Клуб „Светлини сред сенките“
Дивна (23)

— Стаааас!

— Стреляй, Албърт!

— Ухапа ме!

— Убий го, Пол! — Стас зареди още няколко точки в оръжието си, прескочи на косъм огромен трап и стреля по Албърт. Системата го изхвърли.

Албърт гневно свали шлема си и забелязвайки Марти, спонтанно се заоплаква:

— Защо ме гръмна?! Имаше еликсир, а аз и без това щях да се превъплътя чак през следващото пълнолуние…

— Погледни колко са смешни! — Марти му посочи двете момчета, които се хвърляха в различни посоки из празното помещение, крещяха си и се премятаха като полудели.

— Свалиш ли шлема, винаги е така — съгласи се Албърт.

— В тези безсмислени митологични игрички — да… Но има програми от ново поколение. Такива, които са създадени буквално преди дни… — Марти показа миниатюрен диск, който проблесна в ръката му.

— Какво е това? — попита Албърт.

— По дяволите! — Пол също свали шлема си.

— Победих! — Стас се усмихна доволно и на свой ред махна шлема.

— Играеш брутално! — отново се ядоса Албърт. — Убиваш ни, без да ти мигне окото.

— Разбира се! — Стас се ухили още по-широко. — Не смятам да чакам, докато ме ухапете… А и вече бях преминал на страната на стария граф…

— Е, май е време да опитате това! — Марти вдигна високо диска. — Шлемовете няма да ви трябват, момчета! Тук, ако искаш да излезеш от играта, трябва да се оставиш тя да те изхвърли.

— Да се включа в подобна програма със Стас… — нацупи се Пол — …само това липсваше.

— Тук отказът на помощ отнема точки и обратно — ако спасиш партньор, по-лесно ставаш „себед“… — Марти отиде да постави диска в устройството. — Ще ми се да видя доколко смелите ловци на чудовища могат да се справят с реални предизвикателства… Аз станах „себед“ на третия опит. Сега ще играя за удоволствие, но предупреждавам, че тук и радостта, и болката са реални!

 

 

Изведнъж залата се завъртя. Стас усети, че пропада. Извика. До съзнанието му достигнаха и други викове. „Само програма! — напомни си той. — Съсредоточи се и ги разбий!“

Да изпълнява собствените си заповеди бе едно от нещата, които му доставяха удоволствие. Надигна се и се огледа. Беше в тясна стая, без врати и прозорци. Светлината нахлуваше през малък люк по средата на тавана. Стас направи премерена крачка към една от стените и спря, защото усети странна вибрация.

— Какво, по… — Той прекъсна проклятието си, защото почти веднага откри причината за вибрацията. Стената срещу него се движеше, а от нея стърчаха безброй метални остриета.

— Спря! — Стас се изненада от това точно толкова, колкото от движението, но му хрумна нещо, което го накара да хвърли обнадежден поглед към тесния люк над главата си. Направи крачка вляво и отново спря. Лявата стена се придвижи към него. Преместванията копираха големината на крачките му.

— Гениално! — извика той.

Реши, че ако движи стените последователно и равномерно, ще се измъкне, защото можеше да се изкатери по металните шипове, без да се нарани. Но трябваше да го направи бързо, тъй като катеренето също можеше да бъде отчетено като крачки.

— Да… това са стъпки към поне две от стените — измърмори той.

С две оттласквания стъпи върху гладката повърхност на шиповете. Ръцете му се вкопчиха в люка. Той се набра на мускули. Изпънат, с прибрани крака и без излишни движения, се плъзна навън като змия.

— Хайде пък сега! — възкликна нервно и притисна лице към пода.

Цялата площ на широкото помещение, в което беше попаднал, бе заета от кръстосани в неразгадаема мрежа светлинни лъчи. Едва доловимото им жужене подсказваше, че съприкосновението с тях, ако не те изхвърля от програмата, поне отнема точки. Стас притисна дясната си буза към хладния под и огледа помещението с лявото си око. Не откри изход, затова се извърна много внимателно, за да има видимост за дясното си око. Един от лъчите леко облиза лакътя му. Заболя го. Беше готов да се обзаложи, че мястото е наистина изгорено и ще му остане белег. Но не смяташе да се разсейва с подобни дреболии.

Първото, което забеляза, беше поставка с оръжия на стената срещу него. Долната й част свършваше на пода. Той можеше да си вземе каквото пожелае, без да се изправя. Трябваше само да стигне до стената.

