Клуб „Светлини сред сенките“
Дивна (8)

Когато напуснаха хангара на Йо, Дивна затрупа Денис с въпроси. Не беше разбрала за какво й говори момичето и се чувстваше неловко.

— По-възрастните, които помнят Земята, казват, че дълго време имало израз „умните са богаташи“. Образованието ставало все по-скъпо. Да си в крак с новите технологии, да имаш достъп до тях, са нужни пари… Много пари! Още преди човечеството да се пресели на станциите, единствено богатите можели да си позволят качествено образование… — Денис се намръщи. — „Трошачите“ е място, на което всичко това се получава за тънки кредити. — Той се подсмихна и лицето му отново се разведри. — Получаваме и нещо повече, защото сме в живата реалност, докато вас ви отглеждат в епруветки…

Дивна понечи да протестира. Обичаше баща си. Той беше добър човек. Майка си смяташе за ангел. Но нима самата тя преди малко не беше си помислила, че е живяла в инкубатор?

— Ти не си точно такава, Дивна — каза Денис с приведена глава. — Видя, че и Йо го забеляза… Всички ще го забележат.

— Трябва ми хакер! — решително смени темата Дивна. Държеше на всяка цена да отключи и попълни онзи тест. Трябваше да узнае имала ли е шанс да учи при Файнс. Сети се, че за друго бе дошла тук, но сега издирването на загадъчния Пазител й се стори маловажно. Точно в този момент не можеше да се довери на приказките на случайни момчета, защото не за първи път някой академик се втурваше в преследване на митичен герой. Ако историята на Пазителите се окажеше като тази на Влад Цепеш — Дракула, която брат й изследваше съвсем отскоро, това щеше да е чисто губене на време.

— Хакер! — повтори несъзнателно тя.

— Какво каза?! — Денис изглеждаше като попарен. Въпросът очевидно не му бе харесал.

— Казах „хакер“! Нали сте големи свободолюбци! — повиши тон Дивна. — Искам да отключа един тест. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Хакер значи. — Денис изведнъж стана подозрителен.

— Беше много любезен, докато не ти зададох въпрос, който автоматично ме прави враг — ядоса се тя. — Нали уж бях по-различна?! Според теб защо съм дошла?

— За тези неща не се говори така, Дивна — отвърна Денис.

— Познаваш ли Питър Верелински? — използва последния си коз тя. Денис се сви още повече.

— Това разпит ли е?

— О, не, Ден… Тя е моя приятелка. — Една руса глава се подаде иззад Дивна. Момичето замръзна на мястото си.

— Пит! — извика Денис. — Добре, че те срещаме! За малко да направя грешка.

— Здравей, малък приятелю — приближи се и Рая. — Как е тук, Дивна? Харесва ти, нали?

Мулатката носеше бял, прилепнал по тялото й гащеризон. Бе преметнала през раменете и шията си дълъг шал, пухкав и бял. Пред лицето й бе разпъната тънка сребриста паяжина, а в края на лявата й вежда проблясваше метално паяче. Дивна не можа да отрече, че това е най-интересното бижу за лице, което бе видяла досега. Изведнъж се почувства като клоун в яркото си облекло.

— Преди малко се запознахме… Смятах да й покажа някои от моите местенца, но тя ме подложи на такъв тест…

— Тест?! — възкликна Питър и погледна все още слисаната Дивна. — Защо?

— Питах за нещо, което ме интересува — смотолеви тя.

— Не, не, Пит… Стана грешка! Тя не е виновна. Знаеш, че съм доста мнителен, когато срещна някой непознат.

— Някои му викат просто страх — подсмихна се Питър. Той беше облечен скромно, като Денис. Бледозелен пуловер, светлосив панталон и ботушите от академичната униформа. Дивна го гледаше и не проумяваше как може да е толкова спокоен. Събранието на позора явно изобщо не го бе разстроило!

— Както и да е — побърза да смени темата Денис. — Ще ти покажа всичко, което искаш, Дивна.

