Клуб „Светлини сред сенките“
Дивна (21)

— Ще изберем най-прекия път до убежището на Денис и Рейнстон, нали?

Загрижеността на Дивна прозвуча малко пресилено.

— И ти ли мислиш, че трябва да се крия?! — Питър я изгледа остро. — Гого ми е приятел! Чаках тази среща твърде дълго. Отивам да го видя, а след това, ако се наложи, няма да стъпя в проклетия мегаклуб… Виновен съм, че съм жив, но не и че не мога да ставам невидим!

— Пит, знаеш, че не исках да кажа това.

— Разбрах, че професор Уайт е по-добре… Можем да минем да го видим — смени темата той.

— Аз го видях — каза Дивна. — Поговорихме си и сега съм сигурна, че всичко ще бъде наред тази вечер… Жалко, че професорът няма да може да дойде с нас в мегаклуба. Беше в инвалидна количка…

— Ти наистина ли го подозираш? — Питър се подсмихна. — Мислиш, че той е Пазителят?!

— Пит, омръзна ми да ме подигравате за това. Всеки избира в какво да вярва… Не се опитвам да те убедя!

— А ако и аз съм се поразровил в колекторите и съм открил някои неща? — хитро присви очи той. — Последният жив Пазител, който, кой знае защо, вече се води мъртъв, е свързан с Херувим Уайт… Или по-точно с експеримента за трансплантация на душа.

Питър дръпна Дивна към правилното разклонение в коридорите, тъй като тя вече не гледаше накъде върви. Мисията на Пазителя беше много повече от обикновена загадка, която те гъделичка да я разкриеш. И някъде дълбоко в себе си, тя се надяваше, че тази загадка е свързана с момчето до нея, а може би и с нея самата. Защо иначе се случваше всичко това?…

— Ли загина, докато Уайт беше в кома — продължи Питър. — Шантаво е, но… Съвпаденията стават твърде много.

— Не вярваш ли, че Христос е правел чудеса? — изненада се на свой ред Дивна. — Ако приемем, че Бог е съвършен, за него би трябвало да няма невъзможни неща, а ако ние сме образ Божий, защото душата ни не е от този свят, следва да можем да правим същото… Не без помощ, разбира се.

— Дивна! Ако учеше и по другите предмети както при Уайт, нямаше да ни се налага да надничаме под полата на Старата отрова, докато й спасяваме живота! — Питър се разсмя, но веднага след това стана сериозен. — Да, вярвам, че за Висшия Космически Разум няма невъзможни неща. По-трудно ми е да приема, че има хора, дарени да общуват с Него по начин, който не разбираме… Сега, като се замисля, Гого е нещо подобно. Той е толкова гениален и естествен едновременно, че се чудиш как оцелява в нашия свят! Понякога съм си мислил, че дори кожата му е направена от талант, позитивност и смирение… А е едно толкова мъничко момченце, да се чудиш човек ли е, или жива играчка…

— Детето Пазител! — извика Дивна. — Мислех, че е Ли, но той… — Тя се запъна, преглътна с усилие и продължи: — Детето Пазител би трябвало да е живо, дори Уайт да не е в състояние да го пази. Според прогнозите на професор Файнс и асистентите му, то има специална мисия…

— Гого! — замислено повтори Питър. — Не ми беше хрумвало, но звучи логично. Прилича на дете със специална мисия.

— Сигурно условието не е само това — досети се Дивна. Според нея самият Питър беше човек със специална мисия. А за професор Файнс той също беше още дете.

„Пит — Пазител?“ — хрумна й за момент, но веднага отхвърли мисълта. Той не вярваше в такива неща, а оръжието на Пазителите беше именно вярата им.

Тя се препъна в нещо тежко и откри, че това е валът, който Питър бе използвал срещу гигантския скакалец. Потръпна и се огледа, но трупа на чудовището го нямаше. Бяха стигнали в „преддверието“ на мегаклуба. Хладният, ала тежък въздух ги лъхна неприятно. Днес тя го усети много по-осезаемо.