„Пълзи дотам и си избери оръжие!“ — заповяда си момчето.

Отново трябваше да действа много бързо и внимателно. Не знаеше дали в програмата не е заложено определено време, в чиито рамки трябва да се справи.

Достигна оръжията. Избра Косач МВ19: лек военен автомат, който можеше да се използва ефективно дори срещу бързо движещи се обекти. Снопът концентрирана енергия, който изстрелваше, се регулираше от смъртоносен до леко зашеметяващ. Стас стреля напосоки срещу предполагаемите клетки на лъчите и си освободи достатъчно място, за да се изправи. Точно пред него се отвори врата.

— Охооо! — зарадва се той. — Вече имам актив! Пускат ми бонусчета.

Вратата се оказа вход към нещо, което приличаше на град От Земята. Само че този град беше от сив метал и из него се рееха роботи във форма на гигантски медузи. Стас стисна Косача си. Беше забелязал Марти и Пол да стърчат на близките метални рампи. Реши да им подвикне, но преди да му хрумне някое добро предизвикателство, видя как вратите зад гърбовете им се затварят едновременно, рампите се прибират и момчетата политат надолу в свободно падане.

— По… ааааааа… — Летейки, Стас вкопчи пръсти в Косача, мислейки единствено за това, че трябва да го опази.

Падна на твърда повърхност. Болеше. Коленете и лактите му изтръпнаха. Стас се повдигна пъшкайки, огледа се, инстинктивно стреля срещу една метална медуза, която се осмели да го приближи, и се шмугна в първия отворен люк, мярнал се пред очите му. Отвън се чу вик за помощ, но момчето стреля срещу бутона за затваряне и вратичката на люка се плъзна зад него. Едва след това си спомни, че в тази програма да помогнеш на изпаднал в беда носи точки, но не съжали.

— Ще наваксам с друго! — каза си уверено.

Беше попаднал на обикновена градска улица от миналото. Светлината бе слаба. Не се мяркаше жива душа. Всичко беше от метал. Мъртъв механичен град, криещ непознати опасности.

Изведнъж го нападнаха от всички страни. Летящи медузи, наземни машини, които бълваха огнени струи, и някакви дребни кръжащи около него роботчета, които го жилеха с тънки игли навсякъде по тялото. Стас стреляше настървено, но погледът му не пропусна един тесен вход към някакъв тъмен коридор и той се хвърли в него.

— Надявам се, че това не е истинска кръв — намръщи се, изтривайки дланта си в панталона. Надяваше се и че е успял да спечели още някоя точка.

Коридорът се спускаше надолу. Приличаше на тунел. Стас си помисли, че сигурно води право към ада, и съжали, че не е в някоя от програмите с любимите му митологични чудовища. Натъртената при падането страна още го болеше, засъхналата кръв по ръката му не изчезваше, а жаждата, която бе започнал да изпитва, си беше напълно реална.

— Температурата се покачва — измърмори, бършейки потта от челото си. Марти му бе казал, че едва не умрял от жажда. — Той е бил в пустиня! — спомни си Стас. — Следователно програмата копира някакво лично усещане за конкретното изпитание…

Догадките му не направиха болката или жаждата по-малко осезаеми. Той се огледа за капаци на вентилационни шахти, но не откри нищо такова. Стените бяха изградени от масивни каменни блокове. Подът бе твърд и неравен. Усети, че започва да се обърква, но не искаше да си признае, че е малко уплашен.

— Проклятие! Марти винаги ме забърква в някакви безумия… — изръмжа, докато събличаше блузата си, без да изпуска неизвестността пред себе си от поглед. — Скоро трябва да започна да пия потта си, за да не пукна от жажда…

Предвидливо завърза блузата си на кръста. Пожела си следващото препятствие да се окаже хладилна камера.

— О, не! — Забеляза свистящите огнени кълба, които се търкаляха срещу него, в мига, в който погледът му фиксира един леко хлътнал в стената камък. Светкавично настрои Косача си на пълна мощност и стреля в камъка. Стената се завъртя с грубо престъргване и отряза пътя на кълбата, откривайки нов вход. Стас се изтърси в него, вкопчил пръсти в оръжието. С другата ръка успя да стисне някакъв метален прът. Завъртя се около него и намали скоростта на падането, но продължи да се спуска, докато краката му не срещнаха опора.

