Клуб „Светлини сред сенките“
Дивна (22)

Когато приключи с подготовката си за понеделник, Дивна установи, че Стас ще се забави поне още час, тъй като той и приятелите му най-вероятно току-що бяха влезли в тренажора. Беше събота вечер. По това време учеше само тя. Предпочиташе неделята да й остане свободна.

И сега какво? Искаше да мисли за вечерта в «Улея». Да си представя отново и отново светналото от надежда лице на Питър.

Спомни си думите на Гого: «Твоят баща, а също и моите родители, са живели в една вълшебна страна! Била е много малка, но все пак там е имало море, планини и гори, каквито в много по-големи страни е нямало. Хората в тази страна се отличавали от всички останали хора. Татко казваше, че били умни и талантливи, но всеки работел сам за себе си. Не уважавали колектива, нито мнението на другите.»

— Май са се подготвяли за бъдещето!

Гого беше разказал надълго и нашироко всичко, което знаеше от родителите си и от Барозов. Бащата на Дивна му бил показвал дори записи от колекцията си.

«Аз имам чип! — сети се тя. — Татко ми го даде на тръгване.»

Баща й беше споделил, че това е духът на неговия народ.

«Народ!»

Липсата на родова принадлежност спестяваше на новото поколение носталгията. И все пак, Дивна усещаше носталгия по светлия си просторен дом. В спалнята и особено в банята на Академията се чувстваше като в килия. А разказът на Гого я бе впечатлил именно с непреодолимото желание да докосва отново и отново вълшебството на стария свят. Нима това не беше именно носталгия?! Макар и носталгия по нещо, което никога не си имал.

— Да видим… — Дивна стана да потърси чипа. Намери го на шкафчето си. Пусна го през системата и настрои екрана на цяла стена. Обичаше да гледа старите записи по този начин.

В стаята връхлетя водопад от звуци и цветове. Момичето замаяно приседна на леглото си. От стената напираше да излезе девствена гора, разположена в подножието на величествена планина. Музиката се изливаше, въздействайки като енергиен стимулатор. Дивна се почувства превъзбудена и силна. Сякаш звуците и картините се вляха през порите на кожата й и потекоха по вените й заедно с кръвта. Кръв на един древен народ, който тя не познаваше, но към който принадлежеше.

— Кавал! — прочете гласно, когато успя да се опомни дотолкова, че да провери за името на музикалния инструмент.

На стената се появи момиче с бяла роба. Тъмната й коса се пръскаше на къдрици по раменете. Сините й очи, чисти като езерото зад нея и небето над главата й, придаваха жизненост на бялото й лице. Това не беше познатата анемична бледност на академиците. Песента се плисна из стаята, завладяваща със силата и тъгата си. Жива и могъща песен. Несъзнателно Дивна протегна ръка към момичето от записа. Ехото, което създаваше планината, и небето, свършващо пред нозете на Бог, наистина спираха дъха.

— Руфинка болна легнала — родопска песен — прочете Дивна, щом си спомни, че макар да не разбира добре езика на песента, знае отлично Общия език, на който бяха написани заглавията на отделните записи.

— Татко казваше, че идва от Родопите — каза си. — Най-вълшебното място от стария свят, така го наричаше… Но аз съм продължение на моите родители! Малка част от великата магия, заложена в този древен народ…

Дивна си легна, но дълго не можа да заспи. Мислеше за вълшебната песен на красивото древно момиче, за музиката, за планината и за Земята, която никога нямаше да види. Гого, малкият гений с щръкнали уши и очи, които сякаш не спираха да търсят някаква всеобща истина, не излизаше от главата й. Накрая, когато заспа, сънят й извика отново напрегнатото лице на момченцето. Тя си мислеше в съня си, че всичко във Вселената е свързано, а връзките са сложни и всички имат различен цвят. Виждаше Питър с ореол от жълта светлина. Ли, който имаше ефирни бели крила. Стас, сериозен и тъжен, целият в черно… После сънят й се превърна в безконечна шарения и звуци. Стресиращо силни звуци…

— Остани на мястото си, Дивна! — нареди Стас, докато сирената пищеше, а сигналната лампа над вратата пулсираше в жълто. — Запази спокойствие! Най-вероятно това не ни касае.

