Клуб „Светлини сред сенките“
Дивна (16)

През следващите два дни Питър се възстанови напълно. След кратко конско за безотговорното му напускане на медицинския сектор, лекарите му препоръчаха да тръгне на лекции веднага, за да преодолее окончателно стреса от нападението. Те изглежда не бяха чували за стрес от непрекъснато усложняващи се тестове или от страховития вид на професори и асистенти. Дивна често наричаше последните „Има ли живот на Юпитер?“, във връзка с една неуспешна космическа мисия на Западните станции, чиято задача бе да се опитат да населят някой от спътниците на неприветливата планета.

Да я гълташ за страх и среднощни кошмари! — изписа Питър в жълтата линийка, когато преподавателката по история на човечеството От Земята зае мястото си зад големия учителски екран на главния компютър и изпадна в обичайното си назидателно отклонение от лекцията.

Няма да имаш време за кошмари. Тя е бързодействаща Отрова! — отвърна Дивна, подсмихвайки се скрито. От съседната банка Стас я прониза със стоманеносивия си поглед. Тя повдигна рамене, сложи си най-невинното изражение и върна погледа си върху възрастната асистентка. Кокалеста, с остри черти, изпито лице и дълъг, клюнообразен нос, Ан Пуасон приличаше по-скоро на вещица, отколкото на риба, както би трябвало да я наричат според името й. Но наскоро някой находчив студент се бе досетил, че разликата между „риба“ и „отрова“ на френски е само една буква. Оттогава Ан Пуасон стана госпожица Отрова. Някои от „подгответата“ дори не знаеха истинското й име.

Тя беше стара мома. Държеше фанатично на френския си произход и говореше Общия език с отвратителен носов акцент. Амбициите й да стане професор не се бяха увенчали с успех, поради което се опитваше да съсипе шансовете на всеки свой ученик да завърши с достатъчно точки, за да се пробва по-късно на асистентското поприще. Беше невъзможно да преминеш дори във втори подготвителен курс, ако минимумът ти точки зависеше от нейния предмет.

— Очаквах тази година студентите да са малко по-умни, но резултатите от последните тестове на двата курса говорят обратното… Родените След Земята! Специалното поколение космически наследници, възпитани от Робота-клоун и Пеещата бавачка. Мислите ли, че всичката информация, натъпкана в стоманените ви глави, без подбор и ред, ще ви направи живи хора? Виждам ви, с всеки изминал ден ставате все по-еднакви, общувате все по-малко… Вие сте мъртвородените деца на една мъртва планета. Зомбита, които не могат да мислят!

Много смърт на едно място! — изписа в жълтата линийка Питър.

Дивна не отговори. Под целия сарказъм на възрастната асистентка прозираше някаква зловеща истина.

Жива ли си? — изпрати втора жълта линийка той.

Само когато вия срещу луната — написа Дивна. В любимите легенди на брат й върколаците показваха истинското си лице си едва когато се превъплъщаваха. Истинската Луна обаче си бе отишла заедно със Земята. Останали бяха само мъртвородените й деца и изкуственият им свят. Тя се отнесе в мрачни мисли.

— Правилен отговор, господин Верелински. — Гласът на асистентката, остър като скалпел, стресна момичето. Дори госпожица Отрова не би могла да поздрави някого с толкова ехидно самодоволство, подхождащо повече на човек, хванал в беля най-големия си враг.

— Гледате ме удивително тъпоумно, госпожице Барозова, и ще се опитам да ви повярвам, ако настоявате, че не сте замесена.

Дивна отвори уста да попита какво точно се очаква да настоява, но подигравателните погледи и подсмихвания на колегите й я спряха.

Хванаха ме! — бе успял да изпише в жълтата линийка Питър. Дивна го прочете, преди да се скрие, но пак не разбра за какво става дума.

— Знаете ли кой е най-честият отговор, който получавам от студенти като вас, госпожице Барозова?

— Н-не знам — стисна устни Дивна, опитвайки се да не обръща внимание на реакциите на съучениците си.

— Точно така! Първият ви правилен отговор от доста часове насам!

Този път хихиканията изригнаха много по-мощно, но госпожица Пуасон ги пресече с леден поглед.

— Ще предложа и двама ви за Събрание на позора! — Асистентката се усмихна срещу Дивна. Беше се приближила на разстояние, достатъчно да принуди момичето да замижи от тежкия й дъх. Лицето й беше сивкавобледо. Многобройните козметични процедури го бяха запазили от бръчките, старческите петна и неприятното окосмяване, но бяха изтънили кожата до опасна граница. Дивна прецени, че жената срещу нея не е била красива и като млада. Представи си дългунеста, слабовата девойка с резки черти. Момиче, което не умее да се усмихва. Няма приятели, нито кой знае какви чувства. Стана й жал. Повече за Пит и за нея самата, но малко и за Старата отрова.