— Добре подредих онзи изрод — каза Питър с полуусмивка. Напрежението от срещите, които им предстояха, явно се беше върнало. Той сбърчи чело.

— С теб съм!

Дивна го хвана за ръка и му кимна несигурно. Бяха в мегаклуба и тя бе готова да убие с поглед всеки недоброжелател.

— Ще се справим — смигна й Питър.

— Знам!

Прииска й се да има начин да се телепортират при Денис и Рейнстон, по възможност без да се превръщат в мутанти.

Клубът изглеждаше опустял.

— Трошачите са се изпокрили по дупките си — отбеляза язвително Питър.

— Повечето от тях са видели, а сигурно всички вече са чули за скакалците — напомни Дивна. — А и изпращането на Ли…

— Тези, които само са чули, в момента насаждат истинските кошмари… Ако се съгласим с поговорката, че очите на страха са големи, то ушите му са мегаогромни!

Питър се смръщи. Насреща им неочаквано се бе появил Тит. Съвсем леко прибраната усмивка, която сякаш вървеше в комплект с шарената му шапка, разсейваше всякакви съмнения относно настроението му.

— Цял ден те търся, Пит! Мислех, че ще си тук от сутринта — ентусиазирано заговори момчето. — Този Гого е страхотно хлапе. Бях при Ден, когато Рейн… опа, исках да кажа Тим, го доведе. Голяма работа, а е толкова дребно момченце… Значи пристигнал е сутринта по тъмно и аз, както се бях забързал по една работа… Нали знаеш, Ник винаги ме праща да свърша някоя задачка… Та така де, отивам аз и…

— Спри, ще се побъркам! — извика в лицето му Питър. Тит се стресна, облещи се глупаво, но побърза да се усмихне помирително.

— Мислех, че нося добра новина… Ако нямате нищо против, ще дойда с вас. Братовчедите са се вкиснали ужасно и Ник си изкарва всичко на мен. Проблемът е, че си пада по Крис, а тя е мое гадже, макар да съм малко по-малък… — Хлапето се почеса притеснено зад ухото, но усмивката му остана непокътната. — Всъщност, днес се скарах и с нея…

„Той й е гадже?! — сепна се Дивна. — По-нисък е с цяла глава и сам си призна, че е по-малък… Сигурно са най-сладката двойка във Вселената!“

— Нищо не разбирам! — не млъкваше Тит. — Шенай харесва Ник, а може би и той я харесва… Вярно е, че не съм сто процента сигурен, но Габи и Денина се навъртат все по-често натам. Меги също, та дочувам това-онова… Нооо, като е решил да ми прави напук! — Той спря смутен. — Извинявай Пит, но това с Ли… Аз мисля, че никой от нас няма вина…

— Тииит! — Питър сграбчи момчето за дрехата. — Млъкни или се разкарай някъде!

— Недей, Пит! — Дивна се втурна да защити трошача. — Той не го прави нарочно.

— Какво пак съм направил?! — завъзмущава се Тит. — И на мен ми е криво за Ли… Всички са увесили носове, но това е защото се страхуват за себе си. Китаеца го няма! Не можем да го върнем. Страх ги е, след като видяха скакалците, и си внушават, че тъгуват за Ли, за да избягат от истинските си страхове… Е, убеден съм, че всички го обичаха и наистина им е тъжно, но не можем само да седим, да мълчим и да се репчим на приятелите си… Бас хващам, че ако сега умра, утре Ник ще се съсипе от вина, че ме е разкарал, но какъв ще е смисълът?!

— Защо не каза веднага, че братовчедите не те оставят да бъбриш на воля? Всеки избива напрежението по различен начин…

— Ами… Стига де, Пит! — Тит се усмихна облекчено. — Криво ми е и ми е скучно… За бъбренето, мога и да помълча, ако…

— Идваш с нас! — дръпна го Питър.

