Ангел Каралийчев
Нова приказка за Червената шапчица

Имаше една Червена шапчица. Много добро и хубаво момиченце беше. Тя живееше отсам гората, а нейната баба — отвъд гората, тъкмо там където е Дядовата Иванова воденица, която мели брашно за всички гладни хора по света.

Веднъж, когато отиде в гората да бере гъби, Червената шапчица видя, че старият воденичар копае дълбок трап точно под клонестия дъб, където минава горската пътечка. Червената шапчица се спря и погледна добрия воденичар с големите си учудени очи.

— Какво правиш тук, Дядо Иване? — попита тя.

— Вълча яма — отговори старецът.

— Че защо ти е?

— Трябва ми. Искам да хвана Злия Вълк, който изпояде овцете на селяните, а сега е почнал да налита и на хора. Заканва се, че ще изтреби всички — и старите баби, и младите невести, и малките дечица.

— Ами как ще го хванеш?

— Лесно. Ще изкопая ямата, ще я покрия лекичко с вършини и малко пръст. Нощес ще падне снежец и ще засипе гората. Ще заличи и вълчата яма. А Злия Вълк ще се измъкне от бърлогата си и ще тръгне към кошарите за малки агънца. Щом чуе гласа на агънцата, звярът ще се втурне по пътечката. Ще стигне ей тук и — бух! — в ямата.

— А после? — попита Червената шапчица.

— После ще дойдат моите дванадесет синове, все отбор юнаци. Те носят големи секири и не се боят от Злия Вълк. Ще му видят работата, ще му смъкнат кожата и ще направят от нея тъпан.

— Ах, колко хубаво си го намислил! — плесна с ръце Червената шапчица, грабна си кошничката и се затече в къщи да разкаже на майка си.

А в туй време ето какъв разговор водеха Злия Вълк и Лукавия Пес, сгушени в най-затънтеното място на гората.

Вълкът рече:

— Аз съм много доволен от тебе. Колкото пъти съм идвал в кошарата, никому не си обаждал за моето пристигане, а си мълчал като риба, докато удуша най-сладкото агънце. Такива предатели като тебе са ми потребни. В отплата на туй винаги съм ти давал по едно агнешко копитце, защото си ми съдружник. Сега ми се е прияло човешко месо. Искам да изям Червената шапчица, но не мога да вляза вътре и да я грабна, защото нейната майка винаги заключва вратата. Ето какво искам от тебе. Щом Червената шапчица тръгне през гората при баба си, ти веднага ела да ми обадиш. Аз ще я преваря и ще си я изям. Сетне ще изпия цял варел петрол. Много обичам човешко месо и петрол. И още едно нещо обичам: да бъркам в чужди джобове и да излапвам всичко онова, което другите са спечелили с пот на челото. Такъв ми е вълчият нрав. А на тебе ще дам едната обувка на момиченцето — да си я глождиш. И ще те наградя с медал. Зная, че си по ордените. И няма вече да те наричам Пес, а ще получиш титлата Маршал. Съгласен ли си?

— Съгласен! — изръмжа Лукавия Пес и почна да си маха угоднически опашката.

В къщи Червената шапчица подаде на майка си кошничката с гъбите и разказа какво прави Дядо Иван в гората. Майката рече:

— Ако Дядо Иван се разправи със Злия Вълк, ще отърве от вълка всичките работни хора. Ох, че е добър този Дядо Иван! Хайде лягай си, мамино момиче, че утре ще станеш рано и ще идеш при баба си да й занесеш гъбена чорбица. Тя е болна и няма кой да й приготви нищичко за ядене.

Червената шапчица се наспа хубавичко, стана, облече се и грабна гърненцето с гъбената чорбичка. Навън беше навалял снежец, точно такъв, какъвто го искаше Дядо Иван. Майката се обърна към Лукавия Пес:

— Куче, тръгвай да придружиш това хубаво момиченце през гората, защото узнах, че се е появил Злия Вълк. Не искам да се повтаря приказката на братя Грим. Вярно да ми пазиш дъщеричката.