— Веднага напуснете часа ми!

Дивна се изправи толкова рязко, че се удари в дясната ръка на асистентката, чийто показалец я сочеше назидателно. Лявата ръка, извита назад, сочеше към Питър.

— За мен беше чест да ви слушам, госпожице — иронично се усмихна момичето и пое с бързи крачки към изхода.

— А за мен ще бъде удоволствие да чуя и двама ви на Събранието на позора! Мисля, че е крайно време да се изкажете там.

Думите на асистентката застигнаха Дивна, която се бе втурнала панически след Питър.

— Ужасно съжалявам! — вече навън заговори тя. — Не трябваше да те замесвам! Можеш да пострадаш много повече от мен. Особено сега. Това, дето разбраха за състезанието ви със Стас, предишното събрание и изобщо… Не биваше!

— Сам се замесих — махна с ръка той, но не успя да се усмихне достатъчно убедително. Второ Събрание на позора за един срок щеше да се отрази фатално на академичната му кариера.

— Пит… — Дивна докосна дланта му. — Не биваше да става така. Може би ако се признаем за виновни…

— Не ме интересува какво ще стане! — троснато я прекъсна той. — Ако се замислиш, можеш да се сетиш, че Отровата не е сама. Тя не може да хване бот! Сигурно не е знаела, че ги има… Фрайт е наредил да ме следят. Аз се издъних, това е!

— Пит, не поемай всичката вина… Аз…

— Отивам да потърся Уайт. Днес не мога да завърша есето по древни изкуства. Обещах му го, но ще го напиша следващия път, ако има такъв… Все пак, той трябва да знае.

— Може ли да дойда с теб? — Дивна видя „не“ в очите му, но той кимна в знак на съгласие.

 

 

Вървяха забързани и мълчаливи. Питър искаше да поговори със странния професор, когото в по-спокойни дни окачествяваше като „леко откачен“. Предпочиташе да не среща нито един „нормален“ човек сега. Учуди се, че не изпитва яд или раздразнение от присъствието на Дивна, но го отдаде на нуждата си. „Ненормалната ситуация, в която съм попаднал, изисква подкрепа от ненормални!“ — помисли си той.

Дивна сякаш долови настроенията му. Стараеше се да стъпва почти на пръсти, крачейки до него. Това го ядоса. Как беше позволил да стигне дотук? Можеше ли да се измъкне? Не. Състезавал се беше със Стас и това щеше да е още един минус. Вече бяха използвали тази им грешка, за да изключат Марти от съвета. Толкова глупости бяха станали през последните месеци… Някой едва не го бе убил. А сега — второ Събрание на позора!

Стигнаха до кабинета на професор Уайт и спряха пред вратата, без да се поглеждат. Сигналната пластина светеше в зелено. Това означаваше, че професорът е свободен за посетители. Питър натисна бутона за отваряне с отегчено движение. Вече се съмняваше, че Уайт би могъл да му каже нещо наистина успокояващо. Така или иначе, скоро щяха да го изключат от Академията. Какво значение имаха думите?!

— Питър! — Дивна се вкопчи в ръката му с окръглени от ужас очи. Той се дръпна нервно, но погледът му се вкамени.

Преподавателят по религия и древни изкуства се бе прострял върху бюрото си. Лицето му беше призрачно бледо, очите и устата — полуотворени, а тялото — неестествено застинало.

— Ще повикам помощ! — каза Питър. — Пусни ме! — Дивна пусна ръката му, но ужасът остана на лицето й. — Не влизай вътре! — Той я избута и се промъкна до плота, встрани от бюрото.

Повикването на спешна помощ ставаше без въвеждане на специални пароли. Момчето удари големия червен бутон с цяла длан.

— Ще дойдат веднага — обясняваше гърбом Питър. — Ако не бяха бързи, нямаше да съм жив след… Знаеш, че беше въпрос на секунди.

Той се обърна и видя Дивна, застанала пред бюрото.

— Какво правиш?! — възкликна и се втурна да я издърпа навън. — Казах ти да стоиш отвън!

— Не ме блъскай! — Дивна се окопити едва когато стигнаха до вратата.

— Не можем да му помогнем с нищо повече! — изкрещя й Питър.

— Затова ли си по-безчувствен от поддържащите системи?!

— Именно с тази безчувственост успях да повикам помощ, докато ти се блещеше глупаво… Чувства! Той има нужда от лекар, а не от съчувствие!

