Клуб „Светлини сред сенките“
Дивна (26)

— Тук е пълно с феномени, а тризнаците Рост са фаворитите. — Дивна погледна Уайт и срещайки светлината в очите му, неволно се усмихна. — Трудно е да се сбогуваш с истински Пазител малко след като си го открил…

— Скъпа Дивна, Пазителят е просто човек, който се опитва да живее правилно… Обикновен човек, който греши и се съмнява, като всички останали. Като всяко нещо, което дава добри плодове, вярата изисква дисциплина. Но движещата сила е любовта. Не можеш да помогнеш на някого, ако не го обичаш! А няма как да го обичаш, ако не обичаш себе си… Разбираш ли къде се крие глобалният проблем на нашето общество? Като осъзнаеш колко кратко и суетно е пребиваването в плът, смелостта да бъдеш справедлив и да служиш на всяка добра кауза идва сама. Тогава е по-лесно да се довериш на Бог и да излезеш на светлия път, където духът ти намира покой, а делата ти носят удовлетворение…

— Пазителят е човек, който прави чудеса — тихо напомни Дивна.

— Бог прави чудесата — усмихна се Уайт. — Прави ги чрез всеки от нас, всеки ден, но повечето хора не осъзнават това до края на живота си… Някои не искат да го приемат. Други търсят всевъзможни причини, които обясняват чудото и го превръщат в нещо обикновено. Това ги прави по-спокойни… А Пазителят просто осъзнава истинския път на чудесата. Разликата е само в това.

— А изглежда толкова голяма… Можеш да преместиш цяла станция само с тази уж мъничка разлика! — Дивна поклати объркано глава. Погледът й неволно засече няколко скайтъра, които профучаха със смях над главите им.

— Добро може да се случи дори чрез Колосор, но той или няма да разбере, или ще се вбеси от това. Ето защо наричаме Бог Висш Космически Разум. Не можем да прозрем делата Му… Можем само да му се доверим!

— Древните мъдреци са твърдели, че нищо не става случайно. Това го запомних от вас! — Дивна отметна косата от лицето си. — Хората, които срещаме, думите, които чуваме, и ситуациите…

— Ето защо трябва да сме винаги будни! — Уайт притвори очи, но продължи: — Замисляй се, преди да си кажеш молитвата вечер. Мисли върху целия ден. Всяка постъпка. Всяка среща. Всяка дума, която е докосвала с добро или с лошо сърцето ти… Чувал съм, че ако благодарим на Бог за всичкото добро, което ни е дал, няма да ни остане време да мислим за лошото. Пазителят е човек, който умее да отсява полезното от вредното. Молитвата му има толкова голяма сила, защото се уповава на искрена вяра. Какъв е смисълът да искаш, ако не вярваш, че ще ти се даде?!

— Но професоре, аз…

— Това нещо като последен изпит при любимия професор ли е? — Питър се бе промъкнал иззад тях и когато го видя, Дивна се изчерви повече от думите му, отколкото от изненада.

— При мен тя отдавна има максимум точки — весело отговори Уайт. — Но мисля, че имаш право. Сега е време за веселба, а не за мъдруване! Ще ни покажеш ли къде е официалната трапеза?

— Професор Файнс поръча да е „пикник“, затова развиха толкова много трева… — Питър посочи множеството насядали на разнородни купчинки трошачи. — Яде се направо на земята. Нашите места са ей там! — Момчето протегна ръка към една сравнително скромна групичка, в която се открояваше само цветната прическа на Рейнстон. — Марти и Гого пристигнаха и чакаме само теб, Дивна!

— Хайде! — Уайт я побутна леко. Май не му трябваха обяснения, за да разбере, че присъствието на Питър я смущава по особен начин.

— Орландо не е пожелал да дойде — тихо изрече Дивна. — Разбираемо е, след това, което се е случило с братовчедка му…

— Била е негова… ааам, приятелка. Обичали са се. — Питър също се смути и зарея поглед в кръглата луна. Беше по-красива от Ромео и Жулиета, но не беше истинска като тях.

— Как така? — не разбра Дивна.