Увиснал така над пропаст, от чието дъно блещукаха милиони светлинки, Стас поизправи тялото си. Металният кръст, на който се беше задържал, му позволяваше да приседне и да се огледа. Прецени, че ще може да се покатери обратно и трябва да го направи, преди да го открият медузите, които се рееха в далечината. Затегна ръкавите на блузата около кръста си, подпря Косача с брадичка и след това го закрепи здраво между възела и колана си.

— Поомоооощ!

Това беше гласът на Пол. Веднага след това се появи самият Пол, летящ с главата надолу във въздуха. Една метална медуза беше стиснала ходилото му и го отнасяше нанякъде.

— Убий я, Стас! — Пол се вкопчи в металния кръст и Стас сигурно би могъл да стреля, за да го спаси, но се уплаши, че опората му няма да издържи двама души. В колебанието си изпусна момента и медузата отнесе Пол, заедно с лавина от проклятия.

— Тъпа програма! — изруга Стас, вмъквайки се обратно в каменния тунел. Сега ясно видя, че е имало и втори вариант — да продължи през тесен, нисък коридор в тавана.

— Трябва да се измъкна от този лабиринт и да спечеля малко точки, преди да съм загубил целия си актив — недоволно измърмори той. — Ако бях спасил Пол, сигурно вече щях да съм „себед“!

Спря пред някаква метална врата, вградена в стената, и реши, че предпочита да излезе през нея, каквото и да го чака отвън. Резето беше тежко и ръждиво. Той го обхвана с две ръце, опитвайки се да го изтегли. Дочу бързи стъпки от другата страна. Някой бе стигнал до вратата и я заблъска яростно.

— Не можеш да отвориш оттам!

— Стас?! — зарадвано извика Марти от другата страна. — Отвори, преследва ме цял легион… Галиба!

— Останахме само двамата. — Стас се подсмихна. — Ако те убият, аз печеля…

— Нямам време… Стаааааас…

Отвън се чуха изстрели.

— Марти?! — Стас отново стисна резето, напъна се да го отмести, но спря. Беше опасно, а най-вероятно беше и късно. Той се обърна с гръб към вратата и избърса с лакът челото си.

— Победих! — прошепна без радост. — Оцелях в най-глупавата програма, която съм виждал…

Беше уморен, чувстваше се обиден, но не можеше да определи защо.

— Сташек…

Дивна стоеше на няколко крачки от него. Лицето й беше обляно в кръв. Той подскочи от изненада и удари глава в ниския таван. Не обърна внимание на болката. Главата го болеше всеки ден, откакто бяха дошли в Академията.

— Помогни ми! — протегна ръка сестра му. Гласът й беше далечен. Не звучеше като тези на Марти или Пол.

— Какво правиш тук, Дивна? — Момчето се затича към нея и хвана ръцете й, треперейки от напрежение. Последва оглушителен взрив.

Стас се опомни на пода на зала номер 13. Първото, което забеляза, беше засъхналата кръв по пръстите си.

— Дивна! — изкрещя той и скочи на крака.

— Не е тук — намръщено го приближи Марти. — Нааай-големият! Как можа да играеш толкова егоистично?! Три пъти си отказал помощ… Въпреки убийствения актив, който беше натрупал, не можа да станеш „себед“, а Пол успя, макар и за кратко. — Марти се обърна към Пол. — Ако не се беше изкушил от видението на онова езеро, орелът нямаше да те докопа… Видя ли го в прегледа на активите?

— Чакай, чакай! — нервно го прекъсна Стас. — Кое там беше езеро?! А орли не помня да съм срещал… Него го уби медуза. Бяхме в някакъв тъп механичен град, което изобщо не е оригинално!

— Ти го каза! — ухили се Марти. — Май забрави, че всеки вижда различно. Казах ти още в началото, че е почти реално преживяване. Провокира се от собственото ти съзнание, Стас. А ако си „себед“, ставаш специален пълномощник на програмата. Откриват ти се неща, които другите играчи не знаят или не могат да видят. Но ти не помогна на никого! Как можа да изоставиш всички ни, Стас?! Мислех, че си ми приятел. Мислех…

— А сестра ми? — яростно го прекъсна Стас. — Видях Дивна вътре в програмата! — Той заби показалец в гърдите на Марти. — Какви игрички си играеш с нас?

— Дивна? — Марти махна ръката му и се замисли за момент. — Най-големият! Така де… нищо чудно…

— Какво означава това?! — отново викна Стас, докато двамата му съученици безмълвно се отправиха към изхода.