Дивна, която се бе надигнала в леглото си, неуверено се отпусна обратно. Едва си поемаше дъх. Част от съня й бе реалност. Жълтата лампа означаваше проверка. При този вид тревога студентите бяха длъжни да намерят най-краткия път до стаите си и да останат в тях. Но в три часа през нощта в неделя едва ли имаше някой в тренажорите.

— Малко е късно да ходя до библиотеката — опита да се пошегува тя, стискайки меката завивка.

— Питър умее да се пази — разобличи я Стас. — Каквото и да се е случило, едва ли е свързано с него!

— И аз мисля така… — Дивна намести възглавницата си и се поизправи. Усещането от съня й все още беше много реално. — Все пак, какво ли може да е?…

— Някой нещо е скрил — предположи брат й. — Събота беше ден за посещения.

— Няма начин да го забравя — язвително отвърна Дивна.

— Не бързай да се сърдиш на нашите! Просто си вършат добре работата…

— Стас, работата на родителите е преди всичко да знаят какво става с децата им — разпалено го прекъсна Дивна. — Нашите се обаждат да ни кажат, че са превели по някой кредит и да се уверят, че сме живи…

— Ние не сме деца! — Стас засили осветлението, сякаш настояваше сестра му да види гневния му поглед. Отново беше променил настройките и сега осветлението се включваше чрез допир до кръгъл бутон в таблата до леглата им. Двамата можеха да контролират силата и цвета само с мързеливи кръгове с показалец върху пластината на бутона.

— За тях би трябвало да сме точно деца — присви очи Дивна. — Не забелязват кога се променяме и накрая започват да се държат с нас като с непознати!

— Знаеш ли, прекалено много се вживяваш във всичко — отсече Стас. — От една глупост направи цял семеен проблем.

В този момент вратата на стаята им се отвори. Два робота от охраната на Академията нахълтаха, извинявайки се с механични гласове, сканираха помещението и след като не откриха търсеното от тях, излязоха с пожелание за «спокойна нощ».

— Спокойна нощ! Каква идиотщина! — възмути се Дивна.

— Е, на мен идиотски много ми се спи. — Стас загаси осветлението и се зарови в завивките си. Дивна се опита да направи същото, но знаеше, че ще остане будна още дълго. Прекрасното усещане от съня й беше безвъзвратно изгубено.

 

 

Като изключим посетителите на «Улея», в три през нощта повечето трошачи бяха в хангарите си. Братовчедите и новонанеслите се при тях Любо и Тит играеха някаква странна игра с цифрови зарове, плот и пионки. Крис, Тит и Любо образуваха четворка с едно малко момченце, което братовчедите бяха намерили на пистата късно тази вечер. То изглеждаше толкова щастливо, че очите му светеха, докато говореше, а Любо непрекъснато го потупваше по гърба и му обещаваше, че ще смачка всеки, който се заяде с него.

— Направо да си го вземем при нас — предложи Тит.

— Ени остава! — Любо го прегърна през раменете, а Крис му смигна дяволито.

— Искам да се бием пак с мечовете. — Ени погледна към Тит, който криеше под леглото си два лъскави метални лоста със специално пригодени гумени дръжки. Лостовете бяха кухи и леки, много удобни за импровизирани дуели.

Тит ги извади и миг след това в тясното помещение се развихри такава битка, че Жоро и Боби зарязаха своята игра. Звън на метал изпълни въздуха и приглуши коментарите и виковете на кандидатите да се вредят за следващия дуел.

— Хей, я по-тихо! — Ник също стана, но се отправи към ъгъла, в който беше леглото му. — Късно е. Тит, прибирайте си играчките и измислете къде ще спи хлапето!

— При мен има място — веднага предложи Любо и побърза да чукне петица с леко смутения от забележката Ени.

— Всички разбирате, че утре трябва да го върнем. — Ник се намръщи. Уплахата, изписана по лицето на госта, след като беше почнал сериозният разговор, не му хареса. Беше му омръзнало все той да бъде лошият. — Ени идва от Академията! — напомни строго. — След като не го намерят там, ще дойдат да го търсят в мегаклуба. Той дойде сам, но познайте кой ще пострада?! Детето е само на шест години!

