Клуб „Светлини сред сенките“
Дивна (9)

Дивна бе отворила теста и попълваше обозначените места с необходимата бързина. Искаше да бъде честна.

Първите шейсет въпроса бяха общообразователни. На някои със сигурност щеше да даде грешен отговор, защото още не беше дори първокурсничка. Следваха сто и четирийсет въпроса, засягащи всички житейски теми, за които може да се сети човек. Имаше въпрос „Какво според вас е любовта?“, на който Дивна отговори с разказаната от Денис притча за щастливата звезда.

„Моята е Ли — каза си усмихната. — Ли Китаеца… Така изглежда щастливата ми звезда!“

Имаше множество странни въпроси от рода на: „Дайте кратка дефиниция на нищото!“ или „Какво е това?“, с добавена към него картинка на някаква абсолютна небивалица. Имаше въпроси като: „За какво си струва да се жертва човешки живот?“, но най-интересни бяха тези, изискващи кратки предположения на тема „близко и далечно бъдеще“ във всички области: политика, култура, икономика, инфраструктура и т.н. Дивна се замисляше за миг, поглеждаше времето, което й оставаше за отговор, и отговаряше, често в последния момент, доволна, че е успяла. Когато най-накрая се справи с теста в рамките на определеното време, се почувства удовлетворена от себе си. После написа дълго писмо на професор Файнс, в което се извиняваше за дръзкото посегателство. Обясняваше как и защо го е извършила и посочваше всички открити слаби места в защитата на сайта му. Молеше единствено за откровена оценка на възможностите й, като поясняваше, че дължи това на мечтата, с която, поне засега, се прощава.

Точно когато приключи, в стаята се промъкна Марти и попита необичайно тихо:

— Стас тук ли е?

— Отиде на допълнителната теория… Защо? И тази вечер ли ще пиете?

— Дивна… Виж, съжалявам за това.

— Беше… Как да ти кажа, Марти. Снощи той не беше на себе си. Изплаших се.

— Наистина съжалявам. — Марти отстъпи едва забележимо и започна да изпуква пръстите си. — Трябва да поговорим.

Дивна все още беше под влияние на теста. Чувстваше се виновна, че точно по този начин се сбогува с любимия си професор, и не й се разговаряше с никого.

— Дивна, да не би Стас да прави проблем от това, че си с нас? — Марти мяткаше комично ръцете си. — Аз малко се поизложих пред него снощи. Нали ме знаеш. Най-големият! Изобщо не биваше да го водя там, ама… акълът ми е толкова.

— Откъде ти хрумна? — Момичето извърна поглед. Питаше се дали наистина си бе струвало да се прости с най-светлата си мечта, за да остане с приятели, пред които напоследък беше по-малко искрена, отколкото с напълно непознатите трошачи.

— Държиш се странно, откакто си тук… Брат ти също. Не сте такива, каквито ви знам.

— И ти не си същият… А може би не съм те познавала. Искам да забравим това за снощи. Няма да говорим за… За мен ти си оставаш Марти — най-добрият! Така ли е? — Тя сякаш питаше себе си.

— Бих искал да е така. — Той въздъхна и приближи.

— Имах фантастични мечти, Марти. Вярвах в тях, без да се замислям. Вярвах, че идвайки тук, ще… Има ли смисъл да си правим планове? Най-важното се оказа неподвластно на знания и амбиции… Впрочем, кое е най-важното за теб, Марти?

— Не знам — замисли се той. — Може би това, което правим заедно. Готини сме и се справяме. Но най-важното непрекъснато се мени… Всеки ден то може да е нещо различно, в зависимост от хиляди неща.

— Познаваш ли добре Рая Мирова? — Дивна смени темата толкова рязко, че Марти се сепна.

— Тук никой никого не познава достатъчно добре — каза неуверено. — Тя се обучава задочно, не е типичният богат студент, с който е по-добре да не говориш. Повечето задочници се връщат вкъщи веднага след очните, но някои остават да учат за изпитите тук. Обикновено това са студенти със семейни проблеми. Майката на Рая пие доста… — Марти сбърчи нос. — Сигурно е гадна гледка. Затова Рая няма достатъчно кредити да учи редовно… Виж, още веднъж те моля да ми простиш, това, за снощи де…

— И Тони Герг ли има семейни проблеми?