— Какво има, хлапе?! Станала е грешка, не чу ли? — Питър стисна Дивна за рамото. Вероятно си мислеше, че това ще я успокои, но обръщението „хлапе“ прободе стомаха й с множество тънки иглички. — Между другото съм ти безкрайно благодарен, че ме спаси днес… Ами да, тя ми спаси живота! — обърна се развеселен към другите двама.

Лицето на Дивна пламна от обида и възмущение. Хихикането на Рая я вбеси окончателно.

— Искам Денис по-бързо да ме заведе при хакерите — каза тихо и твърдо, без да вдига глава.

— Не се натъжавай, Дивна! Ще те заведа на моето място. Там често идват най-добрите хакери… Може и аз да ти помогна. Проблемът не звучи сложно…

Питър и Рая бяха тръгнали, без да ги усети. Дивна се почувства много по-добре, когато вдигна глава и не ги видя наоколо. Денис й говореше с искрено съчувствие. Гласът му беше почти детски, но звучеше уверено.

— Ти си хакер, нали? — попита тя.

— Нескромно е, но знам, че това ще те зарадва… Аз съм от най-добрите.

— Защо толкова държиш да ме зарадваш, Денис? — сопна му се изведнъж Дивна.

— Защото си тъжна, руса и приличаш на щастливата ми звезда. — Каза го така естествено, както се изрича нещо, в което си вярвал от години.

— Как така? — не го разбра тя.

— Моята звезда! — свенливо се усмихна Денис. — Тя е там, на небето… Винаги съм си мислил, че е руса и тъжна. Идеалът е обречен на самота! Моята звезда е идеал и няма право да слиза тук, при човеците, затова е сама и тъжна… Ти обаче си човек. Защо не си щастлива?

— А ти си философ, а не хакер — отговори тихо Дивна. — Но може би си прав… Къде отиваме?

— Вече стигнахме.

Момчето я въведе в тесен коридор. Дивна не бе забелязала откъде са минали и част от какво е това убежище. Влязоха в малка зала, почти затрупана с метални сандъци и изхабени или счупени инструменти. Денис й посочи тясната стълба, която водеше нагоре в друго, по-малко помещение. Беше мрачно, разхвърляно, някакъв човек с боядисана в синьо коса не вдигаше поглед от малкия екран на стар мобик.

— Добър вечер! — плахо поздрави Дивна.

— Добра е — отговори мъжът и се обърна рязко. — Божичко, това е най-чаровното извънземно от кораба, който ме спаси…

— Господин Рейнстон! — прошепна момичето. — Не ви познах, извинявайте!

Професорът беше обръснал брадата си. Косата му беше много по-къса, щръкнала нагоре и с този ексцентричен цвят приличаше повече на скайтър, отколкото на учен. Изглеждаше толкова подмладен и свеж, че тя се затича и спонтанно го прегърна.

— Толкова сте се променили, господин Рейнстон!

— Не ме наричай вече Рейнстон — топло се усмихна професорът. — Тук съм просто Тим… Правиха две проверки и не ме откриха, макар че бях на косъм. Намерих приятели! Ще живея с тях. Не се тревожете за мен, няма да ме хванат вече… Идеята беше на онова момче… Марти.

— Да, той е по идеите…

— Ама тук всички ли познавате Дивна? — престорено се намръщи Денис.

— Тя единствена мълчеше, когато ме спасиха — обясни Рейнстон. — Кажи ми, защо не каза нищо тогава?

— Бях щастлива! — обясни кратко Дивна.

— Ооо, толкова щастлива, че да мълчиш! Да не би да си влюбена, Дивна?

— Не… не знам. — Не желаеше да мисли за Питър точно сега. Той я беше унизил. Накара я да се чувства малка и глупава пред самоуверената Рая. — Ако това, което изпитвам, е любов, не мисля, че ми харесва много…

— Защо? — усмихна се Рейнстон. — Нали беше щастлива.

Дивна вдигна рамене и рязко смени темата.

— Познавате ли професор Файнс, господин…

— Тим.