— И дори не е академик — викна Любо.

Момченцето побърза да застане между него и Тит.

— И да търсят тук, какво ще намерят? Знаете как търсят. Той е малък. Ще го скрием някъде за ден-два… — Тит изглеждаше съвсем спокоен и Ени отново се усмихна.

— Абе ти нормален ли си?! — ядоса се този път Колин. — Знаеш ли колко трошачи го видяха с нас, докато дойдем тук?

— Но той не е академик! — повтори Любо и прегърна детето през раменете.

— Бил е на посещение на академик — викна Ник. — Това е почти същото.

— Защо не питате него? — Жоро посочи детето. — Ени, кажи какво искаш ти?

— Искам мама и татко да ме вземат — въздъхна детето. — Искам да ме водят тук да си играя с вас. Няма ги по цял ден, а на станцията има само едно гадно момче, което ме обижда… Казва, че съм много дребен и не ставам за игри.

— Дай го тук и ще види — закани се Любо.

— Ще го направим по-дребен от теб — усмихна се Тит.

— Още ли не сте решили какво ще правите? — Крис се върна с мокри ръце от помещението, което използваха за баня, размаха ги нарочно и изпръска всички. Никой не се разсмя.

— Ени, ако останеш тук, ще ни докараш много проблеми, а и никога няма да видиш мама и татко. — Ник беше клекнал пред детето и го гледаше с тъжен укор. — Утре ще те върнем в Академията, а когато пораснеш още малко или имаш някакъв неразрешим проблем, ще знаеш, че тук те чакат приятели.

— Помниш пътя, нали? — тревожно попита Любо.

— Да.

— Ще ти дам номера на визофона си — продължи Ник. — Обикновено го зареждаме колкото да могат да ни търсят, макар че тук почти няма кой да го прави… Поне за теб няма да е проблем.

Ени кимна отново.

— Моя го хвърлих… но ще ми вземат нов…

— Ще ти спусна един матрак и ще спиш между мен и Любо. Крис също ще е до нас — усмихна му се Тит.

Очите на детето отново светнаха щастливо. То погледна Любо и тръгна след него.

 

 

— Сигурен ли си, че искаш да те намерят? — прошепна Любо, когато се наместиха по матраците.

— Не знам — също шепнешком отговори Ени. — Искам да се върна у дома… Не искам да ходя в забавачницата!

— Какво е забавачница? — тихо се включи Тит.

— Училище за бебета. — Гласът на Ени трепереше. — Аз вече съм шестгодишен!

— Защо те водят там? — заинтригува се Любо и се обърна на хълбок, така че да го чува по-добре.

— Мама няма време да ме гледа…

— Не казах ли, че е престъпление да се раждат деца След Земята? — възкликна Тит. Любо се изсмя.

— Престанете да се лигавите! — провикна се от своето място Ник.

— Шъъъът! — Крис смушка Тит. — Изчакайте го поне да заспи!

— Обясни ми за забавачката. — Любо се надигна и прошепна думите почти в ухото на Ени.

— Там децата са гадни. Малки и големи… През ваканциите идват и по-големи от мен. — Ени пое въздух и се ослуша.

— Не те чуват, продължавай! — насърчи го Любо.

— Най-гадни са госпожите! — с ужас изшептя детето. — Моята е почти два метра и е много, много стара. Има бяла опашка, чак до кръста… Тя не се кара, а само скърца със зъби, поглежда те и те щипе… ужасно боли. Трябва винаги да я слушаш…

— Майчице! — Любо сложи ръка пред устата си, но беше късно.

— Изобщо не сте оригинални! — викна този път Колин. — Чувам всичко.

Ени се сниши още повече в меката завивка.

— Не му се връзвай, той така си говори — успокои го Тит.

— И какво правите там… в забавачката?

— Седим — тъжно прошепна Ени. — Седим на столове и редим пъзели. После стоим няколко часа в тренажора и играем образователни игри… Най-гадно е, когато се учим да се грижим за животни. Последния път милвахме персийска котка…

— Истинска!? — изненадано попита Любо.

— Не. Госпожата я нарича «проекция». Галехме я с курсор, но ми се стори малко женско занимание.

