Ерих Мария Ремарк
Триумфалната арка (11)

11

Момчето не пищеше. Само гледаше втренчено лекарите. Беше все още толкова замаяно, че не усещаше болка. Равик погледна смазания му крак.

— На колко е години? — обърна се той към майката.

— Какво? — попита тя, без да разбира.

— На колко е години?

Жената със забрадката раздвижи устни.

— Кракът му! — каза тя. — Кракът му! Камион беше.

Равик преслуша сърцето му.

— Боледувал ли е?

— Кракът му! — каза жената. — Кракът му!

Равик се изправи. Сърцето на раненото момче туптеше бързо като на птичка, но с нищо не издаде тревогата си. Ще трябва да наблюдава изтощеното й рахитично момче по време на упойната. В разкъсания крак се бяха набили от улицата много нечистотии.

— Ще ми отрежете ли крака? — попита момчето.

— Не — отговори Равик, без сам да си вярва.

— По-добре е да го отрежете, отколкото да остане неподвижен.

Равик погледна внимателно това преждевременно остаряло лице. По него не се забелязваше още никаква следа от болка.

— Ще видим — каза той. — Сега ще трябва да те приспим. Много е просто. Няма защо да се страхуваш. Бъди спокоен.

— Една минута господине. Номерът беше ФО — 2019. Бихте ли го записали на майка ми?

— Какво? Какво, Жано? — попита майката, като трепна.

— Аз помня номера. Номера на колата. ФО — 2019. Видях го пред себе си. Светофарът светеше червено. Шофьорът е виновен.

Момчето започна да диша тежко.

— Застрахователното дружество трябва да плати. Номерът…

— Записах го — каза Равик. — Бъди спокоен. Всичко записах.

Той направи знак на Йожени да започне упойката.

— Майка ми трябва да отиде в полицията. Застрахователното дружество трябва да плати… — Изведнъж по лицето му избиха едри капки пот, като че го бе навалял дъжд. — Ако ми отрежете крака, ще трябва да платят повече, отколкото ако… остане вдървен…

Очите му се губеха в синкаво-черните сенки, открояващи се на лицето му като мръсни локвички. Момчето изохка и се опита да каже още нещо:

— Майка ми… не разбира нищо… Помогнете й… Не можа да продължи. Започна глухо да стене, сякаш някакво измъчено животно виеше в него.

 

 

— Как е животът навън, Равик? — попита Кейт Хегстрьом.

— Защо се интересувате, Кейт? Мислете за нещо по-приятно.

— Струва ми се, че съм цяла вечност тук. Всичко останало ми е така далечно. Сякаш е потънало в дън земя.

— Нека потъне за известно време.

— Не… Иначе би ми се струвало, че тази стая е последният ковчег, а потопът е стигнал вече до прозореца. Какво става навън, Равик?

— Нищо ново, Кейт, светът продължава усилено да се готви за самоубийство и на всичко отгоре се самозалъгва за действителния ход на нещата.

— Ще има ли война?

— Всеки знае, че ще има война. Не се знае само кога. Всеки очаква някакво чудо. — Равик се усмихна. — Никога досега не съм виждал толкова много държавници, които вярват в чудеса, колкото има сега във Франция и Англия. В Германия те са твърде малко.

Тя помълча известно време. После каза:

— Като си помисля, че е възможно…

— Да… Струва ти се невероятно, но така ще стане, точно защото го смятаме за невъзможно и не вземаме никакви мерки. Имате ли болки, Кейт?

— Не са непоносими. — Тя оправи възглавницата под главата си. — Иска ми се просто да избягам оттук, Равик.

— Да — каза неуверено той. — Кой ли не иска?

— Когато изляза от болницата, ще отида в Италия. Във Фиезоле. Имам там една тиха къща с градина. Ще поживея известно време в нея. Там е още хладно. Ще се радвам на ведрото пролетно слънце. По пладне първите гущери ще се припичат до южните стени. Вечер ще чувам камбаните на Флоренция. А нощем луната и звездите ще надничат зад кипарисите. В къщата има книги и голяма каменна камина с дървени пейки наоколо. Можещ да седиш край огъня. Камината има стойки, в които можеш да си оставиш чашата и така да позатоплиш червеното вино. И никакви хора. Само една стара двойка, която поддържа къщата.

Тя погледна Равик.

