Клуб „Светлини сред сенките“
Дивна (4)

Човекът с рижата брада обърна светлите си очи към пилота и дълго ги задържа върху грубото му, жълтеникаво лице.

— Ти поне не ме ли разбираш?! — Въздъхна тихо и отново сведе поглед. Пръстите на ръцете му барабаняха по облегалката на креслото отпред. — Поне ти…

— Господин Рейнстон — отговори високо и без до го поглежда пилотът, — аз съм прост служител… Работя, за да живея, и нямам нито време, нито интерес да се опитвам да разбера всеки луд, с който се срещам…

— Даaа… Луд съм, знам… — измърмори Рейнстон. — Лудост е, че останах жив… Няма да е проблем за Колосор да научи всичките ми тайни. И какво ще стане тогава с децата ти, човече?! — прошепна зловещо ученият.

Бодигардът, който се мотаеше пред десния илюминатор, приближи, сграбчи кичур рижа коса с дебелите си пръсти и го отскубна. Рейнстон извика от болка и отново притихна свит. Би дал всичко за минута лично време, в която организмът му да поеме достатъчната доза. Минутка, в която да се прости с живота си с чиста съвест, че опасните му знания ще си отидат с него. Щеше да умре щастлив и със съзнанието, че го прави в името на хиляди човешки животи.

Хрумна му, че би могъл да опита да се удуши. „Или да спра да дишам… Как, за Бога?! Как да го направя, човече, само с тия две ръце?“ — питаше се мислено.

Бодигардът се бе върнал на старото си място и крачеше напред-назад, точно пред илюминатора, но сега не изпускаше учения от поглед.

Прехапал долната си устна, пилотът явно реши да си намери работа. Придоби сериозен вид и се зае да проверява чисто ли е трасето. Летяха в близост до две административни Западни станции. В илюминатора конструкциите им сивееха с неприятни нюанси. Тук често се засичаха астероидни потоци, но сега екранът на главния компютър синееше в мъртво спокойствие. Само цифрите и символите, показващи координатите, скоростта и състоянието на кораба, премигваха хладно.

— Дотук добре! — потри нацепените си ръце пилотът. Те простъргаха сухо. — Ще стоя настрана от побъркания… Състрадание дом не храни.

Рейнстон се подсмихна. Колко малко им беше нужно на хората понякога. Очите му потърсиха лицето на бодигарда. Сурово, покрито с няколкодневна брада, която на места сивееше.

— А сега де! — Пилотът сплете пръсти пред корема си. Екранът беше привлякъл отново вниманието му.

— Какво, по… Айде бе!

Пилотът застина с отворена уста. Едно странно космическо тяло се движеше със завидно спокойствие точно срещу тях. Бордовият компютър бе засякъл обекта и вече заливаше екрана с първите данни.

— За Бога, какво е това?! — Пилотът набързо се бе отказал да призовава дяволите. Май имаше нужда от по-висша инстанция, за да се справи с положението. Но отговорът на компютъра беше объркващ:

Кораб от клас Перперикон-АС16, конструиран по образец на дипломатическите мисии. Пригоден за трайни бойни действия. Притежава повишена защита. Двойни дефлекторни щитове и лазерни оръдия.

— Полудя ли, глупако?! — изруга пилотът и стовари юмрука си върху пулта. — Какъв кораб е това?! Истинска минилуна, мамка му… Дипломатическите мисии не изглеждат така! „Перперикон-АС16“! Той лети ли изобщо? Новите перперикони са още при шибаните конструктори… Мамка му!

— Праща сигнал, човече! — усмихна се за пръв път ученият, докато бодигардът надничаше в екрана. — Ама чудни йероглифи, а?

— Мътните да го вземат! — намръщи се пилотът. Бодигардът не помръдна, нито смени изражението си.