— Гого и Марти разказаха накратко. Артемис вероятно е живеела с Колосор, а когато той е измъчвал Орландо, за да издаде Рейнстон, тя му помогнала да избяга… Не зная как е станало. Гого е много притеснен, защото Орландо му е приятел. Каза, че бил жестоко наранен и сега се лекува…

— Питър! — Дивна неволно стисна ръката му. — Орландо е толкова… Той е… велик учен…

— И е млад и красив. — Питър се подсмихна.

— Имах предвид, че не заслужава такова страдание…

— Той ще се оправи, а вие вървете малко по-бързо, защото умирам от глад. — Уайт ги прегърна и закрачи енергично към останалите им приятели.

 

 

След като тризнаците Рост бяха успели да пуснат захар в машината за изкуствен сняг и от холографското небе заваляха сладки топчета с кафеникав цвят, трошачите, насядали на малки и големи групи по „тревата“, изпаднаха в див възторг, а скайтовете отново се понесоха във въздуха с шеметна скорост. Седнали малко встрани от сърцето на купона, Игор и Андрей от „Чукча“ играеха на стъклен шах, фигурките на който представляваха малки чашки, пълни с много силен алкохол. Андрей вече беше изпил четири пешки, един кон и един офицер. Игор го атакуваше с блеснали очи, защото около него се търкаляха повечко чашки. Третият „чукча“ — Саша, стоеше наблизо, прегърнал през талията красива китайка, и шептеше в ухото й нещо, на което тя непрекъснато се смееше. Група трошачи следяха шахматния двубой, като се редуваха да придърпват от най-близката маса купи с пуканки, дребни сладки или нещо за пиене.

— Новият ти учител разбира от купони. — Гого погледна изпитателно Дивна. — Не изглеждаш тъжна, а и отиваш в по-добро училище. Баща ти мисли, че мястото ти открай време е при Файнс.

— Така е, но някои неща тук ще ми липсват… Иначе наистина се чувствам много по-добре. В началото се уплаших, но какъв е смисълът да остана в Академията? Успехът ми е ужасен, не ставам и за политик… — Дивна въздъхна. — Скоро щях да съм ненужна лепка…

— Всеки се чувства така понякога. Аз пътувах много. Смених доста станции… — Гого сведе поглед. — Познавам възрастни, които са ми истински приятели, и деца, които по-скоро биха ме убили… Това не е добре, но вече свикнах.

— Орландо ти е приятел! — Дивна леко докосна коляното му. — Предай му, че ще се моля за него… Жалко е, че понякога не можем да помогнем с повече на хората, които ни харесват истински…

— Хей, чуйте това! — Стас замери Дивна с костилка от някакъв плод. Тит разказваше виц след виц, но в момента физиономията му обещаваше нещо много откачено.

— …и тогава невидимият се оженил за невидимата… — Бърборкото направи кратка многозначителна пауза, след което се ухили до ушите и завърши: — …А децата им и те не били за гледане…

Професор Файнс се разсмя пръв. Гръмкият му сърдечен баритон зарази бързо и останалите, а Тит наистина не разбра вицът му или непредвидимата реакция на футуролога е причина за това избухване. Зъбите на великия учен блестяха с дискретни звездички.

— Така те искам, Дивна! — Уайт приклекна между нея и Гого. — Ще ви оставям, вече нямам сили за толкова дълги празненства…

— Но ние не сме се сбогували — уплашено сграбчи ръкава му Дивна, напълно забравила, че това е преподавател.

— Защото ще се виждаме. — Уайт й смигна, а изражението му стана загадъчно. — Ще се виждаме по-често, отколкото предполагаш. Поне докато приемеш факта, че Пазителите не са божества, нито демони… И макар много често пътят им да е съпроводен с чудеса, накрая те се оказват хора, много по-обикновени от тези, които им се удивляват!

— Професоре, нали не казвате, че…

— Рано е да говорим за това, Дивна! — кротко я прекъсна Уайт. — А и не му е мястото. Засега не се нуждаеш от отговори. В сърцето си знаеш това, заради което умът ти още се лута!

Тя го погледна разбиращо, но предпочете да го остави да каже сам думите, с които би желал да я изпрати.

