Клуб „Светлини сред сенките“
Дивна (24)

— Размътиха ни главите и отлетяха в своите спокойни, просторни жилища — негодуваше Ник. — Сега не мога да изиграя един тренировъчен скайбол, без да си напомня, че съм обречен…

— До голяма степен Григ имаше право — унило поде Колин. — Какво ще стане с нас, като пораснем… ако въобще пораснем? Не можем винаги да играем скайбол.

— Защо пък не?! — ухили се Боби, но усмивката му беше изкуствена и бързо се стопи.

— Ами защото не може — обади се Тит. — В един момент всичко това ще ни омръзне… Още когато Ли… когато той, такова…

— Ли е мъртъв! — нервно го прекъсна Ник. — Кажи „умря“ и толкова!

— Още тогава ви казах, че се крием зад смъртта му. — Тит се огледа, очаквайки някой да му се развика, но всички мълчаха. — Мразим академиците, защото след няколко години те ще се дипломират и няма да им се налага да работят най-черната и опасна работа… И аз като вас виждам недостатъците им, но мисля, че и ние, трошачите, имаме сериозни проблеми…

— Докога ще говорим само за това? — язвително го прекъсна Крис. — Живеем кофти, губим си времето с опасни игри, за да не мислим за сериозните опасности… И какво друго предлагаш да правим? Нямаме кредити. Нямаме никакви спестявания… Кой от вас е ползвал визофона си тази година? Като се наложи да потърсим спешна помощ, търчим като луди, за да открием трошач със зареден апарат. Добре че имаме поне „костенурките“… Пестим от всичко, но продължаваме да ядем боклуци.

— Но сме живи! — намеси се Жоро. — Живи сме и оцеляваме, напук на всички.

— Това ли е всичко, което искаш от живота си? — замислено попита Колин.

— За себе си мога да кажа, че не искам да се забърквам повече с никакви тайни организации — отсече Ник. — Загина дете от трошачите! Колосор и глупавите му скакалци не нападнаха Академията, а мегаклуба! Не разбирате ли, че за всичко което се случва, плащаме ние?! Ако хората на Колосор се ядосат прекалено много, могат да ни унищожат… Той ни държи, защото му служим за оправдание. Винаги може да ни посочи като „врагове“ пред съвета си, за да прикрие някое свое престъпление. Но един ден могат да се споразумеят с координатора на Южните станции и да го накарат да закрие мегаклуба. Ако ни прогонят оттук, ще бъде по-ужасно от това да ни убият… Всички деца, ненавършили четиринайсет, ще бъдат пръснати по станции-приюти. Ще ни разделят с по-малките ни братя и сестри… Може никога вече да не ги намерим.

— Това е гадно! — Боби потрепери.

— Но е единият вариант за бъдеще — намръщи се Колин.

— И аз съм оптимист — нервно се усмихна Тит.

— Но изобщо не си оригинален — озъби му се Крис.

— Какво предлагаш, Тит? — Ник се изпъчи срещу му. — Винаги си опозиция, кажи сега, пред всички, какво предлагаш?

— Не сме всички, Любо отиде при тризнаците, да вземе женски плиш… И защо изобщо да предлагам? Той предложи да задържим Ени, но нима ти го чу?

— Ени не можеше да остане с нас! — Ник се смръщи, но не се ядоса. — Харесахме го, защото е готино хлапе… но и защото съвсем наскоро изпратихме Ли…

— Той също ни хареса. Искаше Любо да му бъде брат — напомни Тит.

— Не можеш да искаш подобно нещо от някого. Ще кажеш ли какво предлагаш, или предпочиташ да млъкнеш, поне за малко?!

Тит се почеса неспокойно по главата.

— Предлагам да подкрепим студентската партия. Нещо повече… трябва да навием всички трошачи да отидат да гласуват… Аз, мхм… аз и без вас смятам да го направя…

Няколко секунди никой не проговори.

— Става все по-сложно — въздъхна Крис.