— Да, извинете…

— И ми говори на ти… Познавах го някога. Много отдавна беше. Не е ли малко старичък за теб?

— Не, не — разсмя се Дивна. — Аз дойдох с Денис, за да ми помогне да пробия защитата на сайта, в който е заключил теста си… Няма да навредя на програмите на Файнс. Исках да попълня този тест, да се опитам да заслужа одобрението му… нооо…

— Се влюби. — Рейнстон тъжно поклати глава.

— Не само това… Сега всичко е съвсем различно за мен. Имам други мечти, но искам да видя теста… Предназначен е за попълване на място, но аз ще бъда искрена, защото ще се изпитвам сама. Трябва да знам нивото си…

— Ще ти помогна! — каза й Денис. — Ще го направя, ако обещаеш пак да си щастлива.

— Обещавам! — усмихна се Дивна. — Обещавам също да идвам по-често тук… Това ще ме прави щастлива. Наистина!

 

 

Мартин Асов-старши бе вдигнал краката си направо върху работния плот, до компютъра. Пушеше цигара пред препълнен с фасове пепелник и напрегнато обмисляше нещо. Така го завари Александър Барозов.

— Ал?!

— Аз съм. Пак ли си в почивка? — усмихна се Барозов.

— Умът ми работи вместо мен — отговори уморено приятелят му. — Много ни се събра напоследък, Ал.

— Най-лошото е, че замесват децата ни.

Барозов не кри дълго причината за посещението си. Щеше му се Асов пръв да заговори за това, но в момента, в който го видя, осъзна, че няма да се правят на потайни. Бяха приятели от деца, а и сега ставаше дума за собствените им наследници, които оправдаваха древното правило, че крушата не пада по-далеч от дървото.

— Децата ни сами са се замесили… Помниш ли какви бяхме ние?! — Асов се усмихна меланхолично. — Марти е под наблюдение цяла година. Знам, че правят нещо незаконно, но не се опитах да го спра… А и Питър Верелински ми е много симпатичен…

— Мартин! — нервно го пресече Барозов. — Децата ни не са герои от филм или комикс. Това, което правят, е опасно за всички ни.

— Но са прави, Ал! Правят нещата, които ние не можахме да направим… По начин, по който никой друг не може. Децата ни са прекрасни личности, които правят чудеса… Какво очакваш да сторя срещу това?

Барозов не очакваше нищо по-различно от чутото. Искаше му се Асов да подкрепи децата им, както той самият бе направил вътре в себе си, но опасността оставаше, затова думите му продължиха да се разминават с мислите.

— Те укриват Рейнстон. Някой сериозно ще пострада, ако Колосор не намери професора — въздъхна той. — Предполагам, че са го завели в „Трошачите“, а там е пълно с хлапета…

— Ако го намери, ще е много по-лошо. — Асов зарови пръсти в рошавата си коса. Явно днес го правеше за хиляден път. — Колосор преговаря и с мен. Нали това имаш предвид?!… Идват избори, а аз имам страхотна идея за хлапетата. Тя обаче е тайна, дори за теб. Искам първо да говоря със сина си…

— Да.

— Помниш колко се хвалех с другите двама… Алекс беше най-добрият във випуска. Мила — председател на Студентския съвет… И знаеш ли, Ал, мисля, че Марти е най-добрият от тримата. Той е истинският ми наследник.

— И някой ден ще доведе истински извънземни в Академията? „Поздрави от Сириус Бета“!

— Това беше твое! — Асов се разсмя басово и замачка с пръсти брадичката си.

— Какво бях сложил? Кафе, цимент, брашно… Не помня вече.

— Находката! — обяви Асов. — Надявахме се да убедим хлапетата, че в пясъчника на градинката пред блока е акостирала летяща чиния… Повярваха ни!

— Там вярваха! — Барозов се усмихна тъжно и поклати глава. Епохата на Земята си беше отишла безвъзвратно. А с нея си бяха заминали и безобидните детски щуротии. Децата на днешния ден се занимаваха с нещо, което изобщо не му изглеждаше безобидно.

