Клуб „Светлини сред сенките“
Дивна (25)

Представлението свърши. Професор Уайт даде няколко кратки отговора на въпросите на двама-трима студенти. После възстанови предишния вид на кабинета и се сбогува с класа.

Дивна си тръгна, повлечена от инерцията на останалите. Беше зашеметена от впечатления. Вътре в нея се вихреше буря от емоции и ако им се подчинеше, можеше да се разкрещи. Любовта на хората от Земята! Изкуството на хората от Земята! Това тотално раздаване, изгаряне до последния лъч енергия в тялото я влудяваше. Глупостта на хората от Земята! Толкова крайни и себеразрушителни. Толкова фанатично организирани, когато трябва да премажат всичко красиво, за да не пречи на недостатъците и пороците им да се вихрят свободно.

— Питър! — Дивна спря толкова рязко, че той се блъсна тежко в нея.

— Какво… Извинявай, ако съм те ударил, но… — сконфузи се Питър. Той също изглеждаше леко замаян от видяното.

— Исках… — Дивна се зарази от притеснението му. — Исках… А ти какво попита накрая?

— Какво?!

Учудването му, когато искаше да му каже нещо важно, винаги я притесняваше.

— Какъв въпрос зададе на Уайт?

— Питах го за костюмите. — Той погледна през рамо и натисна бутона, който вдигаше щората от най-близкия илюминатор. Ромео и Жулиета се виждаха някак по-тънки и издължени.

— Историята им не ме впечатли толкова, колкото играта на актьорите, костюмите и декорите. Иначе сега си имаме далеч по-сериозни проблеми.

— Сега битките не се водят между родове, а между всеки от нас — тихо го приближи Дивна. — Всеки воюва с всеки. Дори любовта ни е битка.

— Преди малко Уайт каза, че преди да изчезне напълно, изкуството на Земята се е изродило. Хората престанали да създават неща с положителен заряд под претекст, че показват реализъм…

— Но това, което гледахме… То беше реално, Пит! — развълнувано го прекъсна Дивна.

— За времето, в което е писано, може би. За времето, от което датира записът — едва ли… А за нашето време — в никакъв случай! — Питър я погледна изпитателно. — Това беше последният ти урок при Уайт. Може би е добре да запомниш, че силните емоции са опасни за здравето.

— Всъщност ще запомня друго — усмихнато отвърна поглед от илюминатора Дивна. — Истинските неща не губят жизнеността си с времето. И изкуството, ако е истинско, оцелява и променя, дори свят като нашия! Мисля, че трошачите са го разбрали много преди нас… Та те дори отделят от кредитите си, за да гледат балета на Йо!

— Денис слуша пиесите на Шекспир, но едва ли ги разбира. — Питър свали замислено щората. — Много трошачи се опитват да правят изкуство… За Йо и момичетата си права. Те са може би първите млади творци След Земята, които печелят от творчеството си. Тризнаците, които рисуват интересни музикални картини, когато решат да си отпочинат от щуротиите, също „работят“ творчески неща… Е, тяхното не е съвсем изкуство, но трошачите се избиват за „представленията“ им. Ние, студентите, правим чипове с реални фантазии. Може да са игри, но сюжетът им е близък до тези на някогашното кино…

— Кино, в което преследваш върколаци и вещици в гори, пълни с всякакви гнусни изчадия?! — Дивна тръсна глава. Прииска й се да приключат този разговор и Питър май го разбра.

— Аз мисля, че всяко време създава творците, които са му необходими. Ако някога една красива, но самоубийствена любов е вълнувала хората от Земята толкова силно, че да пишат пиеси и романи, то сега проблемът ни е да запазим живота…

— Живеем в хаос и изкуството ни е хаос.

Дивна очакваше реакция, но Питър мълчеше.

— Баща ми казва, че всяко ново поколение стряска старото… — отрони момичето. — Той не се наема да отсъди кой е прав във вечните битки между поколенията. Казва, че ние знаем това, което искаме да знаем, и правим това, което сме убедени, че трябва да правим…

— Баща ти е политик — подсмихна се Питър. — В момента главната роля е поверена именно на политиците. Не съм фен на Старата отрова, но си спомни какво учихме за президента Кенеди. Той бил първият президент в човешката история, който използвал телевизията в помощ на рейтинга си. По негово време страната му е била в такова положение, че хората се нуждаели от политик-звезда. Обаятелен, сравнително млад човек, с красива жена и сладки деца… Помниш ли как Отровата ни говореше, че в моменти на криза вестниците пускали снимки на щастливите деца на президента и народът се чувствал по-добре.

— Помня — отрони Дивна. След чистата любов на Ромео и Жулиета, изиграна влудяващо добре от актьори, които отдавна не бяха между живите, тя нямаше сили да говори за политика, но осъзнаваше, че Питър е прав.

— Информационните бюлетини, цялата информационна система, която сутрин ни залива с фалшиви новини и реклами колко истински може да бъде плажът ни на басейна в сектора за отдих или коя комбинация на стайните ароматизатори може да ни позволи да дишаме свеж планински въздух като от Земята… — Питър спря да си поеме дъх.