— Послушай сърцето си! — призова я Тит. — Познаваш Питър… Видя и чу Орландо Григ и Гого, който е само на десет години… Те са открили път. Трябва само да съберем смелост, за да тръгнем с тях!

— Красиви глупости! — гневно го пресече Ник. — Доста авантюри звучат красиво и героично, но няма никаква романтика в това да си счупиш врата, подхвърлен от мутирал скакалец… Как умря Ли?! Той умря нелепо! Глупава и ненужна смърт!

— Умря, спасявайки приятеля си! Това е подвиг, а не нелепост! — натъртено отсече Крис. — Но ние не търсим слава, а спасение. Мисля, че Тит има право.

— Докато си влюбена в него, Тит винаги ще има право! — Ник изглеждаше готов да се предаде. Сякаш спореше заради самия спор.

— Глупости. — Крис тръсна тежката си грива и му обърна гръб.

— Аз също смятам, че трябва да подкрепим Пит — плахо се намеси Боби.

— Тебе пък кой те пита? — дръпна го назад Колин. — Много си малък. Аз съм отговорен за нещата, които правиш, и аз ще решавам и за двама ни…

— Това не е честно! — изплака Боби. — Когато ти потрябва помощ, забравяш колко съм малък. Забравяш и че се справихме с онази мисия. Двамата с Жоро оцеляхме и без вашата помощ!

— Не съм свършил! — Колин погледна Ник и продължи твърдо: — Всички се страхуваме. Не мисля, че можем да направим много за защитата си, и не се заблуждавам, че каквото и да решат трошачите, то ще е безопасно и ще ни гарантира спокойствие… Колосор вече ни е взел на мушка и ще се цели в нас при всяка възможност. Много мислих и за себе си вече знам, че каквото и да направим, животът ни ще се промени много скоро… Аз ще подкрепя студентската партия!

— Ура! — извика Боби. — Аз съм с теб, разбира се, нали съм ти брат.

— Не исках да си помислите, че съм страхливец или враг на Верелински — тъжно поклати глава Ник. — Готов съм да тръгна с вас навсякъде и ако всички единодушно решим да подкрепим студентската партия и да й осигурим гласове, аз съм с вас… Исках просто да ви чуя. Исках решенията да бъдат ваши, защото, повярвайте ми, по един или друг начин трошачите ще си платят за дързостта да гласуват за своя партия. А и „своя“ все още не можем да я наречем, защото, ако приемем, че вярваме на групата на Верелински, кой ще ни гарантира, че останалите студенти няма да ни забравят веднага след като влязат в управлението?

— Пит ще избере свестни хора — повдигна рамене Жоро. — Ако вярваш на него, ще приемеш и тях… Григ спомена, че може да се включат и трошачи, защо не опиташ да говориш с Пит?

— Всеки трябва да си знае мястото. Аз не ставам за политик… И съм ти казал да не се обаждаш, когато говорим за важни неща! — Ник свъси вежди и огледа останалите. Никой не можеше да отговори на въпросите му. — Това са тревогите ми — завърши той. — Но засега се присъединявам към вас. Ще поговорим и с други трошачи. Питър и партията му ще имат необходимите гласове! Дано подозренията ми останат напразни.

Останалите се съгласиха мълчаливо. Сериозните разговори напоследък им бяха дошли в повече.

— Един скайбол ще ни се отрази добре. — Колин смигна на Крис, а тя му се усмихна.

— "Скайбол" е вълшебна дума — величествено произнесе Тит. — Чуем ли я, бихме се усмихнали, дори в капсулата за последна почит!

— Уха, представих си го! — възкликна Боби, а Колин побърза да го шляпне предупредително по врата.

Жоро изгледа брат си изпод вежди и не каза нищо. Тит беше сигурен, че го псува наум. Но като се замислеше, Ник беше в най-неизгодна позиция.