— Готова съм! — подкани го вече успокоена. — Ще направя всичко, което смятате за правилно.

— Няма значение какво правиш или къде си, важно е да си там с цялото си сърце! Запомни това от мен, вместо довиждане… — добави Уайт, усмихна се по неговия си начин и стана.

Дивна изпрати гърба му с тъжен поглед. Той беше единственият професор, който щеше да й липсва.

— Виждам, че започваш да се сбогуваш. — Питър побърза да заеме освободеното от Уайт място. — Тони има специален подарък за теб и няма да ти прости, ако се измъкнеш, преди да ти го е дал!

Питър я поведе нанякъде, а тя го последва като в сън. Подсъзнателно бе стиснала твърде силно пръстите му. Не искаше да го изгуби нито за миг в навалицата.

Питър я заведе до малка площадка, на която чакаше едноместен закрит скаер. Около него вече се събираха останалите членове на тайната организация.

— Най-после да останем сами… най-големите! — извика Марти. — Това тук заслужава по-специално внимание… И е тайна, която не бива да се знае от други хора! Може би Файнс не разрешава на студентите си да летят… Ще го качим тайно в трюма на кораба му, с помощта на баща ми, разбира се… Той обеща! А по време на полета Дивна ще проучи нещата и ще прецени кога и как да го свали…

— Чакай малко, още не си обяснил — прекъсна го Питър.

— Това щях да направя. Закъде си се разбързал? Галиба! — Марти посочи скаера и се обърна към Дивна. — Тони го е правил преди година. Искал е да може да поскита извън станцията сам, когато му писне от всичко. Не е подходящ за големи разстояния, но за междустанционен полет е отличен! Ще можеш да се връщаш при нас, когато правим някой по-специален „купон“…

— Ама това за мен ли е?! — Дивна беше готова да се разплаче. Ръцете й се втурнаха към лицето. — Не, не мога да… Господи!

— Аз… ъмм… исках да ти направя някакъв подарък — смути се Тони. — После и другите казаха, че трябва да ти измислим нещо иии… Мисля, че ще ти хареса… Ще можеш да се връщаш от време на време…

— Не зная какво да кажа — едва си пое дъх Дивна. Искаше й се да го прегърне и да му благодари, но той беше така силно почервенял, че се боеше да го доближи, все едно щеше да я опари.

— Не се разнежвайте толкова — обади се Рая с тънка усмивка. — Дивна ще идва винаги, когато може… Нали обещаваш?

— Всъщност аз също имам подарък… — Дивна извади малко сувенирно огледалце. Беше фино и красиво. — Ето, за да не се разделяме скарани!

Рая го пое с явно задоволство.

— Много е хубаво. Благодаря ти! — Тя кокетно прегърна Дивна.

— И аз благодаря на всички… И специално на теб, Тони! Сега, докато съм с вас, започвам отново да се колебая… Питам се не сбърках ли, като реших да замина…

— Късно е за това! — Питър отново хвана ръката й. — Качвала ли си се на скайт?

— На скайт? Не, защо?… — объркано го погледна Дивна.

— Защото няма по-подходящ момент от този! — усмихна се той.

Останалите го подкрепиха с весели възгласи.

— Аз не мога… Чакай, Питър! — Дивна се задърпа почти изплашено.

— Със сигурност можеш да ме хванеш здраво и да се постараеш да не ме изпускаш, нали? — Питър се усмихна хитро.

— Ще опитам — отвърна Дивна, молейки се да не се изчерви позорно точно в този момент.

— Успокой се, дори братовчедите казват, че съм майстор на скайта! — Молитвата не бе помогнала много, но за щастие Питър не разбра правилно смущението й. — Трябва само да се държиш и да ми вярваш.

Той се качи на скайта, който стоеше уж безцелно паркиран край скаера. Издигна го с лекота, понесе се на педя над земята и завивайки, спря до Дивна. Тя се качи зад него и го стисна здраво през кръста. Полетяха.

Беше несравнимо изживяване. Тя стискаше Питър, затаила дъх, и разглеждаше мегаклуба отгоре, като място, което вижда за първи път.