— Ааа…

— Всичко това няма никакъв смисъл, защото не знаем колко свеж е бил въздухът в планините и никога не сме били на истински плаж. Но тези реклами отвличат вниманието от реалните ни проблеми… — Той се огледа през рамо. — Какво се канеше да кажеш? Хайде да не стоим така, а? — Той направи жест с ръка, за да я подкани да тръгнат към личните си стаи.

— Разбира се. — Дивна пое примирено нататък. Искаше й се да каже на Питър, че ще се почувства по-добре, ако той се постарае да не е винаги прав.

— Всъщност, сбърка само в едно — изведнъж се усмихна тя. Питър я погледна неразбиращо и повдигна рамене, готов да чуе забележката. — Не политиците, мисля, че „Чукча“ са звездите на нашето време. — Тя се усмихна още по-широко. — Не мога да отрека, че отразяват много точно нашата действителност!

 

 

Новата вълна от ужас, заляла „Трошачите“, бе свързана с една уж случайно попаднала в мегаклуба спасителна капсула, в която лежеше разполовеното тяло на млада жена. Никой трошач не позна лицето й. Повечето твърдяха, че подобно създание, ако някога се появеше сред тях, със сигурност не би останало незабелязано. Страховити слухове се носеха по-бързо от скайтър на скайбол турнир. От идеята, че това е ритуално погребение на секта, през опит за атентат с незадействало взривно устройство, което някой вече е успял да открадне, до знак за кърваво закриване на „Трошачите“. Капсулата беше открита в края на някогашната писта. Вероятно бе минало време, докато някой я забележи, и още време — докато трошачите решат безопасно ли е да бъде отворена.

— Станало е през нощта!

— По-скоро рано сутринта — предполагаха деца от събралата се тълпа.

— Може да е случайно подхвърлено тук! — Едно живо, бъбриво момиче с лакирани в червено зъби се озърташе притеснено, докато говореше.

— Добре си подбрала лака, Банди! — Момчето срещу нея изглеждаше раздразнено. — Но „нишанът“ не се връзва… Зелена пеперуда, майчице!

— Винаги съм била уникална — невъзмутимо му отвърна Банди и продължи по-меко: — Ако убиеш някой и искаш никой да не те преследва, къде би изхвърлил трупа?

— В капсула за последна почит — подсмихна се момиче с надменен поглед.

— Не се сетих — унило се съгласи Банди. — Всеки може да сбърка…

— А уникалните правят уникални грешки — хихикайки нервно, я довърши момичето.

— Това е просто един труп! — опита се да разведри разговора Рей Гробаря.

„Достатъчно е ти да си тук, за да не e просто — каза си Ник. — Изкарваш доста кредити от капсулиране на мъртъвци.“

— Труп на супер красива жена! — прозвуча глас, треперещ от искрено съжаление.

— Замесена ли е жена, винаги има и някаква любовна история — с нехарактерно за себе си спокойствие произнесе Леч. — Може би координаторът Колосор или някой от приближените му просто ни показват какво се случва с непокорните…

— Или с предателите — сухо отсече Ник и неволно забеляза смущението, заляло лицето на Леч с лека петниста руменина.

Беше неприятно някой да се изчервява по този начин. Но освен алените кръгове, загрозили болнавото лице на трошача, Ник отбеляза и нещо друго.

— Беше се покрил доста време, Леч — подхвърли уж небрежно той. — Да не би да си имал някоя тайна срещичка с любимия ни координатор, че толкова добре си започнал да разпознаваш почерка му?!

— Имаш гадно чувство за хумор, Ник — глухо изстърга гласът на Леч. Той изведнъж се бе прегърбил в отбранителна поза.

— А изглежда ти имаш гадни приятели! — Ник го хвана за лъскавата яка и изсъска застрашително в лицето му: — Гадни приятели с много излишни кредити… Облекли са те добре. Вероятно са те и понахранили…

Ник огледа Леч. Носеше нов гащеризон с бронзов цвят. На раменете му се кипреха имитации на пагони, а по колана бяха щамповани надписи и звезди в милитъри стил.

— Какво намекваш?! Нямам никакви приятели! — изплашено изписка Леч. След това се опита, но не успя да се освободи. — Нямам вина за това, което я е сполетяло…

— Познаваш тази жена?! — яростно викна Ник. Всички наоколо се бяха умълчали и дори Йо и Мариуча не се опитаха да защитят нападнатия.

— Какво си направил, Леч? — войнствено приближи Колин. Множеството по-големи момчета около тях зашумя недоволно.

— Кажи ни дума по дума какви си ги свършил, иначе брат ми ще те смачка! — наежи се и Жоро.

— Наистина ще те смачка… А аз ще му помагам! — Боби избута няколко момчета.

— Млъквайте всички! — Ник ги изгледа изпод вежди и се обърна към почти разплакания Леч. — Ще изпратя трупа ти на Колосор, украсен по същия начин като този, който получихме от него… Координаторът ще познае грозното ти лице, защото май го е гледал достатъчно дълго, а и подобна мутра трудно се забравя! — Ник усети, че е на прав път, и сграбчи Леч за скулите. — Ще разбере ли правилно нашия отговор благодетелят ти, Леч? Ще отгатне ли простичкото ни послание, написано с азбуката, която той измисли?!