— Има си, но при него не е чак толкова зле… Гениите като Тони избират задочното обучение, за да имат повече време за гениалности. Стои тук и през ваканциите. Не иска да се отделя за дълго от академичните работилници. А ти защо питаш за Рая? Готино гадже е. Имаме еднаква цел, общи тайни… Ако питаш нещо конкретно, може би ще мога да съм ти полезен, но така…

— Как я взехте в организацията? Искам да кажа, че не забелязвам да има някакви конкретни способности, нещо, с което да е по-добра от другите момичета.

Дивна усети, че се изчервява.

— Не сме се избирали по способности. Идеята дойде спонтанно. — Марти продължи да й обяснява, макар изражението му да издаваше все по-голямо учудване. — Рая е от момичетата, които дружат само с момчета, и по това време беше в нашата компания. Известна е и в средите на трошачите, затова Пит я одобри, макар да смяташе, че това не е женска работа… Аз не мисля така, разбира се.

— А самият Питър? — прекъсна го Дивна.

— Какво за Пит? — вдигна рамене той.

— Него познаваш ли го добре?

— Точно него едва ли някой може да го опознае истински. — Марти се намръщи. — Казах ти, че е странен… Рядко показва нещо от същността си, и то толкова мъничко, че нищо не можеш да разбереш. Единственото, което със сигурност знам е, че винаги ще намира начини да прави това, което иска. Той е най-свободният човек, който някога съм виждал. Не робува на нищо и никой, но това не го прави лош. Дори точно обратното. Има си някаква съвършена ценностна система…

— Така е — сведе очи Дивна. — Май е истина, че човек е свободен толкова, колкото сам си е позволил. Макар тук да е трудно да го правиш.

— Но защо ме разпитваш така? — Марти взе в ръце лицето й. — Кажи какво те мъчи, слънчице? Убеден съм, че мога да ти помогна. Събранието на позора ли те разстрои толкова много, аз ли… Знам, че не съм стока. Опитай се да ме приемеш и така.

— Марти! — Дивна го прегърна, за да скрие очите си. Не желаеше той да прочете всичките й тревоги в тях. — Искам да остана с вас! Искам винаги да правим това, което правим сега… Или нещо друго, но заедно. Проблемът е, че вече знам, убедена съм, че всеки ще поеме към своята цел. Ще създаде свое семейство, свой собствен свят или Бог знае какво… А моята цел, моята мечта е да останем заедно. Тъжно е, когато имаш толкова зависима от другите мечта!

Марти милваше косите й, безкрайно озадачен.

— Днес е новият „купон“. Тази вечер! — каза тихо той. — Ще ни трябва твоята точност, но този път се нуждаем и от Стас. Затова бях дошъл… Дано да съм бил полезен.

— Винаги си полезен, Марти! А Стас ще дойде… — вдигна поглед Дивна. — Не си виновен ти! Той се дърпаше заради мен, но сега ще дойде. Аз ще го убедя.

Марти се усмихна и повдигна рамене.

— Оставям всичко на теб! След малко имам среща с едно много готино гадже и те моля да се хванеш сериозно с братчето си. Стас ни трябва! Той е най-големият! Това ти е ясно, нали? — Марти й смигна дяволито.

— За теб всяко момиче е готино гадже! — Дивна се разсмя и го изпрати с олекнало сърце. Станцията щеше да е много по-приятно за живеене място, ако всички момчета бяха като Марти.

 

 

Пред кабинета на професор Уайт вече чакаха няколко момчета.

— Казах му, че вампирът е мъртвец, запазил присъствие на духа — избоботи едното. Останалите се разхилиха така гръмогласно, че на Дивна й се прииска да запуши ушите си. Помисли си, че скъпите електронни тренажори, които моделираха телата на студентите, нямат власт да коригират ничий глас.

— Подранили сте и сте много шумни. — Професор Уайт беше показал глава през плъзналата се врата и момчетата се умълчаха, макар да продължиха да се споглеждат и побутват едно друго.

Дивна не успя да се зарадва на факта, че записалите се за предмета студенти са поне мъничко по-жизнени от останалите, тъй като лицето на професора привлече погледа й. Още по-блед и уморен, той изглеждаше като болник, когото са вдигнали насила от леглото.

