Виктор Жвикевич
Прекъснатото звено

Обект Р–24. „Мнемотрон“. Запис 01001

— Казвам се Ернст Тьобен.

— Нима?

— Не искате да се съгласите с мен?

— От 30 години работиш в нашия институт. Всички те познават. Изведнъж започваш да твърдиш нещо просто смешно. Искаш да ни втълпиш… Няма смисъл.

— Опитваш се да намериш смисъл в моите постъпки! Ако все още можех да се смея, бих ти отговорил със смях, но след всичко, което стана, изпитвам към вас само съжаление. Покажи ми във вашия свят хора, които са запазили разсъдъка си, или техни действия, в които да намеря смисъл. Къде е? Искате да ме съдите. За какво? Това, което направих тук, не беше престъпление.

— Това ще реша аз.

— Надценяваш своите сили.

— Аз съм съдията.

— Ти си само машина. Същата, каквато съм аз и всички наши хора. В теб е заложена програма.

— Всеки се учи от своите учители.

— Но си длъжен да мислиш сам.

— Фрази.

— Така ли? А какво ще предложите в замяна! Какви са вашите стремежи? Пълзите и се боите да се обърнете назад, защото бихте видели там собствения си страх. Живеейки, се сливате в привидността на прогреса, не виждайки пред себе си път, не разбирайки, че там е краят на вашите дни.

— Само това ли искаш да кажеш?

— Не… и така, казвам се… Ернст, Ралф или Тут — не е важно. Казвам се просто Тьобен.

 

 

От известно време се чувствуваше непотребен и ограбен. Той — Ралф Тьобен. Преди беше другояче. Целият свят минаваше край него, като вонящ поток на ежедневието, а той преживяваше своите дни по малко и не си даваше сметка, че под краката му се разтваря пропаст. Задълбочава се, постепенно разцепвана от серия дребни пукнатини, отравяна от усмивката на Лиал, от многозначителните забележки на Ломан и студения ироничен поглед на Тут. Последното беше най-болезнено. Никога не беше разглеждал отношенията, които го свързваха със сина, а можеше… Може би много неща биха се изяснили още тогава? Днес, след годините двустранно мълчание, конфликтът се беше наслоил чрез хиляди недомлъвки, досадни премълчавания, и то главно от негова страна. По вина на генералния учен Ралф Тьобен, който не успя да бъде толкова добър баща, колкото голям учен.

Стресна се. Разбра, че инстинктивно се беше нарекъл баща на Тут. Думата „баща“ не беше най-точната. Звучеше като елемент, откъснат от апокалиптичния ужас. Той баща на Тут…

Дръпна яката, стиснала като бял обръч шията му, и дълбоко си пое дъх. Въздухът не му донесе облекчение. Беше нагрят, имаше вкуса на задушаваща смес от различни миризми.

Днес се чувствува ненужен. За какво е мислил, към какво се е стремил, какво е очаквал през целия си живот? Целта на работата му беше безразлична. Просто съществуваше проблем, който трябваше да се реши. На каква цена? И на това не обръщаше внимание. Виждаше пред себе си оплетени пътища, почти всеки от които водеше в лабиринта на задънените улици. Напрягаше тялото и мисълта до изтощаване на последните си сили, за да може в мрежата от формули, в хаоса от процеси да намери онзи, единствения, който в перспектива даваше надежда за решение. Непрекъснато търсеше, а трябваше, длъжен беше да знае, че ще дойде момент, в който времето ще спре. Ще спре, но само за него. Защото светът ще продължи нататък. По пътищата на мечтите, на страданията и непрекъснатата борба ще върви към други дни, такива, каквито биха желали да ги видят всички хора. Той ще остане извън тези стремежи, изхвърлен на края на пътя, който се мъчеше да прокара през толкова противоречия. Светът ще бъде безразличен към съдбата на онзи, който никога не беше почувствувал отговорност за съдбата на света. Този момент трябваше да дойде и той дойде. В една от клетките на мнемотрона се пази цяла документация. Монокристалният запис, трансформиран от потока електричество в импулсите на зашифрованата информация. А по-нататък? Разработената технология на практическото приложение. Остава само производството. Фабриката за гении. Той вече създаде един. Повече няма да създаде. Завърши своята работа и не вижда път по-нататък. Стои пред края на пропастта, към която, той знае добре, рано или късно ще трябва да направи една-единствена крачка.

Ралф Тьобен стисна юмруци и вдигна по-високо глава. Погледът му срещна неподвижната стена на джунглите.

Откъм едва издигащите се над земята сгради на Контролата идваше Ломан. Преди да се изравни с Тьобен, той успя да придаде на лицето си израз на безгрижно задоволство и само непослушните очи гледаха безразлично, презрително.

