Клуб „Светлини сред сенките“
Дивна (6)

— Стас!

Териконът изрева. Лапите му се стрелнаха към бликналата по гърдите кръв. Замахна.

— Ааах! — Пол се претърколи и избегна удара на чудовището.

— Стас!… Пооомоощ!

Териконът го сграбчи за крака и го размята като знаме над главата си.

— Стас! — Пол свали шлема си и щракна закопчалката на колана, скачайки от креслото, което продължаваше да се върти. Падна върху Стас. Това го ядоса още повече. — За какво го събуди?!

Близнакът спря креслото си и повдигна шлема, за да покаже два реда бели зъби в многозначителна усмивка.

— Тялото ти се мяташе като парцалена кукла. — Стас се разсмя, очите му се насълзиха и той започна да ги бърше, събаряйки шлема си.

— Много смешно! Като малък с кукли ли си играл? С кукличките на сестра си и си тичкал при мама…

— Що не си затвориш устата? Просто ми беше смешно. Трябваше да се видиш отстрани. — Усмивката на Стас изстина. Очите му проблясваха в белия цвят на осветлението. — Хайде, сядай да я превъртим.

Пол седна на креслото си и миг след това се видяха във виртуалните си тела.

— Този път не го буди!

— Като си слабак…

— Що не му излезеш сам, като си толкова добър. Справи се сам с него. Остàви го да ме подхвърля… По-голям е с девет нива от нас.

— Ти искаше тази игра. Казах ти, че е тъпа. — Стас бутна виртуалния образ на Пол и усети, че ръцете му са прихванали шлема. Остави го. — Казах ти, че Глобъл е скапана фирма. Не стават!

— Щото няма върколаци.

— Щото нямало върколаци — изимитира го с фалцет Стас. — Не, представи си. Защото е пълно с бъгове, затова!

Виртуалният образ на Пол изглеждаше намръщен и зъл. Не му отиваше да каже:

— Добре, добре… Хайде да завършим мисията и да си тръгваме.

Извадиха мечовете си и тръгнаха от последната сейфка. Тревата, макар да беше от ярко оцветени текстури, се увиваше около ботушите им. Няколко по-жилави стръкчета стиснаха наметалото на героя на Стас. Той усети какво става чак когато пипалата тръгнаха по тялото му. Повалиха го за секунда. Близнакът използва проклятие, освободи се и настигна героя на Пол.

— Миналия път не минахме оттук. — Стас държеше меча си в готовност. Харесваше му червеникавото сияние, което излъчваше острието.

— Когато Хелор е наоколо, растенията оживяват — поясни Пол.

— И кой е този Хелор? — Стас дръпна крака си по-силно, за да се откопчи от поредната хватка.

— В другата част на играта ще трябва да се биеш срещу него. Сега само броди по земите и като се ядоса, променя времето.

— Дано днес да не е в депресия… Това е глупаво. Не е измислено както трябва. — Героят на Стас прибра меча в ножницата си. Живата трева се увиваше все по-здраво около ботушите му, но той не позволи да го събори отново.

— Смотани треви!

Спомни си как, когато бяха малки, двамата с Дивна гледаха стар земен филм. „Алиса в страната на чудесата“. Сега виждаше ясно сцената, когато Алиса пее на цветята, а после те я обявяват за плевел и я прогонват от градината си.

— Пол…

Земята под тях потрепери.

— Териконът! — извика приятелят му.

Героят на Стас спря. Ръцете му обхванаха дръжката на меча. От хоризонта изникна гърбава фигура. Тревата отпусна хватката си и бързо се заприбира в земята.

— Бягай, Стас!

Чудовището ревеше и удряше с тежките си крайници. Изглеждаше много ядосано.

От смелост или от глупост Пол скочи върху бързо приближилия се нападател. Териконът понечи да го сграбчи, но лапата му падна, посечена от меча на Стас. Чудовището се отдръпна с гърлен писък. Кръвта му, доста убедително, обагри земята в червено. Героят на Стас скочи, направи телепортираща магия и се озова върху гърба на терикона. Заби меча до ръкохватката. Звярът се изправи и се опита да махне натрапника от гърба си, но лапите му не можеха да се извият толкова назад. Замята се като в епилептичен гърч. След още няколко секунди се строполи, а героят на Стас слезе от него и измъкна меча си с лекота, възможна само в игра.

