Клуб „Светлини сред сенките“
Дивна (13)

Задължителната практика приключи. Дивна каза на Стас, че не се чувства добре и ще отиде до медицинския сектор. Той като че ли отгатна желанието й да се спаси от допълнителните часове, но я остави да си тръгне.

„Тревожа го напразно! Сташек, Сташек… не ми е мястото тук…“ Дивна спря и облегна гръб на гладката стена. Повърхността й беше топла, а светлината, извираща от тавана, изсмукваше силите на момичето. Снощи не бе спала добре. В поредица от мрачни просъници бе срещала Питър като мъртвец, като нощен звяр и дори като полудял развратник, който й признава, че само Рая става за жена. „Какво да правя сега? Толкова добре ми беше вкъщи. Зелената стая с бамбука на Стас… Масичката, нашата масичка… а сега съм сред някакъв сив коридор. Няма никой! Крещящи асистенти, опитващи се да те накарат да млъкнеш… Да млъкнеш дори в мислите си! Този безкраен коридор… и Питър… Чувствам се още по-самотна… Питър не ми обръща внимание! Не и както бих искала… както би трябвало, ако… — Тя остави коленете си да се подгънат и седна на пода. — Станала съм…“

— Здрасти! — с усмивка я поздрави минаващото момче.

— Ахъм … — смотолеви Дивна, оставяйки го да си отиде. Не го познаваше. Всъщност май беше мяркала физиономията му покрай Марти.

„Той има толкова много познати… Горкият Марти! Нямах представа какъв е… А Стас? В какво се е превърнал брат ми? Нищо тук вече не може да ме накара да се усмихна… Как ли е Марти? Къде ли е? Искам да го видя! Искам да се почувствам по-добре. Единственото хубаво нещо тук… По тези сиви коридори е нормално да се изгуби човек…“

Дивна усети, че се унася. Главата й клюмна върху коленете. Мислите й се прескачаха една друга, превръщайки ума й в бойно поле. Една костелива длан се протегна към шията й. Някъде в мозъка й нещо избръмча накъсо. Ръката започна да я души.

„Сигурно съм луда… или сънувам…“ — Дивна усещаше топлината откъм гърба си. Виждаше някакъв много дребен „Типи-смайл“ да се върти близо до нея.

— Ехооооо, има ли някой тук? Ехооооо…

„Как ще има някой толкова късно? Явно и вечерта ще съм сама, без на никой да му пука за мен. Ще ме оставят тук нарочно… А Питър?!“

Далечен звън се прокрадна в съзнанието й. Шумовете, които се втурнаха след него, също бяха далечни. „Типи-смайл“ заподскача като топка и започна да се смалява.

— Дивна! Какво правиш тук? Галиба!

Момичето подскочи стреснато. Очите й бавно започнаха да възприемат физиономията на Марти.

— Горкото малко диваче. Спинкаш ли? Тихо… шшшт, никой няма да разбере, че спинкаш. — Марти приглади с ръка косата й. После седна на пода срещу нея и се усмихна успокояващо. — Най-големите сме, диваче! Можем да правим каквото си искаме.

— Марти… — Дивна се опита да стане.

— Шшшт, недей! — Той стисна коляното й и отново се усмихна. Този път със зле прикрита тъга. — Остани още малко тук. Аз също ще остана. По-добре е така…

— Ммм… не знам — измънка Дивна.

— Всичко е наред! Не се плаши. Знам какво става… но имам… Имам нещо тук. — Той забучи пръст в къдриците си. — Всичко е сбъркано. Цялата система. Вече не може да се преподава така. Не трябва ние да сме по-долу от тях… учителите. Нали разбираш? Ще променим правилата. Може да не е веднага, Дивна. Може да не е за нас, но следващите ще учат по друг начин. Нашите деца. Те ще искат от учителите нужната им информация. Така мисля, че трябва! Те ще казват от какво имат нужда, какво искат да научат… Вярваш ли ми?

— Не знам…

— Вярвай ми, диваче, аз съм най… — Той се спря и сведе глава. — Глупости!

