Хенри Катнър
Щастлив завършек

Ето така завърши историята — Джеймс Келвин се съсредоточи много силно върху мисълта за химика с червените мустаци, който му бе обещал един милион долара. Ставаше въпрос само да се настрои на неговия мозък, да установи връзка. Сега беше още по-важно от преди да го направи за последен път. Той натисна копчето на устройството, което му бе дал роботът, и започна да мисли настойчиво.

Много надалеч, през безкрайни пространства, намери контакт.

Притисна се към умствения лъч. Понесе се по него…

Червеномустакатият мъж вдигна поглед, зяпна и се захили от удоволствие.

— А, ето те и теб! — рече той. — Не чух идването ти. Господи, от две седмици се опитвам да те открия.

— Бързо ми кажи само едно — запита Келвин. — Как се казваш?

— Джордж Бейли. Между другото, ти как се казваш?

Но Келвин не му отговори. Той внезапно си спомни второто нещо, което роботът му бе казал за устройството, което установява контакт, когато натиснеш копчето. Натисна го сега — и нищо не се случи. Устройството не работеше. Беше си изпълнило задачата, а това явно означаваше, че той най-после е постигнал целта си: здраве, слава и богатство. Разбира се, роботът го бе предупредил. Устройството бе регулирано да изпълни само една специализирана задача. Щом му доставеше, каквото искаше, нямаше да се задейства повече.

И така, Келвин получи милиона долари. И след това си заживя щастливо…

А ето и средата на историята.

Когато дръпна настрана брезентовата завеса, нещо — небрежно окачено въже — се люшна към лицето му, бутна очилата му с рогови рамки и ги накриви. В същото време яркосинкава светлина блесна в незащитените му очи. Изпита странно, остро чувство на объркване, някакво особено разлюляване, което изчезна почти веднага.

Нещата пред него се стабилизираха. Той пусна завесата и надписът върху нея отново стана четлив: ХОРОСКОПИ — НАУЧЕТЕ БЪДЕЩЕТО СИ. Вгледа се в забележителния майстор на хороскопи.

Беше… ами, невъзможно!

Роботът изговори с безличен, точен глас: „Вие сте Джеймс Келвин. Репортер. На тридесет години сте, неженен, дошли сте в Лос Анжелос от Чикаго днес по съвет на вашия лекар. Правилно ли е?“

В изумлението си Келвин призова небесата. После оправи очилата си и се опита да си спомни едно разобличение на шарлатани, което бе написал навремето. Имаше някои явни прийоми, чрез които правеха подобни неща, колкото и чудодейни да изглеждаха.

Роботът го гледаше безизразно с фасетните си очи.

— Като чета мислите ви — продължи той с педантичен глас, — установявам, че тази година е хиляда деветстотин четиридесет и четвърта. Ще трябва да внеса поправка в плановете си. Възнамерявах да пристигна в хиляда деветстотин и седемдесета. Ще ви помоля да ми помогнете.

Келвин пъхна ръце в джобовете си и се захили.

— С пари, естествено — подхвърли той. — За миг щях да ви повярвам. Как го правите? С огледала ли? Или е нещо като автоматичния играч на шах?

— Аз не съм машина, задвижвана от джудже, нито съм оптична илюзия — увери го роботът. — Аз съм изкуствено създаден жив организъм от период, далеч във вашето бъдеще.

— А пък аз не съм глупакът, за който ме мислите — любезно забеляза Келвин. — Влязох тук, за да…

— Загубили сте талоните за багажа си — рече роботът. — Докато сте се чудили какво да предприемете, сте изпили няколко чаши, качили сте се на автобуса за Уилшър в точно… точно осем и тридесет и пет вечерта.

— Оставете четенето на мисли — каза Келвин. — И не ми разправяйте, че отдавна държите това заведение с подобна мента. Полицаите щяха да са ви хванали. Ако сте истински робот, ха, ха, ха.

— Държа това заведение — отвърна роботът — от приблизително пет минути. Моят предшественик е в безсъзнание зад шкафа в ъгъла. Вашето влизане тук е чисто съвпадение. — Той млъкна за малко и Келвин изпита странното чувство, че го наблюдава, за да разбере дали дотук нещата са се развили добре.

Впечатлението му беше странно, защото Келвин не смяташе, че в едрия екземпляр пред него няма скрит човек. Ако беше възможно да се създаде истински робот, той щеше да повярва безрезервно, че пред него стои същински механичен човек. Тъй като подобно нещо беше невъзможно, той зачака да види какъв е номерът.

— Идването ми тук също е случайност — осведоми го роботът. — Поради това оборудването ми ще трябва да претърпи леки изменения. Ще се нуждая от някои заместващи механизми. Като чета мислите ви, разбирам, че за тази цел ще се наложи да участвам във вашата особена обменна икономическа система. С една дума, ще са необходими ценни монети или банкноти. Поради това — временно — станах специалист по хороскопите.

— Разбира се, разбира се — рече успокоително Келвин. — А защо просто не ограбите някого? Ако сте робот, с едно бързо завъртане на механизмите ще можете да свършите добра работа.