 

 

— Добро утро, гении на човечеството!

Асистент Владислав Грогър, преподавател по теория на астронавигацията, присви презрително малките си очички и прокара изучаващ поглед по още сънените лица на студентите от двата подготвителни курса. — Пъъъъълен провал! — изрече провлачено. — Доцентът по астронавигация, който замества професор Сторогин, потвърди съмненията ми. Обучаваме банда бездарни хлапета на богати, но достойни бащи…

Не можете да вървите, а искате да летите — изписа Питър в жълтата лентичка, а Дивна се усмихна кисело пред екрана си. Питър винаги избираше най-неуместния начин да изкаже благодарност или да поиска прошка.

— Не можете да вървите, а искате да полетите! — изцеди през зъби Грогър и отново присви очи. Косата му беше подстригана съвсем късо. Имаше странна, трапецовидна форма на черепа, а челото му беше ниско и бледо.

Винаги знаеш какво ще каже — отговори без желание Дивна. Щеше да е по-благосклонна към разговори и шеги, ако преди това Питър й бе написал нещо мило, вместо предполагаемите думи на Грогър.

— И на кой кретен му хрумна да се облекчи по малка нужда в трюма?! — извиси глас асистентът. Плахите, откъслечни хихикания секнаха веднага след като гласът му се изви още по-гръмко и жлъчно: — Като не знаете нещо, питайте! Учебните кораби са стари, неприветливи и на пръв поглед могат да объркат новобранец, но не и дотам, че да се „изпуска“ където му скимне… Знам какво е мнението ви за академичните тоалетни. — Асистентът се подсмихна неприятно. — Тук не е като у дома! Широко, удобно гърне с хиляда екстри и плот, пред който, ако не те е срам, би могъл дори да ядеш, докато… — Грогър отново се подсмихна, но ироничният му поглед пресече хихиканията. — Ще завършите Академията, а вашите богати и известни родители ще ви намерят подходяща за дипломите ви работа… Но аз лично не си представям какъв управник може да излезе от един обикновен пикльо! Глупав пикльо, което е по-лошото…

— Пикльото е бил само един. Защо обиждате всички? — възрази Лиъм.

— Защото глупаци сте мнозина! — с презрение стисна устни Грогър. — Твоите показатели са сред най-лошите. На твое място не бих посмял да говоря, след такова представяне… Все пак, в първи подготвителен курс има двама студенти, чиито имена бяха споменати с добро. Стас Барозов и Люк Рамзи. Добри рефлекси, отлично пилотиране, стратегия, тактика… Разбира се, винаги може да се желае още.

Дивна срещна погледа на брат си и му се усмихна широко. Стас само кимна сдържано. Лицето му беше сериозно и красиво и Дивна си спомни колко пъти се бе възхищавала от съвършеното спокойствие и сигурността, които внушаваха чертите му.

— Андрей Лестов, Томас Смит и Питър Верелински отсрамиха втори подготвителен курс. — Асистентът поклати недоволно глава. — Добре, но в никакъв случай достатъчно!

Дивна почервеня и скри глава зад екрана си. Макар да не се понасяха, Питър и брат й си приличаха много повече, отколкото й се искаше. Питър я обиждаше по същия начин и по същия начин пренебрегваше трепетите й. За Стас поне беше сигурна, че го прави от загриженост и може би от обич.

„Висш военен пилот… — помисли си тя и погледна крадешком към брат си. — Ще бъде най-красивият генерал на Юга!“

После мислите й побягнаха към теста на професор Файнс, който не биваше да отлага повече. Вече знаеше как да пробие защитите и трябваше да го направи при първа възможност.

— Завършеност! — прошепна на себе си и прокара пръсти по пулта на банката си. Трябваше да опита да завърши поне едно от започнатите тук неща.

Хрумна й, че Академията най-вероятно няма да се окаже сред тях, и отново потърси с поглед брат си. Усети болка и скрита завист, но сестринската обич надделя и погледът й се сведе обратно към пулта.