„Най-големият отговаря за всички… По-добре, че не съм на негово място. Пък и ако не подкрепим Пит, какво ще правим? Казваме, че сме свободни, а зависим от толкова много глупости… Не, ако сме свободни, трябва да правим каквото искаме. Свободният може да гласува, нали?“

 

 

Дивна се събуди по-рано, но реши да не се излежава. Толкова важни неща се бяха случили за толкова кратко време, че тя вече не знаеше кое е хубаво и кое не е. Чувстваше се променена и пораснала. Усмихна се, като си спомни с какви наивни копнежи бе излетяла към Академията и как мечтаеше да протестира срещу разочаровалата я система, предизвиквайки Събрание на позора. Извади от паметта си най-дребните подробности от първите дни. Първата среща с Питър. Тази най-щастлива минута, когато разбра, че изпитва нещо непознато и вълнуващо, което я кара да се чувства приятно съпричастна с някого. Да забравя себе си. Да усеща и мисли чрез някой друг…

Вчера, веднага след лекциите, баща й и бащата на Марти ги бяха събрали отново. Говориха дълго. Питър, Марти и доскоро безучастният Стас бяха толкова активни и компетентни, че рядко отстъпваха думата на друг. През цялото време единствено Дивна упорито мълча. Идеите на момчетата не бяха илюзии, а словесни макети на една близка реалност. Но в тази реалност момичето не намираше място за себе си и неусетно бе започнало да се връща към старата си мечта. Защото новите планове на тайната организация нямаха нищо общо с някогашните „купони“. Дивна умееше да стреля, да мечтае и да обича. С кое от тези неща би могла да е полезна в политиката?!

— Добро утро, сестричке, изпреварила си ме този път! — учудено поздрави Стас.

Усмихваше се така широко и уверено, че за миг Дивна му завидя. Тя първа беше пожелала да се включи в тайната организация. За няколко месеца животът й се бе преобразил дотолкова, че не намираше място в кожата си. А сега й се струваше, че всичко ще започне отначало. Все едно беше пристигнала днес и всичко предстоеше.

Докато тя разгадаваше усещанията си, Стас посрещна Питър, който бе дошъл да ги вземе за лекции. Двете момчета разговаряха, все едно бяха много стари приятели, които кроят поредна беля.

— Хайде, Дивна! Станала си ужасно отнесена през последните дни — подвикна брат й от вратата.

— Решили сме да те правим талисман на новата партия — усмихна се Питър. — Само не се обиждай, защото не те бъзикам. Наистина ни носиш късмет. Дойде и всичко тръгна по-добре! Ето че излизаме от нелегалност…

— Нима?! — възкликна замислено момичето. Питър я изгледа учудено. — Съмнявам се, че човек, изгубил късмета си, може същевременно да носи късмет на някой друг.

— Не разбирам — учуди се още повече той. — Нещо лошо ли казах?

— Някой ден ще разбереш, Пит!

Тя го погледна топло. Беше се постарала да не влага емоция в думите си. Очите й се плъзгаха бавно по лицето му, но го правеха с болка, като за сбогом. Можеше наистина да обича вятъра колкото си иска, но не можеше да го задържи нито миг повече, когато той решеше да отлети по своите пътища.

Стигнали бяха до аулата на предварителния курс и Питър не можа да зададе друг въпрос. Дивна с облекчение се добра до мястото си, включи компютъра и предпочете да се преструва на много заета с разучаването на програмата за деня.

Първият час беше при Старата отрова, която след инцидента със скакалците отведнъж престана да се заяжда с тях. Новопопадналите в черния й списък Лиъм и Хосе бяха типични изоставащи „подгответа“. Те се смущаваха силно от критиките на госпожица Пуасон и не отговаряха по никакъв начин на грубите й намеци относно коефициентите им на интелигентност, сравнявани с дупката на кръглата нула. Не се противопоставяха и на присмеха на съучениците си. Почти се бяха примирили с факта, че ще повтарят първи подготвителен курс.

