Клуб „Светлини сред сенките“
Дивна (12)

Дивна спечели още един свободен ден. Беше щастлива, затова мина да предупреди Стас, че ще отсъства не на своя глава.

— Надявам се, че наистина отиваш да си починеш — беше й казал той на изпращане. Дивна се закле, че ще го направи, и се втурна презглава към „Трошачите“.

Мегаклубът беше далеч. Ако искаше да стигне бързо, трябваше да зареже коридорите и да използва въздушния ескалатор. В тясната му кабинка обикновено й ставаше лошо. Ескалаторите се използваха рядко, обикновено от подържащия персонал на Академията. Дивна предпочиташе да върви пеш. Днес обаче нямаше достатъчно време за това.

Тя си тананикаше радостно в тресящата се кабина. Не й прилоша. На няколко пъти се смя сама, спомняйки си колко добре се бе справила с епилептичния гърч. Дори не забеляза кога е пристигнала, а пътуването й се стори много забавно, защото през цялото време връщаше миговете назад, до вълшебната целувка с Питър.

— Идвам да те хвана, Пазителю! — прошепна на себе си момичето, когато потъна в шумния свят на трошачите.

Още с пристигането си забеляза Йо и Мариуча. Позна ги и реши да повърви след тях, без да се обади, тъй като разговаряха с едно високо, леко прегърбено момче, което не й хареса.

— …това й казвам — унило поклати голямата си глава непознатият. Дивна забеляза неестествената му слабост и мъртвешкия тен на лицето му. — Изисква се много смелост, за да живееш в този свят. Особено ако нямаш нито един жив роднина…

— И все пак, не бива да просиш толкова нагло, Леч — критично го прекъсна Йо. — Да използваш болестта си, за да ощетяваш много по-малки деца.

— Но те са здрави! Всеки от тях работи нещо… Нещо разменя, краде… Знам ли?! — дрезгаво извика Леч. — Аз се страхувам непрекъснато. Страхувам се от тялото си, което се руши. От дома, който ми се изплъзва. От храната, която е все по-малко и по-лоша…

— По-важно е да не изгубиш душата си! — не се стърпя Дивна.

Тримата се обърнаха стъписани към нея. Само Мариуча успя да се усмихне.

— Тебе пък кой те пита? — злобно се озъби Леч. Нямаше как да познае, че момичето е от Академията. Този път Дивна бе подбрала облеклото си в дискретно черно, но сребристите й ботуши и шалът бяха заимствани от модата при трошачите. В Академията никой не носеше шалове, нито други аксесоари, различни от цвета на облеклото.

— Опитвала ли си скоро развалени консерви, Дивна? — сериозно попита Йо.

— Съжалявам… А… не знаех, че… Наистина не исках… — Тя размаха безпомощно ръце. — Не знам защо се намесих.

— Защото така го усещаш. — Йо даде знак на Леч да продължи с Мариуча. — Живяла си свободна и задоволена. Свикнала си да правиш това, което решиш, но не знаеш много за реалния живот. Никой студент не знае.

— Мислех, че трошачите се считат за свободни — напомни Дивна.

— Свободни — да, но не и задоволени. Но такива като Леч използват бедността и нещастието си като оръжие и това наистина е гадно!

Някакъв скайтър прелетя съвсем близо над главите им. „Нишанът“ на врата му проблесна в кървавочервено. Дивна го проследи с поглед, след това за дълго спря очи върху тълпата шарени, бутащи се младежи. Не й беше хрумвало, че някои от тях ядат развалени консерви, нито че плащат висока цена за свободата си.

— Да се оправяш сам не винаги е толкова забавно, колкото изглежда отстрани.

— Разбирам — кимна Дивна.

— Не се натъжавай. — Йо май също се беше почувствала виновна. — Искаш ли да потренираш с нас?

— О, разбира се — зарадва се Дивна, но изведнъж се сети за какво беше дошла. Не биваше да закъснява, защото Стас най-вероятно вече бе разбрал за случилото се с Питър и ужасно щеше да се разтревожи, ако не откриеше сестра си скоро след часовете. — Може ли някой друг път — въздъхна тя. — Дойдох за малко. Трябва да намеря Денис.

— Той е в дупката си — усмихна се Йо. — Рядко излизаше от там, а откакто живее с Тим, почти не го прави.