„Зрител! — помисли си напрегнато. — Аз съм просто зрител, минаващ през света!“

— Как е? — извика отпред Питър.

— Фантастика! — отговори Дивна.

Искаше да мисли, да проумее какво се случва с нея, когато е толкова близо до него, но не можеше да съсредоточи мисълта си. Беше слушала в книгите от Земята, че много хора са се чувствали по сходен начин. Мегаклубът шаренееше под тях. Трошачите се стелеха подобно на шумни цветни вълни, а дъхът на Дивна спираше от скоростта и от силата, с която стискаше Питър.

— Дръж се! — извика той и направи опасен лупинг, смеейки се като хлапак, който демонстрира уменията си пред някой по-малък приятел.

Дивна изпищя и вкопчи нокти в гърдите му, но след това също се разсмя. Усещането беше неотразимо. Питър владееше скайта до съвършенство.

— Не искам да слизаме! — прошепна в ухото му.

— Какво? — извика Питър, завивайки рязко. — Искаш да слезеш?! Май се изплаши, а, Дивна?

— Не! — изкрещя момичето. — Не искам да слизаме!

— Чудесно, дръж се!

Питър направи втори лупинг.

„Не разбираш, Пит! — усмихна се в себе си Дивна. — Не разбираш, че бих летяла така цяла вечност, но не заради летенето!“ Тя се притисна към него с цялото си тяло и реши, че би приела да я помисли за най-страхливото момиче във Вселената, стига да могат да останат така още малко.

 

 

Нощта дойде неусетно, тъй като едрата, пълна луна висеше на холографското небе още от ранна утрин. Дивна приближи професор Файнс с трепет.

— Имаме още малко време — усмихна й се футурологът. Звездичките по зъбите му проблясваха.

— Уайт си тръгна много рано — отрони Дивна. — Сякаш се боеше, че ще го разпитвам до последно… Докато разкрие истинската тайна на Пазителите.

— Тайна? — възкликна Файнс. — Разочароваш ме, Дивна! Професор Уайт твърдеше, че си най-добрата му ученичка… Посещавала си курса по религия и би трябвало сама да си отговориш какво е Пазител.

— Разбрах само кой е — объркано го погледна момичето.

— Разбрала си по-трудното. — Сега Файнс се засмя и я прегърна бащински.

— Зная легендата за четиримата Пазители — оправда се Дивна. — По един за всяка посока… Знам и това, че останалите трима са мъртви. Професор Уайт обаче твърди, че Пазителят е просто човек, който живее правилно. Каза ми, че чудесата са дело на Бог и стават чрез всеки от нас…

— Скромността е висша добродетел — напомни Файнс. — Това не може да не сте го учили… А колкото до останалото… така е и не е така. — Дивна го погледна слисано, а той се разсмя. — Чудеса стават всеки ден и на всяко място. Чудо е това, което се случва с теб. Трошачите са истински ходещи чудеса… Надявам се, няма да ми възразиш? — Файнс й остави време да отговори, но тя не каза нищо. — Днес тризнаците ми разказаха историята на едно малко момченце, което разбило всички общоприети норми на системата, в която живеело. Запомних дори името му — Ени. Той избягал от родителите си и попаднал случайно в „Трошачите“. Там обаче намерил приятели, толкова бързо, колкото умеят само децата, и решил, че не иска да ги губи само защото е малко момче. За разлика от повечето си връстници, които лесно се предават пред забраните и наказанията на възрастните, Ени спретнал сериозен протест и родителите му уважили неговия избор. Вместо да посещава забавачницата, в която няма да научи нищо ново и интересно, той ще остава в мегаклуба при приятелите си, а когато приключат със задълженията си, родителите му ще го вземат оттам. Сега те наистина предпочитат да плащат на Ник и компания за реалните грижи за Ени, отколкото на госпожа, която работи с деца от необходимост… Чудото в тази история е, че това шестгодишно дете е предобраз на цялото ново поколение… Пазителят може малко повече — загадъчно продължи той. — Силата на вярата му върши друг вид чудеса, които невежите приемат по-трудно. Уайт може да излекува смъртно болен човек само като положи ръка върху му. Може да защити цяла станция с молитва. Да изпие силна отрова, без това да му навреди, както между другото е обещано в древните писания… Пазителят е апостол! Така ще го разбереш най-лесно. Има научни обяснения за повечето от нещата, които изброих. Ще те запозная с тях.

