препълнени с народ. „Толкова по-добре — помисли Морозов. — Ще може лесно да избяга, ако е бил разпознат от някой полицай.“ Той го видя отново, едва когато стигна до авеню „Георг V“. Светофарът светна червено и струпалите се коли се втурнаха напред. Равик се опита въпреки това да пресече улицата. Едно такси едва не го повали. Шофьорът побесня. Морозов сграбчи отзад Равик за ръката и го дръпна.

— Полудя ли? — извика той. — Да не искаш да се самоубиваш? Какво има?

Равик не отговори. Гледаше втренчено другата страна на улицата. Движението беше голямо. Четири реда коли, наредени плътно една до друга. Невъзможно бе да се пресече. Стоеше наведен на края на тротоара и бе вторачил поглед насреща.

— Какво има, Равик? — разтърси го Морозов. — Полиция ли?

— Не. — Равик не снемаше поглед от минаващите коли.

— Какво има? Какво има, Равик?

— Хааке…

— Какво? — Морозов сви очи. — Как изглежда? Бързо, Равик!

— Сиво палто…

Острата свирка на полицая долетя откъм средата на „Шан-з-Елизе“. Равик се втурна между последните коли. Тъмносиво сако — той бе видял само това. Пресече авеню „Георг V“ и улица „Басано“. Пред очите му се появиха изведнъж десетки сиви палта. Той изруга и продължи, колкото може по-бързо напред. Движението бе спряно пред улица „Галилея“. Той пресече бързо и продължи да си проправя безмилостно път сред тълпата по „Шан-з-Елизе“. Стигна до улица „Пресбург“, прекоси я и се спря внезапно като закован. Пред него беше огромният площад „Етоал“, замайващ със своята многолюдност и движение, с разклоняващите се във всички посоки улици. Изчезна! Никой не може да го открие тук.

Той се обърна полека, като продължаваше да оглежда лицата на минувачите — но възбудата му бе изчезнала. Изведнъж усети някаква празнота. Трябва пак да се е заблудил — или пък Хааке му бе отново избягал! Но може ли човек два пъти да се заблуждава? Може ли някой да изчезне два пъти от лицето на земята? Имаше толкова странични улици. Хааке може да е свил по някоя от тях. Равик погледна към улица „Пресбург“. Коли, коли, хора, хора. Най-шумният час привечер. Нямаше смисъл да търси тук. Много късно беше пак.

— Нищо ли? — попита Морозов, когато го настигна. Равик поклати глава.

— Навярно пак съм започнал да виждам призраци.

— Позна ли го?

— Само до преди една минута бях убеден. Сега… вече не знам.

— Много лица си приличат, Равик — каза Морозов, като го погледна.

— Но има лица, които човек никога не забравя. Равик застана неподвижно.

— Какво мислиш да правиш? — попита Морозов.

— Не знам. Какво бих могъл да сторя?

Морозов погледна тълпата.

— Лош късмет наистина. Точно времето, когато всички учреждения се затварят. Когато навред е препълнено.

— Да…

— А при това и осветлението. Полумрак. Можа ли да го видиш добре?

Равик не отговори.

— Слушай — каза Морозов, като го улови под ръка. — Няма смисъл да тичаш по улиците и кръстопътищата. Докато гледаш по една улица, все ще мислиш, че той е в другата. Нямаш изгледи за успех. Да се върнем във „Фуке“. Оттам може да се наблюдава по-добре, отколкото ако се ходи нагоре-надолу. В случай че се върне, ще може да го видиш пак.

Седнаха на една крайна маса, откъдето можеше да се наблюдава във всички посоки. Седяха дълго време.

— Какво ще направиш, ако го срещнеш? — попита Морозов накрая. — Намислил ли си вече?

Равик поклати отрицателно глава.

— Помисли. По-добре е да си подготвен. Няма смисъл да бъдеш изненадан и да направиш някоя глупост. Особено в твоето положение. Сигурно не искаш да лежиш години наред в затвора?

Равик вдигна глава. Не отговори. Само погледна Морозов.