— Ето, спрете на това! — обади се Рейнстон. — Древен еврейски шрифт… Моят покоен приятел, доктор Арон Леви, владееше отлично този език…

— И какво ни топлят знанията на изгнилото ти докторче?! — избухна пилотът. — Ако ти знаеш нещо, прочети и ми кажи… Иначе, заклевам се, ще те разчекна с тия две ръце!

— Безсилието винаги води за ръка агресията — кротко отвърна Рейнстон. — А ето ви превод на общия език…

Здравейте, хора! Започваме с думите, които винаги сте искали да чуете от нас — идваме с мир! Не се учудвайте, че правим това, което очаквате. Дълго ви наблюдавахме, преди да ви се обадим. Известно ни е, че очаквате да получите точно такова първоначално съобщение. Ако разпознаете някой език, посочете го, за да продължим посланието си на него. Благодарим ви!

— Мамка му, полудявам! — хвана се за главата пилотът. — Това е шибано безумие… Не, аз полудявам!

— Мисля, че е блъф! — несигурно се намеси бодигардът. — Някой се опитва да ни измами! Звучи ми познато…

— Кой, по дяволите?! Никой не знае за този курс, освен Колосор. Лично той ми нареди да работя извънредно тази вечер… Лично той!

— Аз знаех! — Бодигардът хвърли критичен поглед към Рейнстон, после се обърна към пилота. — Знаех преди теб.

— Ти си казал? Казал си на някой! — ревна пилотът и неволно пристъпи към него. Очите му се изравниха с брадичката на охранителя. Побърза да отстъпи. — Само питам.

— Не съм говорил с никой. Колосор търсеше подходящ пилот. Това искам да кажа… Може да е имало някой преди теб.

— Не е имало — въздъхна пилотът. — Аз самият бях затворен там… Няма как да са разбрали външни хора.

— А защо просто не приемете факта, че сме… първите? — обади се Рейнстон. — Първите, които ги срещат наистина!

Пилотът бе успял да посочи общия език за връзка и, малко поокопитен, се зае да чете на глас новото послание:

Това е първият ни целенасочен контакт с разумни същества. Някои от вас все пак са ни виждали и преди. Подготвяхме се много време, затова няма да ни е трудно да ви обясним всичко, което ви интересува. Вие също можете да ни говорите за себе си това, което прецените, че трябва да знаем.

— Питай що за кораб е това? — извика бодигардът.

— По-важно е да разберем как изглеждат, откъде са и можем ли да ги видим отблизо — предложи Рейнстон.

— Какво ще им гледаме?! — свъси вежди пилотът. Съзнанието му сигурно вече рисуваше ужасни картини, заимствани от измислиците, които обичаше да разменя с колегите си. — Кой знае с какви невиждани вируси е натъпкан корабът им!

— Няма какво да гледаме — отсече бодигардът и отново потри ръце.

— Какво да правим? Какво да им кажа? — питаше пилотът. — Мамка му, мамка му…

— Неучтиво е да се бавим толкова — прекъсна го ученият. — След като са ни изследвали, могат да преценят опасни ли са за нас вирусите им.

— А как по-точно са ни изследвали, господин гений?! — гневно се намеси бодигардът. — Може би изчезналите пилоти са част от техните експерименти? А защо не и ние също?

Пилотът се оцъкли и замръзна на мястото си. На тема „отвличане от извънземни“ всичките му колеги бяха еднакво чувствителни. Те обясняваха всяко изчезване на пилот и кораба му именно с извънземни.

— Трябва да им отговорим нещо все пак — внимателно напомни Рейнстон. В новосъздалата се ситуация статутът му на професор бе успял поне малко да ги респектира. Той се надяваше това „малко“ да е достатъчно, за да подреди нещата в своя полза. — Все едно! Ще направят това, което са решили…

Бодигардът изпревари пилота с кратък, но точен въпрос, който измести всички предположения на ниво близък контакт.

Има ли опасност при евентуална среща на наш терен?