— Но защо Уайт не помогне на себе си? — угрижено попита Дивна. — Той е истински Пазител! Може да стори толкова много за другите…

Нещо прободе сърцето й и тя разбра, че вътре в себе си винаги е знаела истината за Пазителите. Знаеше и защо може да обикне само този, който се нуждае от нечия обич и подкрепа. Защо може да бъде съпричастна само с изпадналия в беда…

— Именно затова е Пазител, Дивна. Пазителят служи на хората и го прави не за своя слава, а за слава на Висшия Разум… Вашето поколение нарича Бог по този начин. Имената Му винаги са били много, но Той е един и същ за всяко време.

Дивна извърна замислено поглед. Странно, но не се вълнуваше от прозрението. Преди време Уайт й бе казал, че когато човек открие призванието си, постига мир със себе си. Спокойствие и увереност, които ще го водят по правилния път, защото той е начертан в сърцето му.

Погледът й неволно засече Питър. Той се смееше на нещо, което Тит продължаваше да допълва, подсилвайки думите си с бурни жестикулации.

— Това е твоето момче, нали? — закачливо се подсмихна Файнс.

— Как познахте?

— Виждам го на лицето ти… в очите!

— Това е банално, господин Файнс! Кажете ми честно как познахте? — развесели се изведнъж тя.

— Той е различен. В твоите очи е загадъчен, неуловим, непредсказуем…

— Но как можете да знаете всичко това?!

— Тихо! — с усмивка я спря професорът. — Това ми е работата… Питър Верелински е достатъчно млад и известен, за да има самочувствие, че е нещо специално. Дотук той просто е едно находчиво, интелигентно момче, което улучва точно моментите, в които да се прояви. Ако продължи така, ще свърши куп полезни неща. Ще спечели много кредити, приятели… врагове също…

— Значи и вие го харесвате? — зарадва се Дивна.

— Точно толкова, колкото харесвам и теб.

— Но аз не умея нищо конкретно.

— Конкретното ще учиш тепърва, затова съм те избрал. А сега опитай да се забавляваш, моля те! — Професорът намигна заговорнически на Дивна и й посочи момчетата. — Виж колко безпомощно се навъртат наоколо и се опитват да спечелят вниманието ти. Не ги оставяй да ме намразят! И без това вече са на път да го направят, задето те отвличам…

Дивна се разсмя, а след това ги огледа един по един. Усмихна се на Рая, с която засякоха погледи, и си спомни, че сутринта беше казала на майка си, че е най-важно да харесваш хората, с които си. Да ги чувстваш част от мечтите си. Може би именно това древните са наричали приятелство? Но всичко, което касае човека, може да се случи във всяко време. „Май не ни отдалечават разстоянията, а съмненията и страховете…“

— Мисля, че трябва да го видиш отблизо. — Денис се беше приближил безшумно. Дивна вдигна глава и проследи изпънатата му ръка, която сочеше право напред. — Ако си до него, е като жив.

Той сочеше към една сребрееща холограма, която се носеше грациозно по поляната.

— Елен?!

— Май не е точно елен.

Станаха и приближиха холограмата. Цветовете й се избистриха. Дивна протегна ръка към муцуната на животното, защото сега то изглеждаше съвсем като истинско. Елегантната му шия беше украсена с някакъв индиански накит. Рогата му се разклоняваха, изпълваха пространството и се сливаха с пищната гора, през която препускаше.

— Красив е. — Дивна се обърна към Файнс, който ги бе последвал мълчаливо. Очите му бяха тъжни. — Зная, че не е истински, но щом го е имало някога, пак ще го има…

Тя се огледа. Засече Марти, който се беше спрял близо и също съзерцаваше холограмата.

— Приличаме си — подхвърли той. — И двамата сме в клетка, но не ни личи. — После се разсмя лудешки.

— Марти!

— Шегичка, Дивна, най-голямата! — Момчето я простреля с показалци. — Не се шашкай! Всичко ще си дойде на мястото. Почнало е вече.