— Това няма значение — продължи Морозов, — особено ако се касае за мен. Но има значение, щом се отнася до теб. Какво щеше да направиш, ако това действително бе той и го бе пипнал на ъгъла?

— Не знам, Борис. Наистина не знам.

— Нямаш нищо у себе си, нали?

— Не.

— Ако го нападнеше, без да си го обмислил предварително, щяха да ви разтърват веднага. Сега щеше да си в участъка, а той щеше да се е отървал с няколко синини. Известно ти е, нали?

— Да. — Равик гледаше втренчено към улицата.

Морозов се замисли.

— В най-добрия случай можеше да го блъснеш под колелата на някой автомобил, но и това не е много сигурно. Можеше да се отърве само с няколко драскотини.

— Нямаше да го бутна под автомобил — отговори Равик, без да отделя поглед от улицата.

— Знаех това. И аз не бих го сторил. — Морозов помълча. После добави: — Слушай, Равик. Ако той е тук и го срещнеш, трябва да бъдеш съвсем наясно какво ще правиш. Защото това ще ти е единственият шанс.

— Да, знам. — Равик продължаваше да гледа втренчено улицата.

— Проследи го, ако го видиш. Но не предприемай нищо. Проследи го, за да откриеш къде живее. Нищо повече. Останалото можеш да извършиш по-късно. Не бързай. Не върши глупости. Чуваш ли?

— Да — каза разсеяно Равик, като продължаваше да гледа втренчено улицата.

 

 

До масата им се приближи продавач на фъстъци. Последва го момче с дресирани мишки. Накара ги да играят по мраморната маса и да се качват по ръкава му. Цигуларят отново се появи. Сега беше с шапка и изсвири „Говорете ми за любов“. Старица със сифилистичен нос продаваше теменужки.

Морозов погледна часовника си.

— Осем. Безсмислено е да се чака повече, Равик. Цели два часа сме вече тук. Твоят човек няма да се върне. Всички във Франция вечерят по това време.

— Най-добре е да си тръгнеш, Борис? Защо седиш изобщо с мен?

— Моето стоене тук няма нищо общо с твоето наблюдаване. Можем да седим, колкото искаме. Но не бих желал да си губиш така ума. Безсмислено е да чакаш с часове. Вероятността да го срещнеш сега тук или някъде другаде е еднаква. Дори е много по-възможно да го намериш в някой ресторант, бар или публичен дом.

— Знам, Борис.

Морозов сложи едрата си космата ръка до лакътя на Равик.

— Слушай, Равик. Ако ти е писано да срещнеш тоя човек, ще го срещнеш, ако не — може да го чакаш и с години. Разбираш какво искам да кажа, нали. Отваряй си очите на четири. И бъди винаги готов. Но иначе продължавай да си живееш, сякаш си се заблудил. Това е единственото разумно поведение. Иначе ще се погубиш. И на мен това ми е идвало до главата. Преди двадесетина години. Постоянно мислех, че виждам един от убийците на баща си. Халюцинации! — Той изпи чашата си. — Проклети халюцинации! Ела сега с мен. Трябва да похапнем някъде.

— Иди да ядеш, Борис. Аз ще дойда по-късно.

— Още ли възнамеряваш да стоиш тук?

— Още малко. После ще отида в хотела. Имам малко работа там.

Морозов го погледна. Знаеше каква работа има Равик в хотела. Знаеше, че не може да стори нищо. Това беше негова лична работа.

— Добре. Аз ще отида в „Мер Мари“. А по-късно у Бублишки. Потърси ме по телефона или ела. — Той вдигна гъстите си вежди. — И не рискувай. Не се прави на герой, без да има нужда. А може и на глупак. Стреляй само ако си сигурен, че ще можеш да избягаш. Това не е детска игра, нито гангстерски филм.

— Знам, Борис. Не се тревожи.

 

 

Равик отиде в хотел „Интернационал“ и излезе почти веднага. Мина край хотел „Милано“. Погледна часовника си. Беше осем и половина. Можеше все още да намери Жоан в къщи.