— Мислиш ли, че аз съм… че ми има… ох…

— Не бе! Като те видях, така де… викам си — какво ли е ставало тука? С кого ли? — Той се разсмя високо и волно. — Галиба! Такива работи!

— Марти! — Дивна скочи на крака. Беше зачервена, объркана. Толкова лесно можеше да си простиш някоя глупост, толкова лесно можеше да разбереш сам себе си, ако Марти бе наоколо. — Ще изпуснем обяда.

— Кой, аз? — Момчето стана непохватно и побърза да я прихване през талията. — Напротив, дори ще отида с дама!

Дивна се притисна в него. За първи път мисълта, че студентите обядват заедно, й хареса. Шумовете в общия стол бяха по-подтискащи и неприятни от тихото бръмчене на „кухнята“. Дивна не можеше да се храни спокойно сред толкова хора и обикновено пропускаше обяда. Но сега се замисли дали това не е грешка. А Марти…

„Как му хрумват такива неща?“ — запита се мислено и се усмихна. Той наистина беше най-големият.

 

 

Когато излезе в коридора към сектора на задочниците, Марти се спря и се загледа напред. Там, където изходът се стесняваше.

— Тъмнина в края на тунела… Галиба!

Той се подсмихна, но знаеше, че не му е смешно. Не му се ходеше в „Улея“, нито на поредния купон на Рая. Искаше да види Дивна и Стас… Само Дивна.

— Не мога! — Марти се облегна на стената. Главата му се удари в ръба на илюминатора. Заболя го, но не се ядоса. Опитваше се да пренебрегне болката и всяко чувство. Ако отидеше на свиждане на Питър, можеха да побъбрят, но какво щяха да си кажат?…

„Трябваше да те следя.“

„Знам, но винаги можеше да измислиш нещо.“

„Можех да измисля нещо… Да замажа положението. Идиот съм! Не исках да замазвам. Исках да им го начукам… с истински. И написах, че си най-големият! Най-добър пилот за курса, отличен ученик, студент с принципи и морал… Ха, на кой му пука за някакъв морал?“

„Добре, Марти, както кажеш.“

„Какво да кажа? К’во да кажа?“

Марти се откъсна от стената и тръгна решително към стаята на Тони. Искаше да говори и мисли за друго. Да спре да си внушава, че не може да се справи навсякъде, че не може да оцелее тук. Знаеше, че може. След ден-два проблемът щеше да избледнее и Марти не само нямаше да се разстройва от него, ами щеше и да го обърне на майтап. Можеше да изчезне още тази вечер. След втората чашка…

„Идиот съм!“

Стигна до стаята на Тони. Той му отвори по пижама.

— А… Най-големият, да те оставя, ако ще спиш… Само минавах наблизо.

— Стига! — Тони го дръпна вътре. — Сам съм. Алекс се прибра да учи вкъщи. Можеш да спиш на неговото легло.

— Виж… Аз наистина не искам.

— Марти, слушах новините.

— Най-големият… И к’во? Новините не ги пиша аз!

— Първият студент в историята на Академиите, изключен от Висшия съвет?

— Галиба!

— Баща ти знае ли?

— А-хам…

— Добре, седни! — Тони му направи място. — Ще пиеш ли нещо?

— Кръвчица, ако ти се намира.

Домакинът се отправи да поръча един коктейл „Топла кръв“ на кухненския робот. Марти се загледа в брезовата гора, заела мястото на стената срещу леглата. Илюзията, че е истинска, се допълваше от едва доловимото потрепване на листенцата.

— Това няма да го видим на живо — въздъхна той, когато Тони му поднесе коктейла.

— Люк Рамзи е на твоето място, нали?

— По-добре от Стас.

— Стас е наш. Можеше да ни информира.

— За какво? Откакто съм там, все едно и също въртят. — Марти изпи коктейла на един дъх.

— Какво мислиш да правиш? — Тони изглеждаше разтревожен. Той се отпусна назад върху леглото и пъхна ръце под главата си. Пижамата му имаше цвета на морето от снимките в колекторите, също като очите му, но брезовата гора отсреща не навяваше мисли за плаж.