 

 

Последният час свърши и Дивна смяташе да се отправи към стаята си, когато русата глава на Питър просветна близо до синя униформа. Момичето усети неприятен спазъм в стомаха си. Откъде се беше появила Рая точно сега? Реши да мине покрай тях, за да види как ще реагират. Щеше ли да й каже нещо Питър?

— Дивна — обърна се той в момента, в който момичето приближи, — да пием по капучино! Хейли има някакъв проблем, пък и Рая минаваше да ни види…

— Идваш, нали? — кокетно й подаде ръка мулатката.

Дивна ги последва безмълвно, преструвайки се, че не е забелязала жеста. Осъзнаваше колко глупава изглежда и това я огорчи. Влязоха в една от беседките с четири седящи места. Хейли — студент от курса на Дивна, не вдигаше поглед от коленете си. Питър седна навътре, близо до кухненския робот, и поръча нещо за себе си. Дивна се настани плахо до него и му кимна, че иска същото. Оказа се капучино.

— Сестра му ми е съквартирантка — поясни Рая за Хейли. — Видях, че нещо се е спекъл, аха да заплаче… Вие се познавате, нали?

Дивна отново кимна, подтискайки желанието си да изкрещи. Подсладеното капучино докосна устните й. Беше още прекалено горещо, за да го пие, и тя остави чашата встрани. Очите й следяха движенията на Питър. Той поглеждаше ту към нея, ту към мулатката, разбъркваше лениво питието си и чакаше някой да проговори.

Рая мигаше съчувствено срещу слабичкия Хейли. Той се беше свил на мястото си, а брадичката му почти опираше в „П“-то на гърдите му.

— Какво… някой те е обидил или… — Дивна се отказа. Тишината, която се спусна в беседката след обаждането й, беше убийствена. Рая стисна юмручето на Хейли с дългите си пръсти.

— Стига толкова! Няма да се притесняваш за неща, които не зависят от теб. — Погледът на Питър се бе спрял на плътните устни на мулатката. Рая подаде на Хейли чаша горещ шоколад.

— Благодаря — измънка момчето.

— Старата отрова отдавна е изфирясала. Въобще не я слушай, когато те заплашва! Мисли за нещо друго, нали разбираш?

Хейли повдигна очи към мулатката.

— Не мисля, че гневът на Старата отрова може да навреди на който и да е от нас. — Рая погледна към Питър, сякаш търсеше подкрепа или одобрение. — Като се замисля, жал ми е за тази женица…

— Така е, Хейли — вяло се включи Питър. — Академията е необходимото зло, през което трябва да преминем, за да продължим нататък… Да ти кажа ли, че хич не ми пука какво става тук. На Събранието на позора едва не заспах.

Дивна трепна и се върна към капучиното си и към спомена за разговора с Марти, преди да тръгне за обучението със Студентския съвет. Спомни си, че онази вечер се бе питала дали порастването се изразява в това да се съмняваш в нещата, в които преди си бил сигурен.

— Още ли е горещо? — Питър посочи капучиното.

— Не знам. — Тя отпи и му се усмихна. — Добре е.

— Разговорът не върви. — Рая си доля сок. — Все пак мисля, че Хейли е по-добре.

— В твоята компания всички са по-добре — обяви Питър, а Дивна се втренчи в чашата си. Порастваше! Любовта не беше приказка с добър край. Приличаше по-скоро на битка.

— Искаш ли да ги оставим и да дойдеш с мен? — Рая прегърна Хейли през раменете, а той й отправи благодарствен поглед, в който проблясваха любовни пламъчета. — Кака ти ще се зарадва… Пък и май не си виждал още стаята ни?

— Не съм. — Хейли стана с готовност.

— Вие двамата тук ли ще останете? — Мулатката питаше Питър. Дивна не се почувства длъжна да отговори.

— Ами, ще си тръгваме и ние. Само да допием капучиното. — Той погледна почти пълната чаша на Дивна.

