Паулу Коелю
Мактуб (2)

II.

Ученият Роджър Пенроуз върви с приятелите си и оживено разговаря. Замлъква само когато пресича улицата. „Аз помня, че когато пресичах улицата, ми дойде наум невероятна идея — казал Пенроуз. — Но щом стигнахме до отсрещната страна, ние продължихме разговора си от онзи момент, където го прекъснахме и аз не мога да си спомня за какво си мислих няколко секунди преди това“. Около обяд Пенроуз почувствал еуфория, без да знае защо. „Имах чувството, че нещо съм открил“ — казал той. И мислено решил да превърти деня си минута по минута, и когато си спомнял момента, в който пресичал улицата, идеята се върнала при него. Този път той я записал. Това била теорията за черните дупки, революционна теория в съвременната физика. И тя се върнала при него, защото Пенроуз бил способен да възстанови тишината, която винаги ни заобикаля, например, когато пресичаме улицата.

 

Свети Антоний живял в пустинята, когато към него се приближил един млад човек. „Отче, аз продадох всичко, което притежавах, и спечеленото дадох на бедняците. Запазих си само няколко вещи, които биха могли да ми помогнат да оцелея тук. Бих искал да ви помоля да ми покажете пътя към спасението“. Свети Антоний помолил момъка да продаде няколко вещи от онези, които той си бил запазил, и с парите да купи малко месо от града. На връщане момъкът трябвало да привърже месото към тялото си. Младият човек направил както му било казано. На връщане го атакували кучетата и соколите, които искали месото. „Аз се върнах“ — съобщил младият човек, показвайки на отчето своето ранено тяло и разкъсаните си дрехи. „Онези, които тръгват в нова посока и искат да запазят малко от стария си живот, тяхното собствено минало ги разкъсва на части“ — казал светият човек.

 

Учителят казал: „Използвай всяко благословение, което Бог ти е дал днес. Благословението не може да бъде пазено. Няма такава банка, където да сложим на депозит получените благословения, за да ги използваме, когато сметнем за необходимо. Ако не ги използваш, незабавно ги губиш. Когато идва в живота ни, Бог знае, че ние сме творчески личности. На единия ден той ни дава глина, за да моделираме, на другия — четка и платно, или писалка. Но ние никога не можем да използваме глината върху нашето платно, или писалката в скулптурата. Всеки ден си има своето чудо. Приемайте благословенията, работете и създавайте своите незначителни произведения на изкуството още сега. Утре вие ще получите други“.

 

Манастирът на брега на река Пиедра е заобиколен с красива растителност — това е един истински оазис в безплодните поля на тази част на Испания. Там малката река става могъщ поток и се разделя на десетки водопади. Пътешественикът върви през местността, слушайки музиката на водата. Изведнъж вниманието му е привлечено от пещера зад една от скалите. Той изучава скалите, заоблени от времето и се възхищава на красивите форми, търпеливо създадени от природата. И си спомня стиховете на Р. Тагор, записани на плочата: „Не чукът е направил тези скали толкова прекрасни, а водата — със своята сладост, танц и песен“. Там, където силата може само да разруши, мекотата може да извае.

 

Учителят казал: „Много хора се страхуват от щастието. За тях да живееш пълноценен живот, означава да промениш множество от своите навици и да загубиш чувството си за индивидуалност. Ние често пъти се възмущаваме от добрите дела, които се стоварват върху нас. Ние не ги приемаме, тъй като това би ни заставило да се чувстваме длъжници на Бога. Ние си мислим: «По-добре да не пием от чашата на щастието, понеже когато се изпразни, ще страдаме сериозно». От страх да не се смалим, ние не растем. От страх да не заплачем, ние не се смеем“.

 

Веднъж в манастира в Сцете един от монасите обидил друг монах. Настоятелят на манастира брат Сисоис помолил обидения монах да прости на обидилия го. „Аз не мога да го направя и той трябва да си плати за това“. В този много важен момент брат Сисоис вдигнал ръка към небето и започнал да се моли: „Иисусе мой, ние не се нуждаем повече от Тебе. Сега ние сме способни да накараме агресора да си плати за престъпленията си. Сега ние сме способни да вземем в ръцете си отмъщението и да се занимаваме с Доброто и Злото. Следователно, Ти можеш да ни оставиш на самите нас и това няма да бъде проблем“. Засраменият монах незабавно простил на брата си.