— Навсякъде наказват предателите! — отново не се сдържа Колин.

— Ммм-мъм-момчета… недейте… — успя да изхленчи Леч, правейки опит да избърше с ръка част от сълзите си, без да докосва побелелите от стискане пръсти на Ник.

— Говори! Всичко, от самото начало… първият ти контакт с Колосор! Първото предателство! Какво знаеш за скакалците? Коя е жената в капсулата, какво те свързва със смъртта й?

Леч затрепери и оглеждайки се напразно за подкрепа, захлипа гласно. Трошачите се натрупаха още по-плътно около тях.

— Не исках Ли да умре! — Леч размазваше сълзи, лиги и сополи по изкривената си физиономия. Така приличаше повече на момче с психически отклонения, отколкото на обикновен страхливец. — Не исках… Всички харесвахме Китаеца…

— Как предаде Ли? — Ник стисна отново и опакото на ръката му опря в гръкляна на Леч. — Отговаряй по-бързо!

— Пусни ме… — Леч се задави и закашля тежко.

— Ще го убиеш, преди да е признал всичко! — изписка Йо.

— Трябваха ми кредити за лекарствата… Бях уплашен… Не исках да умра, Ник… Кой от вас е готов да умре? — Клепачите на Леч затрептяха. Очите му се лутаха безпомощно и две прозрачни топчета вина се търкулнаха по скулите му. — Нямах помощ… нямах помощ отникъде… Тогава дойде онзи мъж…

— Името! — хладно го прекъсна Ник.

— Хи… Хил… Мисля, че беше Хил…

— Дори не си сигурен за името на човека, на който си ни предал?! — Ник се изплю с погнуса в краката на Леч. Най-емоционалните трошачи се развикаха, приканвайки към незабавна екзекуция, но едно едро момче ги спря.

— Не искаше толкова много… Пита ме за имената на някои лидери… Дали имаме любимци… Тогава се сетих за… казах му за-а… — Леч обхвана главата си с длани и захлипа още по-силно. — Не знаех, че иска да ги убие…

— Какво точно му каза? — продължи да разпитва Ник.

Йо и Мариуча се спогледаха с тъжни очи.

— Казах му, че всички обичат Ли и тризнаците… — изплака Леч.

— Господи! Убийте този идиот, за да не го направя аз! — Колин стисна зъби и отвърна поглед от предателя.

— Дайте го насам!

— Тоя гърбав педал… ще го пречукам…

Събралата се тълпа се люшна застрашително напред. Мариуча изпищя.

— Ще ни смачкате! — извика Йо. — Леч е там! Ние сме част от публиката…

— Ох… Това беше кракът ми! — Едно дребно момче намръщено избута Мариуча.

Няколко зяпачи отстъпиха, ругаейки.

— Млъкнете или се разкарайте оттук! — избухна Ник. — Не ми помагате. Той има още много за разказване, а аз държа да го изслушам докрай… Продължавай, Леч! — нареди той. — Съдбата ти зависи от честността ти. Знаеш, че ще позная, ако се опиташ да ме излъжеш!

— Всичко ще кажа! — извика Леч. — Координаторът Колосор… той искал да открие онзи учен с новата дрога… Трябваше да разбера дали се укрива тук… Нали разбирате, аз вече бях взел някои кредити…

— Мръсно предателско копеле! — не издържа мургав трошач и се втурна с вдигнати юмруци към Леч. Двамата му приятели едва успяха да го удържат, докато Ник го стрелна с поглед, кимвайки на Леч да продължи.

— Когато дойде онзи с телепортацията… Григ, помислих, че това има връзка… Колосор издирваше учен… Нали разбирате, и двамата са учени… Не ме пуснаха в „Улея“… Казаха, че правят частно парти, но аз видях… видях го…

— Кого си видял? — попита Ник рязко и Леч подскочи, но това като че ли ускори мисълта му.

— Видях Рейнстон… Нали разбирате, аз знаех кой е. Прическата му беше различна от на снимките в колекторите, но разбрах, че е той… Познах го! Той отиде на партито в „Улея“… Григ също… Повъртях се отвън. Доста дълго почаках. Сетих се, че има и друг вход… Нали разбирате, можех да съм го изпуснал… Отидох първо на другия вход, но видях кораба на Григ и се спотаих близо до него…

— Спотаил се бил! — Ник го гледаше с такова отвращение, че в този момент не би могъл дори да се изплюе в лицето му. — Ще намразя юмрука си, ако ти разбия мутрата с него! Говори нататък!

— Помислих, че Рейнстон се е качил по-рано — продължи след гърлена въздишка Леч. — Когато Григ отлетя, се обадих на Хил и му казах… всичко му казах…

Ник се навъси тежко, но не го прекъсна. Това, че Хил е чул за отлитането на Рейнстон, беше добра новина. По-късно трябваше да предупредят учения да се пази от Леч, докато решат как ще накажат предателя.