— Нищо. — Марти плъзна поглед към съседното легло. — Това е на Алекс, нали?

— Да.

— Ще поостана, трябва да ти кажа някои неща…

Тони се усмихна разбиращо.

— Не ме изгониха заради Пит. Имаше критики, че не съм си изпълнил задачата. Обвиняваха ме дори, че не съм разбрал повече за покушението… Най-гадното е, че някой се е раздрънкал за онзи час от допълнителната практика.

— Където замести Грогър? — възкликна Тони.

— Точно.

Конструкторът завъртя глава.

— Било престъпно поведение. Уронвал съм престижа на Грогър… на Академията. Нааай-големите! Това ми измислиха. Кандидат-убиец на отличници ме изкараха накрая. И после татко оправил всичко. Ето за какво говорим… Важно е да имаш татко! Виж, изгонването от съвета няма да промени, но за какво ми е тоя съвет?

Тони въздъхна. Надигна се и седна в леглото.

— Може така да е по-добре, Марти — каза замислено. — Вече не си „полицай“. Можеш да правиш каквото си поискаш.

— Това мисля. Искам много неща. Имам идеи…

— Не бързай! — прекъсна го Тони.

— Ха-ха! Не се стряскай. Първо ще направя партия. Като завърша… ако завърша! Няма да е за нас, Тони. За другите ще променя правилата. За тези след нас. Тогава слънце като Дивна няма да се води олигофрен…

— Как? — Тони отново се опули.

— Така… Добрия, чистия никой не го иска. Никой не ще за приятел търсещия, защото е напрегнат, недоволен… Няма купон! Няма нааай-големия! Ще създадем програма, подобна на тази от средното образование. Да учим вкъщи. Да се състезаваме не по външност и поведение, а по интелект. Дори… чакай, защо изобщо да се състезаваме. Всеки ще учи каквото му трябва. Да, това отдавна съм го решил. Сам ще избираш. Сам ще търсиш преподавателите и ще получаваш знания според интересите си. Каквото ти трябва. Ако ти трябва. Сам си съставяш учебната програма, после никой не ти е виновен… Който искал — учил!

— Гениален си! — Тони се усмихна. Напрежението изтече от лицето му. — Аз ще те подкрепя, като почнеш… Искаш ли още една „кръв“?

Марти кимна и се спусна по водопада на мислите си.

 

 

Трошачите научиха, че някой е посегнал на живота на Верелински, и веднага се затвориха, всеки в най-близкото си обкръжение. В такъв момент никой от тях не би си признал, че познава Питър, още по-малко би се навил да участва в някой от „купоните“ на тайната организация. В мегаклуба витаеше страх. Ако Кал Колосор решеше отново да търси изчезналия професор и ако той действително се криеше там, беше достатъчно да се намери един продажник, за да загазят. Всички трошачи затваряха вратите на каютите си, а пред хангарите се въртеше по някой наблюдател, който дебнеше за опасности.

— Можем да пострадаме изневиделица. — Тит се озърташе изпод шапката си. — Разбираш ли, Ник? И без Верелински можем да умрем… но той е готин поне… прави това-онова…

— Аха, значи казваш, че е по-добре да измрем още сега, заради някой готин, който прави това-онова. — Ник остави парцала, с който триеше смазката от ръцете си. Допреди малко беше оправял леглото на Крис, което от няколко дни висеше килнато на една страна.

— Защо непрекъснато се карате? — Момичето го погледна обвиняващо. — Особено пък за Верелин… Той е виновен за всеки проблем! Ето, сега е виновен, че едва не е умрял.

— Да, ако беше умрял, щяхме друго да приказваме — съгласи се Тит.

— Не му отричам нищо! — Ник захвърли парцала. Очите му обходиха одрасканите стени и се върнаха на сивия под, зацапан и осеян с по-тъмни и по-светли петна. — Това, което прави, е… Не знам. Виждам, че е добро…

— Той жертва себе си — напомни Крис. — Винаги е най-отпред. Никога не е оставял някой от нас да пострада.

— На мен не ми е поставял никаква задача — сети се Тит и това като че ли го огорчи. — Уж ми вярва, уж съм от неговите хора…

— Стига бе, само променяш темата!