 

Ученикът казал: „Всички учители говорят, че духовното съкровище се придобива чрез индивидуално търсене. Тогава защо сме тук всички ние заедно?“ „Вие сте заедно, защото гората е винаги по-силна от самотното дърво — отговорил учителят. — Гората съхранява влагата, съпротивлявайки се на урагана и помага на почвата да бъде плодородна. Но това, което прави дървото здраво, са неговите корени. И корените на едно растение не могат да помогнат на друго да расте. Това, че сме заедно с една цел, позволява на човека да расте по свой собствен начин и това е пътят на тези, които искат да се съединят с Бога.“

 

Когато пътешественикът беше на десет години, майка му настоя, той да премине курс по физическо възпитание. Едно от упражненията изискваше от него да скочи от мост в река. В началото на курса той беше парализиран от страх. Всеки ден стоеше последен в редицата и страдаше всеки път, когато някой от първите изпълняваше своя скок, понеже така наближаваше неговият ред. Веднъж инструкторът обърна внимание на страха му и го накара да скочи пръв. Макар че той беше все още изплашен, то стана толкова бързо, че уплахът му се смени със смелост. Учителят каза: „Често ние можем да си позволим да изпуснем времето си. Но има случаи, когато трябва да запретнем ръкави и да решаваме ситуацията. В такива случаи няма нищо по-лошо от забавянето“.

 

Една сутрин Буда седял сред учениците си, когато към него се приближил един човек. „Съществува ли Бог?“ — попитал той. „Да, Бог съществува“ — отговорил Буда. След закуска се появил друг човек. „Съществува ли Бог?“ — попитал той. — „Не, Бог не съществува.“ — отговорил Буда. В края на деня трети човек задал на Буда същия въпрос, и отговорът на Буда бил следният: „Ти си длъжен да решиш сам за себе си“. „Учителю, но това е абсурд“ — казал един от учениците. — „Как Ти можеш да дадеш три различни отговора на един и същ въпрос?“ „Защото те бяха различни хора — отговорил Просветеният. — И всеки човек стига до Бога по свой собствен начин: някой — с увереност, друг — с отрицание, а трети — със съмнение“.

 

Ние сме заети изцяло с вземане на мерки, извършване на постъпки, решаване на проблеми, предназначени за други. Ние винаги се опитваме нещо да планираме, друго да решаваме, трето да откриваме. В това няма нищо неправилно — в края на краищата, именно така ние строим и променяме света. Но Възхищението също е част от този живот. За да спираме от време на време, да избягаме от себе си и да застанем в мълчание пред Вселената. За да застанем с душа и тяло на колене. Без да изискваме нищо, без да мислим за нищо, дори без да благодарим за нещо. Просто, за да получим топлината на любовта, която ни заобикаля. В такива моменти могат да се появят неочаквани сълзи — нито щастливи, нито скръбни. Не се учудвайте на това. Това е подарък. Сълзите пречистват душата ви.

 

Учителят казал: „Ако трябва да заплачеш, плачи като дете. Още когато си бил дете, едно от първите неща, които си научил в живота, това е плачът, тъй като плачът е част от живота. Никога не забравяй, че ти си свободен и не е позорно да показваш своите емоции. Вик, силно ридание — те са толкова шумни, колкото ти искаш да бъдат. Понеже така плачат децата, а те знаят най-бързия начин да успокоят сърцата си. Ти някога обръщал ли си внимание как децата спират да плачат? Те спират, защото нещо ги отвлича. Нещо ги зове към следващото приключение. Децата спират да плачат много бързо. И с теб ще е така. Но само, ако съумееш да заплачеш по същия начин както го правят децата“.

 

Пътешественикът закусва с приятел — жена адвокат във Форт Лаудердейл. Един много шумен пияница от съседната маса настоява да вечеря с нея. Ядосана, жената моли пияния да се успокои. Но той казва: „Защо? Аз говоря за любовта по такъв начин, по който трезвият човек няма да го направи. Аз съм щастлив, че се опитвам да общувам с непознати хора. Какво лошо има в това?“ „Това не е най-подходящото време“ — казала му тя. „Вие си мислите, че за проявите на щастие има точно определено време, което става за това?“ След тези думи пияният бил поканен на нейната маса.