— Прекрасно — каза той. — Тишина, камина, книги и спокойствие. Тия неща се смятаха едно време за буржоазен разкош. А днес са само мечта по изгубен рай.

Тя кимна.

— Искам да остана там известно време. Няколко седмици. Може би няколко месеца. Още не знам. Искам да заживея спокойно. След това ще се върна тук и ще замина за Америка.

Равик чу от коридора тракането на чинии. Разнасяха вечерята.

— Добре, Кейт — каза той.

Тя се поколеба, преди да попита:

— Ще мога ли да имам пак дете, Равик?

— Скоро не. Първо ще трябва да укрепнете.

— Нямах предвид това. Мога ли изобщо да имам дете след тази операция? Не е ли…

— Не — отвърна Равик. — Нищо не извадихме.

— Това исках да знам — каза тя с дълбока въздишка.

— Но трябва да мине доста време, Кейт. Целият ви организъм трябва да се засили.

— Не е важно колко време ще трае. — Тя приглади косите си. Камъкът на пръстена й блесна в тъмнината. — Смешно е, че задавам такъв въпрос, нали? И то точно сега.

— Не. Често се случва. Много по-често, отколкото човек предполага.

— Наситих се изведнъж на всичко. Искам да си отида и да се омъжа истински, старомодно, да имам деца, да живея спокойно и да се радвам на живота.

Равик погледна през прозореца. Ярката червенина на залеза бе надвиснала над покривите. Светлинните реклами потъваха в нея като безкръвни цветни призраци.

— Сигурно това ви изглежда глупаво след всичко, което знаете за мен — каза Кейт Хегстрьом зад гърба му.

— Не, ни най-малко, Кейт.

 

 

Жоан Маду дойде в четири часа през нощта. Равик се събуди, когато вратата се хлопна. Той спеше и вече не я чакаше. Видя я застанала в рамката на отворената врата. Тя се опитваше да си проправи път с букет огромни хризантеми. Той не виждаше лицето й, а само фигурата и големите светли цветя.

— Какво е това? — попита той. — Цяла гора хризантеми? Какво значи това, за бога?

Жоан успя да внесе цветята и ги хвърли на леглото. Цветята бяха влажни и студени, а листата им миришеха на есен и на пръст.

— Подарък са ми — каза тя. — Откакто се запознах с теб, почнах да получавам подаръци.

— Махни ги! Още не съм умрял. Да лежа, покрит с цветя, още повече с хризантеми, значи да се чувствам наистина в хубавото старо легло на хотел „Интернационал“ като в ковчег.

— Не! — Жоан грабна цветята от леглото и ги хвърли на пода. — Не говори такива работи!

Равик я погледна. Бе забравил при какви обстоятелства се бяха запознали.

— Забравих това — каза той. — Нямах нищо лошо предвид.

— Няма да говориш вече така. Дори и на шега. Обещай ми!

Устните й трепереха.

— Но, Жоан… наистина ли се страхуваш толкова много?

— Да. Това е нещо повече от страх, не знам точно какво е.

— Няма да си правя шеги с такива неща — каза Равик, като стана. — Доволна ли си сега? — Тя кимна и облегна глава на рамото му.

— Не знам защо. Просто не мога да понасям. Като че някаква ръка се простира към мене в мрака. Изпитвам страх, сляп страх, сякаш тази ръка ме дебне отнякъде. — Тя се притисна до него. — Не позволявай да се случи това!

Равик я притисна в обятията си.

— Не, няма да позволя.

Тя кимна отново.

— Ти можеш да го направиш…

— Да — каза той с глас, изпълнен със скръб и насмешка, като мислеше за Кейт Хегстрьом. — Мога, разбира се, че мога.

Тя се раздвижи в обятията му.

— Вчера идвах…

— Идва ли? — Равик не мръдна.

— Да.

Той помълча. Изведнъж нещо в него се прекърши. Какво дете е бил! Да чака или да не чака? Глупава комедия с човек, който не прави комедии.

— Нямаше те…

— Да, нямаше ме.

— Знам, че не трябва да питам къде си бил.

— Да.

Тя се освободи от прегръдката му и каза с променен тон:

— Искам да се окъпя. Студено ми е. Мога ли по това време? Или ще разбудя целия хотел?

— Не разпитвай за последиците, ако искаш да успееш — усмихна се Равик. — Иначе никога няма да успееш.