— Какво ново, Ралф? Чух, че с наследствеността е свършено? Отпуска ли вземаш? — задаваше въпросите, без да чака отговор.

— Отпуска? Знаеш, че не обичам бездействието.

— Ще свикнеш.

— Смяташ ли? — за момент Тьобен почувствува ярост, но достатъчно беше да си спомни за Тут и гневът отстъпи място на разума.

Ломан се засмя и продължи нататък. Дългата бяла престилка се усукваше около краката му, докато отмерваше тежките си твърди крачки.

Ралф мълчеше. Едва когато другият беше стигнал половината от пътя до диспозиторната, му извика:

— Знаеш ли къде е Тут?

Ломан се спря. Завъртя се на пета и внимателно измери с поглед Тьобен. След това махна с ръка в неопределена посока и отговори:

— В лабораторията.

— Работи ли?

— Да. Не зная дали ще те пуснат. Полковникът постави охрана.

Ралф Тьобен разбра, че краят на пропастта постепенно се рони, а по наклона се изсипват ситни камъчета, падайки в тъмната бездна.

 

 

Обект Р–24. „Мнемотрон“. Запис 01012

— През 1942–44 година бяха, значи… моят баща беше ръководител на специална служба на територията на германския райх. Най-напред в Западна Русия, след това в Полша. Къде точно, не трябва да ви казвам. Работата, която тогава беше извършена, също добре познавате. Не се лъжа, нали?

— Да допуснем.

— Разбира се. Любопитен съм само колко е стигнало до вас. Ако е всичко…

— Какво ще се промени?

— О, сега вече нищо… Поне днес това на никого няма да помогне, а аз съм без значение. Ако сте знаели истината от самото начало, това е още едно доказателство, че сте ме държали нарочно.

— Защо?

— Трябваше да изпълня очакванията, върху които още тогава сте градили своите надежди за по-доброто утре. Не се излъгахте, нали?

— Имаш високо мнение за себе си, но те слушам. По-нататък?

— Сега не ви трябвам. Ще ме изкарате луд, овладян от психозата на създадената от самия мен псевдонаука старец, на когото се привиждат сенките на предисторически призраци.

— Щом говориш така, вероятно имаш повод.

— А ти няма ли да ми попречиш?

— Трябваше само да те изслушам.

 

 

Контролната кула на летището се издига високо над заритите в земята сгради на базата. Сплесканата гъба се върти върху гладкия стреловиден корпус и протегнала пипалата на антените, с неуморна подозрителност прочесва тъмнината.

С бавна стъпка той се приближи до постройката, покриваща с бронирания диск на покрива отвора на асансьора. Пред входа стои часовой. Тьобен се спря несигурно, но онзи не му обърна внимание. Беше се втренчил в джунглата. Имаше тъмна, изсушена кожа на лицето, насечено от бръчки, остро издаващи се скули и черни като въглен разширени зеници. Слабите ръце конвулсивно стискаха инфразвуковия емитер. Войникът бавно, като че ли без желание, погледна към Тьобен.

— Ти, кажи, къде… кой съм аз?

Тьобен се дръпна и едва тогава забеляза трепкането на червения сигнал върху заобления шлем. Мина край часовоя, без да отговори, и се спря в прохода пред стенния видеофон. Застана така, че да попадне в зрителното поле на камерата, но екранът си остана млечнобял.

— Моля, Контролата — каза той.

— Слушам? — това навярно беше гласът на Ломан.

— Пред „кладенеца“ има часовой. Смени го, преди да забележи някой от военните.

Един момент в слушалката се чуваше шумът от тежка въздишка.

— Благодаря, Ралф… Каналите ми са претоварени. Започват стимулаторите…

Тьобен спокойно закачи слушалката. Внезапно си спомни, че стоящият зад гърба му хомоид има оръжие, но не се обърна. Вече мислеше, че ще чуе щракането на спусъка, но нищо не стана. Влезе в асансьора. Помисли си, че Ломан се страхува толкова силно, колкото и той самият. Лъжеше от много седмици, внушавайки на военните, че причина за все по-големите жертви в авиацията са атмосферните условия. А в същото време подвеждаше механизма на Контролата.

Тежката бронирана с метални ребра кутия потъна дълбоко в земята. На седмото ниво вратата го пусна в коридора.

Дългият прав тунел свързва противоположните извивки на околовръстния коридор. Цялата сграда има формата на камбана, потопена в земята и споена чрез чашата с подземната скала. В тъмните и празни по това време коридори глухо кънтят стъпките по пластмасовите плочи. На всеки няколко метра чернеят отворите към страничните проходи, а над вградените в стените врати блестят пурпурни надписи. Десетки цифри и букви, криещи под формата на монотонно повтаряне знаците на складове, лаборатории и диспозиционни центрове. Тьобен застана пред плътно затворен вход. С продължителна въздишка се отмести една клапа и само окото на фотоклетката присви като че ли иронично зелената си зеница.