 

 

Учителят казал: „Ние трябва да се грижим за своето тяло. Това е храм на Светия Дух и той заслужава нашето уважение и любов. Ние сме длъжни да се борим за нашите мечти и да бъдем упорити докрай. Но ние не трябва да забравяме, че животът се състои от малки удоволствия. Те са поставени там, за да ни съдействат, да ни помагат в нашето търсене и да ни предоставят моменти за почивка от нашата всекидневна борба. Да бъдеш щастлив — това не е грях. В това няма нищо неправилно — от време на време да разчупваш определените правила относно диетата, съня и щастието. Не критикувай самия себе си, ако в редки случаи губиш времето си за дреболии. Това са малките удоволствия, които ни стимулират.“

 

Пианистът Артур Рубинщайн закъснял за закуска в първокласен ресторант на Ню Йорк. Неговите приятели започнали да се безпокоят, но най-накрая Рубинщайн се появил с разкошна блондинка, която била три пъти по-млада от него. Известен със своето в известна степен скъперничество, той изненадал приятелите си, поръчвайки си най-скъпия антрекот и много рядко вино със сложен букет от аромати. Когато закуската завършила, той платил сметката с усмивка. „Виждам колко сте изненадани — казал Рубинщайн. — Днес обаче аз бях при моя юрист, за да подготви завещанието ми. На дъщеря си и роднините ми оставих солидна част, направих и великодушни вноски с благотворителна цел. Но изведнъж разбрах, че аз не съм бил включен в завещанието; всичко отиваше при другите. Така че, реших да се отнасям към себе си с по-голяма щедрост“.

 

Докато учителят пътешествал, разпространявайки Божието слово, къщата, в която живеел с учениците си, изгоряла. „Той остави къщата на нас, а ние не се погрижихме за нея както трябва“ — казал един от учениците. И те започнали незабавно да строят отново върху пепелището, но учителят се върнал по-рано, отколкото очаквали, и ги видял какво правят. „И така, вещите търсят нов дом“ — казал той щастливо. Един от учениците, смутен, му съобщил какво се е случило в действителност; казал му, че мястото, където те живеели всички заедно, е изгоряло в огъня. „Аз не разбирам — казал учителят. — Виждам мъже, които имат вяра в живота и започват нова глава. Онези, които са загубили всичко, са в по-добра ситуация, отколкото много други, защото от този момент нататък нещата могат само да се подобряват“.

 

Учителят казал: „Ако ти пътешестваш по пътя към своята мечта, бъди готов за това. Не оставяй отворена врата, която може да послужи за изкушение, например: «Това не е точно това, което аз исках». В това се намират семената на поражението. Извърви своя път. Дори ако твоите стъпки са неопределени, дори ако знаеш, че би могъл да направиш това по-добре. Ако ти приемаш своите възможности в настоящето, няма съмнение, че ще ги подобриш в бъдеще. Но ако ти отричаш, че имаш ограничения, ти никога няма да се освободиш от тях. Стой смело в своя път и не се страхувай от критиката на другите. И което е по-важно от всичко, не позволявай на самокритиката да те парализира. Бог ще бъде с теб в твоите безсънни нощи и ще изтрие сълзите ти с любовта си. Бог е с храбрите“.

 

Учителят и неговите ученици пътешествали и по пътя се случило така, че не могли да се нахранят както трябва. Учителят помолил някои от тях да отидат и да потърсят храна. В края на деня учениците се върнали. Всеки донесъл нещо малко със себе си, това, което бил способен да придобие от благотворителността на другите: плод, който вече започвал да се разваля, корав хляб и горчиво вино. Един от учениците, все пак донесъл торбичка зрели ябълки. „Аз бях длъжен да направя нещо, за да помогна на моя учител и на моите братя“ — казал той, като разделил ябълките сред всички. „Откъде ги взе?“ — попитал го учителят. „Откраднах ги — отговорил ученикът. — Хората ни даваха само развалена храна, макар да знаеха, че проповядваме словото на Бога“. „Махай се със своите ябълки и никога не се връщай — казал учителят. — Всеки, който иска да ограби заради мен, иска да ограби мен“.

 

В търсене на нашите желания и идеали, ние влизаме в света. Често правим недостъпно онова, което е в границите на нашите възможности. Когато грешим, ние чувстваме, че сме изхабили своето време, търсейки на разстояние една педя. Ние обвиняваме себе си за грешките, за безполезността на нашето търсене и за проблемите, с които сме привикнали. Учителят казал: „Макар че съкровището може да е закопано под твоята къща, ти ще го намериш, само ако започнеш да го търсиш. Ако Петър не бе изпитал болката на отказването, той не би бил избран за глава на Църквата. Ако блудният син не е пропилял всичко, неговото покаяние не би било празник за баща му. В живота ни има определени вещи, на които стои печат, казващ: «Ти ще оцениш моето значение само след като ме загубиш и върнеш обратно. Не е хубаво да се опитваш да съкратиш пътя».“

 

Учителят се срещнал със своя любим ученик и го запитал как върви неговият духовен прогрес. Ученикът отговорил, че сега е способен всеки момент от своя ден да посвети на Бога. „И така, сега всичко, което ми остана, е да простя на своя враг“ — казал учителят. Ученикът изплашено погледнал учителя: „Но това не е необходимо. Аз не нося никакво зло на моя враг“. „Ти как мислиш, носи ли ти Бог някакво зло?“ — попитал учителят. „Разбира се, че не!“ — отговорил ученикът. „Още повече, че ти Го молиш за опрощение, не е ли така? — рекъл учителят. — Направи същото и със своя неприятел, дори да не му носиш никакво зло. Сърцето на човека, който умее да прощава е чисто и благоуханно“.