— Ще привлече внимание. А аз преди всичко държа на пълна тайна. Всъщност аз съм… — роботът млъкна, потърси правилния израз в мислите на Келвин и продължи — беглец. В моята епоха пътуването във времето е строго забранено, дори и случайно, освен ако се организира от правителството.

„Тук има нещо фалшиво — помисли си Келвин, — но не мога да го открия.“ Нарочно премига, като гледаше робота. Не излезе много убедително.

— Какво доказателство ви е нужно? — попита съществото. — Прочетох мислите ви веднага щом влязохте, нали? Сигурно сте усетили временната амнезия, докато извличах информацията и я връщах.

— Значи това е станало! — възкликна Келвин. Той пристъпи предпазливо крачка назад. — Е, смятам да си тръгвам.

— Почакайте — нареди роботът. — Виждам, че започвате да не ми вярвате. Явно вече съжалявате, че предложихте да ограбя някого. Опасявате се да не се възползвам от съвета. Позволете да ви успокоя. Вярно е, че мога да ви взема парите и да осигуря това да остане в тайна, като ви убия, но на мен не ми е разрешено да убивам човешки същества. Алтернативата е да се заема с търговия. Мога да ви предложа нещо ценно в замяна на малко злато. Почакайте да помисля. — Фасетните очи огледаха палатката и за миг се взряха проницателно в Келвин. — Хороскоп — каза роботът. — Предполага се, че помага да си осигурите добро здраве, слава и богатство. Но астрологията не ми е специалност. Мога да предложа само логичен научен метод за постигане на същите резултати.

— Аха — обади се Келвин скептично. — Колко? И защо самият вие не използвате този метод?

— Имам други амбиции — отвърна роботът загадъчно. — Вземете това. — Чу се леко прищракване. В металните гърди се отвори малък панел. Роботът извади една плоска кутийка и я подаде на Келвин, който автоматично стисна в ръката си студения метал.

— Внимавайте. Не натискайте това копче, преди…

Но Келвин вече го беше натиснал…

Караше несъществуваща кола, която не се поддаваше на управление. В главата му имаше още някой. Някакъв шизофреничен локомотив върху два чифта релси се носеше като бесен, а ръката върху лоста не можеше да го спре нито за миг. Мисловният му волан се беше счупил.

Някой друг мислеше вместо него!

И то не съвсем човешко същество. Вероятно и не съвсем нормално, поне според стандарта на Келвин. Но съвсем нормален по неговите си норми. Достатъчно нормален, за да усвои най-сложните принципи на неевклидовата геометрия още в яслите.

Чувствата започнаха да се синтезират в мозъка като някакъв общ език. Част от него беше слухов, а част — картинен; имаше също вкусови усещания, миризми и осезания — някои познати, а други съвсем чужди. И всичко беше хаотично. Нещо подобно може би на…

— … Големите гущери стават прекалено много този сезон… опитомените тревари имат същите очи, но не и на Калисто… скоро е отпуската… за предпочитане галактично… Слънчевата система е клаустрофобична… утре биандинг, ако квадратна рутола и плъзнато дърво…

Но това беше само символизъм на думите. Субективно беше много по-подробно и страшно. За щастие рефлексът бе вдигнал почти мигновено пръста на Келвин от копчето и той съзна, че стои неподвижно и трепери. Обзе го страх.

— Не трябваше да започвате контакта — рече поучително роботът, — преди да ви инструктирам. Сега това е опасно. Чакайте. — Очите му смениха цвета си. — Да… има… Тарн, да. Пазете се от Тарн.

— Не искам да имам нищо общо — бързо изрече Келвин. — Ето, вземете си го.

— Тогава нищо няма да ви предпазва от Тарн. Задръжте устройството. Както ви обещах, то ще осигури доброто ви здраве, слава и богатство много по-ефикасно, отколкото някакъв хороскоп.

— Не, благодаря. Не зная как го свършихте тоя номер, може би с ултразвук, но не…

— Почакайте — настоя роботът. — Когато натиснахте копчето, вие сте били в мислите на някого, който съществува много далеч в бъдещето. Създал се е контакт през времето. Вие можете да подновите контакта по всяко време, като натиснете копчето.

— Небеса, дано никога не стане — отвърна Келвин, като продължаваше да се поти.

— Помислете за възможностите. Предположете, че някой троглодит от далечното минало има достъп до вашия ум. Той би могъл да постигне всичко, което пожелае.

Беше някак от голямо значение да успее да намери логично опровержение за аргументите на робота. „Също като свети Антоний — а не беше ли Лутер, — който спори с дявола“, помисли смътно Келвин. Главоболието му се беше засилило и предполагаше, че си е пийнал повече, отколкото е полезно.

— Как може някой троглодит да разбере мислите ми? Той няма да може да приложи моите познания без образованието, което съм получил.