— Гадост — тихо въздъхна Крис.

— Преди да се махна, чух госпожите да си говорят, че са донесли нова игра… Тази, най-страшната, се хвалеше, че сега ще стоим в тренажора по цял ден и те ще са спокойни, че имаме безопасно занимание и не вдигаме шум.

— Защо не я уволнят? — попита Жоро откъм своето място. Ник за пръв път не му направи никаква забележка.

— Тя е «екс-перт» — неразбиращо отвърна детето. — Мама каза, че трябва да знае какво прави, защото е много учена. Аз обаче мисля, че само чака да й мине времето, за да се отърве от нас. Преди да ни вземат, тя ни кара да пеем една песен. Все едно сме много радостни, че сме на забавачницата. Винаги е една и съща… «Зайче тича във горичка, а насреща му лисичка…» — Ени се опита да го изпее шепнешком. Любо обаче се разкикоти толкова шумно, че Ник хвърли обувката си към техния ъгъл.

— Ако не престанете, той ще стане! — заплаши някой близо до него и също се изсмя.

— На другите деца харесва ли им? — след кратка пауза попита Любо.

— Не знам — отговори Ени. — Само аз плача всеки път, когато ме водят. Госпожата казва, че съм разглезен и не съм мъж…

— Да пукне дано! — възмути се Тит.

— Престанете де! — Крис отново го смушка, този път по-силно.

— Това е психологическо малтретиране на малолетни по желание на родителя — продължи да се възмущава Тит.

— Остани при нас, Ени! Аз ще се грижа за теб. — Любо протегна ръка през завивките и спонтанно прегърна момченцето. — Ще се бия с всеки, който поиска да те върне. Дори с Ник!

— Изхвърли се този път! — обади се Крис.

— Какво ви става? — Любо подскочи като ужилен и седна върху матрака. — Той е само на шест години! Кой от вас би живял така?! Кой…

Той изхълца и спря.

Ник пусна осветлението и предупредително стисна рамото на Колин, който тъкмо беше отворил уста.

— Знаех, че ще стигнем дотук — каза с болка. Отиде до децата и коленичи пред Любо. Тит мълчеше, хванал ръката на Крис.

— Поплачи си! — Ник прегърна малкия си приятел и скри лицето му в гърдите си. После протегна свободната си ръка и почна да роши косата на Ени. — Загубихме приятел, който обичахме — заговори успокоително. — Не исках да ти казвам, че не можеш да останеш, но не бива, хлапе! Твоята гадна забавачница явно не успява да смачка духа ти. Само след година ти ще излезеш оттам и богатите ти родители ще ти осигурят образование и бъдеще… Ние никога няма да получим тези неща. Ли Китаеца знаеше, че няма да ги получи…

— Искам Любо да дойде с мен. — Ени сбърчи устни и също заплака. — Никога… никога… не съм… имал… приятели…

Ник притисна двете малки глави към гърдите си.

— Можеш да останеш, Ени! — каза той. — Можеш, но аз не мога да ти бъда баща, нито майка…

 

 

По пътя към залата за тренировки по древни бойни изкуства Стас се чудеше на сходните чувства, които и Марти, и Дивна питаеха към професора. Колкото повече приближаваше сектора обаче, толкова повече го обземаше необяснимо неприятно усещане. Миналата седмица беше срещнал Уайт в инвалидна количка, а ето че днес той отново бе преподавател!

«Какво толкова ги учи този анемичен професор?! — питаше се момчето. — Не го виждам в ролята на учител по бойни изкуства!»

Стас се намръщи и проследи суетнята на един робот-чистач, който се въртеше в кръг около собствената си ос, докато се опитваше да събере разпръснатите по пода разноцветни бонбони.

— Стас!

— Здрасти, ще идваш ли днес в тренажора?

Двамата му съученици Пол и Албърт, които влетяха от десния коридор, почти се сблъскаха с две момичета от курса на Питър Верелински, идващи от левия.

— Казах ти, че коридорите са прекалено тесни да се натискаш с някого в тях, Грейт — усмихна се на приятелката си по-високото момиче.

— Направени са такива от съображения за сигурност — напомни им Стас. — Така е по-лесно да се отцепи даден отсек при авария в някоя от залите.