— Много трудно умря. — Той се изсмя към Пол.

— Това беше бъг! — запротестира Пол. Свали шлема си и изчака Стас да стори същото. — Бъг беше, не е голяма работа, че си го убил. Телепортът не работи така. Портна те върху моб.

— Бъгът е слабост на програмата. Победителят се възползва от слабостите на врага си, Пол. Така е на война. — Стас потупа челото си. — Учи се!

Приятелят му се извърна към пулта, намали осветлението в тренажора и се отправи към изхода. Стас прокара последен поглед по тъмносивите стени. Нямаше гора, нямаше герои, нито чудовища. Само самотни кресла, стърчащи посред празната стая.

 

 

Близнакът се прибра доволен.

— Здравей, слънчице, почиваш ли си? — Той подръпна един кичур от косата на сестра си и седна в леглото до нея.

— Оправям си ноктите на краката. — Дивна вдигна малка виолетова пиличка и я завъртя между пръстите си. Изглеждаше унила и отнесена.

— Краката ти са красиви. Не би трябвало да те натъжават. — Той се разсмя сам на шегата си. Сестра му обичаше да я закача, но сега не се развесели.

— Тревожа се за Марти — каза тя и продължи да използва пиличката си. — Разрових се и видях кои са останалите от студентския съвет. Изглеждат противни, дори на снимките. А като прочетеш визитките им…

— Марти е най-големият. Той оцелява навсякъде.

— Не ти ли се струва, че се държи малко… как да кажа… пренавито?! Тук е по-различен, нали го видя. — Тя отправи изпитателен поглед към Стас.

— Все същият лудак си е, Дивна. Аз му бях малко ядосан. Още не съм му простил, но все пак го знам — най-най-големият… Ти обаче си доста по-различна. Може затова да ти се струва така. Защо не слезеш до тренажорите, да се позабавляваш? В игрите на Глобъл има страхотни бъгове. Днес почти побърках Пол. Убих с два удара терикона, а съм с девет нива под него!

— Не харесвам игрите на Глобъл. — Дивна се заигра с пиличката.

— Бъгави са, но това може да мине и за плюс. — Стас стана от леглото й и се отправи към своето. — Понякога тревата изглежда като локва зелена боя. Усещаш, че е трева, чак като ти се усуче около ботуша и се опита да те натика под земята…

— Героя ти, не теб — напомни Дивна.

— Е, да. — Стас се усмихна криво. — Но героят ми реално съм аз. Все едно съм си сложил някакъв костюм и имам малко по-странни дарби. Героят на Пол е слабак.

— Защо дружиш точно с това момче? — сети се да попита Дивна.

— Защото в нашия випуск няма нищо по-добро… Пол е послушко, който ме следва по петите. Не е съвсем безволев. Има свое виждане за нещата, спори, но в крайна сметка винаги става това, което аз реша. Звучи малко кофти, но е по-добре от нищо, Дивна.

— Не знам. — Сестра му пъхна пиличката под възглавницата, мушна се под леката завивка и се скри чак до носа. — Нищото поне ти оставя шанс да се надяваш на нещо по-добро.

 

 

Беше изминала малко повече от седмица, откакто Дивна участва в първия си „купон“. Астрофизиката, висшата математика, подробната история на човечеството, географията на Земята, биохимията, старите и съвременните технологии и още цял списък разнородни науки с формулировки като „литературно наследство на човечеството“ по никакъв начин не помагаха на обърканите й мисли.