— Не ви ли се е случвало да ви минават през главата внезапни и нелогични мисли? Принуда? Сякаш сте принуден да броите до определено число, да решавате дадени задачи? Човекът в бъдещето, върху когото е фокусирано моето устройство, не знае, че е в контакт с вас, Келвин. Но той се поддава на принуда. Трябва само да се съсредоточите върху някой проблем и да натиснете копчето. Вашият контакт ще бъде принуден — и логично от негова гледна точка — да реши вашия проблем. А вие ще четете мислите му. Ще научите как работи. Има ограничения — и тях ще научите. И устройството ще ви осигури отлично здраве, богатство и слава.

— Ако работи по този начин, ще може да осигури всичко. Ще мога да правя всичко. Затова не се хващам на въдицата!

— Казах, че има ограничения. Веднага щом постигнете здраве, слава и богатство, устройството ще престане да функционира. Погрижил съм се за това. Но междувременно можете да го използвате, за да решите всичките си проблеми, като прониквате в мозъка на по-интелигентен екземпляр от бъдещето. Важното е да се съсредоточите върху проблема си, преди да натиснете копчето. В противен случай по следите ви може да се появи нещо по-страшно от Тарн.

— Тарн? Какво пък…

— Мисля, че е… андроид — отвърна роботът, като избягваше погледа му. — Изкуствен човек… Но нека помислим за моя проблем. Нуждая се от малко количество злато.

— Значи тук е номерът — подхвърли Келвин и изпита странно облекчение. — Аз нямам злато.

— Вашият часовник.

Келвин протегна ръка, така че се видя часовникът му.

— А, не. Този часовник е доста скъп.

— Трябва ми само позлатата — рече роботът, като излъчи червеникав лъч от окото си. — Благодаря.

— Часовникът придоби цвят на сивкав метал.

— Ей! — викна Келвин.

— Ако използвате устройството, здравето, славата и богатството ви ще бъдат осигурени — изрече бързо роботът. — Ще бъдете напълно щастлив, колкото може да бъде щастлив човек в тази епоха. То ще реши всичките ви проблеми, включително и с Тарн. Почакайте. — Съществото пристъпи назад и изчезна зад провесения ориенталски килим, който никога не е бил по на изток от Атлантика.

Настъпи тишина.

Келвин премести поглед от променения часовник към плоския загадъчен предмет в ръката си. Беше пет на пет сантиметра, съвсем тънък и с едно копче от едната страна. Той го пусна в джоба си и направи няколко крачки напред. Погледна зад псевдоориенталския килим, но не откри нищо освен разрязания брезент на задната страна на палатката. Изглежда, роботът беше избягал. Келвин погледна през цепнатината. Виждаха се светлините и се чуваха шумовете на парка за забавления „Оушън“, нищо друго. Нататък се простираше мрачната шир на Тихия океан, чак до светлините на Малибу, далеч върху закривения бряг.

Върна се в палатката и се огледа. Зад шкафа, който бе посочил роботът, лежеше в безсъзнание дебел мъж в костюм на брамин. Дъхът му, а и мисловният процес на Келвин му подсказаха, че човекът е пил.

Като не знаеше какво да направи, Келвин отново призова небесата. Внезапно се хвана, че мисли за някого или за нещо, наречено Тарн — нещо като андроид.

Хороскопи… време… контакт… не! Предпазното неверие обгради като щит съзнанието му. Не може да се направи робот. Знаеше го. Щеше да е чул… нали беше репортер?

Тъй като желаеше да се намери сред шумната тълпа, той отиде до стрелбището и улучи няколко варосани ореха. Плоската кутия сякаш гореше в джоба му. Помътнелият метал на часовника беше обгорил паметта му. Все още споменът за внезапното изтичане и незабавното възвръщане в мозъка му пламтеше в мислите му. Скоро в стомаха му се разгоря алкохолният огън на изпитото уиски.

Беше напуснал Чикаго заради неприятен и повтарящ се синузит. Обикновен синузит. Не шизофрения, нито халюцинации или обвиняващи го гласове, разнасящи се от стените. И не защото му се привиждаха прилепи или роботи. Това тук всъщност не беше робот. Всичко си имаше съвсем естествено обяснение. Ама, разбира се!

Здраве, слава и богатство. А ако…

ТАРН!

Мисълта се втурна с гръм в главата му.

А след нея друга мисъл: „Май започвам да откачам!“

Някакъв мълчалив глас започна настойчиво да повтаря: „Тарн… Тарн… Тарн… Тарн…“

А друг глас, гласът на здравия разум, му отвръщаше и го заглушаваше. Келвин промърмори полугласно: „Аз съм Джеймс Ноел Келвин. Репортер за специални поръчения, понякога редактирам. На тридесет години съм неженен, и дойдох в Лос Анжелос днес, като загубих талоните за багажа си, и… и сега ще пийна още една чаша и ще потърся хотел. Все пак, изглежда, климатът се справи със синузита.“

Тарн — едва чуто придъхна барабанният тътен. Тарн, тарн.

Той си поръча още едно питие и посегна към джоба си за монета. Ръката му докосна металната кутия. И в същото време усети лек натиск върху рамото си.