— Знам такъв случай! — прекъсна го Албърт. — Нали си спомняте коридора, който продължава наляво от кабинета по биохимия…

— Коридорът без изход — поясни Пол.

Момичетата кимнаха.

— Казват, че по-нататък е имало лаборатория. Стените й се разхерметизирали от някакво вътрешно напрежение…

— Двамата асистенти, които работели там — отново се включи Пол, — буквално се жертвали, за да отцепят мястото… Иска ми се да мога да си представя истински жертвоготовен асистент, но нещо не ми се получава!

— Благодарим за инфото. — Високото момиче се усмихна презрително и побутна другото да си вървят.

— Но нямаше нужда — почти със същия тон и усмивка добави Грейт, докато ги подминаваха.

— Тъпачки! — намръщено изкоментира Стас.

— Чудя се само на Грейт. Къде е хукнала да се натиска с този нос?! — изшептя Пол, поставяйки показалеца си като клюн пред своя.

— Ако реши да целуне някого, може да му извади очите! — изхили се Албърт. — Пол, ако говорим за красота, ти си една идея повече жена от нея… Хааа-ха-ха!

— Аха… Вървете, аз ще дойда в тренажора по-късно, дори имам наум една нова програма, но сега трябва да намеря Марти…

— Вампири или върколаци? — ухилиха се двамата.

— _Лов_ на върколаци! — Стас примигна от задоволство. — И нещо още по-добро… Специално участие на граф Влад Дракула! Почти реален сблъсък на сила и интелект!

— Здраво! — възкликнаха в един глас те. — Ще те чакаме!

Стас се вмъкна в залата за тренировки, стараейки се да остане незабелязан. Професор Уайт, облечен в поизбелял спортен екип, обясняваше нещо на Марти и близнакът с нежелание приседна на тясната пластмасова пейка, която беше монтирана по цялата дължина на стените. Марти кимаше енергично, но професорът стисна ръкава на сребристия му екип, поведе го към едно дребно момче с очебиен китайски произход и го застави да гледа внимателно.

— Лин, искам само отбрана! — нареди Уайт.

Момчето зае позиция, а Стас стана от пейката и дори се понадигна на пръсти, за да вижда над гърбовете на Марти и наобиколилите го момичета и момчета.

«Луда работа!» — едва успя да си помисли той, когато Уайт и китаецът се завихриха из залата.

— Айде бе! — отрони Стас. В този момент Уайт направи най-малко четири крачки по вертикала на стената срещу себе си, превъртя се във въздуха и повали момчето със светкавичен удар. Само задъханите усмивки на двамата спаринг-партньори издаваха, че боят не е истински.

— Действието изпреварва мисълта! — Професорът се обърна към Марти. — Престани да се гледаш отстрани и да премисляш какво искаш да правиш. И не се стягай! Тялото трябва да е отпуснато… Пружинираш на пръсти. Точно така! — Марти беше почнал да подскача доста комично.

— Най-големият съм!

— Бъди готов да посрещнеш удара! — продължаваше Уайт. — Ръцете минават една зад друга… Казах «зад», Марти! Това, което правиш, е «пред»…

Марти се подсмихна, но не изглеждаше кой знае колко смутен от нелепите си движения. Стас не за пръв път забеляза, че приятелят му е малко тромав. Беше сигурен, че може да се справи още от първия път с демонстрираната защита, независимо че не бързаше да става ученик на Уайт.

— Хайде, опитай още веднъж! — подкани професорът. — Без напрежение! Тялото трябва да е отпуснато. Силата се концентрира в момента на удара…

— Ох! Извинете ме, професоре… Галиба!

Докато слушаше инструкциите, Марти бе почнал да подскача отново, но неволно стъпи накриво и сега подскоците му бяха на един крак. Стас едва се сдържа да не се разсмее шумно, когато Уайт поклати разочаровано глава и отпрати приятеля му да си почива.

— Не е толкова просто — въздъхна Асов-младши, забеляза Стас и добави: — Но след малко ще опитам отново…

— Не очаквах да видя Уайт в толкова добра форма — отбеляза Стас, когато Марти го приближи достатъчно.

— Най-добрият е! Жалко, че «подгответата» нямате право на тези часове.