— Хил ме взе със себе си, за да получа кредитите си… Координаторът ми беше обещал прегледи при истински лекари… Нали разбирате, не медицински робот, който само те сканира… Имах нужда от пълни изследвания и съвети… Психологически съвети. — Леч избърса с ръкав лъсналото си от пот чело. — Така разбрах, че Григ… ам-ъъъ… той беше там…

— Какво означава „беше там“? — изненадано го прекъсна Ник.

— Вероятно координаторът го е задържал — измънка под носа си Леч.

— Орландо Григ е пленник на Колосор?! — извика Ник и отново го сграбчи за скулите.

Трошачите се завъзмущаваха гласно. Предложенията за екзекутиране на Леч заваляха още по-шумно.

— Вече не е… не е… — Леч отново се бе просълзил. — Тя му помогна да избяга… Случайно ги чух, докато се уговаряха с някакъв пилот… Тя му е братовчедка… Не на пилота. Братовчедка е на Григ… Каза, че бил там заради нея и че координаторът го преследва… Нали разбирате, аз се разхождах и съвсем случайно…

— Разбирам, че съвсем случайно си загазил много здраво. — Ник го гледаше право в очите. — Жената в капсулата ли е помогнала на Григ да избяга?

— Да.

— А ти сподели това с Хил?!

— Аз… да… казах му, а той ми даде още малко кредити… беше доволен… Нарече я „курвата на Колосор“ и каза, че се е издънила най-после… Била развратна жена, която само използвала координатора… или нещо такова… Той говореше с мен като с човек. Интересуваше се от мен, нали разбирате… — Леч се огледа трескаво. Петната от лига върху новия му гащеризон блестяха на светлината. — Любовните истории винаги свършват зле…

— Ще ми се да знам как ще свърши твоята история, Леч! — Ник избърса ръката, с която го беше стискал, в дрехата му. — Знаеш кой е Юда и знаеш как е умрял. Моля се да ти стигне смелост да го последваш… Защото аз те осъждам на живот! Ще помоля всички тук, а и всички, които ги няма, да направят същото… Живей сред тези, които си предал! Срещай погледите им! Оглеждай се в очите им! А когато похарчиш кредитите на Колосор, поискай милостиня от някой трошач… Може би Йо ще ти даде… — Ник извърна очи към балерините. — Или пък Мариуча?! — Двете момичета сведоха очи и отстъпиха назад. — Осъждаме те на живот! — гръмко извика Ник. — Най-тежката присъда за един предател!

Тишината, която бе започнала да се прокрадва още след първите му думи, стана непоносимо плътна. Един по един или на малки групи, трошачите се заотделяха от тълпата и тръгнаха всеки по своя път. Някой изръмжа, но приятелите му го задърпаха и шушнейки го повлякоха нанякъде. Йо и Мариуча кимнаха на Боби и Колин, докато се разминаваха с тях, но не казаха нищо. Тит, който бе стоял малко по-отстрани, се откъсна безшумно от групата, настигна балерините и подхвърли като на себе си:

— Голяма жега. Дано да не е някаква повреда в инсталациите…

 

 

— Ставай! Мама и тате са тук!

Утрото започна с усмивката на Стас.

Дивна вдигна уморено глава, погледна поред брат си, баща си и майка си и се отпусна обратно в леглото.

— Малкото ми момиченце! — хвърли се с целувки и сълзи върху нея майка й. — Знаех си, че ще станеш голям човек! Знаех си!

Дивна се освободи с мъка. Думите на майка й прозвучаха толкова нелепо на фона на всичко, което бе преживяла, че й стана неудобно.

— Колко голям човек може да бъде обърканият човек, мамо? — отговори на неразбиращия й поглед, макар да не искаше да каже точно това.

— Защо постъпваш така? — тъжно се учуди майка й. — Защо си толкова неблагодарна към собствените си усилия? Винаги искаш нещо повече… Нещо друго! Защо първо не се порадваш на постижението си?

— Радвам се на хората… Постиженията не са нещо живо, с което можеш да си поговориш…

Дивна въздъхна. Не можеше да признае пред родителите си, че се страхува да остави Питър сам. В момента той беше силен, работата около подготовката на изборите го зареждаше, но ако го сполетеше нова беда, Стас не би могъл да го подкрепи така, както щеше да го направи тя. Кокетното съчувствие на Рая също нямаше да стопли сърцето му, защото то беше предназначено по-скоро да допълни и утвърди собственото й обаяние. А Марти… Той беше ли добре изобщо?! Напоследък изглеждаше доволен от заниманията си, но Марти умееше да изглежда както си поиска.

— Какво й става? — Майката се обърна към Стас, който разговаряше с баща си тихо и сериозно.

— Влюбена е във вятъра! — веднага се подсмихна момчето.

— И двамата ли сте се побъркали?!

— Аз мисля, че се досещам! — разсмя се изведнъж Барозов. — Но нека оставим Дивна да се приготви за големия купон.

— Какъв купон? — извика тя.