Инстинктивно се огледа. Беше паякоподобна ръка със седем пръста — без косми и нокти — и бяла като гладка слонова кост.

Настойчивата необходимост, която осъзна в мислите си Келвин, беше да се отдалечи на колкото е възможно по-голямо разстояние от притежателя на отвратителната ръка. Жизнена необходимост, но трудноизпълнима, проблем, който затъмни всичко друго в мислите му. Съзнаваше смътно, че стиска плоската кутия в джоба си, сякаш това можеше да го спаси, но мислеше само: „Трябва да се махна оттук.“

Чудовищните, чужди мисли на някой от бъдещето го завъртяха налудничаво със себе си. Не измина сякаш и миг, докато опитният компетентен, обучен разум, с мъдростта на немислимото бъдеще разреши със завидна лекота случайния проблем, който бе възникнал внезапно.

Келвин веднага разбра, че има възможност за три вида транспорт. Двата веднага отхвърли: двигателните плочи явно още не бяха изобретени, а вихрушколетенето също не беше по силите му, защото трябваше да разполага със специален шлем и биодатчици. Но третият метод…

Паметта му започна да се замъглява. А ръката все още стискаше рамото му. Той се вкопчи в избледняващите идеи и с отчаяние накара мозъка и мускулите си да се придвижат в невероятната посока, която бе подсказал човекът от бъдещето.

Внезапно се озова навън, духна го студен нощен вятър, все още беше в седящо положение, но между гърба му и тротоара имаше само празно пространство. Внезапно седна.

Минувачите покрай ъгъла на булевард „Холивуд“ и „Кахуенга“ не се изненадваха от гледката на този тъмен, длъгнест мъж, седнал на бордюра. Само една жена бе забелязала действителното прелитане на Келвин, но тя си знаеше интереса добре и веднага си отиде у дома.

Келвин се изправи и започна истерично да се смее.

— Телепортация — рече той. — Как ли го направих? Онова го няма… Трудно се запомня, а? Ще трябва да си нося бележник. — Помълча малко и добави: — А какво стана с Тарн?

Огледа се уплашено. Успокои се едва когато мина половин час без допълнителни чудеса. Келвин тръгна по булеварда, като се оглеждаше внимателно. Но никакъв Тарн не се появи. От време на време пъхваше ръка в джоба и докосваше студения метал на кутията. Здраве, слава и богатство. Ами че той можеше…

Но не натисна копчето. Твърде ярък беше споменът за страховитото, непознато разстройство, което бе изпитал. Разумът, опитът, навиците на далечното бъдеще бяха неудобно силни. Щеше да използва отново кутията… о, разбира се. Но нямаше защо да бърза. Най-напред трябваше да се погрижи за някои неща. Неверието му се бе изпарило окончателно.

Тарн се появи следващата нощ и отново изплаши Келвин. Преди това Келвин не бе успял да намери талоните си за багажа и се утешаваше само с двестате долара в портфейла си. Нае стая, като плати предварително, в средно добър хотел и се замисли как може да извлече полза от връзката си с бъдещето. Съвсем разумно реши да продължи да си живее нормално, докато се случи нещо. Във всеки случай трябваше да се свърже с някой и друг вестник. Опита „Таймс“, „Екзамайнър“, „Нюз“ и още няколко. Но такива връзки се развиват бавно, освен във филмите. Тази нощ Келвин си беше в хотелската стая, когато се появи незваният гост.

Разбира се, беше Тарн.

Носеше много голям бял тюрбан, приблизително два пъти колкото главата му. Имаше черни мустачки с тънки засукани крайчета като на мандарин или сом. Взираше се настойчиво в Келвин от огледалото в банята.

Келвин се чудеше дали трябва да се обръсне, преди да отиде на вечеря. Тъкмо търкаше замислено брадичката си, когато видя Тарн. Измина известно време, преди да разбере, че се е появил, така че отначало му се стори, сякаш сам той си е пуснал мустаци. Посегна към горната си устна. Беше обръсната. Но в огледалото черните, напомадени косми трепнаха, когато Тарн приближи лицето си до повърхността на стъклото.

Беше толкова смущаващо, че Келвин въобще не можеше да мисли. Бързо се отдръпна назад. Ръбът на ваната го халоса зад колената и го разсея за миг, а това беше добре за разума му. Когато отново погледна в огледалото, над умивалника се отрази само собственото му лице. След една-две секунди около главата започна да се очертава белият облак на тюрбан, а отстрани на лицето да се появяват бакенбарди като на мандарин. Келвин закри очи с ръка и обърна гръб на огледалото. След около петнадесет секунди раздалечи достатъчно пръсти, за да надзърне през тях. Притискаше отчаяно дланта си към горната устна с надеждата да потисне внезапното поникване на мустаци. От огледалото го поглеждаше лице, подобно на неговото. Поне нямаше тюрбан и носеше очила с рогови рамки. Рискува да махне ръка за миг, за да погледне, но веднага пак скри очи зад нея точно навреме, за да не допусне Тарн да се оформи в огледалото.