— Ако три пъти откажеш помощ, не можеш да станеш „себед“, дори да си минал през всички изпитания по пътя си. Тогава програмата те изхвърля… Прави го, вадейки от съзнанието ти някой, на който наистина държиш, или някой, за чиято безопасност се страхуваш.

— Какво безумие! Никога повече не ми предлагай програмите си, Марти!

Стас тръгна, плюейки настървено върху дланта си, за да изтрие най-сетне засъхналата кръв. Натъртеното място още го болеше, а главата му се пръскаше от натрапчиви мисли. За първи път, откакто беше в Академията, му се прииска по-бързо да стигне до стаята си и да се затвори там за дълго.

 

 

— Добър ден, Дивна! — Професор Уайт вдигна усмихнато лице към момичето. — Седни!

Дивна пристъпи и седна на най-близкия стол.

— Алфонсо Крето… — развеселено поклати глава професорът. — Ела по-близо… Знам, че това име не ти говори нищо, и толкова по-добре, но около Крето беше пълно с интересни събития. Току-що преглеждах новините и го видях… Сега е като жив пред очите ми. Все едно е тук, в кабинета. — Професорът отново поклати глава. — Беше глупав, но хитър! Въпреки това никога не съм се съмнявал, че ще се прочуе именно с престъпление… Откраднал е кредити от координатора на Южните станции, представяйки се за странстващ мисионер… Мисионер След Земята! Интересно на чия мисия е избрал да бъде вестител? На глупостта или на безчестието?

— Кой е Алфонсо Крето? — плахо попита Дивна, като използва паузата да се премести на първата банка. Не беше дошла да се запознае с досието на поредния дребен престъпник, но уважаваше професор Уайт достатъчно, за да му достави удоволствието да разказва.

— Виждам, че нещо те тревожи, и ще ти отделя толкова време, колкото ти е необходимо… Сигурно помниш „терориста“, когото залових? Предишната нощ го сънувах точно на това място. Не знаех какви са целите му, нито че това е Алфонсо. Нямаше начин да го позная след толкова години, дори след като видях лицето му. Сега вече знам, че е бил той. Не е искал да ни взриви. Най-вероятно е искал да стигне до трошачите. Качил се е нелегално на някой кораб за Академията, много ги умееше тези неща… — Уайт се усмихна отново. — Историята е наистина весела, затова държа да я чуеш, Дивна… По онова време бях асистент в Академията на Източните станции. Алфонсо беше студент в първи подготвителен курс. Не стигна много по-далеч, а и никой не разбра по каква ирония на съдбата е бил приет във висше училище. Професорът по астронавигация беше зъл и необщителен. Практическите занятия при него бяха истинска инквизиция за студентите, а както сигурно се досещаш, Алфонсо нямаше представа от пилотиране. Не умееше да си сложи дори шлема, без да ожули ухото си… Истински непохватен и глупав хлапак, който разчита единствено на дребни остроумия. Професор Райд, така се казваше преподавателят по астронавигация, отделяше най-малко пет минути от всеки час с курса на Алфонсо в опит да излее върху студентите поне една десета от злобата и отвращението, с които работата му го изпълваше. На края на първия семестър Райд повикал Алфонсо в кабинета си. Казал му, че ще му зададе само един въпрос и ако момчето отговори на него, ще получи необходимия минимум точки, за да премине в следващия семестър. Алфонсо се съгласил. Така или иначе, нямал какво да губи, а още няколко подигравки при провал не биха му навредили с нищо… Тогава Райд задал въпроса си, вероятно с подобаващата за случая и характера си ирония: „Колко стълби има от пистата до кабинета ми?“ — попитал. Тук трябва да поясня, че кабинетът на Райд представляваше нещо като наблюдателен пункт на върха на най-високата кула на станцията. Оттам професорът следеше движението на метеорните потоци, наблюдаваше комети и други небесни тела и най-вероятно се е чувствал напълно в кожата си, високо и далеч от всички останали. Може да ти прозвучи странно, Дивна, но въпреки всичките си недостатъци, Райд беше гений в областта си и аз го уважавах дълбоко заради това…

Уайт потри длани и се усмихна тъжно.