— Момчетата са го уредили. Целия ден и цялата нощ ще празнуват с теб в „Трошачите“… Питър и Стас са убедени, че този път номерът ще стане. Това, което са искали да се получи при идването на Гого…

— Татко, аз…

— Между другото, имаш специални поздрави от него…

— Не съм искала…

— Страшно много те е харесал…

— Престани! Казах, че не съм…

— Не протестирай! — Баща й сложи ръка на устните й. — Професор Файнс подкрепя идеята и ще се включи. Любимият ти професор от Академията също ще участва… Странно, какво толкова си намерила в този Уайт?! Видя ми се твърде несериозен за учител… Просто едно остаряло момче, което никога няма да порасне. Във всеки случай, той се зарадва на вестта за купона много повече от теб…

— Точно това му харесвам! — усмихна се Дивна, но сърцето й се сви от нова тревога. Беше обикнала Уайт. Далеч от него щеше непрекъснато да се тревожи за здравето му.

„Може би професор Файнс поддържа постоянна връзка с него, след като се интересува от Пазителите… Пък и най-сетне ще узная кое е детето Пазител!“

Тя изчака родителите и брат й да излязат и изведнъж пощуря. Професор Файнс я отвежда! Заминава! Отива някъде, където много малко младежи могат да отидат. Нови приятели! Нови приключения! А тя е избраница на любимия си професор! Колко пъти бе сънувала този миг?! Колко се беше готвила за него, представяйки си, че е близък и възможен, макар умът й да не го приемаше за повече от фантазия!

„Защо се цупих толкова? За да ме оставят сама ли?!“

Да, искаше й се да е сама сега. Файнс беше наговорил толкова невероятни неща за своето вълшебно училище на станция, приличаща на истински малък оазис… За способността на студентите му да се радват на всеки нов ден. На всяка глътка въздух. На бъдещето, с което се срещаме всяко следващо утро и което никога не е копие и на най-точните прогнози…

Първоначално Дивна се учуди, че именно тя е най-интересното откритие на Файнс по собствените му думи. Професорът бил очарован от начина, по който бе попълнила теста му, и дори не се ядосал за незаконното му отваряне. Тя беше поразена от факта, че големият учен споделя идеалите и мечтите й, които другите наричаха „наивни“. Оказа се, че е единственият човек, пред когото намери смелост да разкрие скритите си копнежи. Живият Файнс бе надминал идеала, който Дивна търсеше в него и науката му. Как й се искаше Питър да може да си поговори с него, поне мъничко! Идеята да се забавляваш, правейки добро, би впечатлила професора!

Усмихна се на мислите си. Колко страшно й се бе сторило в първия миг предложението на Файнс и колко смешни й изглеждаха сега страховете й. Трябваше да опакова багажа си, да облече най-хубавите си дрехи и веднага да отиде в „Трошачите“! Нали това беше нейният купон?

Дивна скочи от леглото и започна да се приготвя, тананикайки свежа мелодийка.

— Прав сте, господин Файнс! — извика високо тя, обръщайки се към мобика. — Трябва да създаваш събитията, не да очакваш те да подреждат живота ти. Човек е длъжник на мечтите си!

 

 

Днес „Трошачите“ изглеждаше още по-претъпкан от обикновено. Още на входа Дивна се сблъска с Денис.

— Как се престраши да дойдеш дотук? — подкачи го тя. — Можеше да умреш от студ!

— Днес е необикновен ден, затова правя необикновени неща — философски изрече той, поглеждайки с недоумение бижуто, украсило челото й — малка сребърна мишена. — Моята щастлива звезда се връща на небето!

Лицето на Ли изплува в съзнанието на Дивна. Тъмните му очи искряха дяволито.

— Щастливите звезди не трябва да се заседяват дълго при хората, Ден! — тихо отвърна момичето. — Иначе съвсем ще заприличат на тях и вече няма да са никакви звезди… Пък и ще започне да им личи, че не са кой знае колко щастливи.

— Ти изглеждаш щастлива днес — усмихна се Денис.

— Да, така е — изникна иззад гърбовете им Питър. — Сега наистина изглеждаш щастлива!

Дивна смутено се усмихна и усети отново властта на вятъра.

— Нищо ли няма да кажеш? — попита учудено Питър. — Дойде последна, първа си отиваш… Толкова лесно ли се разделяш с всичко, което ти харесва?

„Политиката не ми харесва, а с останалото ти първи се раздели!“

Дивна се смути, защото му бе отговорила само наум, а той продължаваше да я гледа с очакване.

— Живеем бързо, Пит! Не остава време да мислим с кое как да се разделим, защото нещата просто се случват, ако не изпреварим събитията и не случим сами живота си… Ако нещо наистина ще ми липсва, това са… дните, които прекарах с вас!

Тя се задъха от усилие да изрази чувствата си. Двамата с Питър бяха толкова различни, но й се стори, че този път той я разбира.

— Денис, Пит!

Тит тичаше срещу им и размахваше ръце така, все едно се страхуваше, че ще избягат.

— Здравей, Дивна! — задъхано спря пред тях детето. — Предателят се е обесил!

Тримата се облещиха ужасено.

