Константин Константинов
Змийска кожа

Най-напред бързаше с изплезен език Арап. След него крачеха един след друг запъхтени Слави и Любен. На опашката пъплеше Чочо и отвреме-навреме поспираше да извика:

— Ехо-о! Бате Славе, това не е ли Черни връх?

Слънцето печеше право насреща. В синьото небе нямаше нито едно облаче. Каменливата пътека се виеше все по-нагоре и по-нагоре, като че нямаше край.

При чешмата до Говедарника дружината спря да почине. Разтвориха раниците, хапнаха, пиха по едно канче студена вода, а Любен дори наду хармоничката.

Изведнъж Арап, който душеше нещо из камънака, заръмжа, наежи се и залая уплашено. Слави се взря нататък и скочи. Грабна тоягата си и викна:

— Не мърдайте! Усойница! — и хукна нататък.

Любен и Чочо хлъцнаха от страх и се приготвиха да бягат. Слави приближи дебнешком до камъка, дигна тоягата и неочаквано се засмя:

— Тю-ю, бре Арап! Излъга всички ни! То било само кожата й!

Любен и Чочо боязливо приближиха и източиха вратове: върху напечения камък лежеше като лъскава жива усойница суха змийска кожа. Слави я бутна с тоягата и тя прошумоля. Чочо се опули:

— Мамо-о! Ами ако се преструва?…

— Какво ще се преструва, бре юнако? Нали уж си учил тия неща: спала е цяла зима, напролет се събудила, съблякла си кожата и сега се разхожда с нова премяна. Пък старата е оставила да плаши такива като вас. Хайде сега ходом!

Урвата почна отново. Гърбовете се измокриха от пот. Нозете почнаха да натежават.

Най-после стигнаха Черни връх. Хладен ветрец подухваше над големите напечени скали. Право пред тях се дигаше висока дървена пирамида. Дружината веднага се покатери отгоре. Каква ширина, какъв чудесен изглед имаше оттук!

— Хе там ония синкави линии — посочи Слави, — видите ли, на север е Балканът. Отвъд, на запад, тъмните ония вериги — това е Осоговската планина. Тук, в оная долчинка, извира Струма и тръгва за Бяло море. А пък тая грамада на юг — хе-е — това е Рила. Зад нея, ама сега не се вижда, е Пирин.

Вятърът духаше по-силно и те слязоха до чешмичката, на слънце, да обядват. Други излетници бяха седнали настрана и почиваха. Двама черни хора, голи до кръста, лежаха по-далеч.

— Бате Славе — пошепна учудено Чочо, — я погледни! Арапи!…

— Арапи — като тебе и мене! — засмя се Слави. — Само че са хвърлили старата кожа, също като змията, и сега са с нова.

Чочо го гледаше слисан.

— Какво ме зяпаш такъв? — подзе отново главатарят. — Стой и ти така два-три часа и ще видиш как ще ти поникне нова кожа, като на змей… Ами я дайте раниците, че трябва да се изпразнят, да не ни тежат на връщане. Ха сядайте да ядем!

Щом се нахраниха, свалиха обущата и се натъркаляха да починат. Скоро Слави и Любен заспаха, Арап се пощеше до краката им. Само Чочо се въртеше ту на една, ту на друга страна. По едно време той се понадигна и погледна ония двамата, черните, които все така лежаха съблечени до пояс. Чочо изведнъж свали пуловера и ризата си, легна като тях по очи и се помъчи да спи.

* * *

— Ставайте! — изкомандува Слави. — Стягайте раниците — и на път! Я, слънцето вече се спусна към Селимица!

Любен скочи, метна раницата. Арап весело залая. Върхът беше опустял.

— Хайде по-скоро! — викаше главатарят.

— Я! Ами ти какво правиш, бре? — плесна с ръце Слави.

Чочо се мъчеше да облече ризата си и охкаше високо:

— О-о-о! Мамичко! Боли… много боли!…

Слави и Любен приближиха уплашено.

— Какво има?

— О, боли, бе, много боли!… — викаше Чочо. — Гърбът, бе, бати Славе… Не мога да се облека!

Погледнаха му гърба — червен като керемида и напукан.

— Какво е туй чудо, бре? Какво си правил? — викна Слави. — Ами ти цял си изгорял…

— Исках… исках да си сменя кожата… о-о-о… боли, бе, мамичко… исках да ми излезе черна кожа, бе бате Славе, като на ония… Ти нали каза…

— Ах, ти умник такъв, че ти за истина ли го взе, бре — ядоса се Слави. — Любене, я дай скоро шишето с дървеното масло… Добре, че го взехме тая сутрин, инак какво щяхме да правим тоз хубостник. Чакай сега!

Той наля на дланта си масло и започна да маже гърба на Чочо.

Чочо завика по-силно. Цялото му тяло гореше. Когато го намазаха, той лъсна като червена мекица. Насила облякоха ризата му. Слави взе неговата раница и тръгнаха полека да се връщат. Любен надуваше хармоничката, за да забравят премеждието, но Чочо през целия път му пригласяше с охкания. На няколко пъти спираха да почиват. Най-после се смъкнаха в града. Заведоха Чочо в дома му.

— Хайде сега — каза Слави, — преди да легнеш, да се намажеш още веднъж. Пък друг път — да питаш как стават тия работи. Искаше да станеш Чочо змея — ама то изведнъж не може. Преди това ще се превърнеш на рак — и то червен, че чак тогаз ще смениш кожата. Разбра ли?