Тя се запъти изненадана към него.

— Равик — ти?

— Да…

— Знаеш ли, че отдавна не си идвал тук? От деня, когато ме изведе.

— Вярно е, Жоан — усмихна се разсеяно той. — Ние водим странен живот.

— Да. Като къртици. Прилепи. Или бухали. Търсим се само когато стане тъмно.

Тя ходеше из стаята с големи, плавни стъпки. Беше в тъмносин халат, скроен съвсем като мъжки и пристегнат с колан през кръста. На леглото бе сложена черната рокля, с която отиваше вечер в „Шехеразада“. Беше красива и безкрайно далечна.

— Няма ли да излизаш вече, Жоан?

— Имам още половин час. Това е най-приятното ми време. Часът преди излизане. Ти виждаш какво имам в този момент. Кафе. И много свободно време. А сега дойде и ти. Имам и калвадос.

Донесе шишето. Той го взе и го сложи, както е затворено, на масата. После улови ръцете й и каза:

— Жоан…

Очите й се замъглиха. Приближи се до него.

— Кажи ми бързо какво има…

— Защо? Какво трябва да има?

— Нещо има. Винаги има нещо, когато си в такова настроение. Затова ли дойде?

Той почувства, че ръцете й се опитват да се освободят. Но тя не помръдна от мястото. И ръцете й дори не помръднаха. И все пак в тях имаше сякаш нещо, което се опитваше да се освободи от него.

— Не може да дойдеш тази нощ, Жоан. Тази — не, а може би и утре и още няколко дни.

— В болницата ли трябва да останеш?

— Не. Нещо друго. Не мога да ти го кажа. То няма нищо общо нито с теб, нито с мен.

Тя постоя известно време неподвижна. После каза:

— Добре.

— Разбираш ли?

— Не. Но щом така казваш.

— Сърдиш ли ми се?

Тя го погледна:

— Господи, Равик! Как мога да ти се сърдя?

Той вдигна глава. Някаква ръка сякаш притисна тежко сърцето му. Жоан бе казала това, без да мисли, но нито една нейна постъпка не можеше да го трогне. Той не обръщаше внимание на това, което му шепнеше нощем: забравяше го, когато утрото протегнеше сивата си ръка иззад прозореца. Знаеше, че и тя по същия начин чувства очарованието на часовете, в които се бе сгушила до него, затова схващаше думите й за опиянение или моментно признание, но не и нещо повече. Дори сега успя да види нещо повече — като летец, който внезапно съзира зелената, кафява и обляна в слънце земя през разкъсаните облаци, където светлината си играе на криеница. Зад очарованието видя преданост, зад опиянението — чувства, зад потока от думи — простичко доверие. Бе очаквал подозрение, разпитване, неразбиране — но не и това. Откровението идва винаги от дребни, а не от значителни неща. Значителните неща са свързани винаги с драматични жестове и изкушението да излъжеш.

Стая. Хотелска стая. Няколко куфара, легло, светлина, тъмната самота на нощта и миналото зад прозореца — а тук едно светло лице със сиви очи, високи вежди и дръзко вчесана назад коса — живот, гъвкав живот, обърнат право към него като слънчоглед към слънцето, застанал в мълчаливо очакване и безгласен взор: „Вземи ме! Нека да остана при тебе!“ Не бе ли казал той преди доста време, че ще я остави?

— Лека нощ, Жоан — каза той, като стана.

— Лека нощ, Равик.

Той седна пред кафене „Фуке“. На същата маса, където бе седял преди малко. Седя там дълго, потънал в мрака на миналото, където светеше само една слаба искрица: надежда за мъст.