В Академията им преподаваха всички възможни предмети, но никой не ги учеше на най-важното. Как да живеят. Как да обичат. Как да се справят със самите себе си…

„Марти е прав! Прав е да се бунтува срещу всичко това.“

Противно на очакванията й обаче, Стас все още изглеждаше доволен от новото училище. Той прекарваше свободно си време в тренажора. Харчеше по-голямата част от кредитите си за програми с митологични герои и говореше с ентусиазъм единствено за страховитите им сюжети. Питър и Марти се бяха запилели някъде и като че ли съвсем забравиха новата си съучастничка. Разбира се, Питър посещаваше всички задължителни часове и Дивна го виждаше поне тогава. Обаче той отново се бе затворил в себе си и най-вероятно разрешаваше настоящи проблеми или кроеше някакви планове. Родителите й звъняха всеки ден за по минута-две, но все не намираха достатъчно време за сериозен разговор. Дивна се чувстваше сама и ограбена. Вече не се опитваше да хакерства, защото нямаше хъс дори да се ядоса.

„Ако това е да пораснеш, не е ли по-добре да си умрял, преди да го разбереш?! — мислеше си тя, докато се шляеше из станцията. — Аз и без това се чувствам мъртва. Сега съм много по-зле от деня, в който дойдох. Какво ли е станало с горкия професор Рейнстон и дали действително му помогнахме, като го спасихме от Колосор?“

Дивна забеляза една слаба фигура в края на коридора, в който току-що бе свърнала. Разпозна рошавата коса и уморената походка на мъжа и изведнъж й стана по-добре.

— Професор Уайт! — Тя спря и лицето й поруменя. Нямаше какво да му каже. Но имаше нужда от нечия утеха.

— Да, Дивна? — Уайт се усмихна с онази момчешка усмивка, през която сякаш прозираше слънцето. — Какво смущава духа ти днес?

— Аз… Моля за извинение, професоре… — засрамено измънка тя, но изведнъж й хрумна спасителна идея. — Исках да разбера кога е първият час за избралите вашия предмет… М-м-мисля, че не е уточнено в общата програма.

— Моят предмет е малко встрани от общата програма, дете — отвърна Уайт. В гласа му отсъстваха подчертаното надмощие и подигравателните нотки, характерни за асистентите. Именно това го правеше така приятен и успокояващ. — Утре, след редовните занятия, съм поканил първата група желаещи. Боя се, че втора няма да се сформира или ако дойдат, то ще е едва след като разберат, че във втори курс водя задължителната практика по „Изкуства за защита в близък сблъсък“. Имената на предметите тук звучат доста глупаво, но предполагам, че точно тази практика ще ти допадне. Базирана е на бойно изкуство, родено в някогашна православна Русия. Създателят му е Йоан Шанхайски, сигурен съм, че историята му ще ти хареса, но има време да говорим по тази тема. Сега ще добавя само, че много малко хора познават бойната му техника, а тя може да се окаже много полезна.

— Фантастично! — изненадано възкликна Дивна и напълно забрави началото на разговора. Вече мечтаеше да изучава още нещо освен футурология.

— Да се върнем на въпроса ти — напомни Уайт. — Утре в един и половина ще те чакам в кабинета си. Мисля, че групата, която съм сформирал, е подходяща за теб, така че няма причини да отлагаш.

— Ще дойда! — Дивна понечи да тръгне, но отново спря. — Не знаех, че ще се учим да се бием в Академията…

— Ще се учите да се защитавате — усмихна се Уайт. — Но за теб е още рано да усетиш разликата.

Тя отвърна на усмивката му и си помисли, че слабичкият професор вероятно ще се окаже лек и бърз в „близък сблъсък“. Умореното му лице можеше да заблуди всеки противник, пропуснал живия пламък в очите му.

„Той се радва на живота си! Не е за вярване, но искрено се радва на всеки нов ден, както професор Файнс препоръчва на асистентите си! — Дивна въздъхна тежко. — Но как да оценя живот, който не разбирам?!“

— Приятен ден, дете… и не му мисли много! Това, което ни прави истински живи, е действието. Дългите размисли вървят за ръка с отчаянието, а то е черна дупка, от която трудно се излиза, при това — никога на мястото, от което те е погълнала. — Уайт прокара пръсти през косата си и я направи още по-рошава.

— Благодаря, професоре! — Дивна го гледаше с истинско възхищение. — Ще запомня всяка ваша дума.

— Думите се забравят, Дивна. Те не вършат работа извън времето, в което са изречени. Обикновено помним отношението.

Той си тръгна, без да добави нищо повече, а момичето дълго гледа след отдалечаващата се фигура.