Двамата се отдръпнаха да направят път на сестрата и медицинския робот. Въздушната носилка, която жената управляваше, се плъзна през вратата и много бързо след това полетя обратно, заедно с тялото на Уайт.

— Ще се оправи… Скоро ще е на крака — с помирителен тон се обади Питър. Мъртвешки бледото лице на професора го бе навело на точно обратните мисли и той почувства необходимост да каже нещо успокоително, за да ги разсее.

„Ако не е жив, това е първият труп, който виждам. Представях си смъртта по-различно, но може би защото го познавам.“ Питър усети хладна тръпка през тялото си. Ударила го беше внезапно, като моментен тик.

— Жив е! Видях показателите в екрана на носилката — тихо изрече Дивна. — В началото на годината професор Уайт беше казал, че когато нещастията на едно място зачестят, Бог ни дава знак да се замислим. Да излезем на правилния път, за да не пилеем време и тревоги за празни неща… — Тя осъзна, че няма причина да шепне, и заговори нормално. — Сега като че ли се случва точно обратното. Проверих статистиките. През последните месеци смъртността сред трошачите е сведена до един процент. Няма случаи на починал студент от Академията. Уайт ще се оправи! Убедена съм, че виждаме всичко това поради определени причини. Тази станция е под наблюдение…

— Наблюдава ни някой невидим чудноват Пазител! — с крива усмивка я прекъсна той. — Същият велик спасител на човешки души, който е виновен за кашите, в които се замесваме, защото случайно не сме на местата, които са ни отредени свише… или не правим това, за което сме предназначени.

— Изчакай поне Уайт да оздравее! — сряза го Дивна. — Не ти ли е съвестно да си ироничен към него, след като го видя… в това състояние…

— Почти мъртъв! — извика в лицето й Питър. — Време е да започнеш да назоваваш нещата с истинските им имена, Дивна! Професор Уайт страда от хронично изпадане в кома.

— Питър! — извика Дивна.

— Чуй ме! Всеки път, когато е в това състояние, животът му виси на косъм. Бил е първият опит за трансплантация на душа и доколкото знам — последен!

Дивна разшири очи. Лицето й се изпъна от изненада, но не можа да каже нищо.

— Ето защо Уайт не е съвсем наред, според мен — заключи Питър. Почувства се гузен заради последните си думи и дообясни: — Не ме разбирай грешно. Харесвам го като преподавател и мисля, че е добър човек, но съм убеден, че той самият не знае точно кой е. Бил е на осем години, когато се е случило.

— Откъде знаеш? — отрони тя.

— Татко ми разказа историята миналото лято, когато разбра, че професорът преподава в нашата Академия… Случило се е след една от най-тежките самолетни катастрофи на Земята. Сблъсък между два пътнически самолета, които паднали върху сградата на някакво летище. Цяла седмица в новините говорели само за това…

— Не… — Дивна отстъпи от него.

— Оцеляло едно дете… било нечовешки обезобразено и родителите му се съгласили да участва в експеримент. Давал поне няколко процента надежда за живот. Щяло да се използва тялото на друго момче… Мисля, че в колекторите няма данни за това. Ако все пак може да се намери нещо, то със сигурност ще е свързано с пълния провал на експеримента. Татко знаеше, защото брат му е бил в лекарския екип. Излишно е да споменавам, че това е тайна! — Питър преглътна с усилие. — Според мен, Херувим Уайт е измислено име. Така е трябвало да се нарича първият човек с присадена душа… Име за експеримент.

— Това е нечовешко… — Дивна отстъпи още малко. Беше бледа и като че ли едва се държеше на краката си. Устните й трепереха.

— Добре ли си? Съжалявам, май не трябваше… — Питър се ядоса на себе си. Как беше посмял да й говори за тези неща? Трябваше да предвиди резултата.

— Херувим Уайт — прошепна Дивна. — Не трябваше ли да се почувствам щастлива, когато го открия най-сетне?!

Питър я погледна питащо, но тя разпери ръка, задави се и побягна.

 

 

Кал Колосор разтри лениво челото си, усмихна се на младата жена, отпусната в креслото срещу него, и повдигна чашата си.

— Вода с много лед?! — каза дамата. Червената й рокля прошумоля съблазнително, когато се надигна, за да поеме чашата от ръката на координатора. Повдигна я към светлината, разсмя се тайнствено и отпи, впила поглед в лицето на Колосор.

— Артемис… — сладостно въздъхна той. — Трябва да си вървиш. Имам много работа.