„Все пак, болшинството студенти са ентусиасти като Стас! — каза си Дивна. — Учат много и се представят добре. Това е смисълът на живота им… Уайт каза, че всяка година отпадат по няколко студенти. Колко ли от тях стават трошачи?…“

Тя забеляза трептяща яркожълта лента на екрана си и се сепна. Несъзнателно се върна към очарованието на първите учебни дни. Академията я бе изплашила до смърт, но присъствието на Питър превръщаше ада в райска градина, поне в мислите й. Какво ще разбера?! — пишеше в лентата. И макар отдавна да знаеше как да отговори, Дивна нарочно надникна иззад монитора, потърси с очи Питър и му се усмихна, както бе направила първия път, за да избистри докрай спомена. Той я погледна неразбиращо и написа: Това някакъв тест ли е?!

— Питър! — едва доловимо прошепна момичето.

— И този номер ли владееш, Дивна? — попита един спокоен глас зад гърба й. Стори й се странно познат, като глас на човек, с когото по някакъв начин е свързана. Тя се обърна стреснато.

Току-що влязлата госпожица Пуасон подскочи назад. Физиономията й сякаш крещеше: „Какво става тук?!“, но тя вирна нос и обърна гръб на момичето.

— Правете каквото щете, аз вече съм си подала оставката… Последен час! Няма да лижа задника на Фрайд, нито да търпя деца олигофрени — измърмори Старата отрова.

Дивна се извърна към нея, но не осъзна напълно чутото.

„Тя си отива! Старата отрова ни напуска доброволно?!“

— Да излезем да поговорим, Дивна… Училищното ръководство те освобождава от занятия днес!

Усмихнатият, приветлив мъж изглеждаше не по-висок от среден на ръст тийнейджър. Посивелите му коса и брада, както и проницателните, но топли очи му придаваха вид на вълшебник от приказка.

— Господин Файнс! — отрони Дивна. — Простете ми, моля ви! — Сълзите се затъркаляха по бузите й на едри капки, но тя се усмихваше. Мъжът пред нея не беше видение! — Толкова съм щастлива да ви видя на живо… Истинският!

 

 

Орландо откри шанс за спасение, когато неволно мярна лазерния арбалет на стената.

— Спри това! — изпъшка той. — Спри го! Ще говоря…

— Сигурен ли си?

— Казах… Спри…

„Стигна ли до арбалета, или ще го раня, или ще го предизвикам да ме убие!“

Колосор натисна няколко бутона. Орландо се строполи тежко на пода, освободен от оковите на стола за арестанти, и с това препятствията, стоящи между него и арбалета, станаха с едно по-малко.

„Той е самоуверен… Надценява се.“

— Красивото ти лице все още е непокътнато. — Колосор го приближи. Постепенно устните му се извиха коварно в нещо, което трябваше да мине за съчувствие. — Жал ми е, когато гледам страданието на някой млад и красив човек… За мен външността е важна. Трябва да съхраняваме с всички средства съвършенството, което Бог ни е дал…

— Учудва ме, че споменавате Бог. — Орландо се надигна съвсем леко. От разкъсаната кожа по ръцете му се стичаше кръв и ако съдеше по промяната в цвета на дрехите, скоро можеше да е мъртъв. — Вярвате ли в Бог? — невинно попита той, премествайки тежестта си върху по-малко наранения крак.

Трябваха му още няколко секунди отдих, за да концентрира цялата си енергия в скока. Беше се учил от професор Уайт как да поваля физически по-мощен противник. Колосор беше висок и добре сложен мъж, но в този момент не очакваше нападение.

— Вярвам в бога на силата — отговори координаторът. — Защото Бог обича силните… Ето, ти си тук. Вече втори ден. Вчера призна, че си виждал Рейнстон… Днес ще кажеш останалото. Вече осъзнаваш, че не бих позволил банда хлапаци да се гаврят с мен само защото са родени в космоса и се адаптират към живота на станциите по-лесно от нас, родените на Земята! Човекът е устроен така, че свиква с всичко, за да оцелее, Григ…

— И е готов на всичко. — Орландо се понадигна бавно. Пълното си изправяне съпроводи с болезнена гримаса. Дясната му ръка уж неволно се повдигна към някакво скрито ядро на болката в шията. Замахна към Колосор и за частица от секундата заби пръсти под адамовата му ябълка. Дъхът на координатора секна. Той загуби опора, а Орландо нанесе втори удар с другата си ръка, за да го замае окончателно. За много кратко, но достатъчно време Колосор изгуби съзнание.

