Паулу Коелю
Мактуб (1)

I.

„Мактуб“ означава „Написано е“. Арабите се притесняват, че „написано е“ не е съвсем правилен превод, защото макар че всичко вече е действително написано, Бог е състрадателен, и пише това просто за да ни помогне.

 

Пътешественикът е в Ню-Йорк. (Ню-Йорк (New York) — град в североизток в САЩ, 7,3 млн. жители (1977), с околностите около 17 млн. души. Най-голямото пристанище на страната. Главните отрасли на промишлеността — шевна и полиграфическа промишленост, развити са металообработването и машиностроенето, химическата и нефтопреработвателната, хранително-вкусовата и лека промишленост. Университетски град. Основан от холандци през 1626 под името Нов Амстердам. През 1664 завладян от англичаните (окончателно през 1674) и преименуван в Ню Йорк.) Той проспива срещата и когато напуска хотела, вижда че полицията е вдигнала колата му. В резултат, пристига прекалено късно на срещата, обедът трае по-дълго от необходимото, а той през цялото време си мисли за глобата, която ще трябва да заплати. Това било таксата за късмета. Изведнъж той си спомнил за банкнотата от един долар, която вчера намерил на улицата. Видял странна връзка между долара и събитията, които се случили с него тази сутрин. „Кой знае, може би аз намерих тези пари преди човека, който се предполага че ще ги намери? Може би, прибрах този долар от пътя на някой, който действително се нуждае от него. Кой знае, дали не съм попречил на това, което е било написано?“ Той почувствал, че трябва да се избави от долара и в този момент видял на тротоара да седи един бедняк. Побързал да сложи долара в ръката му и усетил, че е възстановил равновесието на нещата. „Една минута — казал беднякът. Аз не прося милостиня. Аз съм поет и искам да ви прочета стихотворение за завръщането“. „Добре, прочетете ми нещо по-кратко, защото бързам“ — казал странникът. Беднякът продължил: „Ако ти още живееш, то е защото още не си стигнал до мястото, в което трябва да пристигнеш“.

 

Мисли за гъсеницата. Тя прекарва по-голямата част от живота си на земята, завиждайки на птиците и негодувайки срещу съдбата си и вида си. „Аз съм най-нещастното от всички създания — мисли си тя. — Безобразно, отблъскващо и осъдено да пълзи по земята“. Веднъж обаче Майката Природа помолила гъсеницата да направи какавида. Гъсеницата се изумила, до този момент тя никога не била правила какавиди. Мислила си, че това е построяване на гроб и се подготвила да умре. Макар и нещастна в живота, който живяла до този момент, тя се оплакала на Бога: „Тъкмо привикнах към това положение на нещата, Господине, и ти ми взимаш и малкото, което имам.“ В отчаянието си, тя се завила в какавида и започнала да чака края си. След няколко дни, гъсеницата видяла, че се е превърнала в прекрасна пеперуда. Тя можела да лети в небето и била необикновено възхитена от това. Тя изпитала удивление от живота и от Божиите замисли.

 

Пътешественикът се обърнал към отеца-настоятел на манастира в Сцета. „Аз искам да направя живота си по-добър — казал той. — Но не мога да се предпазя от грешни мисли“. Настоятелят на манастира обърнал внимание на силния вятър, който духал отвън и казал на странника: „Тук е много топло. Аз ще се изненадам, ако ти вземеш късче от този вятър и го донесеш тук, със себе си, за да охладиш стаята“. „Това е невъзможно“ — казал странникът. „Също така не можеш да се опазиш от мислите, които са противни Богу — отговорил монахът. — Но ако ти знаеш как да кажеш «не» на изкушението, те няма да ти причинят никаква вреда“.

 

Учителят казал: „Ако решението ти трябва да бъде прието, по-добре е да го направиш и да понесеш последствията. Ти не можеш предварително да знаеш, какви ще бъдат последствията. Изкуството да се гадае е било разработено, за да бъдат съветвани хората, а не за да се предсказва бъдещето. То дава добри съвети, но лоши пророчества. В една от молитвите си, с които Иисус ни учи, казвайки: «Господ ще го направи». Когато Бог поставя проблем, Той дава и решението му. Ако гаданието би било способно да предсказва бъдещето, всеки предсказател би бил богат, женен и доволен.“

 