Арестували го бяха през август 1933 година. Той бе крил две седмици в къщи двама свои приятели, търсени от Гестапо, а след това им бе помогнал да избягат. Единият от тях му бе спасил живота през 1917 г. при Биксхууте, Фландрия, — под силния картечен огън бе го отнесъл зад фронтовата линия, където той на ничия земя лежеше ранен и бавно губеше кръвта си. Другият бе писател-евреин, негов стар приятел. Задържаха го; искаха да узнаят къде са избягали двамата, какви книжа имат и кой ще им оказва помощ по пътя. Следствието се водеше от Хааке. След първия припадък той се опита да застреля Хааке със собствения му револвер или да го пребие. Втурна се в шумната, червена тъмнина. Безнадежден опит да се изправиш срещу четирима силни, въоръжени мъже. След безумната болка в продължение на три дни в бавно възвръщащото се съзнание на Равик се появяваше студеното, усмихнато лице на Хааке. Три дни — все едни и същи въпроси, все същото смазано тяло, почти неспособно да издържа на повече страдания. След това, на третия ден следобед, въведоха Сибил. Тя не знаеше нищо. Показаха й го, за да изтръгнат признание. Тя беше красиво, обичащо разкоша създание, водило безгрижен, повърхностен живот, Равик очакваше, че ще започне да пищи и не ще издържи. Но гледката не я сломи. Тя се нахвърли върху палачите с обидни думи с пълното съзнание за опасността, на която се излага. Хааке престана да се усмихва. Прекрати веднага разпита. На другия ден обясни на Равик какво очаква Сибил в женския концентрационен лагер, ако той не признае. Равик не отговори. Хааке му каза какво ще се случи с нея преди това. Равик не направи никакви признания, защото нямаше какво да признава. Опита се да убеди Хааке, че тази жена не може нищо да знае. Каза му, че я познава съвсем бегло. Че тя за него е нещо като хубава картина. Че никога не би могъл нищо да й довери. Всичко това беше напълно вярно. Но Хааке само се усмихваше. След три дни Сибил бе мъртва. Бе се обесила в женския концентрационен лагер. На следващия ден върнаха единия беглец. Писателя. Когато го видя, Равик не можа да го познае дори по гласа. Не мина седмица и той умря при разпит, воден от Хааке. След това Равик бе изпратен в концентрационен лагер. После дойде болницата и бягството от нея…

 

 

Сребристата луна сияеше над Триумфалната арка. Уличните лампи по „Шан-з-Елизе“ се люшкаха на вятъра. Силната светлина се отразяваше в чашите по масата. „Невероятно — помисли си Равик, — чашите, луната, улицата, нощта и часът, който ме докосва със своя едновременно чужд и близък полъх, като че съм го изживял и по-рано, в друг живот, на друга планета… Невероятно — тези спомени за минали, потънали години, едновременно живи и мъртви, святкащи сега само от време на време в мозъка ми и вкаменени в очакване… Невероятно, как може нещо там да кръжи безспирно в мрака на жилите ми с температура 37,6°, с леко солен вкус, четири литра тайни, и пак на път към нервните клетки, към невидимия склад на нищото, наречен памет. Изплуват годините, изгряват една след друга като звезди, едни — светли, други — кървави като Марс над улица «Бери», трети — с тъмно сияние и петна — появяват се на небосклона на спомените, под които настоящето продължаваше да води неспокойното си съществувание.“

Зелената светлина на отмъщението. Градът плаваше леко в лунната светлина и грохота на автомобилите. Безкрайни редици от къщи, безброй прозорци, зад които се крият човешки съдби. Туптене на милиони сърца, събрани в един грамаден мотор, който се движи бавно, бавно по пътя на живота, приближавайки се при всяко туптене с един милиметър към смъртта.

Той стана. „Шан-з-Елизе“ бе почти пуста. Само няколко уличници се шляеха по него. Тръгна надолу, пресече улица „Пиер Шардон“, „Марбьоф“, „Маринян“, отиде до „Рон Поан“ и се върна при Триумфалната арка. Прескочи веригите и застана пред гроба на Незнайния войн. Малкото синьо пламъче мъждукаше в полумрака. Пред него имаше увяхнал венец. Той пресече площад „Етоал“ и влезе в бистрото, където му се бе сторило първия път, че вижда Хааке. Вътре имаше още няколко шофьори. Седна до прозореца, където бе седял и тогава, и изпи чаша кафе. Улицата беше пуста. Шофьорите разговаряха за Хитлер. Намираха го смешен и предричаха неизбежния му провал, ако дръзне да атакува линията „Мажино“, Равик гледаше втренчено към улицата.