Орландо стигна до арбалета като насън, откачи го и стреля няколко пъти по вече изправящия се координатор. Вероятно бе успял да го улучи. Колосор се строполи отново, но заедно с него на пода се свлече и ученият.

В този момент през вратата грациозно пристъпи млада жена.

— По дяволите! — прошепна тя.

Осъзнавайки, че от мястото си непознатата не може да види падналия точно зад плота координатор, Орландо проговори със задгробен глас:

— Изведи ме оттук… моля те, нека умра… свободен…

Погледите им се срещнаха.

— Спокойно… — приклекна до него жената и положи длан на влажното му чело.

— Перфектна халюцинация! — въздъхна той и загуби съзнание.

— Предполагам, че си пленник на Колосор…

Орландо отвори очи и срещна топлия поглед на едно видение, чиито коси приличаха на водопад от кадифе. Спомни си я. В гърдите му се разля непознато усещане, което за момент го накара да се почувства уютно, но разумът му сигнализира, че тя го бе нарекла пленник.

Обходи с поглед стаята. Мекотата на стените в цвят екрю се подсилваше от украсата — обработени дървесни корени и камъни. Истински земни камъни, огладени от някогашните океани. В голяма тъмна ваза на пода имаше букет сухи треви и бамбукови клонки. „Носталгия по топлината и сигурността на един свят, който не познава… — помисли си Орландо. — Може би няма да е трудно… Ще се разберем с теб, нали?“

— Надявам се ти да не си съпругата му — криво се усмихна той.

— Колосор няма съпруга. Коя жена би понесла подобен брак? — Видението се разсмя с глас, в който се прокраднаха палави нотки. — Но не си много далеч от истината… Между другото, не сме се запознали. Артемис.

— Аз съм Орландо. — Той се надигна с усилие и внимателно седна в леглото. Едва забележимите превързочни ръкавици с телесен цвят, които стягаха ръцете му, бяха още една причина да се чувства окован, почти като на стола за арестанти. Усети подобни превръзки по тялото и краката си, видя, че облеклото му е бяло и чисто, и се изпоти от притеснение.

— Трябваше да спра кръвта и да те облека отново — небрежно се извини Артемис. — В този вид Кал ще те разпознае по-трудно, а и няма да те потърси точно тук…

— Артемис… Виж, аз не разбирам… Каквито и да са мотивите ти… — Той вдигна ръка да разтрие челото си, но го направи сковано и непохватно, като робот, който няма контрол над крайниците си.

„Ако играе за мен, трябва да го използвам бързо!“

Артемис леко прихвана ръката му, върна я обратно и се зае да оправя разбърканите му къдрици.

— Какво искаше да направиш? — Тя се премести и седна така, че да може да вземе главата му в скута си, и внимателно заразтрива челото му. — Ще го направя вместо теб…

— Колосор ще ни убие и двамата — изпъшка младият учен, но не се възпротиви.

— Ако ни хване! — безгрижно се усмихна Артемис.

— Това не е игра! — Орландо се намръщи. Да усеща хладните й пръсти върху челото си беше блаженство, което дори раните му не биха могли да изкупят.

— Какво е играта? Всичко зависи от името, което му даваме… — Артемис плъзна пръсти в косите му.

— Трябва да се махнем оттук, Артемис! — тревожно я прекъсна той.

— Ти задължително! — В гласа й се прокрадна тъга.

— Слушай, не зная какво правиш, но нека да предложа нещо… Ако дойдеш с мен, няма да живееш по-зле. — Той се надигна с усилие. Ръцете му бавно потърсиха нейните и ги прихванаха леко, доколкото раните му позволяваха. — Тръгни с мен! Така „играта“ ще продължи по нашите правила.

Той сгърчи устни в болезнен спазъм.

— Няма да можеш да летиш сам… — Артемис се усмихна като малко момиченце. — Няма да дойда с теб, но ще измисля нещо.