— Ще се видим долу тогава. Сигурно пак ще пропуснете обяда. — Рая измъкна Хейли навън и помаха за довиждане. Дивна се насили да й се усмихне.

— И тя ли ходи в тренажорите? — попита, когато вратата на беседката се затвори.

— Някои игри са забавни. — Питър стана, премести се на отсрещната скамейка и се изтегна на нея, вдигайки крак върху крак. — Училището уморява! Можем да си починем малко тук, нали не бързаш?

— За никъде! — зарадвано отвърна Дивна и се разположи също като него. — Много е удобно така.

 

 

Стас свърна в коридора към тренажорите. Беше заменил академичната си униформа с черен спортен екип.

„Ако имах сив, никой нямаше да ме забележи!“ — Момчето следеше как черните му кецове се открояват на фона на почти белия под.

— Ето го! — От другия край изскочи момче в размъкнати панталони, дъното на които висеше до коленете. Носеше синя карирана риза, която се развяваше свободно над яркочервената тениска. Дрехите му бяха най-малко три номера по-големи. Стас застина на място в момента, в който свърза гласа на момчето с усмивката му.

— Марти?! Какво… е това?

— Най-големият! Айде бе! — Приятелят му приближи, прегърна го през раменете и изграчи в опит да имитира някаква морска птица: — Вземи се в ръчички и най-вече в краченца ииии… да те водя в „Улея“, за „Данте“ сме старички вече.

— Пил ли си нещо? — Стас се откопчи от прегръдката му.

— Тц! — Марти стана сериозен, вирна брадичка и обяви: — Вечерта едва сега започва!

— Марти…

— Идваш ли? Какво се спече?

— Ако ще пием, защо не го направим в стаята ти? Трябва ли цялото академично ръководство да разбере?

— Виж, не знам какъв ти е проблемът, но аз съм част от академичното ръководство.

Марти отново преметна ръка през раменете му и го повлече в обратна на тренажорите посока. Стас се остави да го води.

— Ходих на тъпото им обучение. Бях примерен зубър… Писах доклад за поведението на Пит след „позора“. Това е да си от ръководството. Полицай!

— Наблюдаваш Питър? Това ви карат? Да наблюдавате някого?

— Най-големият си!

— Нали?!

— Да, слушай сега… Ще отидем в „Улея“, ще разпуснем. Новак си още и знам какво си мислиш…

— Не знаеш.

— Знам, знам… Искаш да си номер едно. Е, добре. Ти си номер едно. Това обаче е за пред хората. Тук има и друг живот, Стас… Не можеш през цялото време да си перфектен. Не може непрекъснато да търсиш мярката. Думите, облеклото, поведението… Къде си ти във всичко това?

— Не знам. — Стас стисна устни. Вървяха към сектор, който не познаваше. Сякаш ледена длан стискаше главата му, а пръстите й го пристягаха все по-често до изтръпване. Болката се усилваше. Започна да се поти.

— Добре ли си? — Марти спря и го погледна изпитателно.

— Да. Искам да пийна нещо.

Стас продължи да върви полусъзнателно. Сякаш болката му помагаше да не мисли и да се концентрира върху усилието да я притъпи.

— Ще пиеш колкото и каквото искаш. Ако нямаш кредити, ще ти дам. Ако не можеш да вървиш… нали знаеш, на връщане — ще те нося. Това е Академията, Стас!

— Щом казваш.

Вървяха по дълъг, мрачен коридор. Мълчанието се бе спуснало помежду им като невидима завеса. Стас се бореше с болката в главата си, която го заслепяваше. Беше загубил представа за време и място и просто следваше Марти.

„Добре, че се случва вечер. Иначе нямаше да съм адекватен в часовете.“

Мислите му го отнесоха назад, към деня на отпътуването им от дома. Виждаше червенеещите пулове на дамата, която сестра му играеше. Край него притичваха хлапета, над главата му прелитаха скайтове, а Марти говореше, ръкомахаше и дори съумяваше да се разхили на някоя от шегите си. Стас остърга с бедро ръба на някакъв метален сандък. Провряха се през нещо като люк. Беше по-стар от тези на учебните кораби. Миришеше на масла и метал, също като тях.