В предварителната кабина седяха двама мъже, блестящи, с многобройни гънки на мундирите си. Тесни шлемове покриваха главите им. На пръв поглед си приличаха като близнаци, облечени в сребристо като лъскави гущери. Забелязвайки влизащите, се изправиха до стената, но оставяха свободен прохода към вратата на лабораторията.

— Професор Тьобен, полковникът помоли да не се безпокои синът ви.

— Това сигурно не се касае за мен.

— За съжаление няма изключения. Можете да влезете само по въпрос, които пряко засяга задачите на центъра.

— Добре — каза той. До този момент всяка негова визита беше „важна“, никой не смееше да се съмнява. Днес полковникът започна „да моли“.

Прекрачи ниския праг. В дългата зала, преградена от стъклени стени на няколко секции, се чувствуваше леко напрежение, безпокойството, съпътствуващо обикновено експериментите. Наклонените рамене на неврониците дори не трепнаха при неговото влизане. Мина бързо към другия край на залата. Още една врата. Най-напред я открехна леко, погледна вътре, след което влезе, затваряйки старателно вратата зад себе си.

Тут седеше пред екран, голям колкото цялата стена. Зад лазурната като че ли леко замъглена повърхнина на стъклото се беше проснал човешки мозък, сивите гънки, проблясващи с мазна лъскавина. Бе изваден скоро от физиологичния разтвор и още се стичаха безцветните струйки, падайки на редки капки. Тьобен конвулсивно пое въздух с ноздрите си. Вслушваше се в себе си. Някъде в дълбините на подсъзнанието му се промъкваше някакъв спомен. Изведнъж неусетно, внезапно заслони действителността…

… Там също имаше мозък. На човек. Без екран. Подаваше се под натиска на пръстите, лежеше на металната табла пред самото му лице. В сивата маса бавно се забиваха иглите на електродите. Експериментът се извършваше в някаква барака и белосаните само отвътре стени ослепяваха със светлината, хвърляна върху дъските от големи електрически крушки. Някой открехна за момент скърцащата врата и можеше да се види осветената от прожекторите линия на дървените стълбове с опънатите струни на бодливия тел. Раздадоха се нечии приглушени гласове. Кратко шушукане предшествуваше острия трясък на електрическия ток. Във въздуха се вряза съскането на нагретите проводници, на овъглената изолация и на още нещо. Някой отчаяно изкрещя:

— Неее!!!

Сепна се ужасен. Тут го гледаше в очите студено, без гняв.

Боже, какво става с мен? Та нали тогава още не съм съществувал! Ернст? Той да, но аз не. Не аз! Ралф Тьобен едва сдържаше треперенето на ръцете си. Необходимо ми е спокойствие, необходимо ми е спокойствие — повтаряше трескаво, чувствувайки се като уловено в капан от собственото си невнимание животно.

А ако Тут знае? Това предположение се появи толкова неочаквано, а нали би могъл да се сети отдавна. В самото начало липсваше различаване на информацията. Днес, разбира се, би успял да извърши пълна селекция, но тогава… Първи опити, риск. Постижение беше самата възможност да се запише, да се пренесе в генотипа на бъдещия човек цялата памет на жив индивид. Не можеше само да разчете информацията, впрочем и не ставаше дума за това. В първия опит поради липса на избор се записваше всичко.

Погледна сина си. Той вече не се взираше в баща си. Погледът му прескачаше от екрана към линиите на енцефалограмите и отново към екрана. Беше поставил ръцете си върху клавишите, които управляваха автомата, и спокойно следеше движението на манипулаторите. Ралф Тьобен още веднъж се загледа в образа.

Всичко беше както в хилядите опити, които потвърдиха правилността на неговите собствени теории. Приличаше на непрекъснато задаван въпрос: дали ще се сбъдне теоретическото предположение? Всичко е еднакво. Пластмасовите артерии, тласкащи кръвта с разтворената храна в кръвоносната система на мозъка и връщащи я обратно, мрежата от пипалца, излизащи от гънките на мозъчната кора, проводниците, свързващи краищата на нервите с изходите на електронните анализатори. Отделните връзки на центровете на зрението с трансформаторите на биотоковете, които ги превръщат в механични трептения на писците, отбелязващи на хартиени ленти промяната в напрежението на електрическите потенциали. И… Сбръчка чело. Електродите не контактуваха с мозъка. Те имаха непозната за него форма. Широки, шестстенни моливи върху сивата повърхност заменяха надебелените електроди. Търсеше с надежда мястото на съприкосновението, но разстоянието, което ги делеше от мозъка, непрекъснато се увеличаваше. Нарастваше вече на около 3 см, а гласът на автомата непрекъснато съобщаваше за приемане на сигнали:

— Положителна реакция плюс 18. Реакция плюс…

Ралф Тьобен знаеше, че това е невъзможно. Напълно невъзможно.