Дивна благодари и се раздели с нея. Знаеше, че професор Рейнстон и Денис щяха поне да открехнат вратата на тайната за Пазителите.

Зарадва се, когато се размина с Крис, Жоро и Тит. Те не я познаваха, но бяха от „нейния“ отбор по скайбол. Помисли си, че не изглеждат като Леч, и се помоли наум да не гладуват. Помоли се и за Денис, за тризнаците Рост и Ли Китаеца, които много й се щеше да зърне за момент, за балета на Йо и за всички останали непознати трошачи.

Докато се рееше в мислите си, стигна пред шахтата-пързалка. Наоколо й вече не се виждаше жива душа. Спусна се, както й бе обяснил Денис, и се втурна тичешком да го открие.

В помещенията наоколо бе тихо. Дивна се уплаши, че въпреки думите на Йо Денис и професорът може да са се запилели някъде из мегаклуба. Пристъпи неловко към светлината, прозираща през една открехната изкривена врата. Вмъкна се вътре и видя познатата й вече метална стълбичка. Когато стигна до търсения хангар, откри, че Денис и Рейнстон закусват мълчаливо.

— Извинете, че ви прекъсвам — спря се тя на самия вход.

— О, заповядай на… Седни да хапнеш с нас! — усмихна се Рейнстон.

Дивна погледна отрупаната със свежи плодове маса. Имаше още печено птиче месо, множество сокове и някакъв шоколадов десерт, нарязан на симпатични многоъгълници. В две от купичките бяха подредени сандвичи, натопени в гъст червеникав сос.

— С удоволствие. — Тя седна усмихната. Ето, че не всички трошачи умираха от глад! Спомни си, че Денис е хакер. Вероятно той изкарваше достатъчно кредити, за да не се лишава от нищо.

Очите на Рейнстон я върнаха към мислите за Питър. Целувката му сякаш отново овлажни устните й.

— Какво е станало? — възкликна Денис. — Изглеждаш толкова…

Той явно се затрудни да даде точно определение.

— Днес май си щастлива? — каза Рейнстон, правейки й място да седне. — Хайде, хапни нещо, а после, ако искаш, ще ни разкажеш. Този път непременно трябва да опиташ поне един топен сандвич. Сосът ни е фантастичен!

— Професор…

— Тим!

— Да, аз исках да ви…

— И говорим на „ти“! — Рейнстон се усмихна загадъчно и отново й напомни Питър. Приличаха си толкова много! Така ли щеше да изглежда след години Питър наистина?

Дивна отпъди мислите си. След като повехналото лице на професор Уайт й се струваше толкова мило и приятно, тя би могла да продължи да обича Питър дори ако се превърне в точно копие на изнурения от житейски премеждия Рейнстон.

— Дивна! — Денис размаха ръка пред очите й.

— Извинявай! Станала съм ужасно завеяна.

— Продължавам да твърдя, че си просто влюбена. — Рейнстон отново стисна ръката й. — Ново място плюс момче, което вълнува сърцето ти, е най-опасната за тийнейджъра комбинация. Добро или лошо, новото изостря сетивата ни. Кара ни да чувстваме и усещаме по-ясно. Е, понякога попресилваме нещата. Това е ужасно объркващо! Прибави и любовта… — Той срещна удивения й поглед. — Разбирам те отлично, Дивна. Всеки човек се е чувствал така, поне веднъж в живота си. — Той отново й предложи купичката за сандвичи, но тя отказа с жест.

— Някой друг път, но ще опитам плодовете.

— Правиш грешка — не се предаваше Рейнстон.

— Дойдох да ви… Да те попитам знаеш ли нещо за Пазителите — смени темата тя.

Денис се задави и разля сока от чашата си.

— Спокойно, Ден! — Рейнстон се пресегна през масата и го потупа енергично по гърба.

— От… къде… — едва си поемаше въздух момчето — … знаеш… Пазителите… в… Академ…

Денис се отказа. Дивна обаче разбра въпроса му.

— От Питър Верелински. — Името се плъзна по устните й. Не беше съвсем лъжа, а и й хареса как звучи.