— Леч, предателят — припряно продължи Тит, на когото не му личеше много да съжалява. — Увиснал е на стоманените въжета на площадката зад „Улея“… Някои казват, че малко преди това са го чули да слуша библейски притчи. Умрял е като истински Юда!

— Това е гадно! — строго го прекъсна Питър. — Защо ни го съобщаваш като покана за рожден ден?!

— Като каза рожден ден, се сетих… — Настроението на Тит не се промени ни най-малко. — Освен за смъртта на Ли, Леч е виновен и за жестоката екзекуция на братовчедката на Орландо Григ. Виновен е и за скакалците, това сигурно се подразбира… Пит, вече никой няма да те обвинява за неща, които не си извършил!

— Тит, пак ли сте се скарали с Крис, че идваш да досаждаш на нас? — Денис се усмихна снизходително.

На Дивна й се прииска да защити бърборкото. Той й беше симпатичен, а гадните новини, които носеше, не я развълнуваха. Тя нямаше сили да жали виновника за смъртта на Ли Китаеца.

— Леч вероятно си е получил заслуженото — глухо каза Дивна. Беше запомнила мършавото, хленчещо момче.

„Казах му, че е най-важно да не загуби душата си! Йо не хареса това, но Леч все пак изгуби именно душата си.“

Питър, който току-що се бе осведомил за разпита на Ник, предаден му от Тит с няколко високоскоростни изречения, погледна Дивна с недоумение. Гневът, че Китаеца е станал жертва на глупостта на един нещастник, остана като „нишан“ на лицето му.

— Какво ли ще каже Уайт в защита на Господ?! — процеди през зъби той.

— Бог допуска злото, за да имаме свобода на избора, Пит! — веднага отговори Дивна. — Човекът е надарен с разум. В душата му е заложен нравствен кодекс… Този Леч със сигурност е имал много възможности. Можел е например да не отиде да предава… Можел е по-късно да се разкае и да предупреди Ли и тризнаците, че е споменал имената им пред служител на Колосор, или поне да не извършва нови предателства след смъртта на Китаеца! Ако Бог премахне злото, между какво ще избираме?!

— Забравих, че не ми е нужен Уайт, ако ти си наблизо. — Питър се почеса нервно зад ухото. Май нямаше какво да възрази.

 

 

Трошачите обичаха да посрещат и изпращат приятели, защото това винаги беше свързано с купони. Отборите по скайбол използваха всеки повод, за да обявят турнир. Този ден мачовете започнаха в ранния следобед, а балерините бяха изключително заети в паузите между полувремената. За първи път Мариуча изпълняваше тройно салто върху скайт и това беше още една причина Йо да изглежда леко напрегната.

Дивна и Питър бяха получили централни места в „ложите“.

— Обикновени въздушни възглавници! Само са им издокарали облегалки и са ги издигнали достатъчно високо от пода, за да виждаме добре — забеляза Дивна.

— В повечето случаи трошачите използват скайтовете си — извърна се към нея Питър. — Летят много бавно покрай игралното поле, облегнати на кормилото. Разбира се, всичко става по предварително уточнени правила. Скайтовете се движат с еднаква скорост, подредени един след друг, за да се избегне сблъсък.

— Добре измислено.

Вдясно от Дивна седеше момченце, от чието лице направо се изливаше щастие. В скута му лежеше стъклена кутия с два много малки плиша, които не спираха да ровят из цветните хартийки по дъното, да обикалят по ъглите на кутията и да кокорят дребните си очички през прозрачните й стени. Преди началото на мача Любо и Тит се бяха изредили няколко пъти да прегръщат момченцето. Крис направо го разцелува, а Ник му обеща да го повозят на всички скайтове след играта.

Дивна реши, че е редно да подкрепя отбора на братовчедите, в който освен четирите момчета участваха още Крис, Тит, Любо, двама много симпатични близнаци — Хейдън и Дийн, една усмихната мулатка със загадъчното име Амбър и Крут — слабо невзрачно момче, което се оказа непробиваем защитник и истински скайт-факир. Момченцето с плишите й кимна с широка усмивка веднага след като разбра, че ще викат за един и същ отбор.

В полувремето Питър обясни, че това е истински скайбол, затова се играе с отбор от единайсет играча. Малкият голмайстор Любо бил приет съвсем наскоро, а Боби играел за първи път професионално.

Дивна не очакваше да се случи нищо по-различно от видяното на тренировките. Само напрежението беше двойно по-голямо, като за турнир. Зловещата статистика сочеше, че при скайбол турнири досега са загинали двадесет и осем трошача, а са ранени повече от двеста. Никой не помнеше броя на тези, които бяха пострадали, докато тренират край хангарите си. Питър каза, че дори Любо си е чупил по няколко пъти ръцете и краката, а от Тит бил чувал, че има стотици загинали безславно.

„Уайт е жив и здрав! — с искрена радост си спомни Дивна. — Днес никой няма да влезе в черните статистики!“

Тя се усмихна на Хейдън, който прелитайки й смигна. Дийн го последва и също й смигна.