— Уважавам трудолюбивите момчета, Кал — бавно изрече Артемис. След това приближи, обви пръсти около шията му и спря поглед върху строгото му чело. Колосор притвори очи в очакване на целувка, но тя докосна с показалец устните му и добави: — Не се преуморявай!

Той отвори очи и срещна изправения й гръб, по който се спускаше водопад от черни коси. Артемис излезе с грациозна походка и остави след себе си смесено усещане за леност и блаженство.

— Напомни ми колко добре се чувствам, след срещата с личния ми олигофрен — обърна се координаторът към големия екран вдясно от себе си. Девствената природа, напираща да нахлуе в кабинета му, се смени с едно русокосо подобие на Артемис, което за разлика от нея не бе покрило прелестите си с никаква дреха.

— Заповедта е въведена — издекламира приятен механичен глас.

— Ще те видим после как ще ми въведеш прекрасното настроение върху отегчението, което Хил сее след себе си… — Колосор завъртя креслото към другата врата, зад която от известно време чакаше Харисън Хил. — Да те чуем и теб — измърмори, натискайки отварящия бутон.

 

 

— Господин Колосор… — Хил се опита да преглътне раздразнението от дългото чакане. — Носех важна новина, която може да ни доведе до Рейнстон…

— Носеше?! — хладно го пресече координаторът. — Ако идваш да ми съобщиш, че си изпуснал новината някъде отвън, ще се наложи да те отпратя, за да си я търсиш.

Хил се смути. Не разбра дали Колосор е доловил недоволството му, но предпочете да подмине конфузията.

— Наемникът се провали, господин Колосор, следователно не му платих нищо. Позволих си да използвам малка част от определените за него кредити… — Той се ухили угоднически.

— Да чуем! — любопитно изви вежди Колосор.

— Намерих едно много свястно момче — Леч. Беден и болен, чудесна комбинация! Той е от онези хлапета, които наричат себе си трошачи, но е готов да ни съдейства. Твърди, че не знае дали Рейнстон се крие в мегаклуба им, затова го поощрих допълнително с намек за много по-добро възнаграждение, ако си отваря ушите…

— А за какво му даде изобщо кредити, след като за момента не знае нищо важно? — раздразнено го прекъсна Колосор. — Изгубихме повече от месец, Хил! Хлапетата са живи и ненаказани, а аз държа да знам за какво прахосвате всеки мой кредит…

— Знае нещо, което ще ни свърши по-добра работа от смъртта на Верелински — доволно се ухили Хил. — Любимците на трошачите са някакви съвсем ситни хлапета — тризнаци. Леч твърди, че всички в мегаклуба ги обичат, спомена и за някакво китайче, което върви в комплект с тях… Господин Колосор, ако ми позволите да намеря по-надежден наемник…

— Не позволявам! — отново го прекъсна Колосор.

— Те са съвсем малки — упорстваше Хил. — Ще ги ликвидираме много лесно. Ако подплашим трошачите с нападения на техен терен, сами ще ни предложат услугите си. Сред тях е пълно с мизерници. Те са хитри и ще усетят на кого трябва да подшушнат тайните си, за да не загазят всички. Не нарушаваме нито един закон и хващаме Рейнстон… Южният координатор ще си трае, защото едва ли има желание да насочи вниманието на всички федерации към прецедент като мегаклуб на станция, предназначена за висше учебно заведение!

— А твоят прегладнял нещастник Леч ще те преследва за още и още кредити, защото храната е необходима всеки ден. — Колосор замислено потри брадичката си. — Всъщност имаш право, но тези деца си падат по истински екшъни… Току-що си спомних нещо, което ще свърши по-добра работа от цял отряд наемници. При това няма да похарчим нито един кредит!

 

 

В хаоса от сирени и хора, бързащи да напуснат работните си места, Гого тичаше в обратна на спасителните сектори посока, отблъсквайки с гняв и сълзи опитите да бъде спрян.

— Орландо! — крещеше той. — Орлааандо… Господин Окан, виждали ли сте Орландо?

— Тичай към аварийния изход, Гого! — Дипломатът го сграбчи за ръката и го повлече след себе си. — Ох!… Какво, по дяволите…

Гого го бе ухапал и отскубвайки се, отново хукна в обратна посока.

— Гого, върни се! Нямаш никакъв шанс! — извика след него Окан, но момчето му отвърна през рамо:

— Нямам и хиляда приятели…

Следващият коридор беше празен. Осветлението примигваше, а въздухът бе препълнен с алармен рев.

— Орландо! Орлан-доо! — Гого забави задъхано ход, размазвайки сълзите си с опакото на ръката.