 

 

Обект Р–24. „Мнемотрон“. Запис 01023

— Съществуват три начина, по които човек усвоява информацията. Първият, избран от самата природа, налага някакво погрешно и времепоглъщащо използуване на сетивните органи, главно зрението и слуха, по-малко осезанието или обонянието. Другият е без съмнение по-производителен — това е наследствеността. Природата дори в случайния подбор на еволюционните решения е постъпвала разумно. Поне от гледна точка на човека. Определяла е границите на целесъобразното, а аз, вървейки по нейните следи, прекрачих тези забрани… Този метод не оформя дадения индивид с течение на времето, а го определя предварително. Намесата започва още в извора на неговото създаване — вътре в генетичния код.

— Това знаем. А третият?

— По него тръгна Ернст Тьобен… Ако искате — моят баща.

— Така ли мислиш?

— Сигурен съм. Наистина той не може да бъде наречен самостоятелен път. Смятам го по-скоро за известно продължение, развитие и усъвършенствуване на еволюционната версия, като се избягват средствата на сетивното акумулиране на знанието. Ернст Тьобен е работил върху пренасянето на информацията направо в системата за запаметяване във вече развит уред, какъвто е човешкият мозък. При това навярно са се създавали празнини или неточности на записа, свързани с частичното намаляване на контакта между камерите на паметта, донора на информация и нейния приемник. Но Ернст Тьобен се е стремял към целта и я е постигнал.

— Откъде това убеждение?

— Питаш мен? За това свидете лете у ват документите, които се намират на ваше разположение. Не ми противоречи. Не твърдя, че знаете всичко. Когато Ернст Тьобен е минал на ваша страна, времената са били тревожни. Много неща са могли да изчезнат, част от тях сигурно са получили онези от Изтока. Но най-важните са у вас. Та нали няколко години сте държали в ръцете си самия Ернст.

— Възможно е. Но каква връзка има това с теб?

— С мен? Продължаваш да се правиш на наивен? Ернст Тьобен е извършил един напълно успешен експеримент. Записал в мозъка на някакъв човек собствената си памет. Не трябва да се търси далеч — аз съм неговият син.

 

 

Гледаха се един друг. Екраните угаснаха и остана само седефеният блясък на стените. Постепенно нарастваше шумът на все нови и нови включвани една след друга математически машини. Проникващото от всички страни звънтене на електрическия ток засилваше чувството на страх, проникваше в безкрайните коридори на мравуняка, по които пъплеха големи бели мравки. Всички еднакво големи, еднакво бели и слепи. Всички слепи от хиляди години и за вечността пред тях. Слепи, защото такъв е техният белег, такъв е техният генетичен код.

— За какво си дошъл?

Ралф Тьобен не отговори. Пред пулта имаше четири широки, прикрепени към пода кресла. Седна до Тут.

— На какво дължа твоята визита? — повтори въпроса си Тут.

— Нима, за да се срещнем, трябва да търсим някакви специални причини? — Ралф се опита да придаде на въпроса си ироничен тон, но гласът му се прекъсна и думите му прозвучаха като тъжно оплакване. Разбра, че сигурно изглежда смешен, но в такъв случай нямаше смисъл да се връща от поетия път.

— Би ли могъл да намериш работа…? — но не довърши въпроса си.

— За кого?

— За мен.

Тут беше удивен, но на Тьобен това учудване се стори прекалено изкуствено, за да бъде искрено.

— Доскоро ти сам си поставяше задачи и сам ги решаваше.

— Малко ли съм направил?

— Направил си толкова, за колкото са ти стигнали силите — безразлично отговори Тут. — Но става дума за това. Мисля, че никога на никого не си поверявал разработката на своите планове. Имал си право: което е започнал Тьобен, Тьобен трябва да завърши. Мислил си сам. Правилно… И затова днес аз също не мога да рискувам.

— Да рискуваш? — Тьобен се наклони. — Какво значи това?

Тут се разсмя високо, без да се стеснява, и Ралф Тьобен разбра защо никога не беше обичал сина си. Прекалено много му напомняше за самия него, такъв, какъвто беше някога. Същите студени сини очи и почти бяла, оредяла край слепоочията грива. И лице, по което още беше останала следата от нещо, което не можеше да определи напълно. Защото всъщност му беше отнето детството. Тут Тьобен, син на Ралф Тьобен, никога не беше мислил с категориите на детето, винаги е бил възрастен.