Нашите тела не са застрашени и не застрашават никое живо същество от познатите ни видове. Ние можем да излизаме с тях и в открит космос, но това забавя придвижването ни. Използваме за транспорт живо тяло от вид, който във вашите представи би могъл да се нарече „животно“. Можем да ви обясним подробно. Готови ли сте да приемете двама наши посланици? Уточняваме, че думите и наименованията, които използваме, са съобразени с вашите възприятия и са приблизителен еквивалент на нашите такива.

Този път и тримата мъже се спогледаха еднакво глупаво. Пилотът и бодигардът бяха действително изумени, а Рейнстон вече схващаше, че е част от някаква хитра игра, и реши да играе за тези отвън.

— Най-добре е да ги приемем… Иначе кой знае какво може да им хрумне — предположи престорено разтревожен той. — Ако ги изслушаме и им обещаем да предадем желанията им на президента и координаторите…

— Абсурд! — отряза го пилотът. — Ти си се прежалил вече и не ти пука… Аз обаче възнамерявам да доживея до пенсия!

— Дръзка мечта за тази професия — процеди през зъби бодигардът. — Моята задача е да пазя този психопат. От него самия и евентуално от човеци, дръзнали да го спасят. Нямам инструкции да воювам с извънземни, затова предпочитам да ги посрещна — и изпратя! — с мир, както очевидно им се ще и на тях.

Той отново изписа кратък отговор, против волята на вече сбръчкания от цупене пилот:

Готови сме да приемем двамата посланици!

След като изпрати съобщението си, бодигардът се почеса замислено по слепоочието. Може би смяташе, че се е справил със ситуацията, но когато двете синьозелени тела изплуваха на сребристия фон на кораба, дори Рейнстон си помисли, че във Вселената няма нищо невъзможно.

След това събитията се развиха с главоломна бързина. Още щом пришълците се шмугнаха в тесния люк на кораба, изгоря енергийният генератор. Няколкото секунди мрак, докато се включи аварийното захранване, бяха достатъчни да настъпи паника. Рейнстон вече знаеше, че това е нападение. От бронзовата топка се стреляше.

Първо блокира главният корабен компютър. Това извади от строя роботите и двигателя. Пилотът беше готов да се разплаче, докато молеше бодигарда да не се опитва да опонира с нищо на извънземните. Две огромни порести фигури нахълтаха в командната кабина след дъжд от лазерен огън, който без команда беше вдигнал ръцете на тримата представители на човешкия род. Единият пришълец дръпна Рейнстон, стреля над главата си и изчезна с него в коридорчето. Само ученият успя да забележи, че оръжието му е доста странно — наподобяваше средна по големина краставица, разделена на две от сребрист пръстен, който се въртеше, докато от двата края излизаха червени лъчи. Другият пришълец обаче използваше обикновен пистолет БОМ-1000, какъвто всеки дребен мошеник можеше да си купи за тънък кредит. Той продължи известно време да стреля напосоки, без да уцели никого, и накрая също се измъкна.

Пилотът и бодигардът изтрезняха едва когато, поглеждайки едновременно в малкия страничен илюминатор, видяха белия скафандър на химика да потъва в голямата топка. Тя изобщо не беше живо тяло.

— Това е номер! — изрева бодигардът и удари потно чело в пулта. — Подиграха се с нас! По дяволите, не можеш ли да оправиш този ковчег?!

— На аварийно управление сме. Може да ни заведе само до станцията на Колосор — въздъхна съкрушен пилотът. Главата му все още беше на раменете, но със сигурност бе загубил работата си.

 

 

Питър пръв изхлузи шлема на скафандъра си. Още преди да заговори, Дивна усети неописуемата му радост.

— Хей, хлапе, ти си галактически екзекутор, знаеш ли?! Сърцето ми се сви, когато стреля тъкмо след като затворих люка… Мислех, че нещо си се объркала, и в този момент генераторът — БУМ! Изумен съм! Поздравления!

Дивна го гледаше широко усмихната. Изглеждаше толкова развълнуван и различен. Рая обаче не беше доволна. Тя им обърна гръб и с котешка походка се приближи до едно от най-отдалечените кресла, мърморейки, че я боли главата.