„Защо съм тук? — помисли си. Бих могъл да ида където и да е в Париж; изгледите са еднакви.“ Погледна часовника си. Почти три. Късно е вече. Хааке — ако е бил той — няма да скита по това време из улиците.

Видя една проститутка, която се разхождаше нагоре-надолу. Тя погледна през прозореца и продължи пътя си. „Ще си отида, ако се върне“ — каза си. Проститутката се върна. Той не си отиде. Само реши: „Непременно ще си отида, ако се върне пак. Това значи, че Хааке не е в Париж.“ Проститутката се върна. Кимна му и отмина. Той продължи да седи. Тя се върна пак. Той не си тръгна.

Келнерът сложи столовете по масите. Шофьорите платиха и излязоха. Келнерът загаси лампите на бара. Заведението потъна в полумрак. Равик се огледа и каза:

— Сметката.

Навън бе станало по-ветровито и по-студено. Облаците плуваха по-високо и по-бързо. Равик мина покрай хотела на Жоан и се спря. Всички прозорци бяха тъмни с изключение на един, където лампата едва мъждееше зад спуснатите завеси. Стаята на Жоан. Той знаеше, че тя не обича да влиза сама в тъмна стая. Оставила бе лампата да свети, защото нямаше да отиде днес при него. Той вдигна глава и престана изведнъж сам да се разбира. Защо не искаше да я види? Споменът за другата бе изчезнал отдавна; останал бе само споменът за смъртта й.

А другото? Какво общо имаше то с нея? Какво общо имаше вече и с него дори? Не беше ли глупост да преследва някаква измама, отражение на объркана, помрачена памет, някаква тъмна реакция, да почне да разравя отново пепелта на мъртвото минало, да го разравя само поради някаква случайност, поради някаква проклета прилика, да позволи на частица от погребаното вече минало да изплува отново, да допусне да стане отново абсцес на една едва излекувана невроза, като застраши всичко, което бе успял да изгради в себе си, създадено само за него и за единственото близко същество? Какво общо имаха тия неща? Не бе ли повтарял многократно това? Как иначе щеше да избяга? И къде щеше да е сега?

Той почувства, че оловото в крайниците му постепенно се разнася. Въздъхна дълбоко. Вятърът задуха по улицата по-силно. Погледна отново осветения прозорец.

На тоя свят имаше човек, за когото той означаваше нещо, на когото той беше скъп, чието лице се променяше, само щом го погледне — а той беше почти готов да го пожертва за една призрачна измама, за нетърпеливото, презрително високомерие, породено от слабата надеждица за мъст…

Какво искаше наистина той? Защо се съпротивяваше? За какво се пазеше? Животът сам му се предлагаше, а той го отблъскваше. Не мислеше, че това, което му се дава, е малко; напротив, смяташе, че му се предлага много. Дали ще трябва да бъде пометен от кървавата буря на миналото, за да го признае? Той вдигна рамене и помисли: „Сърце, сърце! Как се разтваряш! Как се вълнуваш! Самотен прозорец, който свети в нощта! Отражение на друг живот. Хвърлил се пламенно насреща ти и чакащ с отворени обятия. Пламъкът на страстта, Елмовият огън [Сияние вследствие на разряд на статичното земно електричество. Известно е под името огънят на св. Елма. — Б. пр.] на нежността, ускореният, отчетлив пулс на сърцето — нима това не ти е твърде познато, за да чакаш меката златиста мъгла отново да замъгли мисълта ти… А ето че някоя нощ заставаш изведнъж пред третокласния хотел и всичко това изниква като мъгла от асфалта, дошло сякаш от другия край на земята, от сини кокосови острови, от топла тропична пролет, прецедена през океани, коралови рифове, лава и мрак, за да си проправи бурно път до Париж, до бедната улица «Понсле» с ухание на хибискус и мимоза, в една нощ, изпълнена с отмъщение и минало, с непреодолимото, неоспоримо, загадъчно спасение на чувството…“

 

 

„Шехеразада“ беше препълнена. Жоан седеше с няколко души на една маса. Тя видя веднага Равик. Той стоеше до вратата. Заведението беше изпълнено с музика и дим. Тя каза нещо на хората от масата и отиде при него.