Ученикът отишъл при своя учител: „Аз търсих достатъчно дълго светлината — казал ученикът. — Чувствам, че съм близко да я достигна. Трябва да знам какъв е следващият етап.“ „Ти как се издържаш?“ — попитал учителят. „Аз още не съм научил как да се издържам; моите родители ми помагат. Но това е дреболия“. „Твоята следваща стъпка е да гледаш право в слънцето в продължение на половин минута“ — казал учителят. И ученикът се подчинил. Когато изтекла половин минута, наставникът му го попитал дали може да опише пространството, което го заобикаля. „Аз нищо не виждам. Слънцето порази моето зрение“ — отговорил ученикът. „Човекът, който търси само светлината, бягайки от отговорностите, никога няма да намери сиянието. И този, който гледа право към Слънцето, в края на краищата ще ослепее“ — обяснил му учителят.

 

Един човек вървял през една долина в Пиренените, когато срещнал стар овчар. (Пиренеи — планинска система в Испания, Франция и Андора, между Бискайския залив и Средиземно море. Дължина 450 км, височина до 3404 м (връх Ането). Важна климатична граница между умерения и субтропичния пояси.) Той разделил с него храната си и те дълго време седяли и разговаряли за живота. Човекът казал, че ако някой вярва в Бога, той е длъжен да разбира, че не е свободен, понеже Бог управлява всяка негова стъпка. В отговор на това овчарят го завел в едно дере, където той можел да чуе с абсолютна чистота ехото от всеки звук. „Животът е тези стени, а съдбата е този вик, който всеки от нас прави — казал овчарят. — Всичко, което ние правим, се отразява в Неговото сърце и се връща към нас в същия вид. Бог е ехото на нашите собствени дела“.

 

Учителят казал: „Когато усетим, че е дошло време за промяна, ние започваме несъзнателно да пренамотаваме лентата отначало, за да разгледаме всяко поражение, което сме изпитали до този момент.“ И разбира се, с възрастта броят на нашите трудности расте. Но в същото време, опитът ни дава възможност по най-добрия начин да преодолеем тези поражения и да намерим пътя, който да ни позволи да вървим напред. И ние сме длъжни да пренамотаваме и тази втора лента на нашия умствен видеомагнитофон. „Ако ние преглеждаме само записите на нашите поражения, ние ставаме парализирани. Ако наблюдаваме само записите на нашите успехи, започваме да си мислим, че сме по-мъдри, отколкото сме наистина. Нуждаем се и от двете ленти“.

 

Ученикът казал на учителя си: „Аз използвах по-голямата част от деня да мисля за неща, за които не трябва да мисля, да желая неща, които не трябва да желая и да кроя планове, които не трябва да правя“. Учителят поканил ученика на разходка в гората зад къщата му. По пътя той му посочил едно растение и го попитал дали знае как се нарича то. „Беладона — отговорил ученикът. — Тя може да убие всеки, който сдъвче листата й“. (Беладона — многогодишно тревисто растение с височина от 0,6 до 2 м. Расте в Централна и Южна Европа, Мала Азия, на Кавказ, в Крим и Карпатите. ма лечебни свойства използва се като болкоуспокояващо, спазмолитично средство. Растението е отровно) „Но тя не може да убие онзи, който просто я наблюдава — казал учителят. — По същия начин, отрицателните желания не могат да причинят никакво зло, ако ти не им позволиш да те съблазнят“.

 

На границата между Франция и Испания се намира планинска верига. В една от планините там има село, което се нарича Аргелес, а в селото, по пътя към долината има хълм. Всеки ден по обяд един стар човек се качва на хълма и слиза от него. Когато пътешественикът за първи път пристигнал в Аргелес, той не бил осведомен за това. При второто си посещение той обърнал внимание, че по пътя си отново срещнал същия човек. И всеки път, когато той пристигал в селото, той възприемал човека с повече подробности — запомнял дрехите му, неговата барета, тояга, неговите очила. Днес, всеки път, когато той си мисли за това село, той си мисли за стария човек, макар че не знае дори, дали той съществува наистина. Само веднъж странникът говорил с този човек. В шеговита форма той попитал стареца: „Мислите ли, че Бог живее в тези красиви планини, които ни заобикалят?“ „Бог живее — казал старият човек, — в онези места, където му позволят да влезе“.