— Обърка дупките, Стас! — Марти го дръпна към сводестия вход на „Улея“. — Тази е вярната.

— Не че не може да се влезе през изхода.

— Обикаля се, докато стигнеш бара… Езикът ми изсъхна от приказки, ако ме разбираш. — Марти вече крещеше, за да надвика шума.

— Сериозно си решил да се напием? — Стас седна на едно от металните кончета покрай барплота. Марти вече поръчваше „нещо здраво“.

— Ще се напием, ще забием по едно готино гадже… Хайде, живни малко де!

Стас изследваше пълничкото лице на рижото момиче от другата страна на барплота.

— Виждам твоето момиче отсреща — пошегува се с горчива усмивка.

— Че какво? — Марти побутна една от чашите, която барманът беше плъзнал пред него. — Всички мацки са готини… Виж я какви очи има.

— Малко по-големи от пъпките. — Стас надигна чашата си и отпи много дълга глътка.

— Точно така! — поощри го Марти.

— Всеки може да се напие. — Стас усети как сладостната топлина от питието достига стомаха му, разлива се в него и се взривява.

— Знам, че не ме разбираш. — Марти се понамести на кончето и подръпна панталона си нагоре. Допреди малко жълтите му боксерки, щамповани със зелени черепчета, лъщяха с повече от педя навън. Няколко момичета дори се бяха изкискали, говорейки нещо за задника му.

— Питър се опитва да прави добро, докато се забавлява, нали? Най-добрият е, но той се забавлява тихо. Спокоен е. — Марти зарови пръсти в косата си и я разроши енергично. — Аз пък се опитвам да вдъхна малко надежда…

— Надежда?! — Стас го изгледа и надигна чашата си, изпивайки я до дъно. — Надявам се, че ще останем за по още едно?

Марти се смути за момент. После се разкикоти лудо, като тупаше приятеля си по рамото. Поръча по още едно питие и заговори едва когато им донесоха чашите.

— Всеки се е свил в някакъв тесен костюм, Сташек. Всеки играе роля. Примерни, стриктни, най-добри във всичко. Щастливи ли са?… Аз не знам дали искам да съм най-добрият.

— Ха!

— Да, не искам да знам — побърза да потвърди Марти, сякаш се боеше Стас да не го опровергае. — Искам да бъда себе си. Да стигна до своя собствен предел и да знам, че това съм аз… Не да съм нещо в сравнение с някой друг, но да не съм себе си.

— Защо мислиш, че да стигнеш до предела си не е нужно да си стриктен или последователен, например? — Стас разтри челото си с пръсти. Болката почти се беше изгубила.

— Може и да е нужно. — Марти удари по барплота. — Но животът трябва да се живее. Сега! В този момент! Ако днес не си себе си, каква е гаранцията, че утре ще се решиш…

— Или че ще си жив… — Стас се подсмихна криво. — Наистина ли пълниш главата на сестра ми с подобни глупости?

— Подценяваш Дивна! — Марти стана сериозен.

— Не… но мисля, че Файнс и Уайт са й предостатъчни.

— Това вече е за теб… Я виж! — Марти посочи едно червенокосо момиче, което тъкмо облягаше ръка на барплота.

— "Топла кръв".

— Сега ще я източим — хилна се барманът.

Стас се загледа в брадичката на момичето.

— Хубава е, но има обратна захапка.

— Олеле! Най-най-големият! Сега пък захапката й гледа.

Марти надигна чашата си, изгъргори нещо, докато пиеше, и отново потупа Стас по рамото.

— Е, не е ли?

— Е!

Разсмяха се. Този път и Стас беше искрен.

— Винаги ли отпускаш на това място? — попита, след като се успокои.

— И питаш…

Отсреща седнаха още момичета. Две от тях бяха хубави. Стас се загледа в бутилките на поставката зад барплота.