— Чуй ме, Артемис! — Орландо погали косите й, но не успя да почувства мекотата им през превързочните ръкавици. — Миговете на щастие в нашия свят са толкова малко, защото самите ние отдавна сме свикнали да бъде така… Тръгни с мен! Играта, която играеш, може да ти струва много.

— Иначе не бих я започнала.

— Един флирт? — Орландо се ядоса. — Струва ли си да рискуваш живота си за това?

— Харесвам те, Орландо, но не заради това искам да те спася. — Артемис се откъсна от него. — Имам си свои мотиви… А ти някой ден ще ми върнеш услугата. С лихвите!

— Ако дойдеш с мен, мога да намеря място, където Колосор няма да те открие…

— Подценяваш опасността — въздъхна Артемис. Погледът й потърси корените и камъните по стените. — Моето влияние върху координатора — също… Ако остана сега, ще успея да отклоня вниманието му. Колосор не ме държи вързана и макар да е властен и ревнив, имам достатъчно свобода…

— "Достатъчно" не е най-доброто определение за свобода…

— Но понякога е най-здравословното! Изслушай ме, Орландо! — Артемис спря с длан устните му. — Познавам пилот, който би сторил всичко, което поискам… — Той се усмихна през пръстите й. — Може би няма да се държи много учтиво… — сериозно продължи Артемис, — но ще те пази с цената на живота си, ако се наложи. Ще го излъжа, че си мой роднина… братовчед, когото Колосор преследва, и че си дошъл тук заради мен.

Артемис загрижено плъзна очи по лицето му и отново зарови пръсти в неудържимите му къдрици.

— Искам да се махна. Да, и това е част от играта, но няма да го направя сега.

— В момента съм слаб, наистина — отчаяно сведе поглед той. — Все пак е редно аз да се погрижа за твоята безопасност, вместо ти за моята.

— Редно е всеки човек да се грижи за живота, да го съхранява при всяка възможност, но вече никой не го прави! — Артемис изведнъж стана строга. — Сега си мой гост. Остави ме да се представя като добра домакиня.

 

 

Стас и Пол пиеха мляко с нес-кафе и мед в една от академичните беседки.

— Грозници, скрийте се!

Стас се надигна от мястото си и чукна с показалец бутона на щората, която скриваше илюминатора. Ромео и Жулиета, както и цялата звездна карта, видима оттук, изчезнаха.

— Няма да говорим за момичета, а за нещо сериозно! — Стас се подсмихна.

— Плашиш ме! — възкликна Пол, но също се захили, а в очите му проблеснаха похотливи пламъчета.

— Политиката плаши слабите играчи — сериозно заяви Стас. — Ще ти предложа нещо, което не крие почти никакъв риск. Още сме много млади и имаме право на всякакви опити и почти всякакви грешки… но аз лично мисля, че това няма да е грешка. Според мен си е чиста далавера!

— Стига садистични предисловия! — викна Пол. — Давай направо!

— Добре, но да добавя, че засега ще се наложи да си държиш устата затворена. — Стас не му позволи да го прекъсне втори път. — Предложението ми е лично към теб! Казвам ти направо, че Албърт не става за това.

Лицето на Пол застина в приятна изненада, изпод която прозираше напрежение.

— Правим студентска партия! — заби Стас.

Очите на Пол се разшириха, но той предпочете да се занимае с млякото, за да прикрие смущението си.

— Долей и на мен! — небрежно нареди Стас и продължи: — Имаме осигурен електорат и ще влезем в управлението на Южната федерация без проблеми. Изборите са близо! Гарантирам ти, че след тях двамата с теб ще бъдем съветници на координатора.

— Това ми звучи като „произведено от Верелински“ — забеляза Пол, докато доливаше чашата му. — Заповядай!

— Няма значение чия е идеята. Важното е да работи. — Стас го изчака да се намръщи и едва тогава допълни: — Идеята е на баща ми и бащата на Марти. Онзи, със сбърканата игра. Знаеш го.