— Няма ли да влезеш, Дивна? — Професорът се усмихна измъчено.

Тя влезе и в първия момент не забеляза Питър. Той се шмугна покрай нея, смигна й и се настани до момчето, пуснало закачката за вампирите. Спомни си, че новият „купон“ е тази вечер, а тя още не беше говорила със Стас.

Кабинетът й се стори в пъти по-светъл. Вдигна поглед към тавана.

— Добре ли си? — попита я Уайт.

— Аз… да… Всъщност, трябваше да попитам вас — смути се още повече момичето.

— О, не се тревожи за мен, Дивна. — Професорът се засмя и умората за момент изчезна от лицето му. — Моето е хронично. Никога няма да се оправя напълно, но това отдавна не ме притеснява.

Цялата група, записана за „Религия и древни изкуства“, се беше подредила по банките. На Дивна й стана ужасно неудобно, когато седна последна, изпроводена от погледите им.

— Няма смисъл да се подмазваш на Уайт. — Тъмнокожата Пресли, която седеше до нея, се усмихна. — При него няма да спечелиш нито една точка. За да преминем, трябва да размекнем сърцата на милите асистенти… На Старата отрова и на онзи мазник по…

— Това са глупости! — хладно я прекъсна Дивна и веднага съжали. Пресли изглеждаше свястно момиче и може би просто търсеше повод да я заговори. Много студенти наистина се опитваха да ласкаят някои преподаватели, с надеждата да получат помощ при решаването на заключителните тестове.

Дивна сведе очи към банката си. Ръцете й се плъзнаха по гладката светлозелена повърхност. Едва сега тя осъзна промяната.

Извърна се и забеляза, че съседната банка е светлооранжева, а тази пред нея — жълта. Питър седеше на светлосиня. Нито един цвят не се повтаряше. Пастелните нюанси създаваха уют. Дивна се усмихна, като забеляза, че бюрото на Уайт е в академично сиво, но осеяно с планети и звезди — приличаше на небесна карта. Както и подът. Целият кабинет изглеждаше по-топъл, почти като… дом. Още при първото й посещение тук, професорът бе съобщил, че е получил разрешение да промени кабинета си.

„Успял е!“ — каза си Дивна.

— Първо искам да ви приветствам в новия ни „дом“ — ведро разпери ръце професорът. — Понякога е нужно да пренебрегнеш гордостта си и да се примолиш за малко академична субсидия… Мисля, че резултатът си струва; ако и вие мислите така, значи всичко е наред!

Дивна се замисли за гордостта. Това ли беше, което я изправяше срещу Рая и я караше да ревнува Питър от сянката му?

Уайт вече изписваше на малък черен екран бял знак, който приличаше на кръст, но имаше някакви допълнителни завъртулки. Във виртуалното училище им бяха разказвали, че учителите от Земята използвали този метод за преподаване.

„Екранът се наричаше «черна дъска» и още по един начин… — Не се сети за второто определение. — А маркерът — «тебешир».“

Някъде пред нея Питър зададе въпрос.

— Да, Верелински — отвърна с обичайната си топла усмивка Уайт. — Голяма част от чудесата, които е срещнал Мойсей, щяха да съществуват и днес, ако Земята беше оцеляла. Както вече казах, странстването на израилтяните, избягали от робство, започва през пролетта. Времето на голямото прелитане на птиците. От Африка, която през лятото ставала непоносимо гореща, птиците отлитали към Европа. Използвали два пътя. Единият минавал над западния край на Африка към Испания, а другият — около източната част на Средиземно море, към Балканския полуостров… — Уайт показваше вече несъществуващите места на голяма холографска карта, появила се над бюрото му. — През пролетните месеци над водите на Червено море птиците, които трябвало да го пресекат по източния път, уморени от дългото летене, падали по крайбрежието. Като казвам „падали“, те наистина се спускали обезсилени от небето, като дар Божи. До последните дни на съществуването на Земята, бедуините са ги ловели с голи ръце…

— Изумително! — възкликна момчето до Питър. — Сега, ако имате обяснение и за хляба, който падал от небето…

— Да, професоре — подкрепи го Питър. — Това с птиците е ясно. Но откъде се е взела „манната“?