— Не се и натискам — навъсено възрази Стас. — Казвай за какво съм ти?

— “Тоху вавоху"! — Марти се изплези и изкриви устни в многозначителна усмивка.

— Трябва ли да знам какво означава? — с леко раздразнение попита Стас. — Звучи ми като индиански…

— По-скоро е на арабски или староеврейски — сериозно отговори Марти. — Това е най-новата програма за тренажор. Никакви вампири, духове, демони… Съжалявам приятелю, няма и върколаци!

Стас се намръщи отново.

— Значи игра със сдухано име и без интересни герои…

— Най-големият! Приказваш ми ги и ти едни! — прекъсна го Марти. — Това е почти реалност, Стас! Истинска тренировъчна програма, но разбира се, много по-интересна от тези, които познаваш от училищните практики… Стратегия, тактика, оцеляване… Всичко е в твои ръце и повярвай ми, макар да няма опасност за живота ти, докато не станеш „себед“, не ти е гарантирано, че няма да си строшиш някоя кост…

— Себед?

— Получаваш специални пълномощия… нещата просто ти се случват. Зависим си от психиката и знанията си… от хладнокръвието и бързината на реакциите. При всеки резултатът е различен и строго индивидуален… приключението също. Когато се пробвах първия път, едва не умрях от жажда в пустинята… Истинска, унищожителна жажда, приятелю! Добре че ми хрумна да копая в пясъка за подпочвена вода… Уникална програма е! Освен ако не ми докажеш, че някое от твоите виртуални чудовища те е ръфнало наистина за шията…

— Не би могло, при липсата на истинско пълнолуние — криво се усмихна Стас.

— На вампирите и зомбитата луна не им трябва! — Марти го тупна дружески по рамото. — Но и те, като всичко останало в тренажорите, не съществуват. Не само сега, никога не ги е имало…

— А имало ли е „себед“? — заяде се Стас.

— Това е без значение. — Марти отново се въодушеви. — След като сега може да го има! Не ме ли чу?! Индивидуална програма… Най-големият!

— Ще те изчакам в тренажора — въздъхна Стас. — И без това отивам там, да демонстрирам нещо, което допреди малко смятах за откритие.

— Рая, красива мръснице! — Марти я прихвана през кръста. — Накъде?

— Не се опитвай да ме сваляш в отсъствието на Пит Верелински… — в същия дух отвърна мулатката.

— Знаеш, че те обичам, но не умея да деля своето с приятели. А и да нараня чувствата на Верелински… — Марти примигна с добре изиграна свенливост. — Не, не мога да сторя това. Той е най-големият!

— Чувства?! — кокетно се изсмя Рая. — Питър не е обременен с подобни излишества! Но пък е много популярен сред трошачите, въпреки всичко…

— Рая! — престорено я смъмри Марти. — Дори красавиците трябва да проявяват деликатност от време на време… Това изявление ми се стори грубичко.

— Деликатна съм пред когото е необходимо — отвърна му момичето. — Не смятам, че трябва да крия нещо от теб — добави, за да му прехвърли топката.

— Ласкаеш ме! — възкликна Марти, целуна я бързо по бузата и веднага продължи: — И го правиш като по учебник… Напоследък Пит ти се изплъзва, а красивите момичета не си падат по самотата. При това тя също е жена, не би могла да те оцени по достойнство… Как го казах, галиба! Ще дойдеш ли до тренажора?

— Ако ми предложиш нещо със самодиви, нестинарки или някой безобиден полтъргайст. Програмите с много хумор ми допадат повече…

— Самодиви?! Извинявай, но това би отегчило дори покойната ми баба! — Марти изхлузи ръката си от талията й. — Аз съм дотук! — Той спря пред входа на тренажора и добави със силно преигран укор: — И не забравяй, че моите чувства са по-забавна играчка от популярността на Пит!

— Маaарти! — с кокетна чупка в кръста Рая се извърна и продължи по пътя си.

— Добър ли съм? — Той я изпрати с показалец, насочен като пистолет към гърба й. После влезе в тренажора и без колебание се запъти към зала 13. Стас я беше предплатил за целия семестър, защото фатализмът силно го привличаше.