— Отношението! — повтори си тихичко. — Именно то ме изхвърли от дупката, Херувим Уайт! За щастие аз се върнах на същото място… Колко проницателен е бил този, който ти е избрал това име!

 

 

Сутринта, когато срещна сънения му поглед, Стас побърза да отвърне очи и Дивна не разбра защо. Снощи се бяха скарали жестоко заради настройките, които брат й бе въвел в банята и тоалетната. Помещението и без това беше нищожно малко. Това подразни момичето още първия ден. На личната им станция Стас лежеше във ваната с часове и пускаше през системата „фантазии“ със страховити сюжети, така че писъците се чуваха дори отвън. В академичната баня нещата стояха по друг начин. Помещението беше приспособено да се използва и за тоалетна, като всеки аксесоар влизаше или излизаше от стената само при зададена команда. Въздухът се пречистваше светкавично. Това решаваше проблема с неприятните миризми, но Дивна настояваше Стас да върне първоначалните настройки, за да може да задава командите ръчно и да не се стряска непрекъснато от автоматичното включване на някоя „фантазия“ на брат си или от рекламите от информационната система.

Стас изглеждаше повече притеснен, отколкото ядосан, и тя реши, че най-вероятно той не одобрява професор Уайт. Беше споменал, че намира вида на преподавателя за твърде неугледен. Според него в едно елитно училище трябвало да преподават елитни личности. Дивна не можа да разбере какво общо имат умът и способностите с външния вид, а и смяташе Херувим Уайт за симпатичен. Предположила бе, че той просто работи малко повече от колегите си и по тази причина изглежда винаги уморен.

Първият урок, който вчера бе посетила, я накара да забрави, че е все в същата ужасна Академия. Присъствието на Уайт беше така успокояващо и зареждащо с енергия, че накрая цялата група пожела да остане след часа, а по лицата на всички грееха усмивки като тази, която професорът бе скътал в очите си.

— Ох!

Тя не прибра леглото си, но натика пижамата в шкафчето над него и чукна бутона, за да скрие хаоса вътре от погледа на Стас. Шкафчето се завъртя и потъна в стената.

— "Използвай уикенда за нещо истинско!"

По тавана вървеше дежурният рекламен блок на Академията. Холо-лентата, от която плискаха шумни вълни и още по-шумни обещания за плаж като този на снимките от Земята, свърши. Започна академичният бюлетин и Стас побърза да изключи информационната система.

— Мислех, че слушаш новините — пробва да го заговори Дивна. Той само повдигна рамене и извърна отегчено глава. — Е, аз не ги слушам никога, така че…

— Чух ги сутринта в банята — измърмори брат й.

Тя забеляза, че Стас е готов и я чака, и се заприготвя бързо. Изчерви се при мисълта колко ще се ядоса, ако имаше как да надникне в главата й. Но той продължаваше да изглежда притеснен от нещо и това явно го правеше по-малко критичен.

— Готова съм, Сташек! — Дивна набързо оправи косата си пред огледалото и мимоходом натисна бутона, който го прибираше обратно в стената. — Добре ли си? — осмели се все пак да попита.

— Аз да… — внимателно изрече той. Искаше да каже още нещо, но премълча. Като че ли не можеше да открие подходящите думи.

 

 

Новината, че за първи път от десет години в Академията се свиква Събрание на позора, не остана скрита за дълго от Дивна. Тя се сблъска с нея още в първия коридор.

— Верелински… Да, сутринта съобщиха…

— Какво по-точно? Какво е направил? — питаше високо кльощаво момче.

Дивна затаи дъх. Усети се връхлетяна от стотици иглички, които се забиваха във всяка молекула от тялото й.

— Кой знае…

— Тоя темерут се издъни най-сетне… Големият първенец на випуска, уж!

Дивна дишаше като под вода.

— Отмениха първите практики. Ще пропуснем два часа заради това.