— Питаш какво значи това? Наистина ли не се сещаш, или…

— Не разбирам.

— Не?… Ти, великият Ралф Тьобен, не разбираш? А аз те познавам. Много добре, като самия себе си. Искаш да чуеш истината? Много късно. Но и това е добре. Отдавна не си разговарял с мен. Беше зает. Великият Ралф Тьобен поставяше последната тухла в зданието на вечната наследственост на знанията. И никой не беше помислил, никой не можеше да допусне, че този гений беше си изградил паметник приживе. По-нататък? Сигурно си мислил над това, само че нищо не си измислил и… си дошъл да попиташ паметника.

— Тут, не можеш да мислиш така!

— Мога, защото ти можеше. Но дори и да не беше така, кажи ми кой съм аз? Дал си ми своята памет, знанието, обуславящо мисълта и рефлексите. На какво си разчитал? Мълчиш, а нали е така, както си запланувал. Станах физик, биолог, неврофизиолог… Мечтаеше да продължа твоята работа, когато сам няма да си способен за работа. Тьобен е започнал — Тьобен трябва да завърши… С единствената поправка, че никога не трябва да се оттегляш. А нали чакаш помощ. Не. Ще мога толкова, колкото и ти, много повече. Замислял ли си се кой в действителност завършва тази твоя работа върху наследствеността? Това беше единствената задача, която ти оставих. Не полковникът, а аз. Впрочем от повече от три години нито една идея не е излязла направо от теб. Твоят мозък стана безплоден, лишен от сокове като изстискан лимон. Подхвърляни ти бяха решения, почти насила те извеждаха на верния път. Кой? Аз чрез Ломан, Беркер и Лиал. Не знаеше за това. Беше безкрайно самонадеян. Би ли оставил на когото и да било започнатото? Не. Аз съм същият като теб.

— Това ли е всичко?

— Почакай. Не ти предлагам работа, каквато изпълняват лаборантите, които дори не се сещат за целта на цялостното изследване и са очаровани от решаването на елементарните проблемчета. Би могъл обаче да послужиш за доста специфична дейност. Твоето име все още значи нещо. В определени кръгове, разбира се. Ще можеш по-лесно да получиш средства…

— Трябва да стана търговец — тихо каза Тьобен.

Тут се усмихна накриво.

— Ако ще наричаме нещата с техните имена, то не търговец, а посредник. Ще пътуваш, ще четеш доклади, ще се изказваш авторитетно на различни конгреси и… ще подготвяш общественото мнение. Аз нямам за това нито време, нито желание.

— И мислиш, че аз ще ги намеря? — запита Тьобен.

— Това не ме интересува, а ти освен това имаш като резерва пенсията и вилата в безлюдна местност. Можеш да избираш. Впрочем аз нищо не ти предлагам. Казах ти само това, което би могло да стане, но не е наложително. Всичко зависи…

— От какво?

— Интригуваш ме — Тут се наведе през ръчката на креслото и настойчиво се взря в Тьобен. — Напоследък си се променил — каза той. — Не ти харесва как използуват тук работата ни. Имаш право, ученият не трябва да бъде безразличен към въпросите, които управляват света. Вече много, прекалено много пъти е правена тази грешка. Последния път по време на предишната война. Не по този начин се разиграва партията, когато става дума за голям залог. Учените имаха, можеха да имат в ръцете си този свят, защото разполагаха с атома. Това беше голям шанс и никой не го използува. Политиците? Те са необходими, докато има с кого да дискутират, с други думи, докато пускат димна завеса пред истинските цели. В крайна сметка не ние, а те ще бъдат оръдието.

— Засега обаче те управляват и говорейки за това, ти се предаваш в техните ръце.

— Тук никой не ме чува, погрижил съм се за това. Освен това полковникът е на моя страна, а ти или си с нас…

— Омръзна ми. — Тьобен реши да приключи разговора и да си отиде, но в последния момент нещо го спря. Съобрази, че може да научи много повече.

— Уплаши ли се? — Тут с отвращение изду устни. — Загубата не е голяма. Не можеш да ни попречиш. Зная за тебе всичко. Даде ми своите мисли, ще успея да предвидя всяка твоя крачка.

Тут стана от креслото и обърна гръб на седящия.

— Едно ме учудва — каза той. — По-рано беше друг. Когато правеше опитите над зародиша на собствения си син, нямаше скрупули, нито преди това… Колко бяха те? Сто? Повече? Необходими са ти били много препарати…

— Млъкни! — Тьобен искаше да извика, но от стегнатото му гърло се изтръгна само тих шепот и Тут продължи да говори, тъй като можеше да се прави, че не го е чул.

