Елин Пелин
Чохено контошче

Едно време — кой знае кога било,

в едно село — кой знай къде било,

живял дядо с свойта баба стара

в една къща схлупена и проста.

Хранели се с леща и попара —

за двамата това било доста…

Дядо имал два воловци стари,

те му били най-верни другари.

Нивицата с тях орал си дружно,

да изкарва колко му е нужно

за две гърла жито и пшеница,

да нахрани душа да го слуша —

баба стара да му се не кара.

Те имали и една козица

с руно бяло — човек да се чуди,

един петел рано да ги буди,

две кокошки като две царици,

в един възел две скъпи жълтици,

едно каче солена сланина —

да им стигне за цяла година…

Баба била доволна, честита,

дядо с нея всекиму се хвалел —

на кой пита и на кой не пита.

Веднъж баба отишла на сватба,

поканена по обичай божи.

Там видяла една булка млада,

облечена в чохено контошче,

подплатено със лисичи кожи…

Дощяло се на баба да има

и тя таквоз чохено контошче.

Върнала се замислена вкъщи,

току ходи и току се мръщи,

току охка и току въздиша…

Дядо гледа, па се чудом чуди:

— Бре, какви са, бабо, тез полуди?

Какви ти се случиха премежди,

та навъси старите си вежди?

— Слушай, старо — бабата отвръща, —

толкоз годин пазя тая къща,

искам сега в старост награда

да ми купиш чохено контошче,

подплатено със лисичи кожи,

да се стегна като булка млада.

— Не контошче, а кюрк до петите,

като искаш, ще да ти направя! —

отговаря със готовност дядо

и радост му свети в очите.

Стана дядо, на пазар отиде,

па развърза две скъпи жълтици,

купи чоха, конци ибришимни

и повика майстори най-първи

да ушият чохено контошче.

Кроят, кроят, чохът не достига…

Баба ходи като болна в къщи.

Току охка и току се мръщи.

Гледа дядо, гледа стара баба,

на старини туй ли й се пада?

Дума даде — назад се не връща.

Продаде си два вола работни,

купи чоха, колко не достига,

а на себе пушка евзалия

да убие две хитри лисици,

да им вземе хубавите кожи,

та контошче добре да наложи…

Най-първите майстори пак викна,

кроят, шият чохено контошче…

Баба не знай от радост къде е.

Току мери чохено контошче

и гощава майсторите първи

с чорба сладка от двете кокошки,

от петела със люта яхния.

Изпържи им каче със сланина,

Продаде си у механи хладни

бяла коза за червено вино —

на терзии угоди да прави,

по-хубаво контошче да шият.

И шиха те три дни и три нощи,

та ушиха чохено контошче.

Дядо ходи на лов по горите,

та си уби две хитри лисици,

та им одра хубавите кожи —

подплатиха чохено контошче.

Облече го, нагизди се баба.

Гледа, гледа, очи си не вярва:

заприлича на млада невеста.

Улови се хоро да играе,

цяло село гледа и завижда!

А пък дядо обикаля в къщи,

току охка и току се мръщи.

— Що е, дядо, и защо въздишаш? —

пита баба с новото контошче…

С тъга дядо баби отговаря:

— Нищо, бабо, нищо, поиграй си!…

Честито ти чохено контошче!…

Но де ни са два вола работни,

къде ни са две скъпи жълтици,

две кокошки като две царици,

едно каче солена сланина?

Къде ни е млечната козица

с руно бяло — човек да се чуди,

шарен петел, рано да ни буди?

Нищо, бабо, нищо, поиграй си!

Честито ти чохено контошче!

Ще го носиш ти на гладно сърце!…