— Готина холограма… Марти, ела за мъничко. — Тит отмъкна приятеля й, а Дивна извърна лице към елена. Очите му бяха тъмни и дълбоки. Сториха й се тъжни, като тези на Файнс или като на Марти.

— Хайде да го пуснем. — Професорът я дръпна назад, за да може холо-животното да продължи заложения си път, докато някой друг не го спре да му се порадва. Дивна го изпрати с поглед. Помисли си, че би било добре да има един такъв безмълвен другар в стаята си. „Като мечта от миналото.“

— Ще ти уредим един. — Файнс сякаш бе прочел мислите й.

— Благодаря!

Денис ги остави да продължат нататък и се втурна след елена.

— Време ли е? — попита Дивна.

— Когато кажеш.

Спряха се отново, за да погледат момчетата от „Ветрове“. Те действително използваха истински земни инструменти. Особено атрактивните барабани бяха подредени на подвижна платформа, но това не пречеше на барабаниста, седнал на метално столче върху платформата, да свири виртуозно, развявайки буйната си тъмна коса. Вокалът и двамата китаристи бяха тъмноруси. Свободно пуснатите им коси стигаха почти до средата на гърбовете. Дивна се заслуша в песента.

Не знаеш къде си,

светът не изглежда тъй голям,

а някъде там,

        без дом и адреси,

живеят мечтите.

        Когато си сам,

ги виждаш по-ясно и си цял.

Денят е безкраен.

        Животът е призрак бял.

Но ти си избраник, белязан от мечта.

Ти си изгнаник,

просто си някой в нощта…

Дивна се сепна, защото вокалът я гледаше, докато изпълняваше припева. Остана с усещането, че тази песен е свързана с това, което й се случва.

Професор Файнс явно долови меланхолията й.

— Ако настояваш, ще останем до края — опита да я разведри той. — Казал бях, че имаме малко време, но все пак времето си е наше и ние ще решим за какво да го използваме…

— Не — отвърна Дивна. — Готова съм да тръгваме! Ако може, веднага.

— Сбогува ли се с всички приятели? — учуди се Файнс.

— Не… Като че ли ако не се сбогуваш с някого, се чувстваш така, все едно не сте се разделяли… — Тя замълча притеснено, но побърза да продължи: — Радвам се, че Стас отиде някъде с тризнаците. Той очаква да си тръгна по-късно, но предпочитам да му се обадя, вместо да се сбогуваме тук… Съжалявам само, че няма да мога да участвам в организацията. Скоро ще стане легална и ще приемат много нови членове… Бях първата, която основателите й приеха… и първа си отивам.

— О, това е почти пророческо участие! — усмихна се професор Файнс. — Идеализмът и политиката са несъвместими неща, Дивна. Започне ли сериозната част, идеалът пръв си отива… За съжаление, в повечето случаи с него си тръгват и ценностите… И най-антиконформистката организация рано или късно се превръща в традиционна политическа партия. Кой знае, може би във вашия случай няма да е съвсем така! Твоят Верелински например не се е променил, откакто се е прочул. Дори достатъчно високомерен не е успял да стане, след всичко, което неминуемо осъзнава, че може…

— Но вие го познавате!? — прекъсна го Дивна. — А казахте, че виждате всичко това в очите ми!

— Присъствах на раждането му, ако това може да се нарече запознанство. — Погледът на Файнс се отнесе към миналото. — Толкова бяло бебе, което така упорито отказва да плаче, не бях виждал никога. Той се роди като избраник! Миг преди майка му да издъхне, изведнъж се разрева с такава сила, че видях в това момченце раждането на целия нов свят…

— Майка му е починала при раждането? — тихо попита Дивна.

— Да, но той не знае това. Израсна в прекрасно семейство. Никога не му е липсвала обич… Само че предпочита свобода пред любов. — В тъмния поглед на професора загадките ставаха все повече и все по-трудни за разгадаване.

— А баща му?! — с надежда попита Дивна и се сгуши по-близо до Файнс, в опит да се потопи в спомените му.