 

Младият Наполеон треперел подобно на тръстика, изложена на вятър по време на свирепите бомбардировки в Тулон. Един войник, като го видял в същото това време, казал на другите войници: „Погледнете го, той се бои от смъртта“. „Да, страх ме е — отговорил Наполеон. — Но аз продължавам да се боря. Ако вие усещахте поне наполовина от моя страх, вие веднага щяхте да избягате“. Учителят казал: „Страхът не е признак на малодушие. Този страх ни позволява да бъдем смели и достойни пред лицето на житейските ситуации. Някой, който е изпитвал страх и въпреки него е действал, без да му позволи да го изплаши, доказва своята храброст. Но някой, който в трудна ситуация не се е съобразил с опасността, само доказва своята безотговорност“.

 

Пътешественикът е на празника на Свети Йоан, с неговите палатки, конкурси за стрелба с лък и трапези с народни ястия. Изведнъж клоунът започва да имитира жестовете му. Хората се смеят, смее се и чужденецът и кани клоуна на кафе. „Бъди жив!“ заявява клоунът. „Ако си жив, ти трябва да размахваш ръце, да скачаш, да шумиш, да се смееш и говориш с хората. Защото животът е пълна противоположност на смъртта. Когато умреш, ти оставаш завинаги в една и съща позиция. Ако си прекалено тих, ти не живееш“.

 

Една сутрин ученикът и неговият учител вървели по полето. Ученикът попитал каква диета е необходима за постигане на чистотата. Макар че учителят винаги казвал, че всичката храна е свещена, ученикът не вярвал в това. „Трябва да има все пак някаква особена храна, която ни приближава до Бога“ — питал ученикът. „Добре, възможно е да си прав. Например ето онези гъби там“ — казал учителят. Ученикът се развълнувал, мислейки, че гъбите би трябвало да му дадат чистота и просветление. Когато обаче се навел да вземе една гъба, той извикал: „Те са отровни! Ако изям само една от тях, веднага ще умра!“ — казал той ужасено. „В такъв случай, аз не знам за никаква друга храна, която може да те пренесе толкова бързо при Бог“ — казал учителят.

 

През зимата на 1981 година пътешественикът се разхождал с жена си по улиците на Прага, когато видял едно момче, което правело скици на близките сгради. Чужденецът харесал рисунките, които видял, и решил да купи една. Когато давал парите, той обърнал внимание, че момчето е без ръкавици, а температурата била около 20 градуса под нулата. „Защо не носиш ръкавици?“ — попитал той. „За да мога да рисувам с молив“. Те поговорили малко за Прага. Момчето предложило да направи безплатно портрет на жената на пътешественика. Докато той чакал момчето да свърши, чужденецът осъзнава, че се е случило нещо странно: той разговарял с момчето почти пет минути, а нито един от тях не говорел езика на другия. Те използвали само жестове, усмивки и мимика — но желанието да се общува с някого им позволило да влязат в света на езика без думи.

 

Приятел довел Хасан до вратата на джамията, където един слепец просел милостиня. „Този слепец е най-мъдрият човек в нашата страна“ — казал приятелят му. „Откога сте сляп?“ — попитал Хасан човека. „По рождение“ — отговорил слепият. „И как сте станали толкова мъдър?“ „Тъй като не приемах своята слепота, се опитвах да стана астроном — казал слепият. — Но понеже не можех да видя небето, бях принуден да си представям звездите, слънцето и галактиките. И колкото по-близо се прониквах от Божието творение, толкова повече се приближавах до Неговата мъдрост“.

 

В бара на едно далечно село в Испания, недалеч от град Олит, има знак, поставен там от собственика на бара. „Щом намерих всички отговори, всички въпроси се промениха“. Учителят казал: „Ние винаги се тревожим от намирането на отговорите. Чувстваме, че отговорите са важни, за да разберем смисъла на живота. Много е важно да живеем пълноценно и да позволим на времето да ни открие тайните на нашето съществуване. Ако сме прекалено заинтересовани от това да придадем смисъл на живота си, това пречи на природата да действа и ние няма да сме в състояние да прочетем знаците на Бога“.