— Ник, искам да ме чуеш!

— Какво да чуя? Говорим доколко е опасно… Не чаткаш ли, че си вътре повече, отколкото…

— Не съм участвал в нищо сериозно. Аз ли знам или ти? — Тит взе мръсния парцал и започна да го мачка. — Защо не ме искат за сериозни работи?!

— Тит, и аз не съм участвала. — Крис стисна рамото му. — Може би Верелин просто ни пази.

— А прати Жоро и Боби… Да бе, пази ни! — Ник се замисли за момент. — Той решава като машина. Този става за това, оня за онова… Хубаво си прави сметките, но ето че го пипнаха. Исках да решим нещо…

— А, не! — Крис стана от пода и отупа панталона си. Беше зелен, целият осеян със ситни маргаритки. — Повика ни само двамата, за да решим да се дърпаме следващия път, нали? Искаш подкрепа срещу Верелин. Другия път да му откажем?… И защо? Защото той едва не умря?!

— Да… Що не идете да се понатискате някъде, докато сте още живи? — Ник остана седнал, с крака, скръстени пред себе си. — На кой му пука кога ще умрем…

Тит и Крис излязоха, затръшвайки металната врата след себе си.

Кабинетът на професор Уайт беше просторен и светъл. Марти влезе с несигурна крачка, разлюля ръце и се заоглежда.

— Шаренийка! — ухили се притеснено. — Професоре… Как го правите това?

Той завря ръце в джобовете на униформения си панталон. Хрумна му, че е като хремава, сива храчка върху осеяния със звезди под.

— Да си поговорим за интериор. — Професорът се надигна иззад бюрото си.

— Как?

Марти седна върху една бледовиолетова банка, измъкна ръце от джобовете и прекара пръсти през косата си.

— Търпение.

— Нима? Само толкова?

Момчето продължи да се оглежда. Топлите цветове се преливаха пред очите му. Кой знае защо си представи Дивна в любимата й синя рокля.

„Понякога я носи в стаята си… Къде другаде може да я облече?“

— Фрайт търсеше изкупителна жертва. Някой, когото да посочи като отрицателен пример. Като враг! — Гласът на Уайт му прозвуча като шепот от отвъдното.

— Ето ме! — Момчето разпери ръце.

— Марти! — тихо и строго го пресече професорът. — Трябва да спреш, докато още можеш.

— Изключен съм! Махнат ли те от съвета, не можеш да продължиш после… Дори да завърша великата Академия. Край! Никой няма да ми даде препоръка, няма да…

Той забеляза едно разкопчано копче върху ризата на професора.

„И все пак е стигнал до тук…“

— Не го искаш! — Уайт го прегърна през раменете и приседна на края на банката. — Марти, Марти…

— Знам, Фрайт просто искаше да се отърве от мен. Не мисля, че ми пука, само… — Момчето отново разпери ръце, но този път пресече жеста си. — Не искам да уча повече, професор Уайт. Не харесвам това място. Преструвах се, лъгах приятелите си… Никога не съм бил добре, но исках да съм… нааай-големият!

— Какво си намислил?

Марти отвърна поглед от очите му и се загледа в бледосинята стена отсреща. Усещането за чистота и простор бавно започна да си пробива път към душата му. Този път в съзнанието му изплуваха Тони и брезовата гора от колектора, която обитаваше стаята му. Днес Уайт му приличаше на Тони.

— Както и да е. Професоре, вие чувствали ли сте се някога така? — Марти отново вдигна погледа си. — В непрекъснато безпокойство, непрекъснато очакване… Чакам дните да свършат, един след друг… През нощите, ако остана сам… Кошмари. Не ме изгониха от Академията, но ми подрязаха крилете. Защо всичко трябва да е толкова трудно?

— Защото си избрал само на себе си да се надяваш. — Уайт поклати глава. Посивялата коса над слепоочията му приличаше на перушина.

— Професоре! — Ръцете на Марти пак се стрелнаха нагоре. Пръстите му се забиха в разбърканите му къдрици.