— Посланикът Хил е пристигнал специално, представете си…

Повечето студенти бяха безразлични към съдбата на Верелински, интересуваха се само от събитието и си съчиняваха всевъзможни версии за повода му. Говореше се, че председателят на Висшия студентски съвет написал и изпратил дълго критично писмо до личните пощи на всички студенти, което било прочетено докрай единствено от ръководството на Академията и направило необходимото впечатление там. Дивна съжали, че не проверява писмата от Академията. Обикновено те бяха просто уведомления за малки корекции в някое правило или забрана. Още в първите дни тя бе започнала да ги трие, без да ги чете. И без това Стас не забравяше да й напомни, когато трябваше да направят нещо или ако някое от писмата беше важно. Не каза обаче за Питър! Тя си спомни физиономията, с която беше изключил информационната система. Явно именно затова се бе държал толкова странно сутринта.

— Можеше просто да ми кажеш! — изгледа го обвиняващо Дивна. — Или поне да се оплачеш, задето отменят практиката по астронавигация за първите два часа!

— За да ми правиш сцени?! — сопна й се Стас.

— Говори се, че лично посланикът на Севера ще присъства — тревожно се огледа тя. — Говори се какво ли не, а аз не знам нищо…

— Надявам се да не обмисляш някоя нова глупост — прошепна Стас в ухото й.

— Защо си толкова груб? Не осъзнаваш ли какво става с нас, Сташек?! Това не е лична драма на Пит, а нещастието, което ще сполети всички ни, ако не се опитаме да променим правилника тук — тихо и без излишен патос каза тя. — Марти поне се усеща. Той…

— Не те разбирам — вдигна рамене брат й. — За какви нещастия говориш?

— Стас! — Дивна се взря в очите му. Не беше възможно да не я разбира. — Хората, които контролират Академията, умишлено ни превръщат в лумпени! След време няма да сме никакъв елит. Тук всичко ни се забранява. Насаждат ни чужди истини и мисли. Не осъзнаваш ли, че толкова афишираната преинформираност на студентите е чиста дезинформираност? Защо отказваш да приемеш истината, Стас? Учат ни толкова, колкото им е нужно да знаем… За да им служим! А Пит е свободен човек, затова не го харесват!

— За това може и да си права — отговори замислено момчето. — Но иначе… Не можеш да уловиш вятъра, слънчице! — Стас иронизира баща им, но прозвуча тъжно. — Той се заиграва с всеки, който избере, а после бяга, за да не изгуби свободата си…

— Аааа… Личната част засяга само мен — отрони Дивна.

 

 

Тълпа от зяпачи се бе събрала пред Залата на позора още преди състудентите на „подсъдимия“ да започнат да запълват седалките вътре. Стас остави сестра си да мине напред.

— Само внимавай! — изсъска в ухото й.

Когато всички професори и асистенти заеха местата си на балкона, Дивна забеляза, че липсва единствено Херувим Уайт. Две момчета пред нея обсъждаха точно това. Едното твърдеше, че Уайт е опасен анархист и го показва с вида си и отсъствието от такова важно събрание. Другото момче беше от групата по религия и древни изкуства. То обясняваше, че дочуло, че професорът не се чувства добре и дори е отложил занятията си за деня. Дивна повярва на него, притесни се още повече и седна, защото усещаше, че скоро ще й прилошее.

Събранието започна без предисловие. В началото стана ясно, че ръководството на Академията оказва пълно съдействие на посланика на Северните станции. Питър Верелински беше посочен като заплаха за реномето на училището и сигурността на Южните станции. Лично северният посланик удари една дълга нравоучителна реч, от която не стана ясно нищо конкретно, но успешно се насаждаше вината на студента, предизвикал общественото недоволство вече втори път. Ясно беше, че координаторът на Северните станции се е почувствал сериозно засегнат, иначе не би поискал такава крайна мярка като Събрание на позора.

— Сами разбирате, че това не може да продължи — заключи посланикът. — Задължението на студентите е да учат, да се развиват и подготвят за бъдещия живот. Вие сте новото космическо поколение, което трябва да съхрани човешкия род. Това трябва да е от първостепенно значение за вас!

Марти бе поканен като представител на Висшия студентски съвет. Той явно знаеше, че очакват от него да се намеси или да издаде с нещо мнението си, за да го обвинят най-малкото в застъпничество. Дивна забеляза огъня в очите му. Цялото му лице беше застинало в някакъв спотаен протест.