— Човек трябва да пита за дреболиите — каза тя, като го погледна. — А не за големите неща.

— Правилно.

Тя отиде в банята и пусна водата. Равик седна до прозореца и извади кутия цигари. Над покривите навън сияеха червеникавите отражения на града, над който снегът тихо се сипеше. Едно такси изрева по улицата. Хризантемите се белееха на пода. На дивана имаше вестник. Донесъл го бе вчера. Безредици по чехословашката граница. Сражения в Китай. Ултиматум. Свалено правителство. Той взе вестника и го бутна под цветята.

 

 

Жоан излезе от банята. Беше топла и клекна на пода, сред цветята, до него.

— Къде беше нощес? — попита тя.

— Наистина ли искаш да знаеш? — попита, като й подаде цигара.

— Да.

Малко се поколеба и после допълни:

— Бях тук и те чаках. Но помислих, че няма, да дойдеш и затова излязох.

Жоан бе изпълнена с очакване. Цигарата й светна и угасна отново в тъмнината.

— Това е всичко — каза Равик.

— И после отиде да пийнеш нещо?

— Да…

Жоан се обърна и го погледна.

— Равик — попита тя, — затова ли излезе наистина?

— Да.

Тя сложи ръце на коленете му. През халата почувства топлината й. Нейната топлина заедно с тази на халата, който му беше много по-скъп, отколкото редица години от живота му; и изведнъж му се стори, че са принадлежали отдавна един на друг и че Жоан се е върнала отново при него.

— Аз идвам при теб всяка вечер, Равик. Нима не знаеше снощи, че ще дойда. Или излезе, защото не искаше да ме видиш?

— Не.

— Можеш спокойно да ми кажеш, когато не искаш вече да ме виждаш.

— Щях да ти кажа.

— Не беше ли това причината?

— Не, наистина не беше.

— Тогава съм щастлива.

— Какво каза? — попита Равик, като я погледна.

— Щастлива съм — повтори тя.

Той замълча известно време. После запита:

— Знаеш ли какво говориш?

— Да.

Бледото сияние отвън се отразяваше в очите й.

— Такива работи не се казват толкова леко, Жоан.

— Не го казах леко.

— Щастие! — каза Равик. — Къде започва и къде свършва то?

Кракът му докосна хризантемите. „Щастие — помисли той. — Сините хоризонти на младостта, златистото равновесие на живота. Щастие! Господи, къде е сега то?“

— То започва и свършва с теб — каза Жоан. — Много просто.

Равик не отговори: „Какво приказва?“ — помисли той, после каза:

— Остава да ми кажеш, че ме обичаш.

Той махна с ръка.

— Та ти почти не ме познаваш.

— Какво общо има това с любовта?

— Много нещо. Любовта значи да искаш да остарееш с някого.

— Не съм чувала такова нещо. Но любов значи да не можеш да живееш без някого.

— Къде е калвадосът? — попита Равик.

— На масата. Ще ти го донеса. Не ставай.

Тя донесе бутилката заедно с една чаша и я остави на пода до цветята. После продължи:

— Знам, че не ме обичаш.

— Тогава знаеш повече от мене…

Тя вдигна бързо глава. И добави:

— Но ще ме обикнеш.

— Чудесно. Да пием тогава!

— Почакай!

Тя наля чашата и я изпи. После отново я напълни, и му я подаде. Той я взе и я задържа за миг. „Не е вярно — помисли той. — Полусън в бавно гаснещата нощ. Как могат да бъдат верни думите, казани в тъмнина? Искрените слова искат много светлина.“

— Откъде знаеш? — запита той.

— Защото те обичам.

„Как само борави с тази дума! — помисли Равик. — Без много да се колебае, като с празна чиния. Слага нещо там и го нарича любов. Какво се крие зад нея? Страх от самотата, стремеж към силни изживявания, към по-голяма самоизява или може би търсене блясъка на собствените хрумвания… Но кой знае всъщност истината? Нима това, което казах — че любовта е желание да остарееш с някого, — не е най-голямата глупост? Не е ли много по-правилна нейната спонтанност? Защо стоя аз тук в тая зимна нощ, отвсякъде ме дебне война, а аз цепя думите на две? Защо се съпротивявам, вместо да се хвърля, без много да мисля, в тая любов?“

— Защо се противиш? — попита Жоан.