„Като вилици в спагети!“ — помисли си и усети, че е гладен. Не помнеше да е ял днес.

— Какво ако се махна? Ще отида в „Трошачите“. Ще измисля нещо за правене… У дома не искам да се връщам. Татко ще разбере, но той направи достатъчно…

— Това ли е правилният избор според теб? — Уайт го гледаше с проницателните си очи. Марти сведе поглед, защото усети тръпки по врата си. Все едно сам Висшият разум се бе спуснал пред него, за да му покаже колко е жалък.

— Не знам — отрони.

— Ако си решил вече, ако това е правилният избор, защо си тук?

Марти усети тъга във въпроса на професора. Искаше да му отговори, но не знаеше какво да каже.

— Галиба!

— Очакваш да те разубедя, така ли е, Марти? — Уайт въздъхна и се усмихна. — Няма да го сторя! Дошъл си, защото си се надявал аз да съм човекът, който ще се опита да те спре.

— Дойдох, защото не знаех къде другаде да отида. — Марти не повдигна глава. — Нооо… Да! Вътрешно може би съм се надявал… Знам ли? Надявах се и на друго. — Той се запъна. — Жалък съм!

Размаха ръка във въздуха, сякаш можеше за изпъди мислите си, като досадни мухи.

— Препоръка по „Защита в близък сблъсък“? — Уайт се засмя. Марти стана да си ходи.

— Най-големият съм! Извинявайте, професоре…

— Неуместна шега. Но виж, за „Религия и древни изкуства“ може. Ще ти трябва малко старание. — Уайт сякаш се поколеба, но продължи. — Унинието подхожда на възрастта ти, но не ти отива… Алкохолът беше приятел на младежите, а и на децата, още на Земята, тук обаче не е така. Нямаш оправдание.

— Надявах се да ми измислите нещо такова. — Марти се усмихна конвулсивно. — Ще тръгвам… Мисля, че… вие бяхте по-добрият избор от психороботите… медицинския… Знаете!

— Знам. — Професорът се надигна да го изпрати. — Ако държиш на препоръката, трябва да започнеш да посещаваш часовете ми по религия.

— Заклевам се! — Марти беше стигнал до вратата. Изведнъж се спря, събра палеца, показалеца и средния си пръст в усърден триъгълник и размаха ръка пред професора.

— Три за Света Троица! — После се прекръсти.

Уайт се смръщи, явно тълкувайки поведението му като нелеп опит за шега.

— Заклех се! Ще дойда още утре!

Марти излезе бързо. Стори му се, че Уайт се кани да го догони и да му издърпа ушите.

 

 

Дивна беше щастлива. Оказа се, че когато е болен, Питър става по-мил и дори открехва едно съвсем мъничко прозорче към вътрешния си свят. Тя едва успяваше да изтрае до края на последния час, без да има никакви спомени как е протекъл, и хукваше по коридорите към болничния сектор. Лекарите вече я познаваха и я пускаха, макар и по-скоро от страх да не реши да инсценира някой нов пристъп, отколкото от съчувствие.

— Питър! — грейваше момичето още като го видеше, сядаше до него на леглото и започваше да бъбри каквото й хрумне.

— Значи отново съм станал „голямата звезда“?! — поклащаше глава той. — Забавно е, но не е добре за тайната организация. Трошачите ще са изплашени. Ще видиш, че ако отидем в мегаклуба сега, никой няма да ни се зарадва.

— Но те те обичат, Пит! — възразяваше Дивна. — Когато обичаш някого, не се страхуваш от последствията.

— Не знам, ти си специалистът по тези неща — шегуваше се той и двамата избухваха в смях. После Дивна вдигаше щората над илюминатора и се опитваха да открият в небето двата най-големи астероида, останали от Луната. Човечеството ги бе нарекло Ромео и Жулиета. Може би защото траекториите им обещаваха сблъсък някой ден. Млади астероиди, обгърнати в ефирен разноцветен облак от скални отломки, парчета лед и прах. Според учените те бяха скрита заплаха, но като повечето такива неща изглеждаха неописуемо вълнуващи отдалеч.