— Отказа се от мечтата си да учиш при Файнс, но аз продължавам да си мисля, че мястото ти е именно там. — Рейнстон се почеса по лакътя, приглади ярко оцветената си коса и продължи: — Той се занимава с Пазителите. Доколкото знам, последните му открития потвърждават предположенията, че имаме двама живи Пазители. Единият бил още дете… Нооо, за мен това са просто приказки, Дивна. Лично аз не съм склонен да вярвам в съществуването на митологични герои. Децата са се побъркали по митове. Тренажорните програми са истински резервати за божества и чудовища, но в реалността е друго…

— Има доказателства за съществуването им — прекъсна го Денис, но се смути и почервеня. — Някои трошачи твърдят, че в Академията се укрива жив Пазител.

— Пълен абсурд! — каза Рейнстон.

— Говори се за това — смутено подхвана Дивна. Не й се щеше да си признае, че е подслушала неволно случайни момчета и веднага е хукнала да разпитва. — Не само от Питър знам за Пазителите.

— Виждала ли си подобен феномен? — Рейнстон я погледна с проницателните си очи.

— Да — уверено отговори тя. — Това, което правим с Пит и останалите, много прилича на чудесата, извършвани от Пазителите… Вярата е тайнственият механизъм, задвижващ чудото. Професор Уайт, който ни преподава по религия и древни изкуства, много често ни го напомня. Сам по себе си, той също е Пазител.

— Дивна! — Денис окончателно заряза храненето, защото изля сока си за втори път и обърна един обилно напоен с червен сос сандвич върху панталона си. — Не говорим за такива чудеса, а за истински.

„А нима не е чудо, че Пит оцеля?“ — искаше да каже тя. Така или иначе, трошачите щяха да научат за похищението срещу Верелински.

— Човекът е чудо! Всеки ден с нас се случват чудеса… — каза, колкото да наруши неловкото умълчаване.

— … а това говори за станция, пълна с малки Пазители — прекъсна я Рейнстон. — Знаеш ли, сега започвам да си мисля, че имаш право. Кой, ако не група истински Пазители, спаси мен самия?!

— Гадост! — Денис усърдно почистваше панталона си. — Толкова много Пазители на една-единствена станция, а аз така да оплескам нещата.

— Ден! — разсмя се Дивна. — Пазителите трябва да са многократно повече, ако очакваме да ни пазят от всяка несръчност…

Тя спря стреснато, защото забеляза някакви дребни черни очички, които я изучаваха.

— Господи! Какво е това?!

Първоначалната й уплаха бързо премина в любопитство. Дивна втренчи поглед в стъклената кутийка, от която я гледаха очичките. Животинчето беше сиво, с опашка, по-дълга от цялото му тяло.

— Опитомен плиш! Вече се е събудил! — гордо обяви Денис. — Хващат се много трудно и са опасни… Разнасят зарази, но не и ако го имаш от бебе…

Рейнстон се подсмихна.

— Не се бъзикай, Тим — намръщи се Денис. — Архимед е напълно чист и питомен!

Момчето извади животинката и я пусна да ходи по ръката му.

— Ли Китаеца го откри в един от изоставените трюмове. Трампи го с мен срещу скромен кредит за визофон.

— На Земята ги наричахме плъхове — поясни Рейнстон, тъй като Дивна все още гледаше животинчето с изненада. — Знае се, че оцеляват в почти всяка ситуация, също като хлебарките, но не предполагах, че са ни последвали и в космоса… „Плиш“ идва от плъх. Думата е заимствана от малко известен славянски език.

— Роднини на мишките?! — най-сетне успя да си спомни нещо Дивна.

— Просто мъжка мишка. — Рейнстон се разсмя, но това беше тъжен смях. Дивна си помисли, че точно в този момент може да отгатне мислите му. Беше чувала мнението на баща си по тези въпроси. Новото човечество познаваше животните единствено от колекторите. Ядяха месо от клонирани крави и пилета, създавани за да ги изхранват, а не да живеят.

— Плишите са единствените приятели на човека. — Рейнстон проследи с поглед Денис, който остави животинчето в стъклената кутия, застлана със ситно нарязани цветни хартийки.

Дивна си помисли, че наистина е постъпила правилно, като не им бе казала нищо за Питър. Щяха да й задават много въпроси. Най-вероятно щяха да се притеснят за него, а и за себе си.

— Ако брат ми няма нищо против, и аз ще си взема плиш — изрече неуверено. — Малко вероятно е да го приеме, но…

— Ако решиш, ще ти намеря съвсем мъничък, за да си го дресираш, като Архимед — веднага обеща Денис. — Като хванеш бебета, възприемат най-лесно.