— Точно от някой като теб имахме нужда — вмъкна Дивна. Искаше да добави още нещо, но един скайтър профуча над главите им. Жълто-синята ска на скайта му привлече погледа й. Момчето отлетя, сърфирайки зигзагообразно, а Дивна се опита да си представи живот сред трошачите. Беше взела решение да се премести тук, ако Старата отрова обяви Събранието на позора. Вярвала беше, че Йо и балетът ще станат новото й семейство.

— Някои родители настояват децата им да говорят на старите земни езици — казваше Пит.

— Точно… И затова мисля, че се затруднява с Общия език, но като говори, не личи акцент. — Тит обясняваше съсредоточено. — Попитах го нещо, а той се замисли и мълчи… Реших, че е затворен като Ли и не желае да говори с непознати, но точно тогава Гого отговори на съвсем правилен Общ език. Все едно му трябваше време да преведе въпроса ми в главата си, да потърси думите за отговор и тогава да говори…

— Колегите на баща ми говорят на стар земен език — обади се Дивна. — Доколкото знам, Гого сътрудничи на Южния координатор, на който татко е пръв съветник. Сигурно говори същия език, който родителите ми настояваха да използваме у дома.

— Сигурно на Земята Гого щеше да ти е сънародник — констатира Питър. — Фамилията му прилича на тези, които са пренесени на станциите от твоя народ.

— Твоята също — изтъкна Дивна.

— А, аз съм с някакъв неясен руски корен — объркано разпери ръце Тит. — Като онези момчета от „Чукча“, но много по-смесена история…

— Предците ти са били прекрасен, бъбрив народ — тупна го по врата Питър. — Не се оплаквай… Влизаш пръв!

Неусетно бяха стигнали до входа-пързалка и Дивна се успокои. След миг щяха да се скрият от евентуални недоброжелатели.

— Скачай, Дивна! — побутна я Питър, след като Тит се спусна подвиквайки, с главата напред. Дивна се престраши и последва примера му.

— Откачалки! — втурна се след тях Питър. — Па-зе-те-сееее!

Долу го посрещна Тит, зачервен и широко ухилен. Той не беше правил опити да намали скоростта на спускането си и го бе завършил с импровизирано кълбо напред, от което имаше червена ивица одрано на дясната ръка. Въпреки че я тръскаше енергично, за да отпъди болката, изглеждаше доволен. Дивна се бе приземила нормално.

— Трябваше да си фраснеш главата — подхвърли Питър към бъбривия трошач. — Ударът можеше да рестартира харда ти и току-виж си се пооправил.

Той тупна с показалец челото си, а Дивна и Тит се разсмяха толкова бурно, че забелязаха Денис чак когато той изскочи иззад тях.

— Очаквах скърцане на зъби и злостни ругатни — театрално обяви хакерът и вирна брадичка, за да придаде допълнителна тежест на думите си. — Тит, вероятно доброто настроение върви в комплект с твоята особа…

— Аха, мистър Шакир! — възкликна Тит.

— Казвал се е Шекспир, ако това имаш предвид — с укор каза Денис и се обърна към другите двама. — Гого се надяваше да дойдете по-рано!

— Ще останем повечко — поведе колоната Питър.

Дивна откри, че бъбривият трошач й напомня Марти. Сети се, че за последно беше видяла приятеля си в кокетната компания на Рая, и му се ядоса.

„Никое момче не може да устои на чара й… Не разбирам! Обикновена фръцла, която Крис винаги би могла да сложи в джоба си. Но Крис е момиче с характер, а Рая — кукла от типа на робота-клоун, която казва това, което момчетата искат да чуят. Интересува се от техните проблеми, защото няма свои… Всички сме пораснали с «Типи-смайл!»

— …и Дивна. — Ръката на Пит докосна лакътя й и тя осъзна, че в момента се запознава с Гого.

— Георги! — подаде малката си длан слабичко момченце, с будни тъмни очи и уши, които стърчаха закачливо.

— Дивна Барозова — усмихна се момичето, стискайки ръката му. — Предполагам, познаваш баща ми?

— Александър Барозов е единственият готин политик, когото познавам — отговори момченцето, след кратка пауза.