— Това е техният начин да те поздравят за добрия купон — поясни Питър. — Близнаците Макелън са големи купонджии, но не са особено словоохотливи. Ако не играят скайбол, можеш да ги откриеш в „Улея“. Пият коктейли, мълчат, но като че ли винаги се забавляват…

— Купонът всъщност си е на професор Файнс. Похарчил е много кредити, но го прави заради партията… — Дивна откъсна поглед от играта, макар току-що да бе започнало второто полувреме. — Къде се запиляха възрастните?!

Тя знаеше, че твърде дългото празненство ще бъде използвано за прикрита пропаганда. Беше доволна, че ще осигури поне тази възможност на тайната организация. Нещо като последен „купон“!

— Нямаш шанс да ги видиш оттук, сигурно са някъде с Рейнстон. Марти и баща му заминаха рано сутринта да доведат Гого… Мисля, че истинският повод беше някаква уговорка с Орландо, но ще разберем това едва когато устата на тайната организация се върне.

— А самият Орландо ще дойде ли? — въодушевено попита Дивна. След това си припомни думите на Тит за братовчедка му и Леч. Радостното изражение на лицето й се стопи и отстъпи място на спотаена тревога.

— Гооооол! — неочаквано се взриви всичко наоколо им.

— Гооол! — скочи Питър до нея и едва успя да се задържи за въженцето на въздушната възглавница. Пред тях Любо триумфираше, правейки опасни лупинги със скайта си, а тълпата отдолу го аплодираше с диви крясъци.

— Браво, Любо! — извика момченцето отпред. Стъклената кутия в скута му подскочи и разтресе доста силно плишите. Голмайсторът му махна победоносно и продължи да триумфира.

— Само така! — последна се зарадва Дивна, но затова пък много бързо навакса с викането. — Давай, Любо! Очакваме хеттрик!

Питър я хвана за лакътя, за да не полети надолу, и смеейки се повече на нея, отколкото на комичния триумф на малкото момче, което вече се плезеше доволно към публиката, извика:

— Станала си голям маниак! Жалко, че не видя гола. Беше истински разстрел! Направо утрепа вратаря им!

Дивна надникна в очите му и усети позната топлина в стомаха. Трошачите, Академията, целият й свят тук беше свързан с Питър. И ако кажеше, че всичко това ще й липсва, щеше да е просто още едно обяснение в любов.

 

 

— Три на два не е бляскава победа! — Ник избута ликуващия Тит, а бърборкото се подсмихна с престорена вина.

— Спасих поне десет чисти положения! Спечелихме турнира! Кажи ми една причина да не съм щастлив!

— Много хубаво не е на хубаво — отряза го Ник.

— Купонът ще е на „поляната“. — Колин се приближи усмихнат. — Денис и компания вече са развили повече от петстотин квадратни метра трева…

— Чудо голямо! — сопна му се Ник.

— Изкуствена трева! — извика Тит. — Ехаа! Това съм го виждал само веднъж. Държат я в празните хангари… Нали? Ползват я, когато „Улеят“ не може да побере достатъчно хора.

— Просто рула рехава пластмаса — изсумтя Ник.

— Какво те ухапа този път? — Колин изгледа братовчед си изпод вежди.

— Вампир от много рядка порода! — озъби се Ник.

— Слушай, Ник, не печелим всеки ден турнира по скайбол! Искам днес да си купонясаме както ни се полага…

— Кой те спира? — още повече се ядоса Ник. — Купонът е на Дивна, следователно можете да минете и без моето добро настроение! На рождения си ден обещавам да се хиля като малоумен за компенсация!

— Да не би да се обвиняваш за самоубийството на Леч? — Тит го погледна с такова недоумение, че Ник се вбеси окончателно.

— Взел е моята идея, представи си! — изкрещя той в лицето на Тит.

— Толкова нервен шампион виждам за първи път. — Рая ги бе настигнала пътьом и побърза да хване Ник под ръка. — Все пак трябва да призная, че гневът ти отива! Прави те вече завършен мъж.

Ник се смути и измърмори нещо неразбираемо.

— Случайно чух част от разговора ви и бързам да те уверя, че не бива да поемаш вината на другиго… Леч беше предател по природа. Явно е дошъл моментът да предаде сам себе си. Само човек, който не се уважава достатъчно, е склонен на подобни отчаяни действия. Ли Китаеца беше ангел! Припомняй си това винаги, когато почувстваш угризения за смъртта на Леч! — Рая се усмихна толкова съблазнително, че Ник не устоя и й отвърна на усмивката.

— Плюс това спечелихме турнира! — безгрижно напомни Тит.

— Научих веднага, разбира се! — Рая му смигна и се разсмя. — Не знаех, че си толкова добър вратар.

Тит поруменя.

— Добре, че сме ние с Крут, да му вардим задника — побърза да уточни Колин. — Без защита вратата му е като черна дупка… Ще глътне всяка топка, която се мерне наоколо й!