— Баща му беше велик учен, но някак не успяваше да се вгради в света След Земята. Професор Рейнстон, видяхме се за малко днес. Не бях го срещал от години…

— Рейнстон!? — извика Дивна. В този момент си спомни всички прилики, които беше открила между него и Питър. — Двамата с Ден приготвиха трапезата. Къде може да е изчезнал?!

Тя се заоглежда трескаво.

— Тук е истинска лудница…

— Искате ли да го намеря? — предложи Дивна.

— Не, не го търси! — спря я Файнс. — Това е голяма тайна. Нека нещата останат така, както са. Поне заради спокойствието на Питър.

— Не съобразих… — Дивна се обърна назад. Потърси Питър и откри, че е на старото им място на поляната и вероятно слуша щуротиите на Тит.

— Нека се забавлява.

— Какво си говориш под носа? — весело попита Файнс.

— Да тръгваме! — прошепна Дивна. — Не искам да разберат кога сме се измъкнали…

Тя се затича напред. Файнс я последва. Едва когато стигнаха до кораба му и се качиха в него, Дивна въздъхна дълбоко и отново заговори:

— Е, това беше!

Външният дизайн на кораба подозрително напомняше на състезателен автомобил От Земята. Дивна знаеше, че Джордж Файнс е бил пилот на болид в ранната си младост.

„Почти като тези в колектора, само че може да лети.“

Професорът я въведе в командната кабина. Тук всичко бе направено така, че да доближава максимално вътрешния изглед на автомобил. Пултовете бяха изправени почти вертикално. Един от лостовете имаше формата на волан и дори креслата, ниският таван и предният и страничните илюминатори допълваха много сполучливо илюзията, че си попаднал в гигантски болид.

— Успях! Исках да си тръгна точно така, не вярвах, че ще имам сили да не се сбогувам…

— Мисля, че някой друг не е издържал. — Професорът посочи визофона й. — Взех го от баща ти, защото при мен забраната не важи. За онова, което сте скрили в трюма ми, също!

— Аз… съжалявам, че така…

— Виж кой те търси! — напомни с усмивка Файнс.

Дивна нерешително протегна ръка. Толкова отдавна не бе докосвала мобилен визофон, че не знаеше кой би могъл да я потърси в първия момент, в който отново й разрешават ползването му. Със сигурност беше някой, който е взел номера от баща й или от Стас. Сърцето й заподскача с такава сила, че чак ушите й гръмнаха.

— Няма ли да се обадиш? — насърчи я Файнс.

Тя отвори капачето с треперещи пръсти.

— Питър!… Ползваш визофон в Академията?! — едва чу гласа си момичето.

— Винаги съм го правил — отвърна изображението му, изплувало във въздуха. Беше мъничко и крехко, като на горските елфи от книгите, които Дивна обичаше да слуша, когато беше по-малка.

— И защо не ми каза по-рано?

— За да не те подведа… Бързо захапваш, а не умееш много да се криеш… — Дивна не отговори, а остана загледана в малката фигурка, където лицето на приятеля й изглеждаше така неестествено розово. Спомни си, че Стас винаги й правеше забележки за настройките на цветовете, и реши при първа възможност да ги оправи. — Този път успя да ме изпревариш. Това беше моята мечта! — усмихна се Питър.

— И моя също… После не чак толкова… но сега… — заекна тя.

— Няма значение. Аз ще догоня бъдещето… Знаеш, че ще успея! — Питър изведнъж бе станал сериозен. — А през това време ти ще ми разказваш всичко, което изпускам, нали?

— Разбира се! — извика Дивна. — Макар че точно сега не ми се заминаваше… Очакват ви толкова нови неща… Щеше ми се да можех да остана с вас. Трябваше да поговорим повече… На мен например никак не ми допада идеята организацията да се превръща в партия. Оправяхме се страхотно и без да ни пазят закони и длъжности, чийто смисъл не значи нищо, както не значат нищо и най-красивите думи, които слушаме в книгите от Земята… „Купонът“ беше само наш! Беше истински… И сега, като се обърна назад…

— Не се обръщай назад, Дивна! — прекъсна я с усмивка той. — Бъдещето идва много бързо!

Следва продължение