— Алфонсо се стъписал от въпроса — продължи той след тиха въздишка. — „Това въпрос от астронавигацията ли е?“ — опитал да се направи на забавен. „Да! За «светъл ум» като теб“ — отговорил Райд. Алфонсо се замислил за момент и главата му родила следното: „От пистата до кабинета ви има толкова стълби, колкото от кабинета до пистата.“ „И колко точно прави това?!“ — попитал Райд и предполагам, че го е сторил доста грубичко… — Уайт се подсмихна на собствените си мисли. — „Но това е втори въпрос, професоре!“ — нагло отвърнал Алфонсо, осъзнавайки, че в този момент създава виц, който ще се помни и разказва години наред.

— И Райд… — Дивна затули с длан устните си, но не успя да спре напиращия кикот — … Райд го пуснал да премине?!

— Разбира се! — отговори професорът. — Беше злобар, но имаше принципи… Дълбоко в себе си Райд беше талантлив, саможив самотник. Хората го дразнеха още преди да са го заговорили, а глупостта им го превръщаше в зъл гений на сарказма.

Дивна присви устни, мислейки си, че пред подобен ужас дори Старата отрова е мила и добра учителка.

— Героят в тази история е Алфонсо, а не Райд. — Уайт бе станал сериозен. — Разказах ти я, за да разбереш, че човек е това, което сам реши да направи със себе си. Това момче се спасяваше с дребни хитрости. Сетне живя от дребни кражби… Тези малки завоевания го правеха популярен по особено неприятен начин, с който той обаче се гордееше…

— Прав бяхте, като казахте, че няма нищо случайно — отнесено промълви Дивна. Беше се замислила какво ще излезе от нея, ако продължава в същия дух.

— Казвам го всеки учебен час — заинтригувано я погледна Уайт.

— Този Алфонсо… — обърка се изведнъж Дивна. Знаеше, че това е първият удобен случай да поговорят открито за Пазителите. Искаше да пита за Гого. Искаше да научи нещо повече за самия Уайт. Но в този момент разбра, че ще намери смелост да зададе само въпроса, с който беше дошла. — Историята му има нещо общо с това, за което дойдох… — изтърси неволно.

— Крадец в Академията? — повдигна се от мястото си Уайт.

— О, не… — още повече се обърка Дивна.

Професорът се отпусна и притвори очи.

— Нещо по-сериозно ще да е…

— Нормално ли е всички да се интересуват от демони, върколаци и вещици, професор Уайт? — на един дъх изрече Дивна. — Искам да кажа… ъъм, от гледна точка на психологията… и на религията това…

— …означава, че в света ни вече няма много място за светлина — със заглъхнал глас отговори Уайт. — Човек прегръща кошмарите си, за да избяга от страха… Но човекът е това, което са страстите и мечтите му, мило дете… Те определят най-важното — нашия избор! Не съм ти разказвал за Фрида Линд, нали?

Дивна само повдигна рамене. Не знаеше дали е готова да изслуша още една история.

— Майка на седем деца, която само за седмица преживява личния си ад на Земята. Губи съпруга си в катастрофа, а в болницата, където се лекува от незначителни наранявания, научава, че е болна от рак. В напреднала фаза. — Уайт разказа всичко това на един дъх, сякаш за да покаже на Дивна, че не смята да я затрупва с подробности. — През времето, което й оставало, Фрида Линд успяла да намери осиновители за всичките си седем деца. Сбогувала се с тях и избрала да умре сама, понасяйки цялата болка… За да постъпи правилно, Фрида се подложила на най-жестоките за едно човешко същество страдания. Самотна, болезнена смърт и още по-болезнена раздяла с децата си.

Дивна стисна устни. Дори не можеше да проумее казаното от Уайт. Не почувства нищо, защото не познаваше този род чувства. Но сърцето й се изпълни със смут.

— Лесно е да обичаш някого, докато всичко е наред! — Професорът каза това по-скоро на себе си. Светлите му очи погалиха пребледнялото й лице с бащинска обич. В този момент Дивна разбра, че не й трябва да знае какво точно е Пазителят, след като може да го почувства. — Човечеството се подхлъзна към сърцето на мрака още когато Земята беше жива… Но мракът няма собствено битие, Дивна! Той е просто липса на светлина!

 

 

Колосор завъртя креслото си към стола за арестанти.

— На колко години сте, господин Григ? — попита с хладен тон.

Орландо въздъхна едва доловимо. Металните пластини, стегнали ръцете, краката и гърдите му, убиваха ужасно.

— На двадесет и три — отговори спокойно.

— Двадесет и три — повтори Колосор с престорено съчувствие. — Колко жалко. Предполагам, досещате се, че нямате шансове да си тръгнете жив оттук, освен ако не споделите с мен къде отведохте Рейнстон?