 

Учителят прекарал една нощ със своите ученици и им казал да запалят огън, за да поседят и да си поговорят. „Пътят на духовното развитие прилича на огъня, който гори пред нас — казал той. — Човекът, който иска да го разпали, ще трябва да си има работа с неприятния дим, който затруднява дишането му и предизвиква сълзи в очите му. Така се събужда неговата вяра. Въпреки това, щом огънят се разпали, димът изчезва и пламъкът осветява всичко наоколо, осигурявайки топлина и уют“. „А какво от това, ако някой друг разпали огъня за него? — попитал един от учениците. — И ако някой друг ни помогне да избегнем дима?“ „Ако някой постъпи така, той е лъжеучител. Учителят е способен да запали огън, където си поиска, или да го загаси всеки път, когато поиска да го стори. И понеже той не е научил никого как се разпалва огъня, вероятно ще остави всички в тъмнина“.

 

„Когато изминеш своя път, ти ще стигнеш до една врата, на която е написано едно изречение — заявил учителят. — Върни се при мен и ми съобщи какво гласи това изречение“. Ученикът, тялом и духом се посветил на търсенето и веднъж стигнал до вратата, а след това се върнал при своя наставник. „Там пишеше «ТОВА Е НЕВЪЗМОЖНО»“ — съобщил той. „Това беше написано на стената или на вратата?“ — попитал учителят. „На вратата“ — отговорил ученикът. „Добре, тогава хвани дръжката на вратата и я отвори“. Ученикът се подчинил. Тъй като изречението било написано на вратата, то давало път подобно на самата врата. Когато вратата била отворена изцяло, той вече не виждал написаното, и влязъл.

 

Учителят казал: „Затвори си очите. Или дори ако твоите очи са отворени, представи си следната картина: ято птици и вятър. Сега ми кажи колко птици си видял. Пет? Единадесет? Шестнадесет? Независимо от това какъв е отговорът, а на всеки би му било трудно да каже колко птици е видял — едно нещо става съвсем ясно в този малък експеримент. Ти можеш да си представиш ято птици, но броят на птиците в ятото е извън твоя контрол. Изображението е все още ясно, отчетливо изразено и точно. Това трябва да бъде и отговорът на въпроса. Кой ще определи колко птици ще се появяват в представяната сцена? Не ти!“

 

Един човек решил да посети отшелника, който, както разказвали, живеел недалеч от манастира в Сцета. След безцелно странстване по пустинята, той най-накрая открил монаха. „Необходимо ми е да знам, коя трябва да бъде първата стъпка по пътя към духовното развитие“ — казал той. Отшелникът повел човека към малък кладенец и му казал да погледне своето отражение във водата. Човекът се опитал да направи това, но отшелникът хвърлил във водата камък и водната повърхност се изкривила. „Аз няма да видя лицето си във водата, ако ти продължаваш да хвърляш камъни“ — казал човекът. „Също както е невъзможно човек да види лицето си в неспокойните води, така е невъзможно да се търси Бог, ако умът е зает с търсенето — изрекъл монахът. — Това е първата стъпка!“

 

През времето, когато пътешественикът практикувал дзен-медитация, веднъж неговият учител отишъл в един ъгъл доджо (място, където се намирали неговите ученици) и се върнал с бамбукова пръчка. Някои от неговите студенти — онези, които не били способни да се концентрират добре, вдигнали ръка. Учителят се приближил до всеки от тях и ударил всеки три пъти по рамото с пръчката. Когато видял това за първи път, странникът сметнал това за средновековна нелепост. По-късно той разбрал, че често пъти е необходимо да се предаде духовната болка на физическо равнище, за да се възприеме злото, което тя създава. По пътя към Сантяго, той научил едно упражнение, което представлявало одраскване с показалеца кожата на големия палец всеки път, когато той мислено критикувал себе си. (Сантяго де Компостела (Santiago de Compostela), градче в Испания, в Галиция. 71 хил. жит. (1970 г.). Минна промишленост. Университет. В средните векове е център на поклоннически пътувания на християни (според църковното предание тук е погребан апостол Яков. Съборен храм (ХІ-ХІІІ в.), барокови църкви, кралска болница (ХVІ в.)) Само че страшните последствия на отрицателните мисли се възприемат значително по-късно. Допускайки обаче такива мисли да се проявяват с физическа болка, ние сме способни да разберем вредата, които те нанасят. И след това сме в състояние да ги изгоним.