Като все още криеше лице, той отиде с нестабилна походка в спалнята и извади плоската кутия от джоба си. Но не натисна копчето, което щеше да направи мисловна връзка между две несъвместими епохи. Осъзна, че не иска да го изживее отново. Да нахлуе отново в чуждия мозък беше някак по-ужасно от онова, което ставаше сега.

Стоеше пред бюрото и от огледалото между два пръста го поглеждаше едно око. Беше възбудено око зад блестящата леща на очилата, но изглеждаше, че е неговото си. Внимателно свали бавно ръка…

В огледалото се показа повече от Тарн. На Келвин му се искаше да не е така. Тарн беше обут във високи до колената бели ботуши от някаква блестяща пластмаса. Между тюрбана и ботушите нямаше друго освен съвсем малко парче около бедрата, също от блестяща пластмаса. Тарн беше съвсем слаб, но изглеждаше доста жив. Достатъчно жив, за да скочи в хотелската стая. Кожата му беше по-бяла от тюрбана, а ръцете му наистина имаха по седем пръста.

Келвин рязко се извърна, но Тарн беше изобретателен. Тъмният прозорец беше достатъчно отражателен, за да се види в него слабият силует с превръзка на бедрата. Този път стъпалата му бяха боси и се видя, че са още по-ненормални от ръцете. А лъснатата месингова лампа отразяваше изкривено малко лице, което не беше на Келвин.

Келвин намери един ъгъл без отразяващи повърхности и се завря в него, като криеше лице в ръцете си. Продължаваше да стиска плоската кутия.

„Е, чудесно — помисли си той с огорчение. — Всичко си има и обратна страна. Каква ще ми е ползата от тази чудесия, ако Тарн се появява всеки ден? Може би пък само да съм полудял? Надявам се да е така.“

Трябваше да се направи нещо, освен ако Келвин беше готов да живее с лице, скрито в ръцете. Най-лошото беше, че Тарн му напомняше някого. Келвин отхвърли десетина възможности от прераждане до явлението „вече виждано“, но…

Надзърна през пръсти навреме, за да види как Тарн вдига някакво цилиндрично устройство и го насочва като пистолет. Този жест затвърди решението на Келвин. Той трябваше да предприеме нещо, и то веднага. И така, съсредоточи се върху проблема — „Искам да се отърва!“, — после натисна копчето върху плоската кутия. Веднага му се изясни напълно методът за телепортация, който беше забравил. Но други неща не бяха ясни. Миризмите — мислеше някой — не се връзват с… нямаше дума за това, а само някакво визуално-слухово възприятие, което беше направо замайващо. Някой, наречен Три милиона и деветдесет Розов, беше написал ново безформено музикално произведение. Имаше и физическото усещане, че облизва пощенска марка от двадесет и четири долара и я залепва върху пощенска картичка.

Но най-важното беше, че човекът от бъдещето бе принуден да мисли за метода на телепортация, и когато Келвин се върна в собствения си разум и време, той веднага използва метода.

Падаше. Ливна го ледена вода. По някакво чудо успя да задържи плоската кутия. Пред погледа му се завъртяха във вихрен танц звездите по нощното небе и фосфоресциращият блясък на сребристата светлина, стелеща се над тъмно море. В носа му нахлу морска вода.

Келвин никога не се бе научил да плува.

Когато потъна за последен път, като изпусна въздушните мехури на отчаян вик, той буквално се хвана за пословичната сламка, която държеше. Пръстите му отново натиснаха копчето. Нямаше нужда да се съсредоточава върху проблема; и без това не можеше да мисли за нищо друго.

Мисловен хаос, фантастични образи — и отговора.

Изискваше съсредоточаване, а оставаше малко време. Мехурчета се носеха нагоре покрай лицето му. Усещаше ги, но не ги виждаше. Отвсякъде го притискаше жадно ужасният студ на солената вода…

Но сега вече знаеше метода и как да го използва. Мислите му поеха в насоката, подсказана от чуждия разум. Нещо стана. Радиация — това беше най-близкото определение — се излъчи от мозъка му и извърши нещо странно с тъканта на белите му дробове. Кръвните му клетки се приспособиха…

Вдишваше вода и тя вече не го давеше. Но Келвин бе узнал също, че пригаждането му не можеше да продължи твърде дълго. Решението на този проблем беше телепортиране. Сигурно щеше да си спомни как става. Само преди няколко минути бе използвал метода, за да избяга от Тарн. Въпреки това не помнеше. Познанието се бе изличило от мозъка му. Така че не оставаше нищо друго, освен отново да натисне копчето, и Келвин го направи с нежелание.

Мокър до кости, стоеше на непозната улица. Не я знаеше тази улица, но явно беше в неговото време и на неговата планета. За щастие телепортацията явно имаше ограничения. Вятърът беше студен. Келвин стоеше в локвичка, която бързо се разширяваше около краката му. Огледа се.