— Сега да не излезете роднини — намеси се професор Рейнстон, който редеше трапеза с много плодове, фини мезета и сандвичи за топене. — Нападайте!

Дивна си спомни, че баща й беше предложил на професора прилична работа и защита от страна на Южната федерация, за да не живее като изгнаник. Рейнстон бе отказал, възразявайки, че не е изгнаник, а трошач.

— Къде пак се отнесе?! — побутна я Денис. Тит разказваше нещо много забавно, ако се съдеше по реакциите на останалите.

— …а «чукчите» какво мислите направили? — хилна се дяволито хлапето. — Отишли при собственика на кораба с цяла кутия, пълна с най-гадните трюмни буболечки, онези с по многото крака, а Саша казал: «Искаше да оставим каютата такава, каквато сме я получили. Ето на, правим го!» и изсипали цялата гадост на пода…

— Много здраво! — възкликна Гого с тъничкото си гласче и без да иска, пресече засилилия се да избухне кикот.

«Малък е за Пазител! — помисли си Дивна. — И да е той, засега не му личи… А Ли беше като истински! Всъщност, той беше още по-малък…»

— Не се натъжавай! — Денис поднесе към нея купичка сос, който ухаеше приятно. — Знам за какво си мислиш. Днес всички ще се връщаме към това много често… Но той заслужава да се държим по мъжки!

Дивна пое купичката, потопи края на филийката си в нея и се опита да отхапе, без да се окапе.

— Никой не успява от първия път — ухили й се Тит, когато няколко капки се плъзнаха по якето й. — А след това започва да ти харесва.

Гого се подсмихна и захапа своята филия, от която сосът течеше обилно. Тъмносиният му екип не поемаше капките, а ги оставяше да се стичат на вадички към пода. Беше стилен, практичен и удобен. Детето явно не носеше дрехи за преобличане и щеше да остане както си беше.

— Май не си топил скоро? — Питър го погледна с любопитство.

Едва сега Дивна откри промяната в синьото на очите му. Светлината в тях беше станала мека. Излъчваше топлина, загриженост и може би някаква далечна обич.

— Ето го и добрия стар Орландо! — сепна я възгласът на Рейнстон, миг след като визофонът му изписка пронизително. — Отивам да го посрещна и ще си направим малко стегнато парти в чест на двамата гости… добре е трошачите да ги видят, въпреки трагедията. Всъщност «въпреки» не е точната дума. Именно заради това, което се случи, Гого и Орландо трябва да говорят с лидерите на отделните тайфи…

Питър се намръщи и изпрати с недоволен поглед гърба на Рейнстон.

— Пак ли ти си виновен за всичко? — ненадейно попита Гого.

Питър трепна, овладя се и успя да се усмихне.

— Винаги съм аз.

— Тайните политически движения обикновено носят повече вреда, отколкото полза на поддръжниците си. — Гого примигна срещу учудения поглед на Питър и допълни: — Цитирам Барозов. Той ми разказа някои работи за вас… Всъщност затова поисках да дойда. Каза, че ти си тук и движиш всичко.

— А на дъщеря си дори не е споменал, че те познава толкова добре — обидено констатира Дивна.

— Не знам. — Гого повдигна рамене. — Често говори за теб, но напоследък се тревожи за брат ти… Той къде е?

Дивна толкова се изненада от думите му, че не успя да отговори. Защо баща й би се тревожил за Стас?! Откакто бяха в Академията, брат й наистина беше променен, но това едва ли би могло да е повод за тревоги. Успехът му беше завидно висок и не се забъркваше в кашите, от които сестра му въобще не излизаше. Тя самата се бе разтревожила от все по-честото му главоболие, но знаеше, че брат й е здрав и силен. Обикновеното учебно претоварване не би му причинило кой знае какво.

— Чудесна компания! Здравей, Гого!

Един усмихнат млад човек нахлу в помещението.

— Орландо Григ — представи го влезлият след него Рейнстон и учудването се превърна във възклицания.