— И затова не мога да разбера откъде този внезапен обрат? Свиваш устни пред проекта на Лиал, гласуваш срещу гравигенератора на Кан…

Ралф Тьобен беше убеден до този момент, че гласуването завършените проекти да се предадат за разглеждане на комисия от военни експерти е извършено при строго запазване анонимността на гласовете.

— Смяташ за престъпление произвеждането на хомоидите на Ломан и опитите за континентално управление на епидемиите от заразни болести… Макар че в този случай съм на твоя страна. Хората не трябва да се убиват. Трябва да бъдат здрави и силни. Смъртта е най-голямото разхищение на човешки материал и благодарение на мен никой вече няма да убива. Скоро това ще стане излишно. Инфразвуковите емитери, неутриновите бомби, електродите, монтирани в тези полухора от джунглите само за да ги поставят в самолети и да ги изпращат да бомбардират собствените си села. Прав си. Това можеше да измисли само Ломан. Но още малко…

Тут продължи да говори, но Ралф Тьобен не слушаше. Притвори клепачи и извика в паметта си образа, който видя преди малко на екрана…

… Двете сиви, ясно разделени полукълба на мозъка, антените и надвисващите отвсякъде сенки на електродите. Електроди, неконтактуващи пряко с мозъка, ръководещи мисълта му отвън.

 

 

Обект Р–24. „Мнемотрон“. Запис 01034

— Защо продължих неговата работа? Защото не мислех. Защото бях машина, пусната в движение от престъпник. Останалото? Моите чувства? Работех, тъй като в проблема, който ми се удаваше да реша, бях елемент от мечтите и търсенията на много други учени, на които може би е провървяло по-малко. Проблемът за унаследяването на знанието, за предаването на придобития опит от поколение на поколение. Мечти, които аз превръщах в дело. Аз — Ернст Тьобен.

— Връщаш се към точката, от която тръгнахме. За нас си Ралф Тьобен.

— Връщам ли се? Да… Но нали именно за това става дума! Разбираш ли! Най-важен е изходният пункт. Всеки човек се ражда в точно определен момент.

— Връщаш се до точката, от която излязохме. За нас си Ралф Тьобен.

— Моментът на раждането на моето „АЗ“ се намира там, в 1945 година, в крематориума на територията на райха, в тайната лаборатория на Ернст Тьобен. Аз съм неговото продължение, неговата мисъл! На базата на опитите, които той започна, създадох Наука. Накарах я да изглежда чиста. Отидох по-нататък, до следващия етап, който беше…

— Тут?

— Не се прави на изненадан, отдавна знаеше за това.

— По какъв начин?

— Смешно… макар че по принцип това е моя вина. Преди всичко смешен съм аз… Смятах, че тайната ще остане завинаги погребана в моята памет. Стана другояче. Впрочем така и трябваше, защото Тут също притежаваше знанието, което имах аз, и познаваше въпросите, които ми беше предал Ернст. По-късно Тут беше по-близък на вас, отколкото на своя „баща“. Затова и ти знаеш всичко. Да, Тут е продължението на веригата, следващият етап… Едно обаче ни различава. В моите ръце делото на Ернст Тьобен придоби характера на съвършенството. Аз още имах шанс. Едно на един милион… че нещо е пропуснато, че се е изтрил някакъв запис, че ще успея да забравя и че в края ще мога да започна да мисля така, както мисля сега. Програмата, записана в моя мозък, онази проклета информация, определяща, че ще бъда такъв, а не друг, можеше някога да излъже. Тази дяволска татуировка на мисълта, невронният запис все още имаше черти, които оставяха надежда да се създадат обратими процеси…

— Говориш така, като че ли не подлежи на дискусия въпросът, дали трансформирането на бащината ти памет е приложено към теб.

— Съгласен съм. Няма да успея да го докажа, ако просто не ми повярвате, но в крайна сметка какво значение има това? Вземи Беркер или Ломан. С какво се различават от мен? Моите мисли оплоди разумът на Ернст Тьобен, а Ломан е формиран от вашето възпитание. Кажи ми по какво се различаваме? Дали съм бил инструмент, изработен от вас, или от него, е все едно. И в двата случая трябваше да попълня последната празнина в еволюцията на мисълта. Искахте да забавите всякакъв прогрес…

— Сам си даваш сметка, че това е невъзможно.