Забеляза една табела нагоре по улицата, която рекламираше турска баня, и се отправи в тази посока. Мислите му бяха съвсем неблагочестиви…

Невероятно, но бе попаднал в Нови Орлеан. Скоро беше вече нафиркан в Нови Орлеан. Мислите му продължаваха да се въртят в кръг, а шотландското беше прекрасно успокоително, чудесна спирачка. Трябваше отново да се вземе в ръце. Разполагаше с почти чудодейна сила и искаше да успее да я използва ефикасно, преди отново да се случи нещо неочаквано. Тарн…

Седеше в хотелска стая и смучеше шотландско уиски. Трябваше да мисли логично. Кихна.

Белята, разбира се, беше, че има толкова малко допирни точки между неговия разум и разума на човека от бъдещето. Освен това установяваше връзка само по време на криза. Също като да имаш достъп до Александрийската библиотека по за пет секунди на ден. За пет секунди не можеш дори да започнеш да превеждаш…

Здраве, слава и богатство. Отново кихна. Роботът го бе излъгал. Здравето му бързо се влошаваше. Ами оня робот? Как се беше забъркал изобщо? Разправи му, че е попаднал в тази епоха от бъдещето, но роботите са известни лъжци. Трябва да мисли логично.

Изглежда, бъдещето беше населено с личности, които приличаха на действащите лица във филма „Франкенщайн“. Андроиди, роботи, така наречени хора, чиито умове са ужасяващо различни… Кихна. Още едно питие.

Роботът бе казал, че кутията ще загуби силата си, след като Келвин постигне добро здраве, слава и богатство. А тази мисъл беше объркваща. Да предположим, че постигне тези желани цели, разбере, че малкото копче вече не действа и тогава се появи Тарн? А, не. Това оправдаваше още някоя глътчица.

Трезвото състояние не беше подходящо, за да подходи към нещо толкова налудничаво, колкото и делириум тременс, макар — Келвин го знаеше — науката, с която се бе сблъскал, да беше съвсем възможна теоретично. Но не в този ден и епоха. Кихна.

Номерът беше да се постави правилно проблемът и да се използва кутията не когато се давиш или те заплашва мустакат андроид с по седем пръста на ръцете и зловещото си оръжие. Открий проблема.

Но онзи разум от бъдещето беше отвратителен.

Внезапно, с почти пиянска яснота, Келвин разбра, че неясното, загадъчно бъдеще го привлича неудържимо. Не можеше да го види цялостно, но някак си го усещаше. Знаеше, че е правилно, че там съществува по-добър свят от неговия. Ако можеше да се превърне в онзи непознат човек, който живееше там, всичко щеше да е наред.

„Човек трябва да обича най-високото“, помисли си той неясно. Разтърси бутилката. Колко ли беше излокал? Чувстваше се превъзходно. Трябваше да се мисли логично.

Навън уличните светлини пробляскваха. Неоновите реклами изписваха тайнствени думи на фона на нощта. Всичко му се струваше някак чуждо, но същото можеше да каже и за собственото си тяло. Келвин понечи да се засмее, но вместо това кихна.

„Искам само — помисли той — здраве, слава и богатство. След това ще се успокоя и ще си гледам живота без никаква грижа. После няма да имам нужда от тази омагьосана кутия. Щастлив завършек.“

Хрумна му нещо и той извади кутията и я заразглежда. Опита се да я отвори, но не успя. Пръстът му трепкаше над копчето.

„Как бих могъл“, помисли си и пръстите му помръднаха леко…

Сега, като беше пиян, средата не му се видя толкова чужда. Името на човека от бъдещето беше Куара Вий. Странно, че преди не го беше научил, но човек рядко мисли за собственото си име. Куара Вий играеше някаква игра, която наподобяваше малко шах, но другият играч се намираше на планета в орбита около Сириус, доста надалеч, а фигурите му бяха съвсем непознати. Докато Келвин подслушваше, мислите на Куара Вий обсъждаха замайващи гамбити във времето и пространството. Тогава проблемът на Келвин си проби път, принудата обзе Куара Вий и… Всичко беше объркано. Всъщност имаше два проблема. Как да се излекува настинката му. И как той да стане здрав, богат и прочут в почти предисторическа епоха — за Куара Вий, разбира се.

За Куара Вий обаче това беше малък проблем. Той го реши и отново заигра с жителя от Сириус.

Келвин се озова в хотелската си стая в Нови Орлеан.

Беше много пиян, иначе нямаше да рискува. Методът изискваше да използва мозъка си, да го настрои на друг мозък в сегашния двадесети век, който излъчваше на точно същата дължина на вълната, която му беше необходима. Най-различни фактори трябваше да се съгласуват, за да се постигне такава дължина на вълната: опит, възможност, положение, познания, въображение, честност, но той накрая я откри, след като се поколеба между три общи резултата, които бяха почти еднакви. Но единият от тях беше по-точен с няколко десети. Все още порядъчно пиян, Келвин се хвана за мисловен лъч, включи телепортацията и прекоси по лъча цяла Америка, за да се озове в добре оборудвана лаборатория, където някакъв човек седеше и четеше.

Мъжът беше плешив и имаше щръкнали червени мустаци. Стресна се от някакъв шум, причинен от Келвин, и вдигна поглед.