— Посрещане, достойно за координатор! Купонът ще е в «Улея», където му е мястото според «чукчите»! — Младият учен се усмихна, настани се до Гого, чукна с показалец лявото му ухо и подхвърли: — Как е, малък приятелю? Виждам, че сте се намерили с Пит и сега остава да откриете за какво да си говорите… Когато си дете, пет години раздяла са страшно много време и за най-доброто приятелство!

 

 

Някой беше успял да уведоми всички по-известни трошачи за сбирката в «Улея». Няколко яки тъмнокожи момчета стояха на входа и отпращаха непоканените с обяснение, че вечерта ще бъде частно парти по повод рожден ден.

Дивна се оглеждаше притеснено, подтисната от присъствието на толкова много хора. Тревожеше се за Питър, тъй като братовчедите, балетът на Йо и всички останали трошачи, с които се бе запознала, бяха тук. Само тризнаците Рост ги нямаше. Гого се беше сконфузил, оглеждаше се стреснато и следваше по петите Орландо Григ. Най-вероятно още не беше решил какво иска да каже на Питър.

— Не обичам «Улея» — сподели Дивна с детето, когато седна до него.

— Мрачно е и има прекалено много хора — съгласи се Гого.

— Повечето от тях смятат, че Пит е виновен за смъртта на Ли, но Колосор просто търси Рейнстон и няма да се откаже скоро. — Дивна отметна кичура коса, който беше паднал през лицето й, и продължи: — Не разбирам защо винаги търсят виновник. Професор Уайт беше в кома. Не можем да очакваме винаги да е във форма, за да ни пази.

— Професор Уайт? — Момченцето се усмихна едва доловимо, но цялото му внимание сякаш се изостри.

— Преподавателят по религия и древни изкуства. Той много ни помага. — Дивна беше доволна, че събуди интереса на Гого. Сега спокойно можеше да провери дали той знае нещо за Пазителите.

— Познавам го — кратичко каза детето.

По масите вече сервираха груби чаши със слаб и по-силен алкохол, който се разпределяше според възрастта. Питър се суетеше да забърка някакво пожелано от Орландо питие и явно не успяваше да се справи.

— Уайт вече е по-добре. — Дивна погледна изучаващо момченцето. Макар и едва доловимо, то продължаваше да реагира на думите й и пролича, че новината го успокои. — Чух, че си ненадминат хакер. Върху какво работиш при координатора? — Тя усети, че Гого се стегна, и додаде: — Не казвай каквото не ти е позволено. Просто си бъбрим…

— Баща ти би могъл да отговори на този въпрос. — Гого се усмихна искрено. — И аз искам да поговоря с някого… Скучно е, като седим и чакаме нещо да се случи.

— Да — смути се за момент Дивна. — Ужасно несъобразителна съм. Ти не познаваш никой тук, а аз те подложих на разпит.

— Исках да помогна на Пит за студентската партия. — Момченцето замълча, отпи глътка от чашата си и проследи с поглед Питър, който все още обсъждаше с Орландо нещо по организацията. — Разбрах, че трошачите харесват това, което правя. Отначало исках просто да видя Питър. После Орландо и баща ти ме убедиха, а по-късно говорих и с професор Уайт. Уча при него религия като частен ученик. Той идва при мен веднъж седмично.

«Просто ученик!» — разочаровано си помисли Дивна, но каза:

— След това, което се случи вчера, помощта ти наистина ще е много важна.

— Затова дойде Орландо. — Гого изкриви безпомощно устни. — Той умее да говори. Може да те убеди във всичко… Аз не вярвам много в политическите партии. Те не променят нищо, освен имената и лидерите си… — Дивна повдигна вежди. Гого продължаваше да цитира баща й, но го правеше от желание да изрази по-добре собствените си чувства и мисли. — Религията ме интересува повече от политиката — додаде момченцето. — Интересува ме това, което ще се случи, след като се махнем оттук.

— Не е ли малко рано да мислиш за другия свят? — Дивна повдигна вежди. Думите на Гого я бяха объркали. Сигурно едно дете Пазител би могло да разсъждава по подобен начин.