— Разбира се… Аз май бях дошла да търся Пазител, но и това е вариант. — Дивна въздъхна и се обърна към Рейнстон. — Няма ли начин да намеря трошач, който знае повече?

— Не знам, Дивна. Казах ти, че с този въпрос се занимава единствено професор Файнс.

— Но той самият не би могъл да е Пазител, нали?!

Момичето усети, че е на път да се оплете съвсем. За щастие, Файнс не беше идвал в Академията, нито беше посещавал болничния сектор. Дивна бе проверила списъка на получилите спешна помощ в този ден. Мазният преподавател по теоретична физика и старата отровна историчка в никакъв случай не биха могли да са богопомазани чудотворци. Третият преподавател, замесен в странната история, беше Херувим Уайт. Но той е бил приет в сектора ден по-рано. Освен това Уайт не беше асистент, а професор.

— Ще го открия! — зарече се Дивна. — Който и да е той, както и да се прикрива, рано или късно ще се издаде. Трябва просто да наблюдавам по-внимателно.

 

 

Дивна искаше да се заяжда. Не харесваше стаята, която деляха със Стас. Не одобряваше изражението, с което брат й следеше босите й стъпала по пода…

„Как беше? Ти идваш от Земята, нали? Там са перели с прах и вода… в някакви глупави машини. А този шкаф е измислен от студенти. Просто струя въздух и отрицателно заредени йони… Какво ще измислим ние, Стас? Проблеми?!“

— Това наистина не се търпи! Ако ти е забавно, трябва да знаеш, че на мен хич не ми е… Променил си настройките за осветлението — мърмореше момичето, докато подреждаше мръсните дрехи върху активната пластина в почистващия шкаф.

— Знаеш, че се дразня от това, и не преставаш да го правиш — продължи да мърмори Дивна. — Защо непрекъснато променяш всякакви кодове, пароли и настройки?! Някой ден няма да мога да се прибера. Доскоро дори Марти влизаше, без да звъни… Мозъкът ми е претъпкан с букви и цифри! Вече не знам кое за какво е…

— Свърши ли? — иронично подхвърли Стас и се изпъна в леглото си, с ръце под главата.

— Да свърша?! — викна Дивна. — Не, едва сега започвам! Исках например да ти благодаря, че прибираш леглото ми винаги когато го оставя отворено, но тази сутрин си ми скапал два чипа с най-готините реални фантазии, които съм успявала да направя сама… Държах си ги под възглавницата! Писна ми от твоята противна мания да слагаш ред навсякъде. Леглата в стената, шкафчетата — прибрани… Мен защо не ме напъхаш някъде?!

— Наистина ли смяташ, че ще те слушам цяла нощ? — попита Стас, изваждайки слушалките си. — Ако държиш на това, поне се прибирай малко по-рано.

— Писна ми! — изкрещя срещу му Дивна, заряза дрехите и се хвърли яростно в леглото си. — Държиш се като в казарма, а аз, за разлика от теб, не мисля да ставам войник!

— Висш военен пилот — раздразнено я поправи брат й. — С успеха си дотук не би могла да си повече от стюардеса в пътнически кораб, защото едва ли ще преминеш в по-горен курс.

— Зубър! — възмути се Дивна, но ентусиазмът й да спори бързо отслабна. Искаше й се да беше останала при Денис и Рейнстон. Идеята да си има плиш наистина беше лошо хрумване. Брат й едва понасяше самата нея!

— Кой го казва — изсмя се Стас. — Може просто да ми се удава.

Тя отвори уста, но изведнъж се отказа. Обичаше брат си и той също я обичаше. Защо тогава се караха за глупости всеки ден, откакто бяха в Академията? Преди да влезе в стаята им, смяташе да поговори с него за Пазителите. Искаше й се дори да сподели всичките си впечатления от разговора в „Трошачите“. Но държанието на брат й я убеди, че е най-добре да не казва къде е била и какво е търсила.

— Настроих го на глас. — Стас понадигна глава, за да вижда лицето й. — Освен това промених опциите на информационната система. Вече няма да се включва всяка сутрин, а само когато решим.

— Да гася ли? — отбягна погледа му Дивна.