— Говорихме за манната и вече знаете, че това не е хляб — замислено отговори Уайт. — Но спокойно, не е и необяснимо чудо, както мнозина незапознати мислеха още на Земята. За съжаление колекторите не съдържат много информация по тези теми и оттам идва незнанието и объркването. Случаят с манната създава странно впечатление, наистина. Първоначално никой не би повярвал, че такова нещо е съществувало в действителност. Но ако днес имаше Земя, аз лично щях да ви заведа на мястото, на което щяхте да се убедите в противното. Ето какво пише още през 1483 година майнският декан Брайтенбах… — Уайт зачете направо от джобния си мобик: — „Във всички долини около цялата Синайска планина се намира манната, която монасите и арабите събират. Тази манна пада сутрин, също като роса или скреж, и блести на капчици по тревата, камъните и клоните на дърветата. Тя е сладка като мед, залепва и остава по зъбите, когато се яде, и ние купуваме от нея голямо количество“…

— Но как е възможно? Какво е обяснението? — извика момиче от задните редове.

— Отговорът е простичък. — Уайт се усмихна загадъчно. — На практика, виновницата за всичките ви терзания е миниатюрна буболечка на име „кошенила“. Без нея не би имало манна. Тези насекоми живеели по синайските дървета. Техният секрет бил подобен на смола, но бял на цвят. След престояване, от сутрин до смрачаване, той приемал жълтеникав вид. Затова Мойсей е наредил да съберат само толкова, колкото могат да изядат. Помните, че вкусът на манната е описан в Библията като медена питка. Секретът на кошенилата имал същия вкус. Това категорично не е било хляб, какъвто ние го познаваме.

— Това е гадно! — обади се момчето до Питър.

— Какво му е гадното… Били са гладни — повдигна рамене Питър.

— А защо преследвачите им не са успели да ги настигнат, професор Уайт? — запита Пресли. — Ако събитията не са реални чудеса, защо са се случвали само с хората на Мойсей?

— Много добър въпрос. — Лицето на Уайт стана лъчезарно. — За да минеш по най-безопасния път в беда, някой трябва да ти го покаже. Молитвата на Мойсей е била неговият компас. Вярата му е чертала винаги верния път. За съвременния човек е трудно да го приеме, но повярвайте ми, чудеса стават и днес. Сам човекът е Божие чудо, което, както се убеждавате непрекъснато, нито робот, нито клонинг може да повтори или замени… Това, което един ден ще ни унищожи, със сигурност няма да е война, нисък прираст или епидемия. Единствено безверието може да изличи човечеството от безкрайния космос…

— Но, професоре — упорстваше Питър, — в Библията има цитат, който гласи нещо от рода, че ако имаш зрънце вяра, ще можеш да преместиш планина… За това не виждам откъде може да се намери логично обяснение.

Този път студентите се разсмяха, а Дивна се намръщи. Прииска й се Уайт да постави Питър на място. Да му каже нещо, с което да го затапи за много дълго време.

— Точно така, момчето ми — спокойно отговори Уайт, след като всички се укротиха. — И станция можеш да преместиш с прашинка истинска вяра, но днес трудно се намират хора, способни да освободят душите си.

Дивна се замисли върху думите на професора и отново забрави да слуша. Тя вярваше във Висшия космически разум. Все пак, възможно ли беше вярата й да премести цяла станция?! Представи си решаващ момент, в който животът на Питър е застрашен. Всъщност, застрашени трябваше да са всички от тайната организация. Корабите, изпратени от координатора Колосор, са по петите им. Питър отказва да се предаде. Другите също, но това означава, че преследвачите им ще започнат да стрелят по тях. Тя затваря очи, моли се и премества цяла станция, зад която да се скрият. „После се приземяваме и просто зарязваме кораба. Докато ни открият, ще измислим причина, поради която сме там, ако решат да правят основна проверка… Или ще намерим някакъв друг транспорт за бягство! А мога просто да преместя станцията обратно, с още една молитва…“

Мислите на Дивна прескочиха на предстоящия „купон“. Веднага след часа трябваше да открие Стас и да го убеди, че помощта му е решаваща. Той не бе отказвал нищо на Марти. Дори да се напият заедно… Не би отказал и на нея, ако не е намесен Питър.