— Другите отбори също имаха добри защитници — не се съгласи Тит, но и не изглеждаше обиден. — Важно е кой вратар ще спаси повече положения. Ако бях пуснал още един гол, щяхме да довършваме с дузпи… Тогава е най-гадно, а и играта ужасно изтъпява…

— Господи, колко народ! — възкликна изненадано Рая, когато наближиха някогашната писта.

Застлана с приятна зеленина и осветена от холографска луна, „поляната“ изглеждаше като парченце, откраднато от друг свят. Между звездите в небето над тях се виждаха умело вписани всички планети от Слънчевата система. Сатурн се повтаряше няколко пъти в различни големини. Най-ефектното изображение обаче беше на някогашната Земя. Единият й полюс липсваше, все едно някой го бе отхапал — ужасяващ символ на последвалото разрушение. Но Луната в това странно небе беше много по-едра.

— Стас подчерта, че предпочита пълнолуние — осведоми ги разпалено Тит. — Той смята, че на Земята всички интересни неща са се случвали, когато луната е цяла…

— Стас е мръднал на тема стари легенди — нацупи се Рая. — Всички книги, които слуша, разказват за някакви небивали ужаси…

— Само той ли? — въздъхна Колин. — Де да можехме да попаднем в някоя от тези легенди… Реалните фантазии са готини, някои направо ти изпъват всяко косъмче по тялото, но подсъзнателно знаеш, че това е илюзия…

— Скакалците на Колосор бяха напълно реални. Последствията от присъствието им в мегаклуба също! — напомни Ник. — Легендите ти се струват интересни, щото ги слушаш, без да участваш в тях. Не виждам колко би ти харесало да те разкъса нещо гнусно или да те ухапе вампир…

— Защо си го изкарваш на нас… всеки път, когато нещо не ти е наред?

— Момчета, преди малко спечелихте турнира по скайбол — с лиричен глас изрече Рая.

Бяха стигнали до „поляната“. Колин забеляза професор Файнс и го посочи на братовчед си.

— Разговаря с тризнаците!

— Няма да се учудя, ако ги изкара бъдещи гении, Пазители или нещо от този род — изчурулика Рая. — Файнс се интересува само от чешити… Нали не мислите, че е избрал Дивна случайно? Та тя едва ли щеше да премине във втори подготвителен тази година… А ето го и професор Уайт! Това, че се познават с Файнс, потвърждава думите ми.

— Къде е? — Тит се провря най-отпред. — Аха, и той говори с тризнаците… Отивам да го видя отблизо!

— Какво го прихвана? Допреди минута нищо му нямаше — вдигна рамене Рая.

— Чул е от Дивна само хубави неща за любимеца й от Академията. — Колин го изпрати с поглед. — Този Уайт вероятно е интересен преподавател!

Тит задъхано приближи тризнаците, поздрави и с непривична смиреност застана зад Филип. Искаше да е максимално незабележим, защото присъствието на двама известни професори бе успяло да го смути.

— Не се бунтувам, господин Уайт, само обяснявах на професор Файнс, че при нас бедността е порок — упорстваше Лиа.

— Всичко, което Леч направи, се случи заради това! — подкрепи я Ина.

— А как да обясним поведението на Колосор, след като за всяко зло е виновна бедността? — Файнс поклати глава. — Изборът ни прави лоши или добри, не богатството или липсата му… Теологът може да го обясни по-ясно! — И професорът кимна към Уайт.

— Трудно е да говорим за толкова сериозни неща на прага на голям празник. Първото, което искам да чуете от мен е, че фактът, че има хора, живеещи в бедност, не доказва теорията, че Бог отхвърля грижата си за човечеството или за определена част от него. — Уайт заговори благо и внимателно, може би се стараеше да не натрапва нито една дума от мнението си. — Грижата на Висшия Космически Разум за нас трябва да е придружена от доверието ни в Него, а не от страха пред притискащата ни бедност или други неблагоприятни обстоятелства. От такива грижи възникват лоши страсти, които смущават вътрешния ни мир… Да вярваме означава да се доверяваме, деца! Простете ми, ако съм ви отегчил.

— Професор Уайт, професор Файнс… — Дивна ги приближи усмихната, а тризнаците се спогледаха хитро. — Толкова ви търсих! Гого е вече тук. Мисля, че не чакаме никого повече!

— Видях, че имаше по-добра компания от двама старци… — Уайт стисна рамото й. — Много се радвам за теб! Джордж ми разказа всичко…

— Исках… ъъм… Питър да го види — заекна Дивна. — А Денис и Тим са подредили гигантска трапеза…

— Надявам се, че в менюто им има сандвичи за топене! — с бодър тон се включи професор Файнс. — Зная за тях от доста време, а все още не съм ги опитал…

— Голям пропуск! Сега ще имаш възможност да поправиш грешката. Води ни, Дивна! — Уайт я прегърна през раменете.

— А някой ще ни покаже ли как се нанася прословутият лак за зъби? — продължи с въпросите професор Файнс.

— Той е специалитет на Банди — най-сетне съзря повод да се обади Тит. — Ще я потърся! Тя със сигурност е някъде наоколо…

— Непременно я намери! — ентусиазира се професорът. Дивна и Уайт все още го чакаха. — Вървете, ще ви настигна…