Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Поема
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
moosehead(2013)

Издание:

Хоро

Весели приказки, разкази и стихове за деца

 

Подбрал: Петър Димитров-Рудар

Редактор: Христиана Василева

Художествен редактор: Петър Василев

Технически редактор: Жак Битев

Коректор: Райна Иванова

 

Дадена за печат на 11.XI.1953 г.

Поръчка №427. Тираж 5000. Формат 1/16 от 70/100

Печатни коли 10 и ¼

 

Издателство „Народна младеж“ — ул. „Леге“ 15

Държавна печатница „Тодор Димитров“ — Дондуков 48, София

Пор. 5521

История

  1. —Добавяне

Баба шета в къщи

и току се мръщи —

мръщи се, бърбори,

под нос си говори:

— Нямам си водица

нито капка вече,

а пък е далече

бистрата речица.

Трябва да отида

за вода зад рида.

Виж, че притъмняло,

то се е видяло —

трябва туй да сторя,

а не да бърборя

врели-некипели.

Кобилица пъстра

метна тя на рамо,

кръшно и чевръсто

запъти се тамо —

зер водица трябва,

за да меси хляба.

 

Внучката й Гана

назад не остана:

с мънички менчета

стъпва тя напета.

Със засмени взори,

стъпва и бърбори:

— Нали съм послушна

внучка добродушна —

колкото аз смогна,

трябва да помогна,

да помогна трябва

аз на мойта баба.

 

Ето го на двора

кацнал на стобора,

вижда ги Петела.

Кобилица взела

бабата отива.

Внучката красива

бърза подир нея,

менчета люлее.

Петлю наш си рече:

— Стана време вече

и аз да отида

за вода зад рида —

с мънички менчета

като две звънчета.

 

Стройната редица

тръгва за водица.

Кобилица взела

и пътя поела —

бабата отива.

Внучката красива

бърза подир нея,

менчета люлее.

Следва ги Петела

със походка смела.

Бързат на редица

всички за водица.

 

Малкото Мишленце

с сивичко палтенце,

като ги съглежда,

и то се нарежда.

Както му е лика,

виком се провиква:

— Чакайте ме всички,

братчета, сестрички.

И ти, бабо стара,

недей ми се кара —

малка съм душица,

жадна за водица.

Нека с вас да ида

за вода зад рида!

 

Ето че от трема

кобилчица взема —

кобилчица малка.

Менчета — игралка,

орехчета същи —

изядени в къщи.

Метна ги на рамо.

И на път за тамо

бабата отива.

Внучката красива

стъпва подир нея —

менчета люлее.

Следват ги Петела

със походка смела,

малкото Мишленце

с сивичко палтенце.

Всички на редица

бързат за водица.

 

Менци и менчета,

пеят кат звънчета.

С ситни стъпки всички

редом наредени

стигат те засмени

бистрата речица.

В менците водица,

без да си почива,

всеки си налива.

 

Всички се завръщат

дружно пак към къщи.

Ето, както трябва:

първа тръгва баба,

първа си отива.

Внучката красива

стъпва подир нея —

менчета люлее.

Следват ги Петела

със походка смела,

малкото Мишленце

с сивичко палтенце.

Всички на редица

връщат се с водица.

 

Кой от тях не знае,

как ще свърши края?

Никой се не сеща,

че ги чака среща

и беда не лека

в тяхната пътека.

 

Близо там до къщи

със клоне могъщи

ябълка растеше.

А под нея спеше

Заю дългоуши.

В бурена се гуши —

сладко си почива

след беда горчива.

От място незнайно

духна тъй нехайно

вятърът крилати —

дървото разклати.

И от него зряла,

зряла и презряла

ябълчица лупна,

на земята тупна

и удари здраво

по главата право

Зая Бая наши.

Той пък се уплаши,

хукна и забяга,

както му приляга.

Както той обича

всякога да тича

през гори, полета

с бързите крачета.

Бяга и не спира,

докато на мира

някъде се сгуши

под трънливи круши

или във тревата

да спаси главата.

Хукна Заю наши —

нали се уплаши,

бяга и се моли:

„Дръжте се, крачета,

гони ви несрета!“

 

За добро, за зло ли —

ето нашта баба

първа както трябва

в къщи си отива.

Внучката красива

бърза подир нея,

менчета люлее.

Следват ги Петела

със походка смела,

малкото Мишленце

с сивичко палтенце.

Всички на редица

връщат се с водица.

Заю е насреща —

о, беда зловеща!

Той се ококори —

мисли що да стори,

мисли що да прави,

за да се избави.

Една мисъл умна

във глава му хрумна.

Скача изведнъжка

той със сила мъжка —

удря си главата

право във краката

на бабата стара…

Тя пък в изпревара

хукна и забяга,

без да й приляга.

И от страх горката

пада на земята —

в болки се превива,

менците разлива.