— Не. Прав си само по отношение прогреса на техниката. Тя може да се развива до безкрайност. Все по-съвършени инструменти, а владеещият ги човек все на едно и също културно ниво. Човек, който вижда само себе си… И без съмнение така би станало, ако аз, поради несъвършенството на методите на Ернст Тьобен, нямах още шанс. Нищо, че той беше толкова малък, като разстоянието на елементарните частици в ядрото на звездното джудже… Тут нямаше дори този шанс. Аз, Ралф Тьобен, измислих прецизния механизъм на вечното наследяване на знанията. Съвършен механизъм. Компликация, сведена до молекулярното синтезиране на ензимите в цитоплазмата. Организмът на възрастния човек сам снабдява клетките на анизогамета с пълната информация от мозъка и това, че всеки потомък ще притежава знанието на родителите, е сигурно както фактът на лявото завъртане на частичките от белтъка в следващото поколение живи същества по цялата Земя. Ще намериш ли тук празнина? Бяха забавени процесите на случайното изменение на количествените отношения между отделните гени с изключване на страничните мутации. Създадена бе ужасната матрица, към която се прибавят все повече частици на знанието, но чийто изходен пункт остава един и същ. Защото по какво се различавам аз от Ернст Тьобен? С това, че отидох по-далеч от него? С какво се различавам от Тут? Той отиде по-далеч от мен…

 

 

Ралф Тьобен дишаше с усилие. Разбра, че вече е старец и инвалид с мозък, лишен от мисъл, и тяло, лишено от последни сили. Животът има смисъл само тогава, когато човек е способен да си поставя поредната цел, да я постигне благодарение на напрегната работа. Има смисъл дори тогава, когато определената цел е много далеч, за да може да се достигне. Тогава остава самият стремеж към нея, приближаването до мечтите и скритите надежди, което само по себе си също е цел на живота. Ралф Тьобен не виждаше пред себе си вече нищо. Очи, които различават формите на обикновените предмети, това е прекалено малко. Съвсем малко.

А Тут е млад. Ще минат дни, месеци, години… До момента, когато ще дойде неговият ред. Тут няма да се поддаде. Той ще се бори. За него няма връщане, но и той ще има син. И той също. Кой познава обема на човешката памет? Дори ако в клетките на мозъка на някой от веригата не се окаже място за един-единствен бит информация. Какво ще настъпи тогава? Ненужните, престарелите данни ще бъдат подложени на механично заличаване. Ще трябва като от магнитофонна лента да се изхвърли неактуалният баласт от генотипа и всичко ще продължи по-нататък. Непрекъснато ще расте геният на Ернст Тьобен.

— Последният експеримент? — запита Ралф. — Какво е мястото му в твоя план?

Забеляза как очите на Тут светнаха от скриван до този момент блясък.

— Ще се сетиш ли? О, да, на теб мога да кажа. В известен смисъл ти си съавтор. Двоен. Като този, който е създал мен и… Помниш ли, че някога в един страничен клон от изследванията за наследствеността трябваше да извършиш разпознаване на зависимостта на живите организми от т.нар. „вътрешен фактор“. Мимоходом разработи систематика за влиянията и взаимните връзки между космическото излъчване, слънчевите ерупции и изменчивостта на магнитните полета и околоземното пространство на системата чак до ядрото на галактиката. Ти обаче не направи принципни изводи, а беше длъжен да ги направиш. Когато анализирах паметта на мнемотрона, спря вниманието ми един момент от твоите изследвания — въздействието на определена честота от електромагнитните вълни върху мозъка. Видя резултатите. Още няколко години и електродите на Ломан ще загубят своя смисъл. Засега принципът на влиянието върху човешката мисъл знам само аз, а вероятността, че някой по пътя на същите разсъждения ще достигне подобни резултати, е практически равна на нула. Признавам си откровено, че това беше случайност, но дори с нея може да се сблъска само онзи, който е излязъл от колбата на Ернст Тьобен. Да, това беше случайност. Необикновена, но дошла точно навреме. Благодарение на нея ще успея да управлявам не само като Ломан въздействието на факторовите центрове, но и мисълта на хората. Ще намеря такива; вече намерих, които ще ми помогнат в това. На земните полюси ще изградим мощни енергостанции, които ще обхващат с полето на модулираните си електромагнитни вълни двете полукълба. Вече имам проект за използуването на естественото магнитно поле на Земята… През това време ще намерим средства за локално неутрализиране или екранизиране на вълновото влияние. Ние, останалите не ще успеят, а по-късно… Всички ще мислят каквото им продиктуваме ние. Няма да се избиват във войни и никой няма да иска да загива за каквито и да било идеали. Впрочем освен нас няма да останат други ценности. Всички самоотвержено, с благословено вдъхновение ще се предоставят на нашите услуги. Представи си — целият свят работи за нас и обожава нас. Дори над гробовете на своите майки и бащи децата няма да се откажат от любовта си към нас, а умиращият, вместо да отправя молби към митичния бог, ще умре с името на Владетелите на уста. Ако пожелаем, ще ги дарим с щастие, чийто извор веднъж неразбрани, никога няма да намерят. Това ще направим ние, избраниците на съдбата, която ни е дала в ръцете оръдие, способно да управлява съдбите на другите…

Тут беше застанал сред стаята и гледаше баща си.