— Равик…

— Имаш ли работа още тук?

— Защо?

— Искам да те взема със себе си.

— Но нали каза…

— Свърши се… Нещо задържа ли те тук?

— Не. Трябва само да им кажа, че си отивам.

— Побързай тогава. Чакам те навън в таксито.

— Да. — Тя остана на мястото си. — Равик…

Погледна го.

— За мен ли дойде? — попита после.

Той се поколеба за миг. След това каза тихо, докато лицето й се приближаваше към неговото:

— Да, да, Жоан. За теб. Само за теб.

Тя се обърна рязко:

— Хайде да тръгваме. Какво значение имат тези хора тук.

Таксито се движеше по улица Лиеж.

— Какво ти беше, Равик?

— Нищо.

— Изплаших се…

— Забрави. Нямаше нищо…

— Помислих, че никога вече няма да се върнеш — каза тя, като го погледна.

Той се наведе над нея. Почувства, че трепери.

— Не мисли за нищо, Жоан, и не ме разпитвай. Виждаш ли светлината на уличните лампи и хилядите цветни реклами там? Ние живеем в един умиращ свят, а този град се тресе от живот. Откъснати сме от всичко. Останали са ни само сърцата. Аз бях на луната, но се върнах и ето ме при теб — моя живот. Не разпитвай повече! В твоите коси има повече тайни, отколкото в хиляди въпроси. Пред нас е нощта. Няколко часа и цяла вечност, докато утрото започне да чука на прозорците. Любовта между хората е всичко — най-възвишеното и най-обикновено нещо на този свят; това го разбрах днес, когато нощта се стопи в цъфналите храсти, а вятърът беше с дъх на ягоди. Без любов човек е мъртъв, само къс хартия с няколко дати и едно случайно име, записано на нея… по-добре да умреш…

Светлината на уличните лампи нахлуваше през прозореца на колата като подвижен лъч на фар в тъмнината на параходна кабина. Очите на Жоан ту заблестяваха, ту потъмняваха на фона на бледото й лице.

— Няма да умрем — прошепна тя в обятията му.

— Не. Ние няма да умрем. Само времето ще умре. Проклетото време, което винаги умира. Ние ще живеем. Винаги ще живеем. Когато се пробуждаш, е пролет, когато си лягаш, е есен, а между тях е хиляди пъти зима и лято; и ако се обичаме достатъчно, ще бъдем вечни и безсмъртни като туптенето на сърцето, като дъжда и вятъра, а това вече е твърде много. Ние побеждаваме дните, любима, а губим годините; но кой иска да разбере това и за кого има значение то? Часът трае цял живот, а мигът е най-близо до вечността. Твоите очи блестят. Звезден прах лети в безкрайността; боговете могат да стареят, но твоята уста е млада; загадката трепти между нас, между теб и мен, между зова и отговора. Тя идва от тъмнината, от унеса на всички влюбени, изтръгната от далечния вик на пламенната страст, устремена към златистите бури, безкрайния път от амебата до Рут и Естер, до Елена и Аспасия, до сините мадони в крайпътните параклиси, от промъкващия се звяр до теб и мен…

Тя лежеше в обятията му, неподвижна, бледа, беше се отпуснала, сякаш я нямаше. А той се бе навел над нея и говореше ли, говореше… Отначало му се стори, че някой наднича зад рамото му, някакъв призрак, който говореше безгласно, с едва уловима усмивка; той се навеждаше още по-ниско, чувствайки как тя се притиска към него; призракът все още беше при тях, но после изчезна.