— Понеже почти всичките ми близки са там — спокойно отвърна момченцето, след обичайната кратка пауза.

— Купонът започва! Всички поканени са дошли — извести ги Питър. — Днес няма да се пее на живо и музиката ще остане тиха, както сега… В памет на Ли…

— Нали няма да ме караш да говоря? — плахо попита Гого. — Така, на парти, не бих могъл…

— Орландо ще свърши тази работа, а за теб само ще съобщим, че си тук. Ако някой има въпроси, може да дойде да ти ги зададе на място. — Питър го приближи и стисна рамото му. — Не се притеснявай! Няма да позволя на никой да ти досажда.

— Не се тревожа! — твърдо отговори Гого с тъничкото си гласче, но се огледа неспокойно.

Орландо също приближи и му смигна. Имаше живи, неспокойни очи. Толкова тъмни и завладяващи, че Дивна неволно се загледа и едва в последния миг забеляза приближаването на Рая и Марти, следвани от вечно отнесения в мислите си Тони.

— О, това е Григ, галиба! — Марти подаде ръка на младия учен. — Мартин Асов-младши!

— Точно копие на баща си, приятно ми е… иии Антъни Герг, ако не се лъжа! — Орландо подаде свободната си ръка на Тони, който само му кимна в отговор. Рая пристъпи кокетно от крак на крак, изчаквайки да се освободи място и за нея.

— Прословутият Орландо Григ! — Тя се усмихна съблазнително, но не пропусна да хвърли преценяващ поглед на скромния му черен гащеризон. — На какво дължим честта?!

— Вероятно на това, за което и ти си тук — отвърна той.

Рая го изгледа.

— Твоята подкрепа ще придаде друго измерение на нещата, които правим — каза тя загадъчно. — Но открита подкрепа те обрича на недоволство от страна на Северния координатор, с всички неприятни последствия… Знае се, че все повече неща зависят от отношението на Колосор към тях. Президентът на федерациите е фиктивна фигура. Луут Лоутъм… Едва си спомних името му. — Рая се подсмихна самомнително. Като че ли изобщо не се притесняваше, че говори неща, които са известни на всички. — Истинският президент е Кал Колосор! А той не е във възторг от заниманията ни.

— Добре казано. — Орландо си направи път между нея и Марти и отново не я погледна. — Но за момента не означава нищо. Последствия има след свършена работа. Ние едва сега започваме.

Дивна се подсмихна, като видя киселата физиономия на мулатката, и реши, че Орландо Григ е новият й любимец сред учените.

— Не я харесваш. — Гого я погледна хитро, като Питър, когато се канеше да каже нещо непредвидимо.

— Да, но не се гордея с това… Не мога и да го променя…

— Подари й огледало — смигна момченцето.

Дивна повдигна неразбиращо вежди.

— Малко, сгъваемо огледалце, което да носи със себе си… Така винаги, когато пожелае, ще вижда, че е хубава, а ти ще си напомняш, че всеки залага на това, което има. — Гого се усмихна невинно.

— Още един философ сред хакерите! — възкликна Дивна.

— И баща ти говори така понякога… Виж този «нишан», огромен е! Има и още.

Двамата се загледаха в движещите се татуировки на единия «чукча», който беше дошъл да чукне петица с Орландо и Питър. Върху черната му фланелка светеше електриковозелен надпис на Общия език: «С истинската любов е като с призраците — всеки говори за тях, но малцина са ги виждали!» Дивна се подсмихна и се обърна към Денис и Рейнстон:

— Не е ли опасно да си имплантират толкова големи фигури?

— Опасно е, разбира се — отговори професорът. — Движат се с кръвта. Ако не ги махнеш навреме, доста често причиняват тежък алергичен шок, способен да убие дори много силен възрастен организъм… Е, това също е опасно, но всички го пием!

