Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 2гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead(2013)

Издание:

Хоро

Весели приказки, разкази и стихове за деца

 

Подбрал: Петър Димитров-Рудар

Редактор: Христиана Василева

Художествен редактор: Петър Василев

Технически редактор: Жак Битев

Коректор: Райна Иванова

 

Дадена за печат на 11.XI.1953 г.

Поръчка №427. Тираж 5000. Формат 1/16 от 70/100

Печатни коли 10 и ¼

 

Издателство „Народна младеж“ — ул. „Леге“ 15

Държавна печатница „Тодор Димитров“ — Дондуков 48, София

Пор. 5521

История

  1. —Добавяне

Не знам колко голям бях тогава, когато се случи това. Помня само, че още не ходех на училище.

Всяка сутрин баща ми отиваше на работа. Той вървеше бавно-бавно и пушеше замислен. Никога не бързаше и никога не се караше. Но дойдеше ли неделя или празник, тогава цялата къща се разшумяваше като кошер. „Где ми са обущата?“, „Дайте раницата!“, „По-скоро кучето!“, „Извадете пушката от гардероба!“…

Баща ми беше ловец. И винаги когато отиваше на лов, толкова много бързаше, сякаш мислеше да изтреби всички зайци и яребици из гората. Добре, но изглежда много бързо трябва да са бягали тия зайци и много високо трябва да са хвърчали яребиците, защото нито веднъж баща ми не донесе какъвто и да е лов.

Мама често му казваше:

— Е, кога най-сетне ще хапнем от твоя дивеч? Имаш хубаво породисто куче, имаш скъпа пушка, спортен костюм, перо на шапката — всичко това много добре, но где ти са зайците, где ти са яребиците?

— О, ще видиш! Скоро ще видиш! — отговаряше баща ми. — Още не съм почнал здраво, но почна ли веднъж — цялата махала ще има да преяде!

Една неделя сутрин баща ми на тръгване рече:

— До-ве-че-ра — сигурно!

Майка ми пак се разсмя:

— Кое е сигурното? Че пак ще се върнеш с празна раница ли?

— Ще видиш! — каза баща ми, изви край съседната къща и се изгуби.

Вечерта се върна като никога весел и засмян. Още отсреща той високо размахваше нещо в дясната си ръка.

— Я! Наистина едно птиченце! — извиках аз и се втурнах в готварницата при мама.

— Мамо, тате носи лов! Мамичко! Тате ударил лов!

През това време баща ми влезе при нас.

— Ето! Ето ви най-сетне ло-о-ов!…

Мама се приближи.

— Я гледай, я гледай! Че това е наистина пъдпъдък?!

Баща ми се поизпъчи и погледна мама отвисоко-отвисоко:

— Да-а̀… Пъд-пъ-дък!… Цял-целеничък пъдпъдък! Какво ви казах аз сутринта? Ще донеса — и ето! Видяхте ли?

Аз грабнах пъдпъдъка от ръката на татка и почнах да го гладя. Той имаше хубава мека перушина, ръждивопепелява, с черни ивици, а крачката му бяха жълтеникави.

— А сега — почна баща ми — трябва да се оскубе и да се опече на скарата. Това е първият ми лов и аз искам с особена сладост да си хапна от него.

Той излезе на двора да настани кучето. После отиде да си съблече ловните дрехи и пак се върна при нас в готварницата.

Тримата ние — майка ми, баща ми и аз — заобиколихме пъдпъдъка и почнахме да го скубем. А Гоцо — шареният ни котарак — току се провираше оттук-оттам и посягаше с лапата си.

— Пст! Пст! — изгоних го аз най-сетне и затворих вратата и прозореца.

Оскубахме и очистихме пъдпъдъка. И ръцете ни така се оплескаха с мас, като че ли одрахме цяло прасе!

Посолихме го със сол и черен пипер и го турнахме върху скарата на огнището.

Веднага готварницата се изпълни с пушек и сладка миризма на печено месо.

— Отворете, отворете по-скоро прозореца! — извика баща ми.

— Недейте, че ще се разнесе по цялата махала! — възпротиви се майка ми.

— Та тъкмо за това я! — настоя пак татко. — Да разбере най-сетне махалата, че в тая къща живее ловец!…

Той посегна и отвори прозореца. В същия миг на прозореца скочи отвън настървен Гоцо и очите му засвяткаха като фарчета.

— Пст! Пст! Махай се оттам! — пропъдих го аз отново.

Докато се печеше пъдпъдъкът, мама вече нареждаше масата за вечеря.

— Аз ще отида оттатък да се поизтегна и да си поотпочина малко — каза татко и излезе.

Аз не се отделях от скарата и все попипвах с пръстче пъдпъдъка. Право каза татко: нека всички да знаят, че тая вечер ние ще си хапнем пъдпъдък!…

— Хайде, Донко, иди повикай баща си, вечерята е готова! — каза след малко майка ми.

— Ма-мо… Аз искам да наглеждам пъдпъдъка! — казах аз. — Повикай го ти, мамичко!

Майка ми излезе. Но мене ми стана мъчно, гдето не послушах майка си. И веднага се затичах подир нея.

— Колко хубаво, колко вкусно мирише пъдпъдъкът, татенце! — плеснах аз с ръце. — Хайде!

— Вкусно я! — весело извика баща ми, като скочи веднага от канапето. — А като загризеш ей сега едно крилце!

Бързо се отправихме и тримата за готварницата. И щом се показахме на вратата, крадливият Гоцо с пъдпъдъка в уста се намери с един скок на прозореца и оттам изчезна в тъмнината.

А за нас остана само димящата скара и хубавата, приятна миризма на печения пъдпъдък.

Край