— Това ли е всичко? — запита Тьобен.

— Всичко? — Тут избухна в буен смях. — Смяташ, че на мен ми липсва и въображение? А може би имаш по-големи аспирации?… Не се срамувай. Значат ли за теб нещо пирамидите на фараоните и светилищата на Буда в скалите на Аджанти? Ако пожелаем, хората ще преобърнат за нас цялата Земя, за да пламти пред нашия олтар магменото ядро като вечен огън. Може би искаш в блясъка на тази факла да видиш собствения си профил? Помисли си… Това не ми е интересно, но ти?…

Ралф Тьобен стана от креслото и тръгна към изхода. Минавайки край изгасналите екрани, видя в тях като в увеличително стъкло своето отражение. То се пречупваше и деформираше в кривината на прозорците, подмигвайки саркастично, като че ли се гавреше с онзи, който му беше сложил началото.

Зад гърба си отново чу смеха.

В лабораторията беше вече пусто. Белите мравки бяха напуснали своите дупки, бяха прекъснали ходенето си напред-назад. В тишината неговите стъпки и смехът зад гърба му имаха учудващо еднакво звучене, еднакъв ритъм в продължаващия кикот и безсилното тътрене на подметките по черния под.

Отвори вратата на кабината за преминаване и видя пазачите. Единият лежеше, свил се в ъгъла на залата с лице към пода. От устата му се стичаше тънка струйка кръв от разкъсваните от резонанса на сърцето кръвоносни съдове. Другият спеше неспокойно край стената, дращейки гладката повърхност с широко разперени ръце. В лявата си ръка стискаше малката колба на инфразвуковия предавател. Тьобен гледаше. Върху сребърния шлем неспокойно трептеше червено огънче. Припомни си думите на Ломан: „… стимулаторът, пътят на контрола.“

Това беше неговият шанс.

Приближи се бавно до лежащия край стената и лесно извади от ръката му предавателя. Срещна бягащия поглед на неразбиращите му влажни очи. Обърна се и тръгна обратно.

 

 

Обект Р–24. „Мнемотрон“. Запис 01045

— Ще ме съдите за убийството на сина ми Тут Тьобен. Да, убих го, но не днес и не в тази проклета база. Направих го много по-рано, преди повече от 20 години, преди формирането на първите бластомери в стъклената колба в момента, когато му дадох своето знание и мисъл. Именно това беше неговата агония. Какъв можеше да бъде? Днес никой не може да каже… Винаги обаче би бил самият себе си! Разбирате ли какво значи за човек да бъде сам себе си? Потъпках неговата индивидуалност, преди още да беше успяла да се развие, поставяйки на нейното място съвършена протеза на своята собствена същност. Той стана аз, както аз бях Ернст Тьобен. Ще ме съдите за убийство… Но днес аз убих себе си! Чуваш ли? Скъсах последното звено, което можеше да свърже съдбата на бъдещето с мечтите на Ернст Тьобен! Последното звено!

— Успокой се. Искаш ли да знаеш присъдата?

— Аз вече си я произнесох.

— Прекрасно. Само че си забравил за едно. Съмняваме се, че откритието, извършено от твоя син, би могъл да повтори още някой. Затова, както виждаш, Тут ни е необходим, той единствен знае истинския път… Следователно ще започне отново и ще го завърши.

— Тут вече не е жив и никой от вас не ще успее да възкреси миналото.

— Това ще направиш ти сам. Още си жив, а сега ще те пазим по-добре. Създал си Тут според информацията, съдържаща се в твоя мозък. Напоследък се промени, но благодарение на твоите трудове ще успеем да намерим и разчетем само онези фрагменти, които се отнасят до периода на създаването на онази, както я нарече, „матрица“. Тя все още е записана в теб… Ще отгледаме друг Тут, ще му осигурим условията, каквито имаше първият, и той ще тръгне по неговите стъпки. За да се реши проблемът за ръководенето на човешката мисъл, ще е необходима сумата от знанията на три поколения Тьобен. Тут ще я притежава. С убийството на сина си ти не промени нищо, загубихме няколко ценни години, но можем да почакаме дори половин век. Залогът си заслужава това.

— Лъжеш! Енергостанция върху полюсите на Земята… Не можете да направите това!…