„Направили са я от валове… Голяма мизерия!“

Марти бърбореше, сочеше някого, смееше се и поръчваше ново питие, ако някоя от чашите се изпразнеше. Стас престана да различава музика от говор. Престана да усеща, да мисли…

— Момчета?! — Някой прокара длани по гърбовете им. Двамата се обърнаха едновременно. Марти се ухили и изкрещя: „Най-големитеее!“, докато Стас върна поглед на чашата си.

— Здравейте! — поздрави Питър.

— Нали може да седнем при вас? Ще ви разделя за мъничко — Рая избута Марти от кончето, настани се до Стас и обърна гръб на другите двама. — Отбягваш ни нещо напоследък — каза обидено. — Скоро ще правя купон в стаята си. Настоявам да дойдеш!

Рая гледаше Стас право в очите. Чувствените й устни се свиха в дискретна въздушна целувка.

— Щом настояваш. — Стас за първи път забеляза колко е гладка кожата й.

Питър и Марти се смееха твърде шумно от местата си, а приглушената музика и изпитият алкохол придаваха на момента измамна нереалност. Стас знаеше, че момичето срещу него е Рая — мулатката, която Дивна приема като заплаха. Знаеше, че не харесва Рая…

— Изглеждаш ми… уморен. — Хладната й длан успокояващо премина по бузата му. Неусетно лицата им започнаха да се приближават.

— Аууу — извика Марти. Стас и Рая подскочиха стреснати. Избухналият смях взриви съседните маси. — На всеки може да се случи.

Марти се кикотеше, докато вдигаше панталона си, който се бе свлякъл до глезените му.

— Секси дупе! — подсмихна се Рая.

— И ти не си зле — върна й комплимента Марти, вече обут и готов да си седне на мястото.

— Май не ти държи закачалката — проговори Стас. Вече не знаеше кое от ставащото е истина и кое — алкохолна халюцинация. Марти се дупи по боксерки, самият той за малко да целуне Рая…

— А, ето ги и „чукчите“ — каза мулатката. Трите момчета спряха до тях.

— Браво за най-големия! — извика Андрей и чукна петица с Марти. — Ще пием ли по едно?

Марти погледна Стас.

— Все ми е тая — отговори близнакът, но приятелят му го разбра.

— Хайде да се връщаме… Дивна сигурно се притеснява. Толкова от най-големите днес!

Стас допи съдържанието на чашата си и стана.

— Рано е още — опита се да го спре Рая. — Знаеш ли кои са „чукчите“?

— Не. Това не беше ли някаква народност, раса…

— Музиканти са. Групата се казва „Чукча“ — трябва да ги чуеш!

— Чакайте! — Андрей разпери ръце. — Ние имаме традиция. Щом някой реши да си тръгва… — Той бръкна в дълбок вътрешен джоб и извади плоска бутилка. — Хоп!

— Напасашок! — обяви Олег. Стас ги изгледа поред. Явно знаеха значението на тази дума. През това време Андрей напълни чашите на всички.

— Какво е това? — Стас повдигна чашата си към светлината.

— Самагон! — отвърна Олег през смях. — Домашно приготвена водка, чорт!

Марти стана, придържайки с една ръка панталона си.

— За нас! Най-големите! — обяви и пи до дъно. Питър вдигна чаша, отпи, но не успя да поеме и половината. Рая се изкиска в ухото на Стас.

— За най-големите! — Близнакът надигна чашата си и я изгълта на един дъх. Задъха се, закри уста с опакото на ръката си, а очите му преливаха.

— Новаци! — ухили се Андрей.

Стас се овладя. Беше му малко трудно да запази равновесие, но за сметка на това не чувстваше нищо. Главата не го болеше. Не изпитваше вина, че парфюмът на Рая го кара да се усмихва.

— Хайде, Стас. Тръгваме си! — Марти го повлече нанякъде. Вървеше и дърдореше. Стас си спомни цвета на боксерките му.

— Жълти! — извика той. — Носиш жълти гащи… най-големият… хаaаха… Жълтиии гащиии…