— Ще я пазя — отвърна Лукавия Пес, завъртя си опашката и изръмжа: — Аз не съм вече куче.

— Ами какво си? — попита учудено майката.

— Аз съм Маршал.

— Маршал ли? Тогава марш оттука!

Тръгна Червената шапчица през гората, а Песа — подире й. Момичето мисли за баба си, а пък Песа — за вълка. „Какво ли ще ми даде, ако му заведа Червената шапчица в бърлогата? Сигурно ще ме награди с два медала“ — си рече Песа и очите му светнаха. Вървяха, вървяха, стигнаха едно място, където горската пътечка се раздвояваше. Лявата пътечка водеше към Дядовата Иванова воденица, а дясната — към бърлогата на вълка. Студеният зимен вятър огъваше клоните на дърветата и донасяше зловещия вой на Злия Вълк.

Лукавия Пес рече:

— Червена шапчице, хайде да минем по дясната пътека!

— Не искам — поклати глава момичето.

— Защо?

— Защото тя води в тъмната гора, където някой страшно вие, а бабината къщурка се намира наляво, на полянката, където е воденицата на Дядо Иван.

Тогава Лукавия Пес викна:

— Слушай, момиченце, ако склониш да минем по дясната пътека ще ти хвана живо зайче и ти ще си играеш от сутрин до вечер с него!

Червената шапчица много обичаше зайчетата и лапна въдицата!

Продължиха пътя си. Гората ставаше все по-тъмна и по-страшна. Ето че стигнаха клонестия дъб, където се намираше вълчата яма, вече покрита със сняг. Червената шапчица се досети за Злия Вълк и зъбите й затракаха от страх.

— Не искам да отивам по-нататък! — извика тя на Песа и почна да се дърпа назад.

— Защо не искаш?

— Е, пък страх ме е!

— Тогава няма да получиш зайчето и баба ти ще умре от глад.

„Бабината къщичка не е в горския пущинак — си помисли Червената шапчица и мигом й стана ясно, че Лукавия Пес я води в бърлогата на Злия Вълк. — Ох, че мръсен предател!“ Тръпки я побиха. Но Червената шапчица беше хитра главичка, затуй в ума й дойде една спасителна мисъл.

— Слушай — обърна се тя към Песа,— хайде да се надскачваме! Ако ти ме надскочиш — ще продължим по дясната пътека, но ако аз те надскоча — ще се върнем и ще минем по лявата. Искаш ли?

— Искам! — зарадва се Лукавия Пес. — Глупава Червена шапчица — с мене ще се мери! Ха-ха-ха!

Червената шапчица си остави на земята гърненцето и се затече по пътечката към клонестия дъб.

— Хоп! — извика тя, подскокна и тупна до самия ръб на вълчата яма. Тя знаеше точно къде е ямата и не падна вътре.

— Ха̀ сега пък ти! — обърка се девойчето към Песа.

Лукавия Пес се засили отдалеко, метна се нагоре, проточи напред краката си и се сгромоляса право там, където беше ямата. Проби една дупка и падна надолу с главата на дъното.

Червената шапчица бързо откърши две-три клончета, покри дупката, грабна си гърненцето и хукна към лявата пътека. А снегът продължаваше да вали и скоро заличи стъпките й. Покри и новооткършените клончета върху вълчата яма.

През нощта Злия Вълк дълго очаква своя сътрудник и като не го дочака, напусна бърлогата си, затрака със зъби в мрака и тръгна към клонестия дъб…

А на другата сутрин Дядо Иван воденичарят проводи своите дванадесет синове да видят има ли нещо в ямата. Дядовите Иванови синове носеха остри секири и не се бояха от лютия горски звяр. Надвечер те се върнаха и донесоха кожата на Злия Вълк.

— А Лукавия Пес? Къде е Маршала? — попита Дядо Иван.

— И Лукавия Пес беше в ямата при Злия Вълк. Но ние му окачихме на шията медал — един тежък камък — и го хвърлихме от моста в дълбокия вир! — рекоха синовете.

— Добре сте направили! — похвали синовете си Дядо Иван и окачи вълчата кожа пред вратата на воденицата.