„Горкият Марти!“ — помисли си, докато оглеждаше представителите на Висшия студентски съвет. Приятелят й стоеше в левия край на групата им и изглеждаше не на мястото си, дори с това мъченическо изражение.

Към края на речта на посланика залата можеше да експлодира от нямо напрежение. Дивна се бе втренчила в лицето на Питър, сякаш търсеше отговор на въпросите си там. Всички от двата подготвителни курса бяха в залата. Един не се бе опитал да избяга, ей така на инат, че го задължават да се занимава с нещо, което не го касае! Поне това Дивна би направила, ако обвиняем не беше Питър Верелински. Или ако темата не я вълнуваше толкова. Тя седеше в края на втория ред. Слушаше, но цялото й същество отказваше да приеме чутото. Тези, които обричаха хиляди хора на мизерия и смърт, заклеймяваха като престъпник момчето, спасило стотици от обречените само докато си играе! Според нея обществото е трябвало да го обяви официално за герой веднага след като се е разчуло кой стои зад историята с екологичната катастрофа. Още тогава!

— Според закона, гласуван преди година, Питър Верелински навършва пълнолетие след девет месеца… Нали тогава ставаш на шестнайсет? — попита северният посланик. — Ако не признаеш вината си и не обещаеш тук, пред всички, че ще спреш престъпните си занимания, след девет месеца лично аз ще те пъхна в затвора, най-малко за пет години!

Питър го изгледа отегчено и въздъхна.

— Невинен съм! Никой съд не може да докаже противното — отговори спокойно той. — Не съм извършил никакво престъпление и вие отлично знаете това, защото забелязах, че в нищо конкретно не ме обвинявате.

Студентите закоментираха шумно думите му. Повечето от тях все още не разбираха за какво точно става въпрос, затова и не бяха на негова страна, но пък също като него се бяха отегчили твърде много.

Дивна се обърна рязко към Марти. Той гледаше в нищото, съсредоточен в дъвкането на долната си устна.

— Обвинявам те в хакерство, хулиганство и умишлено незаконно вмешателство в правителствените работи на Северната федерация! — изреди посланикът и добави хладно в настъпилата тишина: — Това е достатъчно и за повече от пет години затвор.

— Нямате доказателства за нито едно от трите — спокойно отговори момчето. — Отличен студент съм. Имам едни от най-високите показатели във випуска. Не може да ме нападате просто така…

— И нямате право да ни задължавате да присъстваме на този позор — скочи от мястото си Дивна. Зачервена, с просълзени очи, тя изтича пред посланика и извика в лицето му с треперещ глас: — Протестирам срещу несправедливото ни задържане в тази зала. Не желая да участвам в злепоставяне на мой колега по този недостоен начин. Той не е подсъдим! А ако все пак го съдите, би трябвало да го представлява адвокат. Аз призовавам всички колеги да напуснат това събрание!

Най-отегчените бурно изръкопляскаха. Настана невъобразима суматоха. Докато охраната си проправяше път, за да отстрани Дивна, всички студенти вече бяха станали от местата си. Никой не искаше да остане в залата, която освен всичко беше неприветлива, с неудобни седалки, направени сякаш с цел да изнервят публиката и допълнително да я настроят срещу виновника, заради когото е там.

Тълпата около изхода растеше. Разбира се, не от солидарност към Питър. Тези младежи бяха твърде самовлюбени, за да проявят подобни чувства, но всеки от тях имаше свои по-интересни занимания от това да виси вътре и да се преструва, че слуша и разбира.

Дивна искаше да протегне ръка и да сграбчи ръката на Питър. Искаше да го прегърне силно и дълго, но между нея и него имаше толкова много глави и тела. Студенти, охрана, преподаватели… Тя се затича, блъскаше се в рамене и лакти. Нечий цип одраска бузата й. Дивна видя посланика и изкрещя. Веднага след това ръцете на охраната я докопаха и понесоха. Болеше я, но крещеше не от болката.

— Махайте се! Чухте ли, махайте се! И не се връщайте никога повече тук!