— Ей! — възкликна той. — Как влязохте тук?

— Попитайте Куара Вий — отвърна Келвин.

— Кой? Какво? — Мъжът остави книгата.

Келвин се постара да си припомни нещо. Изплъзваше му се. За миг използва чудодейната кутия и паметта му се освежи. Този път дори не беше толкова неприятно. Започваше по малко да разбира света на Куара Вий. Харесваше му. Но предполагаше, че накрая и това ще забрави.

— Подобрение на протеиновите аналози на Удуърд — рече той на червеномустакатия. — Ще стане с обикновен синтез.

— Кой сте вие, по дяволите?

— Наричайте ме Джим — посъветва го Келвин. — Млъквайте и слушайте. — Той се зае да му обяснява, сякаш беше малко и глупаво дете. (Човекът пред него беше един от най-известните американски химици.) — Протеините се състоят от аминокиселини. Има около тридесет и три аминокиселини.

— Няма.

— Има. Млъквайте. Молекулите им могат да се подреждат по много начини. Затова съществува почти безбройно разнообразие от протеини. Абсолютният синтез включва верига от аминокиселини, достатъчно дълга, за да се разпознае ясно протеиновата молекула. Тук е трудността.

Човекът с червените мустаци се заинтересува.

— Фишът успя да направи верига от осемнадесет — каза той и премига. — Абдърхалдън стигна до деветнадесет, а Удуърд, разбира се, синтезира вериги с дължина десет хиляди единици. Но за изпитание…

— Цялостната протеинова молекула се състои от пълен набор секвенции. Но ако изпробвате една или две секции на аналог, не можете да сте сигурен за другите. Почакайте. — Келвин отново използва кутията. — Сега вече зная. Е, от синтезиран протеин може да се изготви почти всичко. Коприна, вълна, коса… но, разбира се, главното е — обясни той, като кихна — лечение за хрема.

— Вижте какво… — поде червеномустакатият.

— Някои вируси са вериги от аминокиселини, нали? Ами просто изменете структурата им. Направете ги безобидни. Същото важи и за бактериите. И синтезирайте антибиотици.

— Де да можех. Но, мистър…

— Наричайте ме просто Джим.

— Да. Но всичко това е стара работа.

— Хващайте молива — нареди му Келвин. — Сега всичко ще придобие приличен вид. Методът за синтез и изпробване е както следва…

Той го обясни съвсем пълно и ясно. Само два пъти се наложи да използва кутията. А когато свърши, човекът с червените мустаци остави молива и впери поглед в него.

— Това е невероятно — рече той. — Ако се осъществи…

— Искам здраве, слава и богатство — изрече упорито Келвин. — Ще стане.

— Да, но, човече…

Но Келвин настоя. За негово щастие в комплексното изпитание на човека с червените мустаци бе включен факторът честност, така че преговорите завършиха, като химикът се съгласи да подпишат договор за сътрудничество. Възможностите за печалба от процеса бяха неограничени. Такива фирми като „Дюпон“ или „Джи Ем“ щяха веднага да го купят.

— Трябват ми много пари. Богатство.

— Ще спечелите милион долара — търпеливо отвърна човекът с червените мустаци.

— Тогава искам разписка. Трябва ми да го имам черно на бяло. Освен ако веднага ми дадете моя милион.

Химикът се намръщи и поклати глава.

— Не мога. Трябва да направя експерименти, да водя преговори, но не се безпокойте. Вашето откритие струва повече от милион. Ще спечелите и известност.

— А здравето?

— След известно време няма да има повече болести — обясни му спокойно химикът. — Това е истинско чудо.

— Напишете го — настоя Келвин.

— Добре. Утре ще наредя да изготвят документите за съдружието. Засега и това ще свърши работа. Заслугата е ваша.

— Трябва да е с мастило, а не само с молив.

— Тогава почакайте — рече червеномустакатият и отиде да търси писалка. Келвин огледа лабораторията, като се хилеше щастливо.

Тарн се появи на метър от него. Държеше странното си оръжие. Вдигна го.

Келвин веднага използва кутията. Изплези се на Тарн и се телепортира надалеч. Озова се в царевична нива, но Келвин не обичаше недестилирана царевица. Повтори опита. Този път достигна до Сиатъл.

Така започна двуседмичният монументален запой и преследване.

Мислите му не бяха розови.

Мъчеше го ужасен махмурлук, в джоба си имаше десет цента и не беше платил сметката си в хотела. Две седмици бягаше от Тарн, като се телепортираше, но това така беше разстроило нервите му, че се поддържаше само с алкохол. А сега и той дори не му помагаше. Напитката сякаш се разтваряше в кръвта му, а той се чувстваше като труп. Келвин изстена и нещастно премига. Свали очилата си и ги избърса, но и това не помогна.

Какъв глупак. Не знаеше дори името на химика!

Здравето, богатството и славата го чакаха зад ъгъла, но кой ъгъл? Вероятно някой ден щеше да научи, когато съобщят новината за синтеза на новия протеин, но кога щеше да стане това? И какво да прави междувременно с Тарн?