— Какво?

— Защо се противиш? — повтори тя.

— Не се противя. Пък и на какво?

— Не знам. В теб има нещо затворено, до което не допускаш никого и нищо.

— Хайде да изпием още по една чаша — предложи Равик.

— Аз съм щастлива и искам и ти да бъдеш щастлив. Много съм щастлива. С теб се събуждам и с теб заспивам. Не ме интересува нищо друго. Когато мисля за нас двамата, всичко ми изглежда като сън, изпълнен с музика, в който от време на време нахлуват хора, разговарят и изчезват, но музиката винаги остава. Да, остава.

„Само преди няколко седмици ти беше нещастна — помисли Равик — и не ме познаваше. Как можа да дойде толкова бързо щастието?“ Той изпи чашата с калвадос. И попита:

— Често ли си щастлива?

— Не.

— Само понякога. Кога почувства за последен път, че всичко е сън?

— Защо ме питаш?

— Просто за да кажа нещо. Нямам причина иначе.

— Вече го забравих, а и не ме интересува. Тогава всичко беше съвсем различно.

— Винаги е различно.

Тя се усмихна. Лицето й бе светло и открито като цвете, широко отворило листа.

— Преди две години — каза тя. — Но не трая дълго. В Милано.

— Сама ли беше тогава?

— Не. Бях с човек, който беше нещастен, ревнив и не ме разбираше.

— То се знае.

— Но ти би разбрал. Той ми правеше ужасни сцени. — Тя се настани по-удобно, смъкна една възглавница от дивана и я сложи зад гърба си, после се облегна. — Наричаше ме неблагодарна и невярна уличница. А това не бе истина: аз му бях вярна, докато го обичах. Той не можеше да разбере, че вече не го обичах.

— Никой не разбира това.

— Не, ти би разбрал. Аз винаги ще те обичам. Ти си друг, а и отношенията ни са съвсем различни… Той искаше да ме убие. — Тя се разсмя. — Мъжете искат винаги да ни убият. Няколко месеца по-късно другият искаше също да ме убие. Но никога не го правят. Ти никога няма да искаш да ме убиеш.

— Най-много с калвадос — каза Равик. — Я ми подай бутилката! Разговорът започна да става по-човешки, слава Богу. Като те слушах преди малко, се изплаших.

— Защото те обичам ли?

— Няма да подновяваме този разговор. Прилича ми на разходка с фрак и перука. Заедно сме — но кой знае колко ще продължи? Заедно сме и — това е достатъчно. За какво са ни тези етикети?

— Това „кой знае колко ще продължи“ не ми харесва. Това все пак са само думи. Ти няма да ме напуснеш. И това са само думи, разбира се, знаеш много добре.

— Разбира се. Напускал ли те е някога човек, когото си обичала?

— Да — погледна го тя. — Единият винаги напуска другия. Понякога другият е по-бърз.

— Какво правиш тогава?

— Какво ли не! — Тя взе чашата от ръцете му и я изпи. — Какво ли не! Но нищо не помага. Бях ужасно нещастна.

— За дълго ли?

— Една седмица.

— Не е много.

— Цяла вечност е, ако човек е наистина нещастен. Толкова страдах с всяка частица от съществото си, че всичко изчезна само за една седмица. Косите, кожата, леглото и дрехите ми дори бяха нещастни. Нещастието ме бе така завладяло, че нищо наоколо не съществуваше за мен. А когато всичко друго престане да съществува и нещастието престава да е нещастие — защото няма с какво да се сравни; тогава настъпва пълно изтощение. След това всичко минава. И човек заживява постепенно нов живот.

Жоан целуна ръката му. Той усети меките предпазливи устни.

— За какво мислиш? — попита.

— За нищо. Само за това, че си ужасно невинна. Съвсем покварена и съвсем непокварена. А това е най-опасното нещо на този свят. Дай ми пак чашата. Искам да пия за моя приятел Морозов, познавача на човешките сърца.

— Не обичам Морозов, не може ли да пием за нещо друго?

— Няма да го обичаш, разбира се. Той вижда всичко. Да пием за теб тогава.

— За мен ли?

— Да, за теб.

— Аз не съм опасна — каза Жоан. — Намирам се в опасност, но не съм опасна.

— Обстоятелството, че мислиш по тоя въпрос, крие вече само по себе си опасност. Нищо няма да ти се случи. Наздраве!