— Както искаш… Смятах да послушам малко от една много здрава история. — Той се оживи и сякаш забрави за спора. — Действието се развива на Земята в осемнадесети век. Едно момче се опитва да спаси малкия си брат от отвличане. Живеят до някаква прокълната гора. Похитителят навлиза в нея, заедно с детето. Брат му ги следва… Пълнолуние е!

— Кажи направо, кой от всички е върколакът? — разсмя се изведнъж Дивна. Сега брат й си беше същият като по-рано.

— Очевидно е — свъси вежди Стас. — Но оцелява само по-големият брат, макар и ухапан… Адски готино е описано как намушква звяра, разкъсал братчето му, с ножа си… Право в сърцето! А ръцете му са изподрани и нахапани ужасно. Това момче е само на девет години, но в него има някаква специална сила. Едно пророчество за селото му говори, че от там ще излезе цар, който ще възроди славата на народа си. Но този цар ще е опасен човек! Опасен най-вече за хората, които обича и които го обичат…

— Интересно е! — призна Дивна.

— Да го пусна ли през системата? — доволно се усмихна Стас. — Саундтракът на тази книга е велик! Какви звуци се чуват в гората! А като започва да се превъплъщава, можеш да откачиш…

— Пускай го! — съгласи се Дивна. Знаеше, че това е най-добрият начин за помиряване, а и още не й се спеше. — Как се казва героят?

— Теодраг Хама… Наричат го просто Хама — поясни Стас. — Звучи ужасно древно, нали?

— Пускай! — подкани го отново сестра му. — Току-виж утре реша да си запиша нов чип… Ако този Хама върти меча като всички велики царе от древността, наистина ще се вдъхновя. Нямам нищо против да го прави и по пълнолуние…

— Предполага се, че тогава може да върти само опашката си. Загаси! — ухилено заповяда Стас на осветлението и когато мракът изпълни стаята, пусна записа на книгата.

Дивна се поизправи в леглото и потръпна в очакване. От четирите ъгъла на тавана се спуснаха тънки сребристи лъчи. Стаята оживя. Превърна се в мрачна гора, осветена от бледо сияние. Тогава Дивна я видя. Луната. Толкова близка и така ярка. Беше пълнолуние. Вълчи вой се проточи в далечината…

Дивна погледна към Стас. Светлините и сенките на записа правеха лицето му загадъчно.

— Красиво е!

Тя протегна ръка към ситните бели снежинки, които падаха тихо върху дърветата и храстите. Снегът беше едно от нещата, които човечеството След Земята никога нямаше да види на живо. Тя изпъна пръсти. Знаеше, че не може да докосне нищо от това, което виждаше, ала продължи да опитва. Замисли се за оцелелите след катастрофата. Дали им липсваха тези обикновени неща? Луната, снегът, полъхът на истинския вятър… Тя ли единствена от новото поколение се терзаеше, че няма да ги види? Академията превръщаше състудентите й в машини. Те забравяха да мечтаят, не знаеха как да обичат, бяха толкова сами. В един от уроците си професор Уайт беше казал: „На света няма нищо по-чисто от снега“. Бялата покривка по земята искреше на лунната светлина и момичето усети как нещо я тегли натам. Искаше да се втурне през гората. Да остави босите си стъпки в нея…

Писък на ужас изпълни стаята. Дивна се стресна. Видя почти до леглото си момченце, което се опитваше да се изтръгне от хватката на обезумял мъж. Той беше космат като маймуна. В лицето му имаше нещо вълчо. Започна да се превъплъщава, стенейки. Телцето на детето се мяташе безпомощно в хищните му лапи.

— Стас! — прошепна Дивна.

Прииска й се Питър да беше с нея. Не я беше страх от холографски чудовища. Плашеше я мисълта, че той е сам. Че още е в опасност. Плашеше я и това, че не знае какви са истинските му чувства… Тя отново усети целувката му върху устните си. Дали го беше направил само в момент на желание, или бе нещо повече?

— Дивна, къде си пак?! — стресна я Стас. — Нали искаше да гледаш?!

— Извинявай! А… ти защо гледаш мен?

Тя се отпусна на възглавницата. Пред нея образите на момченцето и вече превъплътилия се върколак се бяха вкопчили в неравна битка. Музиката беше напрегната, а лунните лъчи падаха върху героите като прозрачна пелена.

„Питър! — извика в себе си Дивна. — Не бих те наранила… Не бих сторила нищо лошо, ако ми позволиш да те обичам.“