— Добре, че взех това от Ли и тризнаците! — продължаваше разпалено Питър, размахвайки фалшивото оръжие. — Щях да се спека, ако трябваше да стрелям покрай тях с истински пистолет, затова оставих тази част на него. — Той посочи с подобието на краставица към Асов-младши.

— Е, аз имах други задачи… Не можехме и двамата да влезем въоръжени с играчките на Китаеца…

Марти се беше разопаковал от кожата на извънземно и съвсем по човешки помагаше на професора да свали скафандъра си. Рейнстон го гледаше с радостно учудване и възкликна едва чуто:

— Човече, вие сте деца!

— Нима това ви впечатлява повече от големите зелени братя по разум, които ви отвлякоха? — ухили му се Марти.

— Не можеш да си представиш колко!

— Най-големите сме!

Всички се разкикотиха бурно и заговориха един през друг.

— Планът беше съвършен! Получи се точно както очаквахме…

— Колосор няма представа…

— Да можехме да му зърнем физиономията, когато се срещне с двамата идиоти!

— Като ги видях онези… идиотите, разбрах, че точно така съм си ги представял… Мамка му, точно тази тъпоумна изненада по лицата им очаквах! Най-големите!

— Успяхте да ги омотаете, а сте още деца… Стреснахте ги, човече! Бяха паникьосани! — Професорът се оглеждаше трескаво. — За малко да се вържа и аз!

— Такъв беше планът. Нали ти казвам, че сме най-добрите…

Дивна ги наблюдаваше, без да се обажда. Рейнстон смътно й приличаше на някого. Леко нацупените му плътни устни и бледата кожа й бяха познати. Нещо в маниера му, цялата отнесеност и измамна мудност (защото очите му издаваха, че е буден човек) притаяваха дъха й.

„Питър би могъл да изглежда точно така след години!“

Дивна отвърна поглед от професора и потърси с очи Питър. Задъхан, почервенял от възбуда, той говореше високо, ръкомахаше и прекъсваше приятелите си.

— Чакай да ти кажа! Това не го видя. Влизаме в кораба им, ама точно съм стъпил вътре…

Тя остана дълго загледана в лицето му. Щастливата светлинка по него бе желаното от нея бойно кръщение.

 

 

На следващия ден Марти чакаше Дивна след часовете. Тя не беше спала достатъчно, а Стас още й беше сърдит. Вероятно всичко това й личеше, защото Марти я посрещна с:

— Ой, горкото!

Стас се намръщи тежко насреща му.

— Пак ли си намислил някоя простотия?

— Здрасти, Сташек… Най-големият! Не се сърдиш наистина…

— О, аз никога не се сърдя наистина — озъби се Стас.

— Стига де, ще ти я отвлека за мъничко, нали може? Този път няма да ходим никъде… Заклевам се! — Той потупа рамото на близнака и повлече Дивна към една от беседките.

— Марти… Не ме дърпай така, какво има? — Момичето спря пред почти незабележимата в стената вратичка. — Марти?!

В очите му имаше нещо непознато. Той обаче се усмихна, отвори и посочи към скамейките в тясната беседка.

— Малко е като в затвор, но трябва да свикваме — каза и се изсмя. — Нищо няма, Дивна. Искам да те почерпя един шоколад или нещо там… Сок? Какво избираш?

Той седна въздишайки, облегна се на масичката и я разклати застрашително. Тя изпращя. Дивна я подпря, оглеждайки под нея за щети. За разрушаване на академична собственост следваха строги наказания.

— Сивичко — промърмори Марти.

— Да не би някой…

— Глупости! — пресече въпроса й той, избра си газиран сок от кухненския робот, извади сребриста манерка от джоба си и изсипа съдържанието й в голямата чаша. — Хубаво е, че ги пълни до половината. Все едно аз съм го програмирал.