Със сърце разбито,

като топка свито,

тя се посъвзема…

Тиха, кротка, нема —

в къщи се прибира,

отдих там намира.

 

Заю Баю наши

и той се уплаши.

О, горка-горкана,

сякаш че остана

без душа-душичка!

 

Бедата самичка

нивга не дохожда.

Нея я спохожда

втора, па и трета.

Ето ти несрета:

внучката насреща.

О, беда зловеща!

Пак се ококори,

мисли що да стори,

мисли що да прави,

за да се избави.

Втора мисъл умна

във глава му хрумна.

Скача изведнъжка

той със сила мъжка —

удря си главата

право във краката

на бабина внучка.

Внучката горката

падна на земята,

менците разлива,

себе си полива.

Много без да чака,

викна и заплака:

— О, беда голема!…

След туй се съвзема —

в къщи си отива,

под одър се скрива.

Заю Баю наши

и той се уплаши.

О, горка-горкана,

сякаш че остана

без душа-душичка!

Бедата самичка

нивга не дохожда,

нея я спохожда

втора, пък и трета.

Ето ти несрета!

Петлю е насреща.

О, беда зловеща!

Той се ококори,

мисли що да стори,

мисли що да прави,

за да се избави.

Трета мисъл умна

във глава му хрумна

скача изведнъжка

той със сила мъжка.

Удря си главата

право във краката

на Петела наши.

Той се тъй изплаши,

че закукурига,

глас доде му стига.

Падна на земята

и разля водата.

Много без да чака,

викна и заплака:

— О, беда голема!

След туй се съвзема,

в курника отива,

в курника се скрива.

Заю Баю наши

и той се уплаши.

О, горка-горкана!

Сякаш че остана

без душа-душичка!

Бедата самичка

нивга не дохожда,

нея я спохожда

трета и четвърта,

Зая го не свърта.

Ето ти насреща —

пак беда зловеща:

малкото Мишленце

с сивичко палтенце

е пред него спряло.

Пусто — опустяло!

Той очи кокори,

мисли що да стори,

мисли що да прави,

за да се избави.

Нова мисъл умна

във глава му хрумна

скача изведнъжка

той със сила мъжка.

Толкоз силно скача,

цяло го прескача.

Хуква той да бяга,

както му приляга —

татък през полето…

 

А от страх Мишлето

глътна си езика —

цръкна и завика…

Менчета остави,

за да се избави,

в дупката се свира

и от страх примира…

Щом бедата мина,

мина и размина —

всеки се замисли,

всеки се размисли.

 

Нашта баба ето

седнала в кьошето,

само си бърбори:

— Ех, че ме събори

пустата Мецана!…

Жертва щях да стана

за хубост едничка.

Ах, горка-горкичка,

знае ми душата,

знаят ми краката

как ме те спасиха

от бедата лиха!…

Внучката на баба,

под одъра свита,

със душа убита,

само си мърмори:

— Вълчо ме събори!

Ах, тоз вълк проклети!

До де се досети

да ме лапне цяла —

аз, от страх примряла,

без да се обръщам,

в миг офейках в къщи.

 

Ето и Петела

със душа примрела —

тихо си бърбори,

тихо си говори:

— Пустата му Лиса

как ме умириса!…

Малко ми остана,

аз на пух да стана.

Но сполай на бога,

ако и в тревога —

с хитрост и сполука

домъкнах се тука…

 

А Мишлето сиво

със сърце страхливо,

с глътнато езиче

кротичко наднича,

във дупката свряно —

бъбри неразбрано:

— Пустата Котана,

тази облизана,

откъде изскочи

и връз мене скочи!

Ох, сърце нещастно,

колко бе ужасно!…

А пък Заю наши,

като се уплаши —

хукна през полето…

хукна, та където

видят му очите —

да се крий в горите.

Хукна той да бяга,

както му приляга

и със всички сили.

— О, краченца мили,

бягайте, не стойте,

право във усоите,

под зелена шума!

Заю тъй си дума,

дума и нарежда,

дава си надежда:

— Страшно щях да патя,

мои скъпи братя,

от врази безбройни,

наредени стройно —

във редица права.

Що ли щях да правя,

ако вий не бяхте?

Ако не летяхте

вий, краченца мили,

с двойни, с тройни сили?…

 

С трепет на душата

стига във гората

Заю дългоуши

и се в храсти гуши —

отдих да намери…

Гуши се, трепери

от теглото тежко

и въздиша жежко…

После се опомни,

като в сън си спомни:

бягането лудо

и страхът за чудо,

мъките, теглата,

ударът в главата…

Скрит под китна шума,

тихом той си дума:

— О, горка горкана,

добре, че тъй стана,

сякаш под тез клони

вихър ме подгони,

вихър ме отдуха,

да спася кожуха…

 

Знаем ние всите,

че от страх очите —

някога без време —

стават по-големи.

 

Кой кого уплаши?

Тук четецът наши —

ако разгадае,

да го каже в края.

Край