— Моля върнете се обратно! Секторът е затворен! Опасност пета степен! — Гласът на поддържащия робот, който бе засякъл човешко присъствие, предупреждаваше с безразличен тембър. Отоплителните системи бяха изключени и въздухът в сектора изстиваше бързо.

— Закъснях — отчаяно прошепна момчето, облегна гръб на стената и приплъзвайки се по нея, седна на пода. Опита да се свие в ембрионална поза. — Сега ще умрем и двамата… Може би така е най-добре!

Гого си спомни теста, който Александър Барозов му бе дал да попълни, когато го взеха като сътрудник към екипа, отговарящ за сигурността на представителството на Южния координатор. На въпроса „От какво най-много се страхувате?“ той беше отговорил: „От това някой от приятелите ми да умре преди мен“. Този отговор бе впечатлил всички членове на интервюиращата комисия, но момчето така и не разбра защо. Откакто загуби родителите си, за него най-страшното нещо на света беше смъртта.

Способностите му се бяха оказали достатъчно интригуващи, за да попадне в полезрението на Орландо Григ. Младият учен, работещ в областта на регенезис-инженеринга, предложи пред съвета на Южния координатор Гого да се обучава като частен ученик на негова издръжка и да получава възнаграждение за труд, полаган в извънучебно време. Съветът гласува ново перо в бюджета на Южната федерация — за деца с особени дарби. Тогава Гого не подозираше, че късметът му е голям колкото таланта. Но оцени хората, които му бяха подали ръка. Оцени ги и стана техен приятел.

 

 

— Гого, слава на Бога! — Връхлетелият в коридора Александър Барозов се спря запъхтян, приклекна до момченцето, вдигна го от пода и го притисна към себе си, разтривайки слабичкия му гръб. — Окан ми каза, че си се върнал. Представа нямаш колко ме изплаши…

— Орландо е още там. — Момченцето отново се опита да се изскубне, но Барозов вече тичаше с него.

— Не, глупаче! Орландо беше при мен… Малко е останало да замръзнеш!

— Лъжеш ме… нн-али? — изхлипа Гого. Сълзите задавяха думите му.

— Не бих те излъгал за нещо толкова сериозно! — Барозов стигна до входа на един от спасителните сектори. Червената лампичка на автомата отброяваше последните секунди до затварянето на вратите.

Влязоха и топлината ги лъхна приятно. Барозов пусна детето да стъпи на пода и издишайки с облекчение, доразроши вечно стърчащата му коса.

— Орландо е тук. Дойде много преди нас. Не му казах какво си направил, за да не хукне и той след теб…

Мокрите очи на Гого светнаха.

— Нали не ме лъжеш? — попита с надежда, докато пристъпяше на крака, за да ги стопли.

— Казах, че не бих го направил… — Барозов стисна рамото му. — Понякога ми приличаш на Стас, когато беше съвсем малък. Толкова се страхуваш за тези, които обичаш, че започвам да треперя за теб като за собствения си син… Атентатите зачестиха и не ми остава много време за децата ми…

— Мама често казваше, че съм странен. — Гого го погледна и се засмя.

— Хайде да видим къде е нашият приятел… Безпокоеше се, че днешното нападение не е обикновен атентат, и е прав. Единственото нещо, което представляваше интерес в лабораторията му, беше телепортьорът… Струва ми се, че всички наостриха уши, откакто се чу за мутацията със скакалците.

— Мутиращите скакалци?! — изненада се Гого.

— Орландо не можа да разбере до какви размери стига мутацията — напомни Барозов. — Интересите в тази област са запазена марка на Колосор. Той е бивш военен и се интересува от всичко, което би могло се превърне в биологично оръжие.

— Сетих се! — изръмжа Гого. — Искали са да убият Орландо. Терористите на Колосор могат да убият дори независим учен безнаказано… Никой не може да докаже, че това са негови терористи, а неофициално всички го знаят!

— Светът на възрастните е гадно място, приятелче! — Барозов бащински стисна вратлето му.

— Вярно ли е, че той не e това, което е? — плахо попита Гого. — Преди да дойда тук, го чух от бащата на един хакер… Живях малко при тях. Този човек казваше, че Колосор всъщност е много по-стар… Зареждал се в стъклен ковчег и дори често спял в него. Съвсем като вампирите… Това е малко глупаво, ноoо може да има нещо. Ами ако е нано-човек?! Разправяха, че още в първата година След Земята починала сестра му. Той я обичал страшно много. Изпратил с капсулата за последна почит най-скъпите й вещи и двете й камериерки… Живи!

— Това са просто приказки, Гого… — Барозов смръщи вежди. — Зловещи истории, които правят образа на Колосор още по-мистичен и респектиращ. А тъкмо страхът е най-коварният ни враг!