Рейнстон вдигна чашата си, а Дивна се намръщи и поотмести своята по-далеч. Алкохолът, който използваше човечеството След Земята, беше по-скоро лек наркотик, към който се пристрастяваш само емоционално. Но това невинно удоволствие бързо можеше да се превърне във врата към ада. И минеш ли веднъж от другата страна, излизаш само в капсула за последна почит.

— Виждаш ли този кредит? — Гого показа на Дивна карта с доста солиден кредит за визофон.

— Големичък е. — Тя не разбра дяволитата усмивка на детето и ахна изненадано, когато Гого подхвърли картата на пода.

— Само гледай! Ще го забележат бързо.

— Да не смяташ да правиш благотворителност точно тук?! — отново не схвана Дивна.

В този момент едно кльощаво момиче с рехави плитки и кривозъба усмивка се хвърли с вик към картата, сграбчи я като плячка, за която се бои да не избяга, и се усмихна, показвайки цялото безредие в устата си. Миг след това ръката й се взриви в пламъци. Момичето отскочи изплашено, разпищя се, но очевидно не от болка, защото имитацията на пламък изсъска и се стопи, оцветявайки ръката на жертвата в яркочервена боя. Момчетата от най-близката маса избухнаха в лудешки кикот.

— Боядисващ, гърмящ кредит — широко се усмихна Гого. — Имам още няколко вида, но всички оставят петна от боя… Най-гаден е този, който се лепи за дрехите и не можеш да го махнеш…

— Господи! — Дивна също се усмихна, но веднага след това усмивката й се спаружи и повехна. — Ли измисляше подобни неща — поясни тихо. — Беше толкова жив, че сега не мога да приема… Не мога да приема, че ще има още много смърт. Стига да поиска, Колосор ще унищожи мегаклуба. Ще избие всички ни!

— Затова ви е нужна легална организация. Баща ти иска да се явите още на тези избори, а те са близо. — Гого се замисли, после махна на младия учен. — Орландо!

— Казвай, че след минута ще се правя на звезда! Питър мисли да започнем с приказките, преди трошачите да са се напили.

— Кажи им за Играта! Това, за което си мислехме, че не става! — Гого примигна убедително срещу му. — Кажи им го както сме си го говорили. Знам, че ще се получи!

— Мислиш ли? Тези тук са много големи. — Орландо сбърчи нос като малко момче.

— Просто го направи! — настоя Гого.

— Ще бъде както ти искаш, приятел — съгласи се ученият. — Дойдох тук най-вече заради теб… Ще говоря и за двама ни, а след това ще си направим купона!

Гого сви юмруче и чукна юмрука на приятеля си.

— Всички чакат теб! — Питър застана до Орландо и добави малко неуверено: — Ако искаш, ще кажа няколко думи, но май е по-добре да не се обаждам въобще…

— Сценичната треска е ударила всички ви, така че тази вечер аз ще съм единствената звезда на небосклона! — Орландо се метна с лекота върху една от масите, огледа събралата се тумба, която заплашваше да пръсне «Улея» и да се излее навън, и се провикна с ясен глас: — Моля за малко внимание!

Шумът постепенно премина в напрегнато шушукане. Музиката затихна, а някои от по-наперените трошачи подвикнаха по нещо предизвикателно, на което младият учен не обърна внимание.

— Работил съм за правителствата на четирите федерации. Печеля достатъчно и живея така, както мнозина от вас мечтаят… Мислите ли, че съм щастлив?

— И още как! — провикна се рижо, луничаво момиче. Мнозина се изхилиха, но реакциите секнаха бързо.

— Отговорът е не! Не може да си щастлив сред нещастници, нито богат сред бедняци… Не можеш да останеш човек сред зомбита. Отлично разбирате за какво ви говоря! Децата загубиха способността си да играят и се научиха да оцеляват ден за ден, кой докъдето издържи. Бавно, но сигурно един известен на всички ни координатор започва да управлява човечеството, използвайки го за свои планове. Който му се изпречи на пътя умира внезапно, при неизяснени обстоятелства!