 

32-годишен пациент отишъл при терапевта Ричард Кроули. „Аз не мога да спра да смуча големия палец на ръката си“ — оплакал се той. „Не се интересувайте прекалено от това — казал му Кроули. — Но всеки ден смучете различни пръсти“. Пациентът се опитал да направи както му било казано. Но всеки път, когато приближавал ръката си до устата, той бил длъжен да направи съзнателен избор: кой палец да направи обект на своето внимание за този ден. Преди да свърши седмицата, навикът бил излекуван. „Когато порокът стане навик, с него е трудно да си имаш работа — казал Ричард Кроули. — Но когато от нас се изисква формиране на нови отношения, приемане на нови решения и избор, ние разбираме, че той не си струва усилията.“

 

В Древния Рим група гадателки, известни като Сибили, написали девет книги, които предсказвали бъдещето на Римската империя. (Сибили — легендарни прорицателки, споменавани от античните автори. Най-известната е Кумската сибила, на която приписват „Сибилинските книги“ — сборник с изречения и предсказания, служила за официални гадания в древен Рим. Според легендата Тарквиний купил сибилинските книги.) Те занесли книгите на Тиберий. (Тиберий (Tiberius) (42–37 г. пр.Хр.) — римски император. Доведен син на Август. Опирайки се на преторианците провежда автократична политика. Постигнал подобряване на финансовото положение на империята.) „Колко струват?“ — запитал римският император. „Сто къса злато“ — отговорила му Сибила. Тиберий сърдито ги изгонил далеч от очите си. Сибилите изгорили три книги и се върнали при него. „Те все още струват сто къса злато“ — съобщили те на Тиберий. Той се разсмял и се отказал: защо да плаща за шест книги цената на деветте? Сибилите изгорили още три книги и се върнали с останалите три. „Цената все още е сто къса злато“ — казали те. Тиберий, погълнат от любопитство, решил да заплати. Но сега той бил в състояние да прочете само част от бъдещето на своята империя. Учителят казал: „Много е важно да не се пазариш в живота си, когато имаш възможност“.

 

Два равина правят всичко възможно, за да обезпечат духовния комфорт на евреите в нацистка Германия. В продължение на две години, изплашени до невъзможност, те бягат от своите преследвачи и изпълняват религиозните си функции в различните общества. В края на краищата, попадат в затвора. Един от равините, ужасявайки се от това, което може да се случи с него, се моли постоянно. Другият, въпреки всичко, през целия ден спи. „Защо постъпвате по този начин?“ — попитал изплашеният равин. „За да запазя силите си. Аз знам, че те ще ми потрябват по-късно“ — казал другият. „Но нима не сте изплашени? Ние не знаем какво може да се случи с нас.“ „Аз се страхувах до момента, когато ни заловиха. Сега, когато съм затворник, няма от какво да се страхувам. Времето за страх свърши, сега е времето на надеждата“.

 

Учителят казал: „Воля. Това е нещо, към което хората дълго време са се отнасяли с подозрение. Колко неща проваляме, защото не ни достига воля, и колко други — понеже те са рисковани? Пример за това, което погрешно смятаме за липса на воля: един разговор с чужд човек. Ние рядко се обръщаме към непознати хора, било за разговор, молба или просто да попитаме нещо. А винаги казваме, че с питане се стига по-далече. По този начин ние не се вълнуваме дали ще ни помогне или не Животът. Нашата отчужденост ни прави важни и уверени в себе си. В действителност обаче ние не позволяваме да се чуе гласът на нашия ангел чрез думите на другите“.

 

Веднъж един възрастен отшелник бил поканен да се яви пред съда на най-силния крал на века. „Аз завиждам на светия човек, който може да се задоволи с толкова малко“ — казал кралят. „Аз завиждам на Ваше Величество, който се задоволява с още по-малко от мен“ — отговорил отшелникът. „Какво означава това? Тази страна ми принадлежи изцяло“ — съобщил обидено кралят. „Точно така — казал старият отшелник. — А аз имам музиката на небесните селения, реките и планините в целия свят. Аз имам луната и слънцето, понеже Бог е в моето сърце. А Ваше Величество, все пак, има само това кралство“.

 

„Да отидем в планината, където обитава Бог“ — предложил рицарят на своя приятел. — „Аз искам да докажа, че всичко, което Той знае, е да ни задава въпроси, а не прави нищо, за да облекчи бремето ни“. „Добре, а аз ще дойда, за да покажа своята вяра“ — казал другият. Те се изкачили на планината и в тъмнината чули глас: „Като слизате, натоварете вашите коне с камъни от земята“. „Видя ли?! — казал първият рицар. — След такова изкачване той иска още да ни застави да носим тежък товар. Аз няма да се подчиня!“ Вторият направил така както заповядал гласът. Той стигнал до подножието на планината на разсъмване и първите лъчи на слънцето сияели в камъните, които понесъл набожният рицар: те били чисти диаманти. Учителят казал: „Божиите решения са загадъчни; но те са винаги в твоя полза“.