А и химикът не можеше да го намери. Той го познаваше само като Джим. Навремето му се беше сторило, че е добре да остане неизвестен, но сега…

Келвин извади чудодейната кутия и се вгледа в нея със зачервените си очи. Куара Вий, а? Вече му беше симпатичен Куара Вий. Бедата беше, че най-много половин час след като се свърже с него, ще забрави всички подробности.

Този път използва копчето почти едновременно с появата на Тарн на няколко крачки пред него. Отново телепортация. Седеше в средата на някаква пустиня. Наоколо имаше само кактуси и дървета юка. Надалеч се виждаше пурпурна планинска верига.

Но Тарн го нямаше.

Келвин започна да ожаднява. Ами ако кутията престанеше да работи точно сега? Е, не можеше да продължава така. Решението, което от една седмица му се въртеше из главата, най-после изкристализира толкова ясно, че той се наруга. Толкова ясно и просто!

Защо не се беше сетил още от самото начало?

Той се съсредоточи върху проблема. Как да се отърве от Тарн? Натисна копчето…

Само след миг знаеше отговора. Всъщност беше съвсем просто. Внезапно вече не изпитваше настойчива нужда. В главата му нахлуха нови мисли. Всичко му се изясни. Зачака Тарн.

Не се наложи да чака дълго. Въздухът затрептя и бледото лице с тюрбан се появи в действителността. Оръжието беше насочено.

Келвин не пожела да рискува, отново се съсредоточи върху проблема и натисна копчето; веднага се успокои по отношение на метода. Само помисли по съвсем особен и странен начин — както го бе посъветвал Куара Вий. Тарн сякаш беше тласнат назад. Мустакатата уста се разтвори в неволен вик.

— Недейте! — викна андроидът. — Само се опитвах да…

Келвин се замисли още по-съсредоточено. Усети как умствената му енергия се излъчва към андроида.

— Опитвах се… — изхърка андроидът — вие не ме оставихте…

После Тарн падна неподвижен върху горещия пясък, а очите му се взираха безжизнено в небето. Ръцете с по седем пръста се свиха конвулсивно и се отпуснаха. Изкуственият живот на андроида беше излетял. Нямаше да се върне.

Келвин му обърна гръб и пое дълбоко въздух, като потръпна. Най-после беше в безопасност. Престана да мисли за всичко друго, освен за един проблем. Как да намери червено мустакатия.

Натисна копчето.

Така започва историята:

Куара Вий седеше в машината на времето със своя андроид Тарн и проверяваше дали всичко е наред.

— Как изглеждам? — попита той.

— Ще се справите — отвърна Тарн. — В епохата, в която отивате, никой няма да ви заподозре. Не ни отне много време да синтезираме екипировката.

— Наистина, не беше дълго. Предполагам, че дрехите изглеждат като истинска вълна и памук. Ръчен часовник, пари — всичко е наред. Ръчен часовник… странно, нали? Представи си, хора, които имат нужда от машина, за да знаят колко е часът!

— Не забравяйте очилата — подсети го Тарн.

Куара Вий си ги сложи.

— Уф. Предполагам обаче…

— Така ще е по-сигурно. Оптичните свойства на лещите ще ви предпазят от евентуални мисловни излъчвания. Не ги сваляйте, защото роботът може да опита някакви номера.

— По-добре ще е да не се опитва — рече Куара Вий. — Този мръсен робот беглец! Чудя се, какво ли наистина е замислил? Винаги е бил недоволен, но поне си знаеше мястото. Съжалявам, че въобще го поръчах. Просто не знаеш какви може да ги натвори в полупредисторически свят, ако не го хванем и не го върнем у дома.

— Той е в онази палатка — каза Тарн, като се подаде навън от машината на времето. — Току-що влезе. Ще трябва да го изненадате. И трябва да се съсредоточите. Опитайте се да не изпадате повече в обичайните ви замисляния. Ще бъде опасно. Този робот ще използва всички номера, стига да му се удаде възможност. Не е известно с какво разполага, но зная, че вече е станал специалист по хипноза и изтриване на паметта. Ако не внимавате, ще изтрие мислите ви и ще ви наложи фалшиви. Не сваляйте очилата. Ако нещо се случи, ще ви облъча с рехабилитационния лъч. — Той вдигна приличащия на пистолет прожектор.

— Не се безпокой — кимна му Куара Вий. — Ще се върна, преди да се усетиш. Имам среща с онзи играч от Сириус, за да довършим играта тази вечер.

Той не устоя на тази среща.

Куара Вий излезе от машината на времето и бавно се отправи към палатката. Дрехите, които бе облякъл, му бяха тесни, притесняваха го, дразнеха кожата му. Пред него беше палатката с изрисуваните си надписи.

Дръпна брезента встрани и нещо, някакво небрежно окачено въже, закачи очилата му и ги бутна. В същото време в очите му блесна синкава светлина. Изпита странно чувство на объркване, някакво движение, което почти веднага престана.

— Вие сте Джеймс Келвин — каза роботът.