Тук той спря, за да си поеме дъх. Дивна гледаше поаленялото му лице и си мислеше дали чувството за вина не го подтиква да им признае, че Кал Колосор се е възползвал от неговия неуспешен експеримент, за да накаже тяхната дързост. Но това щеше да бъде грешка.

— Никой не би тръгнал да разследва смъртта на приятеля ви трошач или нападението над Питър Верелински, защото мегаклубът е нелегитимна общност, а нападението над студента е станало при липса на свидетели… Колосор иска диктатура и ще я получи! Много скоро след това свободните общества като трошачите или по-малките, които се сформират по другите станции, ще изчезнат. Тези от вас, които са чели историята на Земята, сигурно са забелязали, че забраните не носят нищо добро. Едно дете, лишавано от право на избор, изкуствено предпазвано от всяка опасност, без необходимите обяснения, не познава истинския живот. То се превръща в личност, удобна за манипулиране. Кривне ли веднъж от правия път, няма връщане назад, защото не познава средно положение на нещата… Колко от трошачите пият или са пробвали дрога още на девет-десет години?! Много! Но колко от вас са алкохолици, наркомани или потенциални жители на станцията на олигофрените? Много малко! Толкова малко, че май не се сещам за нито един случай… Деветдесет процента от изпратените на онази станция са бивши академици! Ето какво иска да направи от вас Северният координатор… А вие нямате избор. Или оставате без бъдеще, или някой ви програмира такова.

— Не можем да се борим с Колосор! — гневно извика някой.

— Ще ни избие всичките — обади се Ник, който изглеждаше ужасно недоволен от чутото дотук.

— Ще пострадат и най-малките — подкрепи го красива китайка.

— Те вече страдат! — Орландо обходи с поглед цялото мнозинство под себе си и се усмихна тъжно. — Нямате мечти, нито надежди… Нямате бъдеще! В какво може да очаква да се превърне един необразован беден трошач, израснал в кабина за резервни части?! Земните деца са пораствали играейки… Играейки са опознавали света около себе си. Преоткривали са го по свой начин, за да намерят пътя и мястото си във Вселената… Колосор е пораснал на Земята. Той владее играта до съвършенство и подчинява Новия свят на своите правила. Ако не заемем своето място от другата страна на игралната дъска и не се изправим легално срещу него, нашата игра е обречена на неуспех, още преди да я започнем…

— Как ще излезеш легално срещу политик? — отново извика някой. — Повечето нямаме кредити да си пуснем дори визофоните!

— Не се тревожете за кредитите и комуникацията… Срещу политик от такъв ранг се излиза с легална политическа структура, естествено — усмихнато му отговори Орландо. — Ръководството на Южните станции е на ваша страна! Имате необходимия електорат, за да влезете в управлението… Вместо да оплаквате още мъртви приятели или да обвинявате живите за неща, които не е в тяхна власт да спрат, излезте на сцената и играйте! Там, пред всички, Колосор няма да извади оръжие. Ще бъде сблъсък на интелекти! С мен е приятелят ми Гого, за когото сте слушали Бог знае какво и колко… Нека да ви кажа още само едно нещо. Това десетгодишно момченце работи за Южния координатор така, че никой от северните хакери, наети от Колосор, не може да прочете от кореспонденцията ни онова, което ние не искаме да покажем. От своя страна, вашата тайна организация черпи информация от тяхната кореспонденция и от секретните им линии! Считам коментара за излишен…

— Не знам какво да кажа! — задъхана от възхищение, Дивна проследи лекия скок, с който той освободи масата, за да се присъедини към компанията им.

— Казах ти, че умее да говори — усмихна се Гого, но веднага след това се сконфузи, тъй като тумбата около тях нарастваше с всяка секунда. Трошачите бяха вдъхновени от думите на младия учен, но имаха много въпроси. По-голямата част от тях държаха да се запознаят и с прословутия малък хакер.

— Тръгнахме добре! — Орландо се настани до Дивна и пресягайки се да стисне вратлето на Гого, подхвърли: — Сега се дръж прилично, за да не сгафим нещо! Никакви фалшиви кредити и щуротии на чужд терен!