Дивна проследи подскоците на пръстите му по плота на масичката.

— Мирише на…

— Алкохол! — отново я прекъсна Марти. — Искаш ли да опиташ?

Дивна искаше да попита всеки ден ли пият. В стаята на Рая го прие като кокетничене за пред момчетата.

— Но какво се е…

— Първо пиенето!

Дивна опита и се смръщи. Алкохолът беше повече от сока.

— Марти! — Тя отново надникна в очите му и желанието й да го критикува се изпари. Хвана свободната му ръка. Тази, чиито пръсти барабаняха по масичката. — Всичко… каквото и да е то… Всичко ще се оправи, Марти! Ти си най-големият… А за Стас, не се притеснявай, чуваш ли! С него мога да се разбера сама.

— Най-най-големият! — Той се пресегна и погали сплетената й в плитка коса. — Развържи я! — помоли.

— А… да, добре… — Дивна трескаво заизпълнява заръката.

— Не се бой, слънчице. Познаваме се. Косата ти е красива. Пусни я! Нека бъде свободна.

Дивна използва пръстите си вместо гребен. Едрите й къдри покриха раменете и гърба, а краищата им застлаха скамейката. Марти я гледаше усмихнат и някак успокоен.

— Какво има? Защо ме… Марти, трябва да ми кажеш!

— Почивам си. — Той се отпусна назад. — С теб се чувствам у дома. На сигурно съм.

После скочи, поръча й двоен бял шоколад и поднесе чашата с реверанс. Кухненският робот се прибра в гнездото си с тихо жужене.

— Всичко е наред, диваче. Ето, всичко е наред.

Дивна смутено отпи глътка.

— Не искаш да ми кажеш — отрони.

— Напрегнато ми е. Беше де, вече ми мина! — Марти започна да върти чашата си, но сега не изглеждаше толкова нервен. — Няма нищо конкретно. Просто ме хващат лудите. Така съм понякога.

— Не съм те виждала…

— Не си ме виждала тук! — напомни Марти. — Лудница е, нали разбираш. Нещо като станция на олигофрените, които не знаят, че са олигофрени.

— Не ми каза… Разказваше ни, но не каза…

— Казах, че не знаех… Не исках да знам. — Той като че ли се ядоса.

— Няма значение.

— Исках да пия по едно с някой готин. — Той хвана кичур от косата й, прокара пръсти през него и се усмихна искрено. — Не се сетих за друг. Извинявай за Стас де. Той е най-големият, наистина. По-добър е от нас… Той се справя.

— Не съм сигурна. — Дивна се огледа в тясното помещение. Цветовете бяха същите като тези в спалните им, а илюминаторът — доста по-малък. Липсваше само табло за колектор. Прииска й се да изкрещи „А ти? Нали и ти се справяше?!“, но желанието й да се втурне навън сякаш бе по-силно от гнева й. Неволно забеляза разбъркания бретон на Марти. Стана и заоправя косата му.

— Какво?

— Много си пипаш перчема. — Тя усети порив да го прегърне, но се спря. Осъзна, че вече наистина се е успокоил, и седна на мястото си.

— Довечера събират студентския съвет. — Марти отпи дълга глътка от чашата си и си пое шумно дъх, преди да я остави. — Ще ходим на някакво обучение. Цяла седмица.

— Извън Академията?! — извика Дивна.

— Не, но все едно. — Марти махна с ръка. — Висшият студентски съвет се обучава при закрити врати.

— Как закрити?

— Ами затварят сектора. Там спиш, там ядеш, сереш… Извинявай. Точно пред теб не трябваше.

— Марти… Не ти се сърдя. — Дивна отново се притесни. — Ти си готин. Ще се справиш.

— Те не са готини. — Той протегна крака под масичката. Носовете на обувките му чукнаха долната част на скамейката, на която седеше Дивна.

— Теснотия! — каза отнесено. — Да постоим… Още малко да останем, а? Не знам какво ми се прави, а трябва после да си стягам багажа…