 

Учителят казал: „Скъпи мой, ученико, аз трябва да ти съобщя нещо, което е възможно ти да не знаеш. Аз мислих за това как да направя тази новина по-малко трудна за възприемане, как да й добавя ярки цветове, плюс обещание за Рай, откровението на Абсолюта, да се погрижа за тайните обяснения — това обаче няма да стане. Поеми дълбоко въздух и се подготви сам. Аз трябва да бъда прям и ти гарантирам, че съм абсолютно сигурен в това, което ти казвам. Това е сигурна прогноза, абсолютно не се съмнявай в нея. Това е следното: ти умираш. Това може да е утре или след петдесет години, но рано или късно, ти ще умреш. Дори да не искаш. Дори да имаш други планове. Мисли старателно за това какво се каниш да правиш днес. И утре. И с целия живот, който ти остава“.

 

Един изследовател, бял човек, загрижен да стигне до мястото на своето назначение в сърцето на Африка, обещал да плати допълнително на носачите, ако се движат по-бързо. В продължение на няколко дни носачите вървели по-бързо. Все пак веднъж в средата на деня всички те внезапно хвърлили товара си и седнали на земята. Независимо от количеството предложени им пари, те се отказали да вървят по-нататък. Когато изследователят най-накрая ги попитал защо се държат така, той получил следния отговор: „Ние се движихме с такова бързо темпо, че вече не знаехме какво правим. Сега трябва да почакаме, докато ни догонят душите ни“.

 

Богородица с младенеца Иисус на ръце се спуснала на земята, за да посети един манастир. В радостта си монасите се наредили в права линия, за да й покажат уважението си: един от тях рецитирал стихове, друг й показвал светещи картини от Библията, трети чел имената на всички светии. Най-накрая в редицата стоял скромно един свещеник, който никога не бил имал шанса да се учи при мъдреците на своето време. Неговите родители били обикновени хора, които работели в пътуващ цирк. Когато дошъл неговият ред, монасите искали да свършат с оказването на почести, страхувайки се, че той може да развали впечатлението за тях. Но той също поискал да покаже любовта си към Девата. Смутен, виждайки неодобрението на братята си, той извадил от джоба си няколко портокала и започнал да ги подхвърля във въздуха — жонглирал с тях така, както го били научили родителите и циркът. Само че благодарение на това младенецът Иисус се усмихнал и запляскал с ръце от радост. И само на този скромен монах Богородица дала да подържи за малко Сина й.

 

Не се опитвай да бъдеш винаги последователен. След това Свети Павел казал: „Мъдростта на света е безумие в очите на Бога“. Да си последователен означава винаги да носиш едни и същи чорапи. Това означава утре да е същото като днес. А движението на планетите? Къде е то? Докато ти не причиняваш на другите вреда, ти много рядко променяш своето мнение. Противоречи си без да се смущаваш. Това е твое право. Няма значение какво мислят другите — понеже те при всички случаи нещо ще си помислят. Така че, отпусни се, позволи на вселената да те заобиколи. Зарадвай се на своето собствено учудване. „Бог е избрал глупавите неща на земята, за да смущава мъдреците“ — казал Свети Павел. (Павел — според християнското предание един от апостолите. Църквата му приписва авторството на 14 послания, включени в Новия завет.)

 

Учителят казал: „Днес е хубав ден за занимания с нещо необичайно. Например, ние можем да танцуваме на улицата на път за работа. Да се вгледаме право в очите на непознат и да се обясним в любов на първия срещнат. Да дадем на началника си идея за нещо, което може да изглежда нелепо, идея, за която никога дотогава не сме споменавали. В такива дни воините на светлината могат да си позволят това. Днес можем да заплачем заради някоя древна несправедливост, която все още стърчи като кост и не можем да я преглътнем. Можем да позвъним някому, с който никога повече няма да си поговорим (но от когото с удоволствие ще получим телеграма). Днешният ден може да излезе извън рамките на сценария, който пишем всяка сутрин. Днес всяка грешка ще бъде разрешена и простена. Днес е ден за наслаждение от живота“.