— Рейнстон?! — Орландо се усмихна изненадано. — Ако говорите за професор Рейнстон, няма да отрека, че го познавах в близкото минало, но не съм го водил никъде, защото нямам представа къде е в момента и с какво се занимава.

— Та-каа! — Колосор преплете пръсти с коварна усмивка. — И сигурно имате идиотски невинно обяснение за присъствието си в мегаклуба на Южните станции, където доскоро се укриваше същият този професор?!

Младият учен отново се изненада, но този път неприятно.

— Информират ме добре, както забелязваш — небрежно подхвърли Колосор, забравил учтивата форма.

— Ако обикновен рожден ден вече минава за идиотско оправдание, да… Не мога да кажа друго.

— Рожден ден! — Колосор разплете пръстите си и потри замислено длани. — Така сте казали на непоканените, чух и за това… Господин Григ, няма да си губя времето да ви убеждавам. Ще умрете много скоро. Преди това ужасно ще ви боли… А най-трагичното е, че никой не знае, че сте тук! Няма да ви търсят. Няма да открият тялото ви. — Той отново бе преминал на „вие“, сякаш за да подчертае дистанцията.

— Всички ще умрем, господин Колосор — гневно сключи вежди младият учен. — Заплахите ви звучат първобитно и не виждам смисъл да споря с вас, но след като сте така добре осведомен за посещението ми в „Трошачите“, не разбирам откъде е дошла заблудата ви, че съм отвел някъде Рейнстон. Информаторът ви е допуснал съществени неточности, ако е докладвал, че не си тръгвам от мегаклуба сам.

— Забелязал е, че си тръгвате с малко момченце! — Колосор се подсмихна. — Но информаторът ми е следил вас, а не кораба ви, където вероятно ви е очаквал Рейнстон.

„Вероятно!“ — Орландо изпусна част от напрежението с лека въздишка. Колосор беше направил малка грешка, която не бе забелязал. Думата „вероятно“ подсказваше, че противникът му се опитва да налучка част от събитията. Информаторът, явно трошач, непоканен на сбирката в „Улея“, беше свързал присъствието на професор Рейнстон там с пристигането на гостите от екипа на Южния координатор. Събрал бе две и две, а резултатът, макар и различен от действителността, беше правдоподобен. „Тръгнах си с Гого, а Рейнстон остана в «Улея». Предателят е сметнал, че е излязъл от друг вход и се е скрил в кораба ми. Дотук Гого и плановете ни са в безопасност!“

— Искам само да напомня, че търпението ми има граници. — Колосор явно беше изтълкувал замислянето му като уплаха.

— Ще се наложи да ми повярвате или да ме убиете — спокойно отговори ученият. — Не знам на кого сте се доверили и какво очаквате от мен, но както вече споменах, не поддържам връзка с професор Рейнстон и посещението ми в мегаклуба на Южната академия няма нищо общо с него.

— И аз споменах, че съжалявам! — Колосор натисна един от бутоните на плота пред себе си и Орландо усети стотици метални пиявици да се впиват в кожата му. Пробиваха я, плъзгаха се под нея и тръгваха по кръвта му, взривявайки я в огнена треска.

— Можеш да викаш колкото си искаш! — подкани го координаторът.

Орландо сгърчи още повече лицето си. Потта се стичаше на вадички по слепоочията му, капеше от буйните му къдрици, полепнали в безпорядък по челото.

— Нищо… нищо не знам — процеди през зъби.

— Но знаеш, че смъртта, която ти предлагам, е от най-гадните — изсъска в лицето му Колосор. — Дай ми Рейнстон! Спаси младия си живот и го живей!

— Спри го! Спри… това! — изкрещя младият учен.

— Знаех, че можем да се разберем. — Колосор се завъртя в креслото и натисна друг бутон. Металните пиявици напуснаха тялото на Орландо със съсък и се посипаха безжизнени на пода. Само стотиците кървави точици по откритите части на тялото му останаха да напомнят за случилото се.

— Да започнем отначало! Става ли? — тихо попита той след дълга пауза.

— Отдъхна си и пак започна да ме ядосваш! — гневно отсече Колосор. — Ако не получа Рейнстон, ще умреш. Това е последната ми дума!

— Не съм отказал съдействие… Помолих да започнем на чисто. — Орландо пое шумно дъх. — Какво точно очаквате от мен? Какво ще получа аз, освен свободата си?