Между мислите й се прокрадна желание да отиде в „Трошачите“. Спомни си, че така и не попита Денис знае ли нещо за Пазителите. Запита се дали един Пазител може да прави чудеса. Всъщност тя все още не знаеше добри или лоши бяха хората, наричани така, но вътре в себе си, поне засега, си ги представяше като Питър или по-скоро като професор Уайт. Хора с вътрешна сила. Такива, които те привличат с доброто в себе си…

Професорът засече блуждаещия й поглед и я погледна с тъжен укор. Дивна се изчерви и опита да се съсредоточи. Сега той говореше нещо за ангелите. Думата „ангел“ извика в съзнанието й образа на Ли Китаеца…

 

 

— Допълнителната практика не е задължителна… Висшето образование също! Ние обаче сме дошли до тук. Пренебрегнали сме всички страхотни неща, които можем да свършим в това време, а Владислав Грогър го няма…

— Можеш да го заместиш! — Рая грациозно пристъпи напред. Марти се подсмихна, огледа още веднъж присъстващите и възкликна:

— Що не? Умен съм. Талантлив, чаровен… Освен това съм член на Висшия съвет.

Някой се изкиска.

— Оп-па, и съм най-големият! — Марти се завъртя непохватно и се поклони. — Влизаме в дъртия кораб! — обяви, след като рязко се изправи. — Ще ви помоля… — Тук той промени гласа си, за да звучи като този на Грогър. — Не се облекчавайте по никакви нужди, освен в определените за това места. Ако не знаете къде са, питайте…

— Айде де, ще влизаме ли? — провикна се Пол. Прилежно зализаната му коса лъщеше на яркото осветление.

— Ще влезем, по-спокойно! — Марти се ухили. — Какъв управник ще излезе от нервен тип като теб? Целта ми беше да те предупредя, да не се превърнеш и в пикльо…

Тук всички се разсмяха, защото кривите муцуни на Марти и имитацията на изплашен уриниращ студент бяха чудесно съчетани с интонацията на Грогър.

— Ето, следвайте ме!

Стас забеляза, че Марти отвори люка по легалния начин — явно знаеше кода. Влязоха. Членът на Висшия студентски съвет ги поведе към командната зала — единственото наистина работещо помещение — и включи осветлението.

— Рая, настани гостите, ако обичаш! — нареди усмихнато и се отправи към пултовете. Стас не го изпускаше от поглед. Спомни си ведрото му лице от миналото, винаги живия му дух и вицовете. Марти разказваше дори циничните вицове с интонация, която те подтиква да му простиш чутото или поне да го пропуснеш край ушите си.

— Пол, Сташек… — Рая докосна ръката му, докато обясняваше къде да седнат. Усмихна му се и Стас откри искрица свян в бездната на очите й.

— Да… — Той седна, но продължи да следи лицето на мулатката.

— Тук ще е добре. — Рая ги остави, защото Марти ръкомахаше към нея доста бурно.

— Тая мацка си пада по теб — със завист обяви Пол.

— Глупости.

— Хей, ето какво ще правим! Най-добрата допълнителна практика! — Марти беше извадил някакъв чип и го размахваше над главата си. По-точно размахваше ръка, между пръстите на която чернееше нещо дребно и тъничко.

— Суинг! Истински суинг от Земята… Какво ще кажете да потанцуваме?

Марти пусна чипа в системата. Помещението мигом се огласи от музика. Жива, пробуждаща кръвта.

— Рая?! — Марти подаде ръка на мулатката. После скочи непохватно върху пулта, дръпна момичето при себе си и заподскача като полудял. Мулатката заситни грациозно пред него. Танцът беше смешен, но й отиваше. Къдриците се мятаха по раменете й като живи.

Студентите се включиха шумно. Смееха се, ръкомахаха, един-двама също се запремятаха по пултовете, залитаха, падаха долу и отново се качваха.

— Той нормален ли е? — Пол погледна Стас в момента, в който той самият бе откъснал поглед от Марти.

— Велик е! — каза близо до него Питър.

— Някои мислят така и за „Типи-смайл“. — Стас го каза високо, защото искаше Питър да го чуе, но не разбра дали е успял.