— Стас…

— Кал Колосор ще се пули повече от теб, когато влезем във властта и направим Юга не по-малко силен от Севера! — завърши Стас. — Мисля, че е излишно да те питам дали приемаш предложението ми.

— Напълно излишно — през нещо като въздишка отвърна Пол.

Стас се подсмихна, отпи със задоволство от млякото и подхвърли развеселено:

— Между другото, Гюлен ми подшушна, че Флоранс Пари не е безразлична…

— Вярно?! — Все още разтърсен от предложението му, Пол възкликна някак разсеяно. — Е, вие с Гюлен напоследък…

— Ще те уредя и с това — разхили се младият Барозов. — Флоранс е парче! Струва си да й отделиш някое междучасие.

Звънецът би и двамата прекъснаха разговора си. Стас вече знаеше, че Пол ще го гледа в очите и ще прави всичко, за което го помоли, дори когато станат равноправни, законно избрани съветници. Това беше неговият начин да се подсигури отрано срещу Питър Верелински.

 

 

Напоследък в часовете по древни изкуства кабинетът на професор Уайт често придобиваше странни форми. От добре подреден музей или картинна галерия, той бързо се превръщаше в театрална сцена, снимачна площадка или концертна зала От Земята. Дивна обичаше тези часове, в които мечтаеше за нещо далечно и недостижимо, но днес вниманието й беше концентрирано изцяло върху преподавания материал. За нея това беше последният час в Академията. Последният урок на професор Уайт, на който щеше да присъства.

— Кое е по-трудното превъплъщение? — зададе въпрос Питър. Професорът току-що бе разказал за двете най-известни театрални школи на земята.

— Имената на Брехт и Станиславски бяха емблеми за театралното изкуство, но както вече сме говорили, всяко правило е условно. Школите са просто вид система, а актьорите са свободомислещи и интелигентни. Такива хора не могат да бъдат сложени в рамка — спокойно заговори Уайт. — По-трудното, господин Верелински, обикновено е това, което минава през сърцето. Отнася се за всяко начинание… и обикновено по-трудното дава по-добрите резултати, макар да има изключения и от това правило.

— Знаем много малко за актьорите, професор Уайт — плахо се обади Дивна. — Преди няколко години брат ми намери в един от колекторите филм, който говореше за унищожението на човечеството. Правен е години преди холивудските хитове по темата… Главният актьор твърдеше, че хората знаят какво ги чака, но въпреки това няма да се променят. Той ми хареса. Беше искрен… Мисля, че вярваше в това, което говореше… — Дивна се запъна за момент, но продължи: — Вие имахте ли любим актьор, професор Уайт?

— Хубав въпрос — замечтано се усмихна професорът. — Обичах еднакво киното и театъра, Дивна. Имах много любимци. Актьори, режисьори, писатели, художници и музиканти… Изкуството беше светлото лице на един свят, чиято тъмна страна виждахме все по-често. Аз предпочитах да живея на светло, но по онова време бях твърде млад, за да осъзная колко черен и всепоглъщащ е бил мракът отвън. Не разбирах, че не бива да пазя малкото открадната светлина само за себе си. Че за да я съхраня, трябва да не се боя от мрака. Да изляза сред него, носейки я високо над главата си…

— Това се наричаше метафора, нали? — леко отегчено попита тъмнокожото момиче до Дивна.

— Метафора — отнесено повтори Уайт. — Това е просто термин, госпожице Фишър! По-важно е съдържанието, което влагаме в думите, отколкото определението за тях… Дано проумеете това!

Уайт се извърна, натисна няколко бутона и класната стая се превърна в театрална зала. Професорът седна на свободното място до Питър и без да се обръща, поясни:

— Ще видите запис на най-доброто изпълнение на „Ромео и Жулиета“, запазено след унищожението на Земята. Проявете търпение и не задавайте въпроси преди края на пиесата.

Дивна несъзнателно стисна с пръсти дългите краища на ръкавите си и концентрира всяка фибра на вниманието си. Истинска пиеса щеше да гледа за първи път. Много вероятно беше да е и за последен.