— Наздраве! Но ти не ме разбираш.

— Защо да се мъчим да се разбираме? От това се раждат всички недоразумения на света. Дай ми бутилката.

— Прекалено много пиеш. Защо?

— Слушай, Жоан — каза Равик, — ще дойде ден, когато ще кажеш: „Прекалено много пиеш!“ и ще мислиш, че ми желаеш само доброто. А в действителност ще искаш само да спреш разходките ми в области, където не можеш да ме следиш. Наздраве! Днес ние празнуваме. Славно се отървахме от разчувстването, което е надвиснало като черен облак. Наздраве!

Усети как тя трепна. После се изправи. Облегна се с ръце на пода и го погледна. Очите й бяха широко отворени, хавлията се бе плъзнала по раменете й, косите й бяха разпилени по тила; приличаше в тъмнината на млада лъвица.

— Знам — каза спокойно тя, — че ми се смееш, но ми е все едно. Аз чувствам, че живея; чувствам го с цялото си същество, дишането ми не е същото, сънят ми вече не е мъртвешки, ставите ми имат отново цел, ръцете ми не са празни и за мене е съвсем безразлично какво мислиш или какво казваш; аз летя, тичам, потапям се в тоя живот, без много да мисля, щастлива съм, нито се колебая, нито се страхувам да заявя това, дори и да ми се смееш и подиграваш.

Равик помълча. После каза:

— Не се подигравам на теб, Жоан, а на себе си…

Тя се наведе към него.

— Защо? В подсъзнанието ти има нещо, което се съпротивява. Защо?

— Нищо не се съпротивява. Аз просто съм по-бавен от теб.

— Не е само това — поклати тя глава. — Има нещо, което обича самотата, чувствам го. Някаква преграда.

— Няма никаква преграда. Това са само петнадесетте години, прекарани повече от теб на този свят. Животът не на всеки човек напомня собствен дом, който можеш да украсяваш богато с мебелировката на спомените. Някои хора живеят в хотели. В различни хотели. Годините се затварят зад тях като хотелски врати и им оставят само малко смелост, но ни капка съжаление.

Жоан не отговори. Равик не разбра дали го бе чула. Погледна през прозореца и усети как в жилите му се разлива силната топлина на калвадоса. Ударите на пулса заглъхнаха и изведнъж настана покой, вечната картечница на времето най-после замълча. Червената луна се извиси над покривите като кубе на джамия и заплува между облаците, а земята потъна под сипещия се сняг.

— Знам — каза Жоан, обгърнала с ръце коленете си и облегнала брадичка на тях, — че е глупаво да ти разправям миналото си. Мога да мълча или да излъжа, но не искам. Защо да не ти разправя всичко за себе си? Какъв смисъл има да се опитвам да украсявам живота си? Бих го показала още по-лош, защото сега го намирам смешен. Не го разбирам вече и нямам нищо против ти да се надсмиваш и на него, и на мене.

Равик я погледна. Колената й бяха притиснали големите бели хризантеми върху вестника, който беше пъхнал под тях. „Странна нощ — помисли той. — Някъде стрелят, преследват, затварят, измъчват и убиват хора, един кът на мирната земя е нападнат, ние знаем това и стоим безпомощни, животът гъмжи в осветените кръчми на града, никой не иска и да знае, хората се прибират спокойно да спят, аз стоя тук с една жена с бледи хризантеми и бутилка калвадос, докато сянката на любовта се издига потръпваща, самотна, странна, тъжна, прокудена от спокойните градини на миналото, свенлива, плаха и бегла, сякаш няма никакви права…“

— Жоан — каза после бавно, с намерение да каже нещо съвсем друго, — много е хубаво, че си тук.

Тя го погледна. Той взе ръцете й.

— Знаеш ли какво значи това? Повече, отколкото хиляди други думи.

Жоан кимна. Очите й се просълзиха внезапно:

— Знам, че не значи нищо.

— Не е вярно — отговори Равик, макар да знаеше, че е права.

— Да, абсолютно нищо. Трябва да ме обичаш, мили. Това е всичко.

Той не отговори.

— Трябва да ме обичаш — повтори тя. — Иначе съм загубена.

„Загубена… — помисли Равик. — Колко леко само го каза! Този, който е истински загубен, не говори.“